Нещо като любов

174
— Знам, издъних се. Много. Видях този смотаняк, а после ти започна да спориш и… после знаеш. Просто забравих за всичко останало. Съжалявам.
Джордан въздъхна, тъй като в момента не можеше да осмисли частта с „всичко останало“. Сега приоритет номер едно за нея беше да се увери, че брат й е добре.
— Трябва да отида в болницата.
Ник я погледна.
— Може ли да дойда с теб?
Тя поклати глава.
— Татко ще бъде там. Ще иска да знае кой си, а аз не съм готова за този разговор.
Честно казано, тя не знаеше какво се случва между нея и Ник.
Определено нямаше да може да обясни на баща си.
В отговор на отговора й, изражението на Ник стана по-делово.
Той кимна.
— Разбира се. Трябва да бъдеш със семейството си.
След това той си тръгна, а Джордан остана в задната стаичка,
докато не чу звънчето на вратата. Трябваше й миг да се съвземе, после грабна палтото си и тръгна към болницата.

175
22
Ксандър огледа тъмния, занемарен интериор на бара, смятайки,
че определено няма да намери прилична чаша вино на това място.
Не можеше да разбере защо Меркс беше предложил да се срещнат в тази дупка.
Всичко свързано със съобщението, което беше получил от Меркс по-рано днес, беше странно.
ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ, НЕ В ОФИСА ТИ —
ТАВЕРНА „ЛИНКЪЛН“ НА УЛИЦА „РОСКО“ В 10
ВЕЧЕРТА. НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО.
Първо, беше странно, че Меркс му изпраща съобщение — никога преди не бяха общували така. Второ, защо не можеха да се срещнат в офиса му? Винаги се срещаха там. Мястото му беше крепост. Ксандър намери маса в дъното на бара и седна, надявайки се да остане незабелязан. Не дай боже да го познаят и някой да разбере, че е влязъл в заведението му. Унижението би го убило — ако не го направеше гадната течност, която сервираха за бира.
— Нямате ли винена листа — попита той саркастично, когато сервитьорка на средна възраст с изрусена коса приближи масата му.
Нямаше нищо общо с лъскавите, красиви, млади същества, които обслужваха масите и бара в клубовете и ресторантите му. — Ще пия джин с тоник. В чиста чаша, ако обичате.
Той не обърна внимание на погледа на сервитьорката, когато тя се запъти обратно към бара. Свали палтото си, внимателно го остави на облегалката на стола до него и погледна часовника си. Намръщи се,
когато видя, че Меркс закъснява. Беше се надявал срещата да мине бързо. Искаше да се върне в „Бордо“ преди единайсет, когато ресторантът щеше да се напълни. Четвъртък вечерите винаги бяха добри и на него му харесваше да е в „Бордо“, да наблюдава, да се

176
слива с хората и гордо да поглъща всичко. Той живееше добър живот
— мамка му, добър живот. И черешката на тортата щеше да бъде
Джордан Роудс. С нейните пари, неговото познание за нощните клубове и ресторанти и взаимната им страст към виното можеха да станат неотразима двойка. Тя беше идеална за него — трябваше само да го разбере. Дано Меркс да има добри новини. Няколко минути по- късно той най-сетне се появи.
— Съжалявам: Трафикът по „Драйв“ беше по-лош, отколкото очаквах. — Той остави черна кожена чанта на стола до себе си. — За мен обичайното — каза Меркс на сервитьорката, когато тя се приближи.
— Идваш тук редовно? — Ксандър се огледа отвратен. — Защо?
— Защото тук никой не задава въпроси?
— Разбира се, че не задават. Имат всичко на всичко около три работещи мозъчни клетки. — Ксандър посочи един мъж, заспал на бара. — Не мисля, че този изобщо е жив.
— Не ги мисли тях. Концентрирай се върху въпроса, който ти би трябвало да зададеш — каза Меркс.
Ксандър се намръщи. Никога не беше обичал игрите.
— За какъв въпрос говориш?
Меркс натърти думите.
— Кой е Ник Стентън?
Ксандър се изправи, заинтересуван.
— Открил си нещо? Знаех си. Никой не може да е толкова чист.
Мошеник е, нали?
— Мисля, че в известен смисъл е така. — Меркс извади папка от куфарчето си и я остави на масата. — Виж сам.
Ксандър я отвори. Най-отгоре имаше снимка. Тя беше неочаквана и му отне време да осъзнае какво вижда — Ник Стентън по дънки, с бронежилетка върху тениска с дълъг ръкав, стои пред синьо- бяла патрулка и говори с двама униформени полицаи. Изглежда беше някакво местопрестъпление. Отстрани на патрулката с големи букви пишеше „Нюйоркска полиция“.
Той погледна Меркс объркан.
— Не разбирам. Стентън е бил ченге?
— Ник Стентън не съществува, това е фалшива самоличност —
каза Меркс. — Ник Маккол, от друга страна, е бил член на отдела за

177
борба с порока в Нюйоркската полиция. Прекарал е там пет години,
преди да напусне и да се върне в университета — малка академия в
Куантико, Вирджиния.
Ксандър замръзна.
— От ФБР ли е? — изсъска той.
— Да.
Ксандър забучи пръст в снимката.
— Този мъж, който беше в ресторанта ми и пиеше от моето вино,
е шибан федерален?
— Да. Беше трудно да намерим нещо актуално за него —
предполагам, че известно време е работил под прикритие. Но знаем, че е завършил Академията преди шест години, преди да дойде тук.
— И защо е бил на партито ми? — попита Ксандър.
Меркс го изгледа.
— Мисля, че можеш да си отговориш на този въпрос по-добре от мен.
Последва момент, в който и двамата замълчаха и Ксандър се зачуди какво знае Меркс за сделките му с Роберт Мартино. Той смяташе, че е взел достатъчно предпазни мерки, за да запази Мартино мълчалив, таен партньор в бизнеса си, но явно това не беше толкова голяма тайна. Фактът, че от ФБР изпращаха човек под прикритие на благотворителното му събитие, изглежда го потвърждаваше.
— В каквото и да си замесен, Екхарт, федералните знаят — каза
Меркс тихо.
Като в мъгла, Ксандър стана от стола си.
— Трябва да тръгвам.
Той извади портфейла си и хвърли банкнота на масата, без да я погледне.
— Не говори за това с никого.
Той тръгна към вратата, после се спря и погледна назад, сещайки се за нещо.
— Джордан. Тя участвала ли е във всичко това?
Меркс поклати глава.
— Нямам представа. Човекът, който следеше Маккол, е хванал края на някаква женска разправия. Джордан сигурно е използвала името Ник Стентън, защото другата жена изглеждала объркана от този факт. Дочухме я да казва истинското му име, докато му оставяше

178
съобщение на мобилния. Изглежда двете не могат да се разберат коя излиза с истинския Ник. Така че е вероятно Джордан да няма представа какво става и не знае, че този Маккол я разиграва.
Думите на Ксандър бяха ледени.
— Разбери. Искам да знам дали тя ми е причинила това.

179
23
На път към болницата Джордан хвана новинарската емисия по местната радиостанция, която делово информира, че Кайл Роудс, син на компютърния, софтуерен магнат, милиардера Грей Роудс, и известен кибертерорист — „Ставаше въпрос за «Туитър», хора!“ — е бил намушкан от друг затворник и закаран в болницата „Нортуестърн
Мемориъл“. Според репортажа, „неназовани източници“ от Столичния изправителен център са пуснали изявление, потвърждаващо единствено, че затворът е предприел определени необходими мерки, за да осигури безопасността на един от затворниците, който неколкократно е бил мишена на насилие.
Като чу това, Джордан стисна волана. Припомни си думите на
Ник, че брат й е добре. Когато пристигна в болницата, спря пред будката на пазача, без да губи време да паркира в гаража. Пазачът,
младеж на около двайсет, огледа с възхищение мазератито.
— Хубаво е — каза й той.
Тя бързо му подаде ключовете.
— Само не вдигай повече от сто и двайсет.
Бързо влезе през плъзгащите се врати на спешното отделение и се опита да не мисли за последния път, когато долетя на това място.
Ставаше въпрос за катастрофата на майка й, но докато Джордан дойде,
вече беше твърде късно.
Джордан избута спомена от паметта си. Не и този път. Отиде до рецепцията, където млада регистраторка я поздрави с учтива усмивка.
— Идвам, за да видя брат си, Кайл Роудс. Бил е докаран преди около половин час.
Регистраторката ококори очи.
— О, да, мина точно оттук. Трудно може да го пропусне човек с онзи оранжев гащеризон и двамата охранители след носилката.
— Носилка? — Джордан несигурно пое дъх. — Изглеждаше ли… добре?

180
Администраторката се развесели и лицето й придоби онова изражение, което жените около Кайл често имаха.
— Изглеждаше ядосан, че е в носилка, но, от друга страна,
изглеждаше добре. Макар че горната част от гащеризона му беше свалена и имаше превръзка на лявата ръка. Носеше само тениска, но не видях кръв или нещо подобно. Само тази опъната бяла тениска. Много тясна. Подчертаваща мускулите, бих казала… — Гласът й постепенно заглъхна и тя се замечта.
Джордан завъртя очи.
— Слагаше си бонбони „Скитълс“ в носа и ги изстрелваше в саксиите на майка ни. Наричаше го „упражняване в стрелба“. — Тя щракна с пръсти, опитвайки са да върне жената в реалността. — И
така, къде е?
Администраторката излезе от замаяността си.
— Да. Извинявайте. — Тя написа нещо в компютъра. —
Преместен е в стая 360-А — посочи тя. — Асансьорите са в дъното на коридора вдясно.
Щеше да бъде трудно да пропусне стаята на Кайл, предвид факта, че тя беше единствената с двама въоръжени пазачи отпред. Тя разпозна единия от посещенията си в Изправителния център —
господин Раздразнителен с всичките му правила. Той вдигна вежда,
когато тя се приближи.
— Сестрата на Сойер… чудехме се кога ще дойдеш.
Джордан спря пред него.
— Това значи ли, че сега сме приятели?
Той размаха ръка.
— Различна среда, различни правила.
— Как е брат ми?
— Малко нервиран. Ядосан е най-вече заради носилката. — Той посочи към вратата зад себе си. — Лекарят го преглежда в момента.
Може да влезете, ако искате — каза той с по-любезен тон от обикновено.
— Благодаря. — Джордан замълча и й се стори, че вижда хитра искрица в очите на господин Раздразнителен. Зачуди се дали пазачът знае за сделката й с ФБР и дали това има нещо общо с внезапната промяна в отношението му. Тя отложи въпроса и отвори вратата на болничната стая.

181
Брат й седеше на кушетката със смъкнат до кръста оранжев гащеризон и превръзка на едната ръка. Другата му ръка беше закопчана с белезници за леглото. Той спореше с лекаря, който кръжеше около него с игла.
— Инжекция против тетанус? Вкарахте ме тук като инвалид заради инжекция против тетанус ли? — намръщи се той.
— Не му обръщайте внимание. Винаги се е държал като бебе,
когато става въпрос за инжекции — каза Джордан от вратата.
Кайл я погледна и се усмихна.
— Джордо.
Лекарят се възползва от разсейването и заби инжекцията точно в рамото му.
— Кучи… — извика Кайл изненадан. — Това заболя повече и от проклетата вилица.
— Вероятно мястото на инжекцията ще е болезнено няколко дни
— каза лекарят, без изглежда изобщо да съжалява, и сложи лейкопласт на рамото на Кайл.
Джордан се усмихна, когато видя, че е на човечета Елмо. Такова яко хлапе е тоя неин брат!
Тя се приближи до масата, мислейки, че е разбрала погрешно.
— Правилно ли разбрах, че си бил промушен с вилица?
— Да, бях промушен с вилица — измърмори Кайл.
Кранчетата на устните на Джордан се извиха.
— Ясно. — Кайл махна с ръка. — Добре. Да приключим с това.
— С вилица за салата или с обикновена вилица?
— Знаеш ли, всъщност не спрях да я измеря, докато влизаше в ръката ми — отвърна Кайл саркастично. — Проклетият Пучалски.
Джордан зяпна и не забеляза кога докторът излезе от стаята.
— Пучалски? Безобидният плешив тип с татуировката?

Изтегляне 2.48 Mb.

Сподели с приятели: