Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Петдесет и четвърта глава
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Петдесет и четвърта глава
Малко по малко — Тук винаги ли прилича на публичен дом? - скръсти ръце Лин, докато измерваше с поглед всекидневната. Или по-скоро помещението, в което пет различни стаи се биеха за надмощие. На средата на яркия килим си стоеше старата холна маса, а около нея бяха насядали приятелите на Ким, за които в момента „диви вълци, нападащи сърна” би било по-точно. Вдигнаха глави от кутиите с пица, за да посрещнат новодошлите с пълни с храна усти и омацани със сос пръсти. — Ами, всъщност през повечето време играе ролята на мотел - отсече Джейк, след като преглътна. Опита се да прикрие изпитателния поглед, с който измери Ким. Не му се удаде. Тя се направи, че не забелязва, и се обърна към русокосата си приятелка. Лин се успокои, осъзнавайки, че момичето не бе забелязало учудения поглед, който тя бе втренчила в Джейк само преди секунда. Лин го бе познала. Момчето от бара. — Не е кой знае какво, но е сигурно местенце - увери я Ким. - Чувствай се като у дома си. — Това е моята къща, ако смея да отбележа, но няма значение. Както казах, май повече се приема като безплатен мотел или нещо подобно - подхвърли Джейк. — Мотел? - обърна се към него озадачената Елън. Ким се сепна от задоволството, което усети заради факта, че има някой, който можеше да се мери по хубост с Лин. Червената коса на Ел беше вързана на опашка, няколко кичура падаха върху съвършената кожа на лицето ѝ. Носеше нещо като къс кожен потник, който едва покриваше ребрата. Краката ѝ бяха покрити от дълги поли, обагрени в пъстроцветни листа. — Да, умнице, мотел - ухили се Рики, доволен, че в този разговор е нещо повече от сестра си. - Светлите са го измислили. Нещо като блок, в който можеш да живееш известно време в даден апартамент срещу съответното заплащане. — Това звучи странно - включи се Конър. - Че защо му е на човек да плаща за място, на което дори няма да се настани за постоянно? — Кой ти знае. Светлият свят е бил нещо доста интересно - заключи Рики. — Та предполагам, че би трябвало аз да ти дам разрешение да останеш и някакви такива, но на кого му пука какво мисля – пак се включи Джейк, сякаш изплю последните думи право в лицето на Ким. Лепна ѝ озадачена гримаса, не го бе чувала да говори така никога. Познаваха се за кратко, и все пак... Обхвана я неочакван пристъп на гняв, който бързо се въплъти в каменно изражение, поставило дълбоки прегради около мислите и чувствата ѝ. — Ела, Лин - хвана приятелката си за ръката. - Ще ти покажа стаята си. И после я завлече по стълбите, опитвайки се да прогони презрителното изражение на Джейк от съзнанието си. Укор. Отвращение. От нея. Тя беше чудовище. Лъвица, скрита под черни вълнисти коси. ~
— Какво беше това със Светлите и Светлия свят. Какво означава? Ким наистина си нямаше ни най-малка представа. Искреното любопитство беше добър начин да се отърве от празнотата в гърдите си. — А-а, не - поклати глава Лин и скръсти ръце. - Първо ми обясни защо не ме представи на приятелчетата си. Толкова ли не съм им на нивото? И какво му стана на онзи синеокия изведнъж? Ким не ѝ бе казала, че е убила Кенеди. И Джейк технически не знаеше. Но я бе видял в онези съдбовни мигове. Беше чул всичко. Писъците на Кен едва ли някога щяха да напуснат кошмарите ѝ. Тя въздъхна. Ако искаше отговори, с които да се разсее, трябваше да отговори на въпроса. — Джейк и Рики знаят коя си - тя набързо ѝ ги описа, за да може Лин да се сети за кого става дума. - Елън и Конър в момента не ме интересуват. Доверието ми към тях е доста крехко. — Хмм - хвърли ѝ преценяваш поглед Лин. - Май ще се задоволя с това засега. Но засега. И добре че, защото Ким не бе в състояние да обяснява абсолютно нищо. Не изпитваше желание да каже и дума за каквото и да било. Явно Лин бе забравила за частта от въпроса си, свързана с Джейк, защото започна да обяснява досущ като някой учител по история от книгите на Ким. — Преди много, много години - подхвана с насмешка - нашата планетка била доста различна. Седем континента, много морета, океани, реки. Държавата не била една - Лин изви устните си в усмивка на задоволство при вида на изражението на лицето на Ким. - Можеш да ахнеш или да припаднеш от изненада. Няма нищо лошо в драматизма. На Ким обаче изобщо не ѝ беше до шеги. Болка и горчивина разкъсваха обърканите ѝ ум и сърце. Защо никой не ѝ беше разказал? Защо никой не се беше сетил да сподели с дъщеря си, с приятелката си? Само и единствено Лин. Ким поклати леко глава, показвайки по по-малко странен начин объркването си, като се постара да не поглежда в проницателните сини очи, които я изучаваха загрижено. Черната ѝ коса се разпиля пред очите ѝ и тя прокара пръсти през нея в нервен тик, за да я махне от полезрението си. Беше твърде дълга. — И така. Та имало държави, езици, техника, която била доста по-напред от твоето плейърче и компютъра - Лин заръкомаха, в опит да намери правилните думи, сякаш бяха пъстри пеперуди, които можеше да улови между пръстите си. - Ами, имали страшно хубави условия за живот. Но ги пропилели. Световни войни, злоупотреба с природата, замърсяване на атмосферата и такива работи. Сещаш се. - Ким не се сещаше, но все пак кимна утвърдително. Зарадва се за наклонностите на баща си към науките, изучаващи Земята и Космоса, та поне можеше да каже какво е атмосфера. - Е, с две думи, са си получили заслуженото за безхаберието си. По онова време може да се каже, че Земята била отворила широката си паст, за да погълне всичко. Но това не била Майката природа, Господ Бог, Буда, Сатаната или някоя друга измишльотина. Винаги ми е било чудно защо още повтаряме ругатни като „за бога”, „по дяволите” и тем подобни. Вече никой не вярва в такива неща. Сигурно не сме били достатъчно продуктивни, че да си измислим нови ругатни. Някои използват „В името на Светлината“, например. Но все пак… Е, не виня онези, които са били част от някакъв апокалипсис, но все някой трябваше да се сети да... — Може да доразкажеш - прекъсна я с леко заповеднически тон Ким. — Самата сериозност си - подхвърли Лин, преди отново да се превърне в учител по история. - Та всъщност, никой не подозирал, че ги управлява само едно създание. Е, това е СВЕТЛИНАТА. Тя е била нещо като покровител на планетата Земя. И хич не си мисли сега колко клиширано е добрата героиня да е свързана със слънчице и други такива. Тя е могъща богиня. Доста опасна при това. Когато хората започнали лека по лека да унищожават света ѝ, хубавата ѝ малка планетка, тя побесняла. Решила да даде на човечеството урок. Жестоко изпитание. Който оцелеел, браво на него. Нещо такова сигурно е било мотото ѝ. Ким я прекъсна. — А защо я наричат СВЕТЛИНА? - любопитството ѝ бе надделяло. — Тя е богинята на деня. На охолството и светлината, на всичко... хмм, светло. Би трябвало да е била добра. Е да, ама не. Стоварила на земята жестоки земетресения и огромни вълни, суша и болести. Почти опустошила всичко. Оцелели само един къс земя, една река, едно езеро, един океан и една планина. Това било наречено Старият свят. Тамошните били като излезли от пещера. Или поне в началото. После си измислили неща като литература, управление и такива, но главната идея била да са близо до природата. Да не вредят на СВЕТЛИНА и да си живеят мирно и кротко. Управлявали ги царе и царици, нямало я малката демокрацийка на Светлите. Старите били различни. Те били както нови, така и много древни по свой си начин. Живеещи добре, в хармония с природата, имали си нирвана и всичко. Но не предвидили, че СВЕТЛИНА си имала близначка, която разбира се била ТЪМНИНАТА. Пак това име. Значи онзи КОШМАРИ не я бе излъгал и наистина съществуваше такава. — Двете сестри никога не се погаждали. Накрая решили, че искат примирие. Но всяка сделка си има цена. СВЕТЛИНАТА отстъпила изстрадалите си хорица на ТЪМНИНАТА. И така дошли ДАРБИТЕ. ТЪМНИНАТА ни ги дала. И така се зародила Селестиана такава, каквато я познаваме. И каквато е била преди - Лин изтри въображаемата пот от челото си. - Ху! Е, това е. Сладка историйка, а? — Направо да си умреш от сладост - в гласа на Ким имаше толкова прикрита горчивина, че само някой, който я познаваше, ама наистина я познаваше, би могъл да я види. А такъв човек нямаше. Усещаше как присъствието на Лин в стаята не ѝ допада. Щеше да рухне всеки момент и не искаше да е слаба пред нея. Дори информацията, която получи току-що, макар и важна, не можеше да достигне до съзнанието ѝ. — Отиди да хапнеш с другите. Сто процента са запазили пица, а ти сигурно си гладна - подметна Ким, абсолютно невинно. — Ами ти? - загрижен приятелски въпрос. — Аз ще почета, а ти после може да спиш тук. Или при Джейк, ако те влече - още щом го изрече усети, че и двете на са добре настроени към идеята. — Ами, добре тогава - Лин, очевидно усетила, че приятелката ѝ иска да остане сама с мислите си, си излезе най-безцеремонно. Което беше най-хубавата част. Ким дръпна пердетата и разтвори крилата на прозореца. Дървото се удари с тъп звук в стените, неспособно да спре. Тя стъпи на перваза и пръстите ѝ в миг затърсиха опора. Постави босите си крака в една пролука и се изкачи на покрива. Намести се на червените керемиди, облегна лакти назад и остави погледа си да се слее със звездите. Той се зарея объркано и, заслепен от яркостта на необятната Вселена, може би щеше да потъне в тъмнината между хилядите слънца. Остави мъртвешката тишина да я обгърне, споменът за спотайващото се в нея чудовище да я удави в самота. Прие болката с отворени обятия и тя стана неин таен спътник, разкъсвайки я малко по малко. Пръстите ѝ бяха удавени в кръв, стискаха с последни сили ръба на бездната. ~
Принцеса Каралайн Силвърскар почти не докосна чинията си, както всяко първо хранене. „Сутрин” и „закуска” бяха пресилени определения. Мъждивата светлина, която се процеждаше през прозореца, бе необичайно жарка, красива и пламенна. Но не и Каралайн. Тя щеше да рисува, да си спомня, за да не забрави. Да върши онова, което бе вършила цял живот. Да се слива със сенките. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|