Нещо като любов

182
Той се размърда и вдигна превръзката с окованата си ръка.
Показаха се четири червени — доста малки — прободни ранички.
Джордан присви очи.
— Има ли нещо, което трябва да видя тук?
Кайл направи физиономия.
— Много смешно. Болеше ужасно. Поне за около… две-три минути. — Видя, че тя го зяпа и вирна глава.
— Какво?
Джордан замълча. Вместо това се протегна и направи нещо,
което не беше имала възможност да направи от четири месеца.
Прегърна брат си и го задържа до себе си толкова, колкото искаше.
— Просто се радвам да видя, че си добре.
— Недей сега да се размекваш. Знаеш правилата — изръмжа
Кайл. Но и той я стисна здраво със свободната си ръка.
Тя усети как в очите й напират сълзи на облекчение.
— Различна обстановка, различни правила — Тя се отдръпна и бързо избърса очите си. — Господин Раздразнителен, пазачът от затвора ми го каза.
— Каза ли ти също защо са ме довели в тази болница? — попита
Кайл. — Защото аз, мамка му, не мога да си го обясня.
Вляво от тях се чу глас.
— Доведоха ви, защото аз така наредих.
На вратата стоеше привлекателна жена с дълга кестенява коса и сив раиран костюм. Тя се приближи и се ръкува с Джордан и с Кайл.
— Камерън Линд, федерален прокурор — представи се тя.
Скръсти ръце пред гърдите си и огледа Кайл. — Какво ще правим сега с вас, господин Роудс? Получавам доклади, че имате проблеми в
Общинския изправителен център.
Кайл отбранително отметна косата от лицето си.
— Нищо, с което да не мога да се справя.
— Шест сбивания за последните четири месеца, а сега и това нападение. Вие сте пиар бедствие, което всеки момент може да връхлети — каза Камерън.
Джордан стрелна Кайл с поглед.
— Ти ми каза само за четири.
— Това не е важно — каза Кайл и на двете.
Федералният прокурор изглежда се замисли.

183
— С медийния интерес към вашия случай, ако нещо се случи в
Изправителния център, моят офис ще го отнесе.
— Вашият офис не беше особено загрижен за мен преди четири месеца — каза Кайл.
— По-правилно е да кажем, че предишният прокурор имаше по- различни приоритети от моите — каза Камерън. — Вие сте излежали четири трудни месеца — по-трудни отколкото за много други. Може да помислим върху алтернативна уговорка.
— Благодаря, но не, благодаря. Не искам да бъде местен в друг затвор — същото ще стане и там. — Кайл посочи с недоволство към
Джордан. — Освен това, ако ме изведете от Чикаго, ще ми липсват ободряващите визити на досадната ми сестра.
Джордан за малко не се просълзи отново. Това май беше най- милото нещо, което немирният й брат някога й беше казвал. Тя го прегърна.
— Той е като дъвка, която не мога да махна от обувката си —
обясни тя на прокурора.
Камерън се засмя.
— Имам такъв приятел. — Тя се обърна отново към Кайл. — Не става дума да ви местим в друг затвор. По-скоро имах предвид домашен арест.
Вратата отново се отвори и в стаята влезе висок, добре сложен мъж с дънки и джинсово яке. В едната си ръка носеше раница.
Джордан го позна — беше ФБР агентът, който „случайно“ се беше блъснал в нея в „Старбъкс“ и беше пуснал ключовете на Ник в джоба на якето й. И да я беше познал — в което тя беше сигурна, — с нищо не го показа.
— Агент Пелъс. Тъкмо навреме — каза Камерън.
— Готови ли сме? — попита той.
— Тъкмо щях да обясня на господин Роудс как ще се развият нещата. — Тя се обърна към Кайл. — Това е специален агент Джак
Пелъс — той ще ви снабди с електронно устройство за проследяване,
което ще носите около глезена си двайсет и четири часа в денонощието. Вътре в устройството има джипиес предавател, който ще информира пробационния служител, отговарящ за вашето условно пускане на свобода, къде се намирате по всяко време. Ще можете да работите и ще ви бъде разрешено да напускате дома си за

184
предварително одобрени цели като час при лекар, явявания в съда и неща от този род. Служителят, който отговаря за условното ви пускане,
ще ви представи подробностите.
Кайл вдигна ръка, объркан.
— Пробационен служител, условно пускане на свобода — за какво говорите? Имам да карам още дванайсет месеца в затвора.
— Вече не. Отивате си вкъщи, господин Роудс. — Агент Пелъс се приближи до Кайл, извади ключове от джоба си и с щракване отключи белезниците.
За миг Кайл се взря в свободната си ръка, после погледна към
Камерън с объркано изражение.
— Не разбирам. Защо го правите?
Разбира се, трима души в стаята знаеха отговора на този въпрос.
Но Джордан запази хладнокръвие, както и федералният прокурор.
— Защото така е честно, господин Роудс. Това е най-добрият отговор, който мога да ви дам — каза Камерън. — Но все пак, за пред хората — смятам, че ще е най-добре да прекарате нощта в болницата.
И бих оценила, ако през следващите няколко седмици не биете на очи.
— Няма проблем. Напоследък не водя особено активен социален живот — каза Кайл.
— Облегнете се и вдигнете левия си крак на масата — каза му агент Пелъс. Той отвори раницата и извади електронното устройство за проследяване.
Кайл вдигна крака си.
— Не зная какво да кажа — обърна се той към Камерън. —
Вероятно, благодаря. Хубаво е да види човек, че са заменили Сайлъс
Бригс с по-отговорен човек — усмихна се той. — Да не споменаваме,
че е и много по-симпатичен.
Агент Пелъс щракна „гривната“ и Кайл извика от болка.
— Кучи син, защипа ми кожата — каза той на Пелъс.
Камерън стрелна агента с поглед.
— Джак.
Той сви рамене.
— Изплъзна ми се. — Пелъс се извърна към Кайл с поглед, от който цветята вехнеха.
— Спокойно, върколак — измърмори Кайл. — Прибери ноктите,
не исках да проявя неуважение.

185
На вратата се почука и господин Раздразнителен надникна през нея.
— Хей, имаме пакет за Сойер.
— Вече получаваш доставки в болницата? — попита Джордан брат си.
Агент Пелъс отиде до вратата и взе пакета от господин
Раздразнителен — оказа се, че е синя чанта за дрехи — и я внесе в стаята. Закачи я на вратата, отвори я и бързо провери съдържанието.
— Дрехи? Ти ли уреди това? — попита Камерън Джак.
Той поклати глава.
— Сигурно е бил някой от другите агенти.
Той крадешком погледна към Джордан и тя разбра. Ник. Камерън плесна с ръце.
— Е, сигурна съм, че вие двамата не искате да се навъртаме наоколо повече. — Тя извади от джоба на сакото си визитка и я подаде на Кайл. — Това са телефоните на пробационния ви служител. Ще очаква да му се обадите утре, когато се приберете. Помнете, той ще ви наблюдава. — Камерън застана на вратата до агент Пелъс и спря,
преди и двамата да си тръгнат. — И стойте далеч от „Туитър“,
господин Роудс. Заради всички ни. — Тя се врътна ловко на токче и излезе.
— Сериозно ли говорят? — попита Кайл Джордан. — Утре мога просто да си тръгна оттук?
Тя сви рамене невинно.
— Така изглежда. — Джордан посочи чантата с дрехите. — Да видим какво има вътре.
Кайл стана от болничното легло и отиде до чантата. Отвори я и извади дънки и сива риза с дълъг ръкав. „Джийнс“. Опипа материята и замълча. Когато най-сетне проговори, гласът му беше изпълнен с вълнение.
— Никога през живота си не съм си мислил, че ще съм толкова щастлив да видя дънки. — Той се стегна и погледна Джордан иронично. — Кой би си помислил, че ФБР са толкова грижовни?
Тя се приближи и сложи ръка на рамото на брат си.
— И по-специално — поне един агент е.
— Мисля, че някои от тези ФБР агенти струват много повече,
отколкото изглеждат на пръв поглед.

186
Вратата се отвори и вътре влетя Грей Роудс, който изглеждаше смачкан, въпреки ушитите по мярка спортно сако и тъмен панталон.
Той видя Кайл, въздъхна облекчено и сложи ръце на коленете си,
сякаш щеше да припадне от тичане.
— Ти си тук.
— Не за дълго. — Кайл разпери ръцете си с усмивка. — От утре съм свободен човек.
Грей погледна към Джордан.
— Не казаха, че има травма на главата.
Джордан се усмихна.
— Не, истина е татко. Пуснаха Кайл от затвора. А са го промушили с вилица.
Брат й се загледа в тавана.
— Това ще го слушам години наред, нали?
— Кайл, скъпи братко, нямаш представа колко.
— Всичко наред ли е, Ксандър?
Въпросът дойде от Уил Парсънс, който отново беше дежурен мениджър тази вечер. „Бордо“ беше пълен, както се очакваше. Ксандър стоеше на вратата между салона и винения бар, позиция от която можеше да види буквално целия клуб. Искаше да погледа няколко минути. Да се наслади.
— Добре съм — каза той на Уил.
Разбира се, това не беше вярно. Беше прецакан. Трябваше да се задоволи да е топ собственик на нощни клубове и ресторанти в града.
Но преди година се беше полакомил. Разбира се, можеше да каже, че никой не отказва на Роберто Мартино. И беше вярно — никой не отказваше на Роберто Мартино, без да изпита сериозни последствия.
Но нямаше нужда да принуждават Ксандър — той с охота прие
Мартино да инвестира в бизнеса му като мълчалив партньор. А сега изглежда, че трябва да плати за това.
— Отивам в офиса. Не искам да ме безпокоят — каза той на Уил.
Уил кимна.
— Разбира се.

187
24
Ксандър мина през ВИП бара и вкара кода си за достъп в панела до вратата, която водеше към долното ниво. Докато слизаше по стълбите и вървеше към офиса, той си припомни събитията от преди две седмици — вечерта, в която така нареченият Ник Стентън,
всъщност специален агент Ник Маккол, беше проникнал в сърцето на империята му. Той не беше глупак — знаеше много добре какво е търсил Маккол онази вечер — достъп до срещите му с Трилани. Ако не беше толкова прецакан, Ксандър сигурно щеше да се възхити от уменията на ФБР. Да използват Джордан Роудс — със или без нейното знание — и да влязат в офиса му в буквално единствената вечер, когато подобно действие беше възможно, изискваше внимателно и професионално планиране. А сега беше мъртвец.
Роберто Мартино щеше да го убие за това, че е пуснал ФБР — по невнимание или не.
Ето цената, която човек плащаше, че работи с него — грешките не се толерираха, когато ставаше въпрос за пари. Ксандър наивно беше предположил, че не може да допусне подобни грешки. Влезе в офиса си и седна на бюрото. Знаеше, че стаята без съмнение се подслушва и тежестта на ситуацията го смаза като удар с чук. Отпред го чакаха от
ФБР и се готвеха да нахлуят, а зад него беше Роберто Мартино, готов да пререже гърлото му при първия признак за проблем. Той извади мобилния си и се обади на Трилани, знаейки, че ще се включи гласовата му поща. Чу сигнала.
— Карло — каза той с престорен, тих глас. — Не може да се срещнем утре. Имам стомашен грип или каквото и да е това, което витае навсякъде. Повярвай ми, не искаш да се доближаваш до него. Би трябвало да се оправя до следващата седмица — нека да се срещнем в четвъртък.
Ксандър затвори. Чухте ли това, ФБР задници?
Той не се сдържа и тихо прокара ръка под бюрото си в търсене на микрофони. Не откри нищо. Стана и отиде до лавиците с книги в

188
другия край на офиса и внимателно ги прегледа. Пак нищо. Придвижи се към масичката за кафе и столовете в ъгъла на стаята и ги опипа. Пак се оказа с празни ръце. Ник Маккол очевидно знаеше къде да сложи микрофони, за да не ги намерят.
А стоеше и въпросът с Джордан.
Ксандър си спомняше много добре как го беше отделила от хората и го беше помолила да пийнат по чаша на терасата под предлог да обсадят касата „Петрус“, която щеше да се предложи на търг. Не му се щеше да вярва, че умишлено го е предала. Вероятно част от него просто не искаше да приеме факта, че е възможно толкова наивно да изпитва чувства към някой, който можеше да му забие нож в гърба.
Както беше казал на Меркс, искаше да знае какво знае Джордан.
И ако се окажеше, че е замесена с ФБР, щеше да плати за предателството си.
От цялата объркана ситуация поне това можеше да контролира.
Джордан си тръгна от болницата малко след полунощ. Отиде да си вземе колата, но видя, че няма пазач. Имаше табела, която уведомяваше, че паркингът работи до единадесет вечерта —
информация, която щеше да й е полезна преди час. Тя се върна в болницата, остави талона за паркиране в бюрото за обслужване на клиенти и си взе ключа оттам. Служителят я насочи към паркинга от другата страна на улицата.
— Пазачът оставя непотърсените коли на второ ниво — каза той.
Борейки се с ледения вятър, който идваше от езерото Мичиган,
Джордан покорно пресече улицата. Когато стигна до асансьорите,
видя, че всеки етаж е посветен на известен певец и негова песен, за да запомнят хората по-лесно къде са паркирали. Второ ниво, нейното,
беше Франк Синатра. Пееше „Чикаго“ разбира се. В асансьора тя уморено облегна глава на стената.
Дълъг ден. Откачен ден. Първо неочакваното посещение на Лиза,
после спорът с Ник, после не чак толкова лошите моменти с Ник,
после намушкването (един вид) на брат й и освобождаването му от затвора. Определено беше готова да отиде в Напа. Когато асансьорът пристигна на нейния етаж, тя слезе и видя колата си. Спря се

189
изненадана, когато забеляза Ник, облегнат на мазератито да я чака.
Сърцето й прескочи.
Интересен факт, защото по принцип не беше от типа момичета,
на които им прескачаха сърцата.
— Не очаквах да те видя тук — каза тя.
Той я гледаше как се приближава.
— Не можех да оставя така нещата между нас. Надявам се да не ме мислиш за чак такъв кретен.
Всъщност тя изобщо не го мислеше за кретен.
— Сигурно си замръзнал, докато си ме чакал — каза тя нежно.
Той посочи към колата си.
— Излязох преди около минута. Слязох от колата, когато чух асансьора да идва. Може ли да поговорим?
Джордан натисна копчето на дистанционното и фаровете на колата примигнаха.
— Седни. — Тя заобиколи и се пъхна на шофьорското място.
Ник седна до нея, като дългите му крака и високо тяло запълниха цялото място.
Джордан запали двигателя и пусна реотаните на седалките —
първо на неговата, после на нейната. Той изглеждаше едновременно развеселен и трогнат от жеста.
— Благодаря.
Около тях бликна топъл въздух. Джордан се намести в седалката и без да казва нищо, се наведе да го целуне. Дълга, дълбока целувка.
— Това е заради всичко, което направи за брат ми — каза тя,
когато се отдръпна.
Очите му заблестяха като изумруди.
— Казах ти, че ще го измъкна от затвора. Просто трябваше малко изобретателност.
— Но не беше длъжен да му изпращаш дрехи. Това означаваше много за Кайл.
Ник прокара пръст по бузата й и с дрезгав глас каза:
— И двамата знаем, че не съм го направил заради него.
Тя го знаеше. Пъхна ръце в палтото му и се приближи повече до топлината, която струеше от тялото му.
— Е, кажете ми, Ник Маккол. Какво правим оттук нататък?
Ник си задаваше същия въпрос цяла вечер. Затова каза истината.

190
— Нямам представа. — Той повдигна брадичката й, защото искаше да я гледа в очите, докато й го казва. — Знаеш, че моята работа усложнява нещата. Видя сама. Сменям идентичност след идентичност
— някои задачи траят седмици или месеци.
Джордан замълча.
— И?
Той вдигна глава. Не я слушаше.
— И… това доста усложнява нещата.
— Не, това го разбрах. Просто чакам останалата част. Според
Лиза трябва да изнесеш цялата онази реч. Чувствам се малко пренебрегната.
Той я хвана за брадичката. Умница.
— Няма да чуеш речта, която всички слушат.
— О! — Усмихна се тя, изглеждайки изключително доволна. —
Добре. Но това пак не ни казва оттук накъде.
Джордан се облегна и се загледа за известно време в него, сякаш се колебаеше за нещо.
— Утре заминавам за Напа, за уикенда. Може да дойдеш с мен.
— Тя вдигна вежда. — Даже пасва на героя ти. Ник Стентън никога не би оставил приятелката си да отиде на такова романтично място сама.
Сега беше ред на Ник да замълчи. Не защото офертата му звучеше адски изкушаващо, а защото имаше нещо друго.
— Не зная какво точно ми предлагаш — каза той откровено.
Тя се замисли.
— Засега ти предлагам само да прекараш уикенда с мен в Напа.
Цял уикенд сам с нея. В хотелска стая. Господи, ставаше му само при мисълта.
— Човек би трябвало да е светец, че да не се изкуши от предложението, Роудс.
Усещайки колебанието му, Джордан сложи лакът върху патката италианска кожа на седалката.
— Аз съм голямо момиче, Ник. И съм напълно информирана за твоите „условия“ при връзките — може да считаш, че си ме предупредил. — Тя се усмихна палаво. — Честно казано, не мисля, че ще има значение. Има петдесет процента вероятност толкова да ме подразниш по време на пътуването, че после с радост да видя как си тръгваш.

191
Ник се засмя, закачи с пръст палтото й и я придърпа към себе си.
— А ако по някакво чудо не успея да те подразня?
Гласът й беше нисък и дрезгав, предусещайки целувката му.
— Тогава ще решим какво да правим като му дойде времето.
Нещо го стегна в гърдите. Ксандър Екхарт беше прав за едно —
Джордан Роудс не беше в неговата категория. Господи, тя не попадаше в ничия категория. Ако той беше гореспоменатият светец, сигурно щеше да си тръгне, знаейки, че човек с професия като неговата не може да се забърква с жена като нея. Един светец също така щеше да знае, че каквото и да можеше да даде на Джордан, тя щеше да заслужава повече. Значи него трябваше да нарекат дявол, защото не можеше да си тръгне сега. Вместо това той сведе устни към нейните и дълго я целува. Нямаше нужда да бърза — от утре щеше да бъде негова за две нощи. И два дни. Възможностите…
— Трябва да спомена нещо — каза Джордан.
— Хм? — попита той разсеяно. Устата му се отдели от нейната,
за да покрие с целувки шията й. По дяволите виното — тя му напомняше за най-мекия, най-силен бърбън, който беше опитвал. И
определено го караше да пламти.
— За мен това е бизнес пътуване — продължи тя. — Ще се наложи да отидем на няколко дегустации на вино.
Ник изруга, без да отлепя устни от шията й.
— Знаех си, че ще има уловка.
Тя се засмя.
— Ще оцелееш. — Тя се отдръпна и вдигна глава — Може ли да те попитам нещо? Цяла вечер го мисля.
— Давай.
— Пучалски федерален ли е? И задачата му под прикритие е да е в затвора?
— Сложихме го в Изправителния център преди два месеца.
Съкилийникът му е един от лидерите на една от южните банди —
човек, когото считаме отговорен за поредица убийства. Надяваме се съквартирантът да се разбъбри и да започне да се хвали със своите така наречени постижения.
— Как го убеди да прободе брат ми? Горкият Пучалски.
Вероятно е в изолационното заради цялата история.
Ник изсумтя.

192
— За да го сложим в точната килия, трябваше координация със затвора. Пазачите знаят кой е. Твоят приятел „Пучалски“ си е добре.
Вероятно сега се мотае в офиса на дежурния, пие бира и гледа телевизия, докато другите смятат, че е в изолационното.
— Много съм впечатлена, че си уредил нещата — усмихна се хитро Джордан. — Разбираш ли, на моменти това, че си специален агент, е някак секси.
Ник се усмихна на себе си. Добре. Нека онзи смотаняк се опита да го надскочи.

193
25
Ксандър беше започнал да се паникьосва. Беше се затворил вкъщи под предлог, че се възстановява от стомашен грип. Домът му представляваше тристаен апартамент от 370 квадратни метра в луксозния хотел „Тръми Интернешънъл Хотел Тауър“ и това, че не излизаше, не беше голямо изпитание. Времето, което прекара сам,
обаче му даде много часове, в които да мисли за гигантския, димящ куп лайна, който ФБР беше стоварил пред прага му. Първата му мисъл беше да унищожи всички счетоводни, финансови и данъчни документи, свързани с „Бордо“ и останалите му клубове и ресторанти.
После осъзна, че ще е безполезно — счетоводителите му, банките и данъчните разполагаха със свои копия и записи от всичко, което някога е попълвал. Да не споменаваме, че държеше по-голямата част от тази информация в офиса си в „Бордо“ и определено не искаше ФБР да чуят как разчиства папките си. Единственото предимство, което имаше сега беше, че никой, освен Меркс, не знаеше, че е разбрал. Втората му мисъл беше да се обърне към федералните и да се опита да измисли някаква сделка, като свидетелства срещу Мартино. Но тук имаше един проблем — имаше около сто процента вероятност Мартино да се опита да го убие преди даже да е свидетелствал и вероятност около деветдесет и пет процента да успее, дори федералните да го сложат под защита. Изгледите бяха неблагоприятни.
Простичко казано — Ксандър не искаше да умре.
Беше му странно да мисли по този начин. Разбира се, че не искаше да умре. Никой не искаше да умира. Но през последните двайсет и четири часа беше осъзнал, че това е една много реална,
неизбежна вероятност. И ако Роберто Мартино разбереше, че на практика той е предал доказателства за тяхното пране на пари на ФБР
— по дяволите, беше показал на Ник Маккол цялото долно ниво, —
смъртта не само че беше неминуема, но щеше да бъде и изключително болезнена. Само до преди няколко дай той мислеше, че е на път да

194
стане крал на света и най-голямата му грижа беше една жена. Какво ли не би дал да се върне и да замрази живота си там.
Ксандър стоеше в кухнята и гледаше масивния хладилник, който икономът му зареждаше два пъти седмично — сега го беше пуснал за уикенда под предлог, че е болен от грип. В този момент нямаше вяра на никого. Трябваше да се насили да яде, въпреки постоянното гадене в стомаха. Трябваше да поддържа енергията си, за да може да мисли.
Мобилният му звънна. Той се пресегна към джоба на панталона,
извади телефона и видя, че го търси Меркс.
— Какво разбра?
— Искаш да кажеш, освен това, което казват по телевизията? —
попита Меркс.
Устата на Ксандър пресъхна.
— Говорят за мен по телевизията? ФБР направили ли са изявление?
— Не, не за теб. Имах предвид Кайл Роудс. Навсякъде е — по вестници, по телевизия, в интернет. Как си го пропуснал?
Ксандър се запъти към библиотеката си. Как е пропуснал някаква си история за Кайл Роудс? Така — напоследък телевизията не я биваше за нищо. Всички риалитишоута и многочасови драми представяха някакво тайно събитие, което се влачеше седем сезона преди да стигнат до напълно неотговарящ на очакванията край, който не обясняваше абсолютно нищо. По принцип четеше вестници, но през последните осемнайсет часа беше зает с други въпроси, най-вече как да остане жив и да се измъкне от затвора.
— Почакай, някъде тук имам „Трибюн“.
Разбира се, той го намери на бюрото в библиотеката, където го беше хвърлил заедно с пощата по-рано тази сутрин. Беше пъхнат под новия брой на „Уайн Спектейтър“. Издърпа вестника и прочете заглавието: „Терористът от «Туитър» пуснат на свобода след намушкване“.
— Роудс е на свобода? — попита той Меркс.
— Очевидно е бил нападнат в затвора. Федералният прокурор направи изявление, в което каза, че от съображения за неговата сигурност е съгласна да му разреши да излежи останалата част от присъдата си под домашен арест.
— И това ме интересува защото?

195
— Не мога да спра да се чудя дали Кайл Роудс не е бил освободен, защото някой друг е платил дълга му към обществото.
Ксандър усети противното предателство в стомаха си.
— Мислиш, че Джордан е сключила сделка? Аз срещу пускането на брат й?
— Мисля, че това е много вероятно.
Ксандър замълча за миг.
— Къде е тя сега?
— Тази сутрин отиде на летището заедно с Маккол, Тенисън ги е проследил в терминала и ги е подслушал, когато са се регистрирали.
Хванали са полет до Сан Франциско.
Ксандър познаваше Джордан — тя и Маккол нямаше да останат в Сан Франциско. Би заложил половин милиард долара, че са отишли в долината Напа.
— Мисля, че ми каза всичко, което трябваше да знам — стисна здраво устни той. — Вече не виждам причина да ги следиш повече.
— Зная, че не търсеше тази информация.
— Ти си свърши работата Меркс. Не се тревожи, ще ти платя.
След като затвори, Ксандър закрачи из апартамента като тигър в клетка. Чувстваше се като в капан — толкова притиснат, че едва дишаше. Прокара ръка през косата си — за първи път откакто Меркс му поднесе новината за ФБР, той беше бесен, извън контрол.
Проклетата Джордан Роудс го беше продала.
Шибана кучка!
Той се завъртя и хвърли телефона си към декоративното огледало със сребърна рамка, което висеше на стената в коридора. Огледалото се посипа на едри парчета върху шуплестия под. Той ги погледна и се приближи. През изминалите осемнайсет часа нямаше към кого друг да насочи гнева си, освен към себе си. Беше алчно копеле. Той, както и много хора, наивно беше приел, че Мартино и организацията му са недосегаеми и отвъд обсега на закона. Очевидно новият федерален прокурор, с нейната обявена война на престъпността, не беше получила следната информация — това беше Чикаго и корупцията беше нещо нормално.
Той мразеше ФБР, но не беше изненадан от действията им, бяха прасета, това им беше работата. За тях той беше никой — просто име в някаква папка. Цел. Но Джордан го познаваше. Познаваше го

196
достатъчно добре, че да може да се шегува с него за любимите му вина. Достатъчно добре, че всяка година да получава покана за специалното му парти. Достатъчно добре, че да го накара да изпитва чувства към нея.
Ксандър вдигна най-голямото парче от огледалото. Прокара пръст по назъбения му край и премигна, когато той прониза кожата му.
Изскочи капка кръв, червена като каберне, и докато я гледаше,
изведнъж се почувства по-здраво стъпил на земята и с по-ясен ум.

197
26
— Май аз трябва да покарам, за да можеш да си починеш.
Джордан отмести поглед от магистралата и погледна към Ник.
— Остават ни пет минути до курорта. Сигурна съм, че мога да се справя.
— Но тези пътища са много хълмисти, с много завои. Няма ли да се чувстваш по-добре, ако аз карам?
— Справих се идеално през изминалите три и половина часа.
Всъщност и Ник се справяше идеално. Предпочиташе Джордан да го вози от летището към хотела. Това му даваше време да се наслаждава на великолепната гледка — дълга руса коса, изтеглена в изискан кок, свежа бяла лятна рокля, копринен шал, елегантно усукан около врата, и много сантиметри гладки, стройни крака. Живописните ниски хълмове, осеяни с бели и розови цветя, също не бяха лоши.
— Но вероятно аз ще се чувствам по-добре, ако покарам — каза той. Очевидно тя не схващаше тънкия му намек.
Джордан спря в лявото платно на магистралата, което щеше да ги изведе към страничен път, водещ към каньоните. Тя се обърна с лице към него.
— Добре. Какво става? Защо изведнъж реши, че ще е по-добре ти да шофираш.
— Не трябва да бием на очи, нали? Все още сме под прикритие.
И предполагам, че по тези богаташки места са свикнали мъжът да кара. Хората ще си помислят, че съм ти асистент или нещо подобно.
Тя посочи с пръст.
— Ето това ще е забавно! Искаш ли да опитаме за промяна. Аз ще съм шефът, а ти ще трябва да ми викаш госпожице Роудс през целия уикенд.
— Не.
— Даже ще ти купя малка тетрадка, може да вървиш след мен и да записваш. Ще те накарам да шофираш шестнайсет километра до най-близкия „Старбъкс“, за да ми купиш лате и ще те връщам три

198
пъти, докато уцелиш каквото пия. Защото така се държат всички богати жени.
— Шегуваш се.
— Разбира се, че се шегувам — каза Джордан. — Иначе щях да взема на сериозно коментара ти, че мъжът трябва да кара колата, а съм в прекалено добро настроение, за да изнасям лекция как сексуалната политика се е променила от петдесетте насам.
— И като говорим за петдесетте, някой някога казвал ли ти е, че приличаш на Грейс Кели?
Джордан се отпусна и приглади косата си.
— Всъщност, дядо ми го казваше. Опитваш се да смениш темата,
нали?
— Определено. Като се замисля, този коментар за асистента май не беше толкова безобиден. Трябва да те предупредя — може да правя подобни кроманьонски грешки от време на време. Минали неприятности.
Джордан отвори уста да каже нещо, после я затвори и вдигна ръце.
— Как винаги го правиш? Стигаш до границата да ме вбесиш тотално, а после някак си с ласкателство се измъкваш.
Ник се усмихна.
— Аха. Когато се срещнахме, ти казах, че ще разбереш, ако те лаская.
Джордан погледна през стъклото и поклати глава.
— Сериозно, сигурно съм извършила престъпление в предишния си живот и сега изкупвам греха си.
Той се засмя.
— О, така е. И ти харесва.
— Наказанието ми е бавно изпадане в лудост.
Виждайки усмивката в краищата на устните й, Ник се наведе да я целуне.
— Ау, казваш толкова сладки неща.
Продължиха пътуването си и докато дърветата се сгъстяваха, той се зачуди в какъв курорт го води. Завиха и тя обърна в еднопосочна улица, която ги изведе до тесен мост.
— Как се казва мястото, където ще отседнем? — Той осъзна колко е странно, че трябва да пита. Откакто кацнаха в Сан Франциско,

199
Джордан командваше парада. И ФБР агентът, и кроманьонецът в него се чувстваха неловко от този факт. Беше свикнал той да командва —
винаги.
Погледна отново към Джордан и реши да се остави на течението.
Засега. Най-малкото това му даваше още няколко минути да се наслаждава на гледката.
— „Калистога Ранч“ — отговори тя.
— Изглежда не е сред най-нашумелите — каза той.
— Идеята е всичко да е просто, да те накара да се чувстваш ведно с природата — каза Джордан. Завиха още веднъж и спряха до една поляна, където изглежда беше основната вила. Пред тях имаше няколко коли и Ник бързо ги определи — два мерцедеса, едно порше
911, беемве серия 6 и един астън мартин.
Ник повдигна вежда, когато Джордан паркира взетата под наем кола до другите скъпи возила.
— Всичко да е просто?
— Ами… наречи го „простота за богаташи“ — отстъпи Джордан.
После отвори вратата и елегантно слезе от колата — дълги, стройни крака и блестяща руса коса на топлото калифорнийско слънце. Веднага се сля с мястото.
— Добре дошли отново, госпожице Роудс — каза камериерът и взе ключовете от нея. — Приятен ли беше полетът ви?
— Много приятен, благодаря.
— Ще кача чантите в количката, докато се регистрирате. — С
умело кимване служителят изчезна.
Ник заобиколи колата и хванат Джордан за ръката.
— Количка?
— На територията на курорта е забранено за коли, затова ще се придвижваме с количка за голф.
— „Простотата за богаташи“ не включва ли ходене?
— Стаята ни е на повече от километър оттук. На баира. — Тя го дръпна по-близо.
— Зная, че имаш много въпроси, скъпи, но се опитай да се наслаждаваш. Може да се изненадаш и всъщност да ти хареса тук.
Ник се огледа наоколо. Първата му мисъл беше, че е добре, дето не е ползвал почивка от доста време, защото определено щяха да му трябват допълнително пари, за да плати за своята част от пътуването.

200
Ако Джордан мислеше, че ще я остави да плаща сметката, грешеше.
Там, откъдето идваше, мъжете не ограбваха гаджетата си дори и да бяха обидно богати наследници. Гадже. Лявото му око заигра.
Джордан погледна към него.
— Добре ли си?
— Влезе ми нещо в окото. — Той потри очи.
Влязоха в просторна вила в стил „Уестърн“, където ги поздрави приятна администраторка. Тя изглежда веднага позна Джордан,
потвърди резервацията й за вила на хълма и извади истински ключове.
Очевидно „простотата за богаташи“ не включваше и електронни карти.
След няколко минути вече бяха в количката за голф и пътуваха по тесен павиран път. От едната им страна имаше гъсто обрасла с дървета скала, а от другата — езеро. По пътя подминаха няколко едноетажни вили на известно разстояние една от друга за уединение.
Иззад слънчевите си очила Ник разглеждаше служителя, седнал на предната седалка. Не беше на повече от двайсет и три, беше рус,
загорял от слънцето и приличаше на спасител. След няколко минути момчето паркира количката в края на пътеката за към хълма.
— Знаете упражнението, Джордан. Оттук нататък сме пеша. Аз ще взема чантите.
— Аз ще взема чантите. — Ник даде бакшиш на момчето и му хвърли поглед, който подчертаваше, че по-нататъшна помощ, въпроси,
коментари или бъбрене за вино не са необходими.
Джордан погледна развеселена, но не каза нищо, докато го водеше по стълбите към вилата на хълма. Тя отключи портата и се оказаха на голяма покрита веранда, снабдена с камина, външна всекидневна и невероятна гледка към каньона под тях.
Тя използва втори ключ, за да отвори стъклената врата, която водеше към хол с мраморна камина и модерен развлекателен кът.
— Това значи е „богаташката простота“. — Ник остави чантите и се огледа. През прозорците виждаше, че основният апартамент беше напълно отделено място в другия край на верандата. Той излезе отново, мина през терасата и отвори вратата на спалнята. Огледа голямото легло, покрито е луксозни възглавници, скриновете и нощните шкафчета от тъмно черешово дърво. До спалнята имаше голяма баня от камък и гранит, снабдена с две тоалетни масички,

201
огромна вана и комбиниран душ. Една от стените на банята беше със стъклени врати, които водеха до уединен външен душ.
— Мислиш ли, че става? — попита Джордан зад него.
Ник се обърна, леко засрамен, че го е хванала да зяпа наоколо.
Той сви рамене и с небрежен тон каза:
— Разбира се. Просто никога не съм познавал човек, който може да си позволи всичко това. — Той се пресегна и свали кобура от прасеца си. Остави го на нощното шкафче до леглото заедно с портфейла си.
Джордан посочи към пистолета.
— Е, аз пък никога не съм познавала човек, който върви с нещо такова, завързано за крака. Така че предполагам и за двама ни има по нещо ново.
Ник се изправи и сякаш изведнъж осъзна реалността на ситуацията, Той — ФБР агент от Бруклин — прекарва уикенд в долината на виното с жена, която един ден ще наследи половин милиард долара. Приближи се до нея.
— Какво правим?
Джордан леко се усмихна, сякаш и тя се чудеше същото.
— Нямам представа.
Ник я погледна, застана близо, но не чак толкова, че да няма връщане назад. Джордан не помръдна, просто го погледна през полуприсвити очи в очакване.
Без да каже и дума, той се пресегна, разпиля косата й и загледа как се спуска по раменете й на руси вълни в див контраст с изисканата рокля, шала и дизайнерските обувки на висок ток. Бързо премина разстоянието, което ги делеше.
— Е, какво обичат да правят богатите наследници в долината
Напа?
Тя задържа погледа му.
— Точно сега вероятно същото, каквото и ФБР агентите от
Бруклин.
Нямаше нужда да казва повече.
От начина, по който Ник я погледна, когато я взе в ръцете си и я хвърли върху завивките, Джордан разбра, че времето за шеги е отминало.

202
Той прикова ръцете й с една от неговите върху завивката, след което се наведе и я целуна разгорещено и настоятелно. Тя завъртя езика си около неговия, този път без игрички и без дразнене. Когато изви тялото си към неговото, той отпусна хватката си и плъзна ръце по нейните. После продължи към възвишението на гърдите й. Сграбчи я за деколтето и издърпа роклята й. Тя ахна.
— Леле, някой май е нетърпелив.
Гласът му беше дрезгав.
— Вината е твоя. Искам да те разсъблека, откакто за първи път те видях да пиеш вино. — Той прекара палец по долната й устна. —
Оттогава си мисля за много неща.
Джордан облиза върха на палеца му и наблюдаваше как очите му потъмняват и започват да горят. Той издърпа роклята през ръцете й и я хвърли на пода, а шалът бързо я последва После Ник се отдръпна и я погледна.
По принцип Джордан би се смутила да лежи по сутиен и бикини под ярката следобедна светлина, която струеше в спалнята. Но тогава той прокара ръка по тялото й от шията до бедрото и неприкритото му желание я разпали.
Тя изрита обувките си и се пресегна към ризата му.
— Твой ред е.
Ник гледаше как; Джордан разкопчава ризата му. След като я свали, той хвана долния края на тениската си и я измъкна през пивата.
После коленичи над нея гол до кръста. Беше изумителен — гърдите,
ръцете и стомаха му бяха изваяни като на римски бог.
Беше великолепен. Съвършен. Джордан знаеше, че Ник крие приятни неща под дрехите си, но това надминаваше въображението й.
Гласът й дойде като шепот.
— А останалата част?
— Ако настояваш.
С дяволита усмивка той се изправи и застана в долната част на леглото. Изрита обувките си, след което разкопча копчето и ципа на дънките си. Без колебание свали дънките, боксерките и чорапите си.
После застана пред нея гол и невъзмутим, окъпан в слънчева светлина.
Изправена на лактите си, Джордан попиваше всеки сантиметър от бронзовата му кожа и гладките мускули и очите й се разшириха при вида на плътната му, твърда ерекция.

203
— Мислиш ли, че става? — пошегува се той, повтаряйки предишния й въпрос.
Тя го прикани с пръст в леглото.
Ник се сниши над нея с очи огрени от изумруден блясък, който караше сърцето й да бие лудо. Той умело отвори предната закопчалка на сутиена й с една ръка и видя как гърдите й се освобождават.
— Сега вече имаме напредък.
Положи я на завивката и свали презрамките на сутиена й.
Джордан потръпна в очакване.
— Ник — прошепна тя. Имаше нужда да я целуне.
Устните им се сляха и тя въздъхна, когато пръстите му погалиха върховете на гърдите й. Той наведе глава, хвана ги и засмука едното й зърно с уста. С другата си ръка разтвори краката й и бедрата му потънаха между тях. Тя стенеше и инстинктивно се притискаше към него, докато той галеше с език ту едното, ту другото й зърно. Джордан прокара пръсти през гъстата му тъмна коса. Изгаряше от желание и нетърпеливо повдигна бедра, когато той прокара ръце по тях и смъкна бикините й.
— Трябва да забавя темпото — каза той дрезгаво, дръпна едно от зърната й с уста, и нежно го засмука.

Изтегляне 2.48 Mb.

Сподели с приятели: