Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Петдесет и трета глава
Истинският Лин се събуди обляна в собствената си кръв. Сигурна беше, че е в подземията. Третата врата вляво. Колко хитро. Итан знаеше, че само тя има достъп до мазетата. А може би не беше съвсем така. Надяваше се приятелката ѝ да забележи малкото квадратче нагъната хартия, подметнато в кабинета на Итан. Беше го пуснала на пода секунди преди да изпадне в безсъзнание от кръвозагубата. Знаеше, че няма да умре. Лечителската ѝ ДАРБА на Они я бе изцерила. Беше безполезна през повечето време, но я правеше неуязвима от почти всичко. Никога не се беше мислела за магьосница, камо ли за безсмъртна. Коя Они с наистина важни сили би се хванала в капан и би се надявала едно момиче, чието истинско име дори не знаеше, да спаси жалкия ѝ живот? ~
Излезе. Чудовището я бе напуснало, сърцето ѝ бе разтопило леда. Вървеше, сълзите се стичаха по лицето ѝ, страхът да си спомни последните минути я обгръщаше в мантия от неведение и болка. Какво беше сторила? В какво се беше превърнала? Сякаш беше изкарана насила от тялото си, сякаш нечия чужда воля я беше ръководила. Беше използвала силата ѝ, езика ѝ. А едновременно с това... Тя усети всичко. Беше се чувствала щастлива. Като гладна лъвица, утолила глада със смърт и болка. Беше използвала толкова малко от ДАРБАТА си, знаеше го. И въпреки това... Толкова мощ... Не я искаше. Веднъж да освободеше Лин и Каралайн, щеше да се откаже от всичко това... Не го искаше... А в същото време тялото ѝ копнееше за него. За свободата да разрушава. Вратите на Имението зееха все така отворени. Само след два дни беше рожденият ден на Итан. Само два дни. Дали със смърт или с победа... всичко щеше да приключи. Всички тайни щяха да бъдат разкрити. Нямаше да мисли за Кенеди. За човека, когото уби. За чудовището, в което беше способна да се превърне. Нямаше да каже на никого на какво беше способна. Влезе в Имението, сълзите ѝ попиваха в алените килими. Видя малкото листче. Взе го и го разгъна с треперещи окървавени пръсти. Прочете черното писмо и надрасканите указания на Лин отдолу. Опита да не мисли за написаното, опита просто да тича към указаното място, просто да спаси приятелката си. Но не можа. Не можа да се спре да не мисли за Орлон Силвърскар Владетелят, за не съвсем мъртвия крал на Селестиана, умрял след години на тирания и възкръснал в аленочервени букви. Опита да не мисли за мъчителя и поробителя, чиято дъщеря трябваше да спаси, на чиято дъщеря щеше да върне трона. Цар Орлон Силвърскар и неговата дъщеря, принцеса Каралайн Силвърскар. Царят беше ТОЙ. Истинският Дявол беше жив. И Ангелът спасител беше негова дъщеря. ~
Сякаш бяха минали стотици години. Стотните се бяха превърнали в дни, секундите - в месеци. Нищожните минути, за които намери Лин, бяха безкрайни години, несвършващи десетилетия. Ким разби вратата с трясък и се метна на врата на подгизналата си от кръв приятелка. Вкопчи се в нея с цялото си щастие и тревога, със страха, че Лин може пак да изчезне. — Кучка - прошепна в ухото ѝ. - Нямаш ли малко мозък в тая красива глава? Какво бих правила без теб? — Е, определено ако не бях такава кучка, нямаше да научиш нищо. Също и ако ме нямаше. Гласът ѝ беше по-тих от шепот, дрезгав, сякаш не бе говорила от цяла вечност. Миришеше на кръв и сълзи, косата ѝ беше разчорлена както никога. Гримът ѝ се бе разтекъл по лицето, устните ѝ бяха бледо розови. Но тя си оставаше Лин. Въпреки кръвта, въпреки грозния белег, набраздил красивата ѝ шия. Оставаше си същата сексапилна Лин. Същата сексапилна кучка. — Млъквай - усмихна се през сълзи Ким. - Не за това говорех. Просто приеми, че едва ли щях да понеса времето без саркастичните забележки на ослепителната жена, която никога няма да бъда - гласът ѝ заглъхна, приглушен от крясъка на вината и цигулките на Мистър Гузна съвест. Каза си, че е крайно време да изплюе камъчето - Знаеш ли, писна ми да не ти казвам всичко само защото си гаджето на врага. — А на мен ми писна да крия от теб под претекст, че и ти го правиш. Хейли Купър? Ха! И аз съм чела някоя и друга книга, малката. — О, я стига! И си знаела през цялото време? — Мда... На Ким ѝ стана толкова неудобно в собствената ѝ кожа. Надяваше се някой ден отново да може да се огледа в огледалото и там да види нещо, което има поне малко стойност. Нещо, което да има смелостта да бъде честно със себе си. Е, този ден не беше днес. Днес може би просто щеше да се довери на един добър човек. — Ами, всъщност се казвам Ким - промълви тя и седна на пода с кръстосани крака. Приятелката ѝ се засмя, сядайки срещу нея. — Като подправката? — Хахаха. Забавно, няма що! - намръщи се Ким. — Добре де, добре. Стига си се вкисвала като стара бабичка. Аз пък се казвам Лидия. Да не е по-малко смешно? Ким се подсмихна благодарно насреща ѝ. — Е, поне и двете сме с ужасни имена. — Да... Помълчаха за секунда. Вслушаха се в разговора на притихналите стени, зареяха погледите си из душите им, пазещи най-съкровени тайни. — Как оцеля? Тази рана би трябвало да те убие! - възкликна Ким, но накрая побърза да добави - Не че искам да умреш, или нещо такова... — Ама разбира се - смигна ѝ Лин. Мълчанието се проточи. — Е хайде де, кажи ми! - подкани я Ким. — Добре де, добре - предаде се накрая Лин. - Ами, аз съм магьосник Они... Ама силата ми е много глупава. Имам нещо като неуязвимост, което значи, че ДАРБАТА ми ме лекува, щом тръгна да умирам. Но само мен и само тогава. — Как може да казваш, че е глупава?! Това е невероятно! Та ти си безсмъртна! - започна да ръкомаха оживено Ким. — Както и да е - сряза я Лин. - А твоята ДАРБА? Ким въздъхна. Разчисти пътя на думите към гласните си струни, а те започнаха да свирят с море от звукове. — Предполага се, че съм ВОДА - пророни Ким, без да вдига и поглед от връзките на обувките си. — Предполага се? - Лин веднага разбра, че приятелката ѝ се опитва да каже друго. - А какво е тогава? — Не знам... - или по-скоро ѝ се искаше да не знае. — Покажи ми, момиче! - подкани я Лин. Сините ѝ очи се бяха впили в нея настоятелно. Ким въздъхна. Заби отново погледа си в една определена точка, съсредоточи се. На няколко сантиметра от едната ѝ длан се завихри малко вода. Другата длан пламна. От една пукнатинка в пода се запровира бяло цвете. Косата на Лин се разпиля под напора на лек ветрец. ВОДА. ОГЪН. ЗЕМЯ. ВЪЗДУХ. Повелителка на Стихиите. И това беше нищо. Една нищожна частица от силата на звяра, който се бе пробудил. Не искаше да го повярва още от срещата ѝ с онази врачка Талѝн. Но сега... — Не е възможно - отсече Лин и поклати глава - никога не е имало друг повелител освен Зак и Кар. Само Каралайн Силвърскар и Закари Райдър. Само и единствено те. — Райдър? - прошепна Ким. — Да? Че какъв да е? - Лин вече изглеждаше наистина много объркана. — Аз съм Ким Райдър - думите ѝ бяха уплашен ветрец, само лек полъх срещу виелица въпроси, срещу една тайна, която не можеше да понесе да повярва. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|