Нещо като любов

51
Бих искала да благодаря на Академията…
— Разбира се, ще ви разкажа всичко за новия мъж. Срещнахме се онзи ден и той е… хм. — Тя замълча, след което прокара ръце през косата си и драматично въздъхна. — Съжалявам. Имате ли нещо против да поговорим за това по-късно? След като видях Кайл днес с насинено лице, се чувствам виновна да бърборя за партито на Ксандър.
Все едно не приемам хвърлянето на брат ми в затвора достатъчно сериозно. — Тя прехапа устна и се почувства виновна заради лъжата.
Съжалявам, момичета, но засега това трябва да остане в тайна…
Отвличането на вниманието проработи като магия. Вероятно една от малкото ползи да имаш брат престъпник, известен като
„Туитър-терорист“, бе, че винаги разполагаш с логичен довод да се измъкнеш от нежелан разговор. Корин се пресегна и стисна ръката й.
— Никой не подкрепя Кайл повече от теб, Джордан. Но разбираме. Може да поговорим за това друг път. И се постарай да не се притесняваш — Кайл може да се грижи за себе си. Той е голямо момче.
— О, да, определено — каза Мелинда с блясък в очите.
— Благодаря, Корин — усмихна се Джордан.
После се обърна към Мелинда, изумена.
— И какво за Кайл?
Мелинда делово сви рамене.
— На теб ти е брат. Но за останалата част от женското население той има известен чар. Само това ще кажа.
— Той пърдеше в надуваемия ни басейн и му казваше „джакузи“.
Това чаровно ли е?
— Ах… животът на богатите и известните — каза Корин и се усмихна.
— И по този повод, след като тайните ми фантазии за Кайл Роудс вече са напълно разбити, предлагам да наложим временна забрана върху по-нататъшни дискусии, свързани с по-малко изтънчения от двата пола — каза Мелинда.
— Подкрепям — каза Джордан и трите жени пукнаха чаши в съгласие. Джордан отпи от виното и въздъхна облекчено.
Още три дни — толкова трябваше да издържи. После всичко щеше да бъде както преди.

52
6
Всепризната истина е, че притежаващите изключителни умения и талант специални агенти от ФБР от време на време се бият в гърдите.
Този четвъртък вечер Ник — понеже имаше споменатите умения и талант — практикуваше това занимание заедно с колегата си Джак
Пелъс, другият „топ“ специален агент на Дейвис. Двамата току-що бяха приключили тренировката си в най-добре оборудвания за времето си фитнес център, който се намираше на втория етаж на сградата и беше отворен седем дни в седмицата по двайсет и четири часа. Някои агенти излизаха от форма, след като завършваха Академията, но не и в отдела на Дейвис. Той държеше агентите си в отлична физическа форма и в речта за добре дошли в Чикаго открито казваше на всички,
че очаква да вижда задниците им във фитнеса.
Изпотени и по тениски, Джак и Ник грабнаха кърпите си от етажерката и влязоха в съблекалнята. Бяха тичали по единайсет километра на пътечката преди броени минути. Докато негласно се опитваха да се надбягат един друг, наваксваха с това-онова, което Ник беше пропуснал за шестте месеца, през които работеше по операция
„Файвстар“. В крайна сметка разговорът им тръгна към арестите на
Роберто Мартино и останалите членове на организацията и към разследването на Ксандър Екхарт.
— Чувам, че напоследък работиш под нареждането на Сет
Хъксли — каза Джак, докато си проправяха път през препълнената съблекалня. Не беше изненадващо, че краят на работния ден беше най- натовареното време във фитнеса — тогава повечето агенти вмъкваха в графика си тренировка, преди да се приберат у дома. — Как върви работата?
— Ако под „нареждане“ имаш предвид факта, че предоставям безценния си опит в работата под прикритие като услуга към шефа —
да, бих казал, че върви страхотно. — Ник се престори на объркан. —
Това, което не разбирам, е защо Дейвис изобщо ме замеси в този

53
случай. Можех да се закълна, че друг агент вече работи по разследването Мартино… О, чакай — това беше ти, нали, Джак.
Джак седна на пейката пред шкафчетата.
— Бях малко зает тези дни. Трийсет и четири ареста за последните четири месеца, Маккол. Това е нов рекорд за мен.
Ник свали мократа тениска и оголи гърдите си.
— Опитай с двайсет и седем ареста за една седмица. Това е нов рекорд за офиса.
— Пак те водя със седем ареста, приятел.
Не за дълго, ако имаше какво да каже Ник.
— Ще бъдат само пет след Екхарт и Трилани.
Джак се присмя.
— Случаят Екхарт е за пране на пари. Всичко, което е свързано с
Финансовите, ти носи само половин точка.
Той стана и смъкна тениската си, разкривайки няколко белега,
следи от електрически изгаряния и рана от куршум в гърдите.
Тъй като през изминалите няколко години беше работил с Джак,
а и предвид факта, че и двамата редовно ходеха на фитнес, Ник беше виждал белезите му и преди — сувенири от двата дни, в които Джак беше измъчван от хората на Роберто Мартино. Два дни, през които той не беше отронил и дума. Белезите напомняха не само за гордостта,
която Ник изпитваше като специален агент в най-трудния участък на
ФБР в страната, но също и за неизбежното уважение, което изпитваше към Джак. Ако оставеха хвалбите настрана, и драмата знаеха колко отдадени са на работата си. Дейвис не ставаше по-млад и когато се пенсионираше, или Ник, или Джак щеше да заеме позицията му.
Всъщност нито един от двамата не беше сигурен, че я иска, макар че удовлетворението, което щеше изпита онзи, който я заемеше (защото е победил другия), беше силна мотивация поне да се замислят за тази възможност.
Ник не коментира белезите по гърдите на Джак, както се и очакваше. Той свали останалите си дрехи и загърна кърпа около бедрата си.
— Знаеш ли, интересно е онова, което каза преди малко за нарежданията. Доколкото чух, ти самият май получаваш доста такива напоследък от федералния прокурор. — Всъщност това, което беше чул от няколко източника, беше, че на Джак било възложено да пази

54
новия федерален прокурор и той се бил хвърлил от триетажно стълбище, за да спаси живота й. Според тези източници — които бяха проговорили само при условие че се запази пълната им анонимност —
също така, двамата вече живеели заедно, в резултат на което Джак бил
„поулегнал“ малко в сравнение с преди.
— Всички тук следваме нарежданията на федералния прокурор
— каза Джак. — Тя е голяма работа. — Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, докато смъкваше гащета, с които беше тичал. Ник го зяпна с удивление.
— Това усмивка ли беше? Мамка му, Пелъс, през всичките тези години, в които сме работили заедно, даже не бях сигурен, че имаш зъби.
— Това е част от новата нежна страна на Джак — чу се глас от ъгъла. По-млад, добре сложен афроамериканец излизаше от душовете.
Подобно на Джак и Ник, той също беше гол, ако изключим кърпата около кръста му.
— Всъщност е мило, вече почти не се заканва да убие някого. —
Младият агент се пресегна през пейката в средата и протегна ръка към
Ник. — Аз съм партньорът на Джак, несравнимият Сам Уилкинс —
представи се той. — Виждам те в офиса последните няколко дена.
Ник стисна ръката му.
— Ник Маккол. Ти си новият от Йейл, нали? Чух за теб. Казват,
че имаш гардероб, който конкурира този на Хъксли.
— Кой има гардероб, който конкурира моя? — Хъксли се появи иззад ъгъла с кърпа и… с джапанки „Поло“! Той взе очилата от шкафчето и си ги сложи.
— О! Здравей… Уилкинс.
— Здравей, Хъксли — отвърна Уилкинс хладно.
Ник посочи към двамата.
— Има ли някакъв проблем, момчета?
— Няма проблем — каза Хъксли. — Само известно дружеско съперничество на университети.
— Не бих го нарекъл съперничество — поправи го Уилкинс. —
По-скоро и двамата сме наясно, че Хъксли идва тук от престижен юридически университет, който е след Йейл в класацията.
— И също така двамата сме наясно, че Уилкинс идва тук от престижен юридически университет, който, макар и теоретически да

55
се счита за престижен като Харвард, учи студентите на абсолютно непрактични неща като закона и пеперудите — отбеляза Хъксли.
През смях Джак измърмори на Ник.
— Все едно гледаш педантичната, по-възпитана версия на мен и теб да се бие в гърдите.
Той тръгна към душовете, а Хъксли изглежда се засегна от коментара.
— Не съм чак такъв педант.
Гол, ако не броим джапанките, той извади чифт прилежно изгладени боксерки от сака си и ги обу.
Ник реши да промени темата.
— Как мина днешната ти среща с Джордан Роудс?
— Добре. Видяхме се у тях и прегледахме подробностите за събота. Ако някой на партито попита как сме се запознали, ще обясним, че съм неин клиент. Зная достатъчно за виното, за да се измъкна от ситуацията без проблем. И трябва да ти кажа — едва ли можехме да изберем по-подходящ човек да ни помогне с операцията.
Джордан успя подробно да ми опише офиса на Екхарт. Не очаквам да изникнат особени трудности и ще може бързо да поставим устройствата.
— Ще трябва да измислиш начин да се отделиш от гостите —
отбеляза Ник.
Хъксли надяна светло синя риза.
— Вече съм го измислил. Джордан ще повика Екхарт настрани и ще говори с него за специално вино, което се опитва да му намери.
Докато той е зает, ще се измъкна от останалите гости и ще вляза в офиса.
Той погледна Ник многозначително, докато закопчаваше ризата си.
— Виж, знам, че Дейвис те е помолил да ме наглеждаш. — Той вдиша ръка. — Разбирам, че това е първата ми операция под прикритие, но повярвай ми, работя по случая от три месеца — никой повече от мен не иска нещата в събота да минат гладко. Готов съм.
Всичко изглеждаше така, че Ник не можеше да не се съгласи.

56
Двайсет минути по-късно Ник прекоси паркинга, стигна до джипа си, отключи вратата и се качи. Мамка му, беше студено. За шест години беше разбрал, че Ню Йорк няма нищо общо с Чикаго по отношение на суровите зими. Той запали колата и я остави да се стопли за няколко минута. Тъкмо тръгваше от паркинга, когато мобилният му звънна — звукът се разнесе от блутута. Ник погледна номера, който го търсеше, на радио дисплея.
Лиза.
Не бяха говорили от шест месеца, от преди да започне разследването „Файвстар“. Честно казано, той не смяташе да й се обажда отново. Да, бяха прекарали няколко приятни нощи, но той й беше дал да се разбере още от началото, че между тях няма нищо сериозно. Въпреки това не му се щеше да е груб с нея и да я пренебрегва.
Вдигна телефона.
— Лиза, здравей.
От колонките се разнесе студен женски глас.
— Разбрах, че си се върнал в града.
— Пуснала си шпионите си? — подразни я Ник.
— Мая каза, че си взел храна за вкъщи от „Скулхауз Тевърн“
миналата вечер — каза Лиза, имайки предвид сервитьорката, която беше поела поръчката му.
— Да, забравих, че води часове в студиото ти по йога.
— Каза, че не си се променил изобщо.
— Не е минало чак толкова време, Лиза.
— Шест месеца.
— Е, казах ти, че ще мине време, преди да се видим пак — Ако изобщо стане.
— Но сега си тук. Случайно да си свободен тази вечер? —
попита тя съблазнително.
Ник усети, че сега е моментът учтиво, но категорично да скъса с
Лиза. Всъщност той мислеше, че го е направил преди шест месеца.
Още в началото й беше обяснил същото, което казваше на всяка жена, с която се забъркваше — той не се обвързва. Работата под прикритие в продължение на месеци буквално изключваше възможността. Точно сега беше съсредоточен върху работата си и му харесваше, когато беше така. Работеше под прикритие вече шест

57
години и беше много добър. Докладваше на Дейвис, но по принцип сам си организираше случаите както иска, което го устройваше. Когато беше малък, Ник виждаше облекчението, което се изписваше на лицето на майка му всеки път, когато баща му се прибираше от работа.
За разлика от баща си обаче, той имаше много вечери, седмици и месеци, през които изобщо не се прибираше. Може и да беше съсредоточен върху кариерата си, но поне не натрапваше непредвидимия си начин на живот на някой друг.
— Лиза, виж, говорихме за това, преди да поема случая: Това между нас беше временно — каза той.
— Но аз мислех, че ни е приятно заедно.
— Така е. Но изникнаха някои неща в работата, а после искам да ползвам няколко дни за себе си, така че моментът не е подходящ.
Гласът на Лиза стана подозрителен.
— Има друга, нали. Не мога да ти дам това, което търсиш.
За миг настъпи мълчание. Колкото и да се опитваше да бъде прям за тези неща, понякога жените се нервираха, когато разбираха, че
— без да се брои страстният секс — той наистина не търси връзка.
— Добре. Но ако си сам през пялото време, ще ти стане самотно,
Ник — каза Лиза. — Когато това се случи, ще си спомниш хубавите мигове, които сме прекарали заедно. Обади ми се тогава. — Тя затвори.
Ник въздъхна облекчено и се увери, че разговорът е прекъснат.
Не беше толкова зле. Ако не й се обадеше повече, тя щеше да продължи нататък. Все пак бяха правили само секс. Без обвързаност,
без обич, без обещание за бъдещето. Съвсем скоро тя щеше да разбере,
че може да получи по-добра сделка другаде.
Тъкмо беше излязъл от магистралата на „Охайо стрийт“, когато мобилният му звънна отново. Той погледна да види кой го търси.
Мамка му.
Бързо върна лентата назад и се замисли преди колко време са говорили за последно и осъзна, че несъмнено има още една бясна жена, с която да се разправя. Вероятно това беше една от причините,
поради която предпочиташе да бъде под прикритие. Тогава не дължеше обяснения. Той се стегна и натисна копчето на волана, за да приеме обаждането.
— Маме, тъкмо щях да ти се обаждам.

58
— Чудесно. Можеше да съм умряла, без да разбереш.
Ник се усмихна. Въпреки че на близо шейсет майка му беше в идеално здраве и форма, тя често се жалваше как ще умре и как всички се отнасят непростимо зле с нея.
— Мисля, че татко, Мат или Антъни сигурно щяха да ми се обадят, ако това се случеше.
Майка му, видната Анджела Джулиано, която навремето беше разочаровала всички влюбени, пламенни италианци на възраст за женене в Бруклин (често бяха разказвали тази история на Ник и братята му), като беше разрешила на силния, мълчалив и определено не от италиански произход Джон Маккол да я откара вкъщи от ресторанта „Муунланг лаундж“ в онази съдбовна новогодишна нощ преди трийсет и шест години, изсумтя в несъгласие.
— Какво знаят братята ти? И двамата живеят на по-малко от двайсет километра от тази къща, а ние с баща ти не ги виждаме изобщо.
Ник знаеше, че и двамата му братя, както и практически всеки техен жив роднина в Ню Йорк от страната на майка му, вечеряха в къщата на родителите му в три часа всеки неделен следобед без изключение. Баща му отдавна беше приел седмичното италианско нашествие като цената, която трябваше да плати, че се е оженил за жена от фамилията Джулиано. Както се случваше всеки път, когато говореше с родителите или с братята си, Ник усети вина. Беше по- независим от двамата си по-малки братя и в този смисъл хилядите километри, които го деляха от родителите му, не бяха съвсем лошо нещо. Но въпреки това понякога му липсваха тези неделни вечери.
— Виждате Мат и Антъни всяка седмица. Виждате всички всяка седмица.
— Не всички, Ник — натърти майка му. След което гласът й омекна — Е, като изключим идващия уикенд.
Тук Ник замълча. Това можеше да е капан. Вероятно майка му подозираше, че се готви нещо за рождения й ден и търсеше информация. Макар че беше изненадващо да се обърне към него —
обикновено звънеше на Антъни, който можеше да пази тайна колкото и четиригодишно дете.
— Защо? Какво ще се случи този уикенд? — попита той небрежно.

59
— О, нищо особено. Просто чух за едно парти по случай една шейсетгодишнина, което баща ви и вие момчета сте ми планирали.
Проклетият Антъни.
— И недей да обвиняваш Антъни — каза майка му, като побърза да защити най-малкия. — Вече чух за това от леля ви Дона, преди той да ви издаде.
Ник знаеше какъв щеше да бъде следващият й въпрос, когато думите излязоха от устата й.
— Е? Ще доведеш ли някоя? — попита тя.
— Съжалявам, маме. Сам ще съм.
— Защо ли съм изненадана.
Той спря на пресечката, която водеше към гаража на кооперацията му.
— Само те предупреждавам, ще паркирам в гаража и може да изгубим връзка.
— Колко удобно — каза майка му — Защото наистина ти бях запланувала хубава лекция.
— Нека позная какви са акцентите — че трябва да се фокусирам върху нещо, различно от работата, и как ти умираш с разбито сърце и нещастна без внуци. Близо ли съм?
— Горе-долу. Но ще спестя останалата част за неделя. Ще жестикулирам много, а телефонът не може да предаде тази част от атмосферата.
Ник се усмихна.
— Шокиращо, очаквам я с нетърпение. Ще се видим в неделя,
маме.
Гласът й омекна.
— Зная колко си зает, Ник. За мен значи много, че ще се прибереш.
Той знаеше, че е така.
— Не бих пропуснал за нищо на света.
Рано в събота сутринта, Ник получи още едно обаждане. Той отвори очи и видя, че навън е още тъмно. Завъртя се в леглото и погледна към часовника на нощното шкафче. Пет и половина сутринта.
Пресегна се за телефона си и погледна номера. Беше Хъксли. Днес беше големият ден и Ник определено можеше да оцени ентусиазма на

60
младия агент. Хъксли имаше право да се вълнува за първата си операция под прикритие. Но не и в 5:38 сутринта.
Той вдигна телефона с нисък и дрезгав от съня глас.
— Щом ми звъниш по това време, по-добре някой да е умрял,
Хъксли.
От другата страна на линията се чу измъчено стенание.
Ник се изправи в леглото.
— Хъксли?
Отговори му едва доловим глас.
— Никой не е умрял, но съм на път.

61
7
Ник позвъни на вратата на дървената къща близнак, в която живееше Хъксли, и докато чакаше, се огледа. Въпреки снежната виелица от предишната седмица стълбите, пътеката и тротоара бяха безупречно почистени. В двора нямаше нито едно боклуче и вечнозелените растения пред верандата бяха оформени в спретнат ред от съвършени триъгълници. Тук определено живееше Хъксли. Той отново позвъни и изчака няколко секунди, преди да се опита да отвори вратата. Хъксли му беше казал да влезе, ако не му отвори, в случай че не му е добре. Ник отвори вратата и внимателно влезе в тихата къща.
Инстинктивно се протегна за пистолета си в кобура под сакото, след това се усети. Очевидно това, което беше сполетяло Хъксли, не можеше да бъде спряно от куршуми.
Ник спря на входа.
— Хъксли? Жив ли си?
От лявата му страна имаше стълбище, което водеше нагоре, а пред него — тъмен коридор. Изглежда никъде не бяха запалени лампи.
Той провери банята вдясно. Празна След това се чу немощен глас.
— Насам.
Следвайки гласа, Ник мина през коридора, а мекото тупкане от стъпките му по дървения под беше единственият звук в къщата.
Коридорът водеше до просторна стая и кухня, които сякаш бяха извадени от каталога на „Потъри Барн“. Там забеляза Хъксли. Или поне това, което смяташе за него.
Добре облеченият агент, когото беше свикнал да вижда в костюм от три части, с елечета под сакото, лежеше по очи върху бежово канапе, а едната му ръка отпуснато държеше кофа за боклук.
Винаги стегнатият, издокаран агент беше облечен с морскосин суичър и карирани бархетни панталони. Странно, имаше само един чорап. Ник свали палтото си и се приближи до дивана. Хъксли едва вдигна глава. Очите му бяха изцъклени, а косата от лявата страна на главата му стърчеше във въздуха като петльов гребен.

62
— На твое място не бих се приближавал много — предупреди го
Хъксли. Усилието да държи главата си изправена се оказа прекалено и лицето му тупна на възглавницата.
Ник седна в далечния край на дивана.
— Леле, изглеждаш ужасно — Погледна го по-отблизо. — Какво е станало с косата ти?
Хъксли говореше с лице във възглавницата и с приглушен глас.
— Стомашните болки започнаха, когато бях под душа. Трябваше да изляза възможно най-бързо. С насапунисана коса.
Ник кимна.
— А липсващият чорап?
— В пералнята е. Повърнах върху крака си.
— О.
Със старателни, бавни движения Хъксли се завъртя. Докато стенеше, главата му потъна във възглавницата.
— Добрата новина е, че не съм повръщал от дванайсет минути.
Преди успявах да се сдържа само девет.
— Не мисля, че е като при родилните контракции, Сет. Каквото и да ти има, не изглежда, че ще ти мине скоро. Може ли да е хранително отравяне?
— Едва ли. Имам температура. Близо трийсет и девет.
— Значи е стомашен грип.
— Така изглежда.
Преда Ник да успее да каже нещо на вратата се почука. Хъксли затвори очи.
— Това сигурно е Джордан. Обадих й се, след като говорих с теб,
и й оставих съобщение, че имаме проблем.
О, имали проблем. Всъщност имаха няколко. За начало, партито на Екхарт беше тази вечер, а партньорът му беше далеч от добре. И
второ, имаше около пет хиляда шеги, които искаше да си направи с косата на Хъксли и не беше сигурен, че може да се сдържа още дълго.
— Аз ще отворя. — Ник мина през коридора, обмисляйки с какви варианти разполагат. Той промърмори под нос, осъзнавайки, че към момента разполагат само с един. Това трябваше да е проста задача.
Просто консултиране, беше обещал Дейвис. А сега беше приклещен.
Изрече под нос няколко ругатни с бруклински привкус и отвори вратата. Ник примигна при вида на жената, която стоеше пред него.

63
Очакваше да види елегантно облечената в дизайнерски дрехи изтънчена дама, която беше срещнал преди няколко вечери. Вместо това Джордан стоеше на верандата с черно скиорско яке, черен клин по тялото и розови ботуши за сняг. Беше събрала косата си на конска опашка, а лицето й обрамчваха само няколко кичура. Не носеше и капка грим, бузите й бяха порозовели от студа, а сините й очи искряха на зимното сутрешно слънце. Интересно. Това беше една нова страна на Джордан Роудс. Без дизайнерските дрехи, за него беше добре, че тя все още е руса и че има роднини негодници, иначе имаше опасност да си помисли, че е сладка. А предвид факта, че ролята му в разследването на Екхарт се беше увеличила десетократно, точно сега не биваше да се разсейва от привлекателността и.
Като го видя на вратата, очите й се разшириха от изненада.
— Агент Маккол.
Ник повдигна вежда.
— Хубави ботуши.
Тя го повали с поглед. Очевидно ботушите бяха тема табу.
— Каза, че ако се видим днес, значи нещо сериозно се е объркало в операцията — каза тя.
Ник отстъпи от прага.
— Трябва да видиш сама. — Той затвори вратата след нея и двамата застанаха в малкото антре. — Но те предупреждавам — малко е обезпокоително.
Поведе я през коридора към хола, където размазаната версия на неговия партньор лежеше на дивана.
— О, Господи, какво се е случило? — попита Джордан.
Треперейки, Хъксли успя леко да се усмихне.
— Предполагам, че изглеждам толкова зле, колкото се чувствам.
— Най-вече косата ти — дипломатично каза Ник. — Смешна е.
— Точно сега не мога да се занимавам с гребени. Ще ми бъде трудно — каза Хъксли уморено. — Малко съм неразположен — обясни той на Джордан.
— Меко казано — рече тя. — Трепериш, студено ли ти е?
— От температурата е.
Тя тихо попита Ник.
— Има ли причина да е само с един чорап?
— Повърнал си е на крака.

64
— О! — Тя се обърна към Хъксли. — Да ти обуем ли друг чорап?
Може би искаш одеяло или нещо друго?
Хъксли седна, като очевидно усилието беше болезнено за него.
— Така е добре — изстена той. — Отивам горе. Ако може вие двамата да ме извините… — Той стисна корема си. — Мисля, че ще бъде трудно.
Джордан наблюдаваше как Хъксли се влачи нагоре по стълбите,
вкопчен в парапета. Когато чу, че вратата се затваря, тя се обърна и видя, че Ник е отишъл в кухнята. Последва го и загледа как отваря шкафовете един след друг, търсейки нещо.
— Познавам Хъксли. Тук някъде трябва да е — мърмореше той на себе си. — А, ето. — Затвори вратата на шкафа и подаде някаква бутилка на Джордан.
Дезинфектант за ръце.
— Не казвай после, че нищо не съм ти дал — каза той.
Джордан не успя да не се усмихне.
— Благодаря — каза тя и взе шишето от него. Обилно поля ръцете си и си каза, че трябва да пипа възможно най-малко неща в къщата.
Отгоре се чуваха слабите стенания на Хъксли.
— Не трябва ли да направим нещо? — попита тя Ник.
— Мисля, че би предпочел да е сам в момента.
Тя кимна и първа изрече думите, които трябваше да бъдат казани.
— Той няма да може да дойде на партито довечера, нали?
— Да. И това е жалко, защото зная колко много искаше. Но той трепери, изглежда ужасно и не може да стои извън тоалетната повече от двайсет минути.
На Джордан й стана мъчно за Хъксли. Като оставим настрана физическото му, неразположение, тя знаеше колко много е вложил в това разследване. Но съвсем егоистично в момента я вълнуваха други въпроси, като например че това е единственият й шанс да измъкне брат си от затвора.
— Това означава ли, че планът за довечера отпада?
Ник се облегна на плота срещу нея, изпъвайки високото си,
мускулесто тяло. Носеше син пуловер по врата, дънки и кобур за раменете, който го правеше да изглежда даже още по-опасен от онази

65
първа нощ в магазина й. Тя обърна внимание на силната, ъгловата челюст, по която отново беше набола брада.
Не изглеждаше съвсем зле. Не би стигнала чак до там, че да каже, че й харесва, но предполагаше, че някои жени биха намерили тази открита… мъжественост за привлекателна.
— Планът не отпада — каза той. — Това може да е единствената ни възможност да заковем Екхарт. Но развръзката с Хъксли означава,
че трябва да внесем известни корекции.
— Като например?
Зелените му очи уловиха погледа й.
— Изглежда ще имаш друг партньор.
Дръзко.
— Имах чувството, че ще го кажеш, агент Маккол.
Той поклати глава.
— Агент Маккол вече не съществува. Оттук нататък аз съм Ник
Стентън, инвеститор в недвижими имоти — каза той, имайки предвид историята, която бяха планирали да използват с Хъксли. —
Притежавам няколко сгради с апартаменти в северната част на града,
които отдавам под наем предимно на колежани и наскоро завършили студенти. Запознали сме се в магазина, когато съм дошъл да купя бутилка вино за моя мениджър Етан, който тъкмо се сгодил за момиче на име Беки, директор в рекламна агенция от Де Мойн, някога живяла в една от моите сгради. Ти си ми помогнала да избера перфектната бутилка вино и аз съм бил толкова омаян, че изобщо не съм обърнал внимание какво съм купил. — Той потри лицето си и се престори, че се опитва да си спомни.
— Какво беше виното, скъпа? Нещо френско, което изобщо не бях чувал.
Джордан забеляза, че малко се отклонява от сценария.
— Гаме?
Ник щракна с пръста.
— Гаме, точно така.
— Хъксли беше чилийски камерхер. И той го избра.
— Е, Хъксли знае за виното много повече от мен. Тъй като нямам време да уча тепърва, моят герой ще бъде по-скоро новак. — Ухили се той. — Твоята героиня намира това за свежо на фона на всички превзети сноби, които по принцип среща.

66
— Но моята героиня вероятно няма да набляга на този факт довечера, тъй като повечето от тези превзети сноби ще присъстват на партито — отвърна тя.
Двамата погледнаха към Хъксли, който препъвайки се влезе в хола и се тръшна на дивана.
— Дочух ви да говорите. Значи ти ще заемеш мястото ми? —
попита той Ник.
— Към момента това е единственият ни вариант.
Хъксли поклати глава обезсърчено.
— За трите години работа ФБР никога не ми се е налагало да си вземам болничен. И от всички възможни дни това се случва тъкмо днес. — Той се облегна на възглавниците и погледна към Ник. — Ще ти трябва костюм.
— Имам няколко костюма — каза Ник, очевидно засегнат.
Хъксли не беше впечатлен.
— Истински костюм. — Той протегна ръка и отхвърли възражението на Ник. — Без да се обиждаш, но „Мене Уеърхаус“ или каквото и да имаш там, няма да мине довечера. Искаш да се слееш с останалите, нали? Всеки човек на това парти ще оглежда мъжа, който ще влезе с Джордан Роудс. Трябва да изглеждаш като някой, с когото биха очаквали да я видят.
— Ей, аз бих излизала с мъж, който има костюм от „Мене
Уеърхаус“ — каза Джордан възмутено.
Ник се втренчи в нея.
— Хъксли е прав. По-добре да си взема нов костюм.
Джордан скръсти ръце в отбранителна позиция.
— Вие двамата сте много далеч от истината с тези предположения по мой адрес.
Ник се обърна към нея, захапал стръвта.
— Добре, ще си взема думите назад начаса, ако честно признаеш дали през последните три години си излизала с мъж с костюм от
„Мене Уеърхаус“.
Джордан го погледна в очите, искайки да го опровергае, но…
Подсмръкна неохотно.
— Само да сме наясно — това не е сред критериите ми. Да,
излизам предимно с мъже с чиновнически професии. И ако искат да харчат парите си за скъпи костюми, това си е тяхна работа.

67
Ник сви рамене.
— Не е нужно да се обясняваш на мен, принцесо.
Очите на Джордан се разшириха от изненада. Тя пристъпи към него и се изправи в целия си ръст от метър шейсет и пет.
— Слушай, не знам кой си и откъде идваш, но тук никой няма да ми вика принцесо.
— От Бруклин.
— Моля?
— От Бруклин съм. — Ник леко изви устните си в усмивка. —
Ваше височество.
Джордан го погледа в очите още малко, след което се обърна към
Хъксли.
— ФБР не разполагат ли с някакви топсекретни витамини, които да дават на агентите си при подобни обстоятелства? Нещо, което може да те изправи на крака до довечера? Каквото и да е?
— Съжалявам, боя се, че ще трябва да си с Ник.
Прекрасно.
— Повярвай ми и аз не съм очарован — каза Ник. — Без да се обиждаш, но седем часа напъхан в микробус звучат по-забавно от това да бъда с някаква елитна винена тълпа. — Той погледна часовника си и тихо изруга. — Не разполагаме с много време да се организираме.
Сега, след като заемам твоето място, трябва да намеря и мой заместник и да му обясним нещата — каза той на Хъксли. — А трябва и да пазарувам.
Беше бесен заради проклетия костюм и Джордан се изкуши да си мълчи и да го остави сам да разбере как стоят нещата. Но без значение дали им харесваше, или не, двамата участваха заедно в това заради
Кайл. Затова извади мобилния си.
— Аз ще се погрижа за костюма. — Тя прегледа списъка с контактите си, откри този, който търсеше, и го набра.
От другата страна отговори мъжки глас.
— Моля те, кажи ми, че ще дойдеш насам. Цялата седмица е голямо мъртвило заради бурята.
Джордан се усмихна. Преди две години беше открила Кристиан,
личен консултант в магазина „Ралф Лорън“, и той не я беше разочаровал, без значение какъв беше поводът й за покупка.

68
— На работа ли си тази сутрин? Трябва ми мъжки костюм.
Бързо.
— Няма проблем. Вече съм в магазина.
— Идеално. Мъжът няма много време да пазарува, така че направи ми услуга — извади няколко костюма предварително. Също ризи и вратовръзки. Не прекалено модерни, нещо класическо. Трябва ми размер…
Тя погледна Ник очаквателно.
Той не беше очарован, че тя пое нещата в свои ръце, но и не възрази.
— Дължина четирийсет и четири.
Тя повтори информацията на Кристиан, който беше заинтригуван.
— Никога преди не си ми изпращала мъж — каза той. — Този с четирийсет и четири дължина сигурно е някой специален.
— О, добре, специален е. Ще дойде след петнайсет минути.
— Почакай — каза Кристиан, преди тя да затвори. — Умирам от любопитство, Джордан. Трябва да ми кажеш кой е този загадъчен мъж.
Тя се поколеба за миг, след което осъзна, че трябва да приеме нещата и в определен момент да започне с лъжите. Можеше да пробва с Кристиан.
— Казва се Ник… и ми е гадже.
На излизане Ник й задържа вратата.
— Гадже, а? Не разбрах, че нещата са стигнали чак дотам.
— О, съжалявам. Това е първата ми операция под прикритие —
каза Джордан. — Малко са ми неясни правилата. Излизаме ли с други хора в тази измислена връзка?
Той я последва по стълбите до тротоара.
— Очакваш от мен да взема това решение на момента? Аз съм мъж, Джордан, не може да ме притискаш за подобни неща.
Тя му се усмихна сладко.
— За твое щастие всичко ще приключи скоро. Утре може да се престориш на загрижен по въпросите за обвързването и ще прекратим измислената ни връзка. След това, мисля, истинските герои няма да искат да се виждат много дълго време. — Тя тръгна надолу по улицата.
Ник я хвана за ръкава на якето.

69
— Мисля, че трябва да изясним нещо. Може да си свикнала да нареждаш на личните си асистенти или на хората в магазина, но това сега е моето разследване. Което означава, че аз командвам — само аз.
Тя извади мобилния си и невинно вдигна глава.
— Тогава да отменя ли костюма?
Той я погледна гневно, без да каже нищо, и тя се усмихна.
— Ще приема това за „Благодаря ти, Джордан. Оценявам, че ми помагаш в това затруднено положение.“
Тя се запъти към колата си, но Ник отново я хвана за ръкава.
— Къде отиваш? Идваш с мен в магазина „Ралф Лорън“.
— И защо да идвам?
— Защото разполагам с около осем часа да се уверя, че тази операция ще бъде успешна, а ти трябва да ми разкажеш всичко, което си казала на Хъксли в четвъртък. Особено ме интересува описанието на офиса на Екхарт.
Джордан измъкна ръкава на якето си и погледна часовника.
— Минава девет. Може и да не успея, ако дойда с теб до центъра.
Трябва да отворя магазина в десет, а първо трябва да се прибера, за да се преоблека.
— Няма ли кой да те замести?
— За съжаление не — каза тя. Мартин или Андреа — един от двамата сътрудници, които работеха в „Дивайн Селърс“, щеше да я замести вечерта, докато е на партито на Ксандър, а другият им помощник, Робърт, беше извън града този уикенд. Освен това имаха разпродажба на няколко вина, които дистрибуторите доставяха на изгодни цени и тя трябваше да сложи табелите, преди да отвори магазина.
— Има ли друго време, в което можем да поговорим?
Ник погледна към колата й.
— Това мазерати има ли блутут?
За над сто хиляди долара горе-долу единствените неща, с които колата й не разполагаше, бяха катапултиращи кресла и парашут.
— Да.
— Ще говорим по телефона тогава. Имам номера ти.
Разбира се, че го имаше.
Разделиха се и всеки тръгна към колата си. Веднага щом се качи в своята, Джордан натисна копчето, от което се затопляха кожените

70
седалки. Както хубавите вина и страхотните обувки, затоплените седалки във февруарска сутрин бяха сред най-ценните в нейния списък на лукса. Тя остави колата да поработи малко, преди да я изкара от тясното паркомясто. Тръгвайки в посоката на Ник, тя пое по еднопосочната улица към „Лейк Шор Драйв“ и го настигна на знака
„Стоп“. Видя, че той поглежда в огледалото и забелязва, че е зад него.
След няколко секунди мобилният й звънна. Когато вдигна, от колоните на колата се разнесе дрезгавият глас на Ник.
— Мислих по въпроса. Моят герой реши, че не иска да излизаме с други.
— И какво те накара да промениш мнението си? Чакай да се сетя
— мазератито.
Той се изкиска.
— Историята ни е, че моят герой е бил поразен от момента, в който те е видял. Няма да позволи на друг мъж да се приближи до теб.
— Твоят герой е със силно чувство за собственост. Моята героиня трябва ли да се притеснява от това?
Те спряха на светофара, който щеше да ги отведе на магистралата. Гласът на Ник беше нисък, даже по-равен от двигателя на колата.
— Мисля, че на твоята героиня това тайно й харесва. Излизала си със скучни, изнервени типове прекалено дълго. Търсиш нещо различно.
Джордан погледна проницателно джипа пред нея.
— Мисля, че твоят герой предполага твърде много.
Очите му уловиха погледа й в огледалото за обратно виждане.
— Така ли?
Светна зелено и те тръгнаха в различни посоки. Когато Джордан потегли на север, обратно на центъра, и след като колата на Ник се скри от погледа й, тя реши, че е време да смени темата.
— Какво искаш да знаеш за офиса на Ксандър?
— Всичко, което можеш да ми кажеш.
Докато караше по магистралата, а сивата шир на езерото
Мичиган се простираше отдясно, Джордан му разказа всичко, което си

71
спомняше. Приключиха разговора тъкмо когато паркираше в гаража си. Затвори и за миг поседя в колата, замислена върху коментара му.
Търсиш нещо различно.
Самонадеяни думи. Много самонадеяни. Но не можеше да престане да се чуди дали пък в тях нямаше нещо вярно. Избутвайки мисълта от главата си, тя отвори вратата на колата и бързешком влезе вкъщи. Имаше едно нещо, което знаеше със сигурност. Беше прекалено студено да седи отвън и да мисли за Ник Маккол.
След трийсет минути, с костюм в ръка, Ник вървеше по
„Мичиган авеню“ към паркинга, където беше оставил колата си. Обади се по телефона.
Беше всепризната истина, че ФБР агентите с големи умения и талант, дори онези, които често се биеха в гърдите, разбираха, че има моменти, в които глупостите трябва да бъдат оставени настрана, за да се свърши работа. Сега моментът беше такъв.
След две позвънявания му вдишаха.
— Пелъс.
— Маккол е. Имам проблем.
— Операцията „Екхарт“?
— Да. Хъксли го е хванал грип, няма да участва.
— Какво ти трябва?
— Резерва в микробуса.
— Там съм.
— Да се срещнем в офиса след десет минути.
— Дадено.
Ник затвори и си заповтаря наум списъка с неща за вършене.
Абсурдно скъп костюм „Ралф Лорън“? Хиляда и шестстотин долара,
които според него трябваше да му върнат от службата. Резерва? Пелъс дълго време щеше да му го натяква. Арестуване на финансиста на най- прочутия гангстер в града чрез промъкване на специална дегустация на вино?
Много забавно.

72
8
След като мина през дома си за десет минути да смени дрехите си и да си сложи малко грим, Джордан излезе бързо и измина трите пресечки, които я деляха от „Дивайн Селърс“.
Улиците бяха сравнително тихи, тъй като повечето от магазините и офисите още не бяха отворили. Телефонът й иззвъня силно в чантата.
Видя, че е Кристиан и вдиша.
— Не можа ли да ми изпратиш поне някой метросексуален, с когото да работя? — попита той.
Тя се усмихна.
— Как мина пазаруването с Ник?
— Оцеляхме. Само това мога да кажа. Трябваше да му видиш изражението, когато видя цветовете на вратовръзките, които бях извадил за костюма. Каза ми, че там, откъдето идва, мъжете не се били кипрели. Побиват ме тръпки като си помисля, че подобно място може да съществува.
— Да се кипрят? Късметлия си, че си оцелял. Благодаря,
Кристиан. Оценявам помощта ти. — Джордан си отбеляза наум да му изпрати бутилка вино от магазина.
— Не се притеснявай да ми изпращаш клиенти. Мисля, че ще останеш доволна от резултатите. — Тонът му стана хитър. — Честит
Свети Валентин, Джордан. Имам усещането, че ще бъде добър за теб.
Да, помисли си тя и затвори телефона. Понеже гадже щеше да й бъде Ник. А на всяка жена, която прекарва Свети Валентин с гадже като Ник, й се гарантира нощ изпълнена с безкраен, страхотен секс.
Горещ, мръснишки, помитащ секс. Вероятно с мръсни думи. Май това не е лош начин за прекарване на Свети Валентин, призна тя. Но не това я очакваше.
Джордан влезе в магазина и закачи палтото си в задната стаичка.
Смени ботушите си и включи осветлението и музиката. Обичаше да отваря магазина — през това време на деня, повече от което и да е друго, тя усещаше мястото като наистина нейно. Сутрините

73
обикновено бяха спокойни докъм единайсет, така че разполагаше с около час да сложи табелите и етикетите за разпродажбата, да направи инвентаризация и да почисти. Съмняваше се обаче, че ще има много за чистене. Мартин беше затворил предишната вечер, а той беше маниак на тема чистота, както и на тема вино. Нелошо качество за един помощник-мениджър. Тя провери касовите бележки от предишната вечер и видя, че оборотът е бил добър. Освен редовните продажби,
бяха добавили още четирима клиенти в техния винарски клуб.
Винарският клуб беше дейност, която бяха започнали преди две години. Всеки път, когато клиентите търсеха нейните или препоръките на Мартин, усилието им се възнаграждаваше. Всеки месец с Мартин избираха по две вина с комбинирана стойност, вариращи от сто до сто и петдесет долара. Първоначално тя се колебаеше за цената и бе попитала Мартин дали да не предложат по-поносими във финансово отношение вина. Тревожеше се, че при тези цени хората няма да искат да станат членове.
— Ако аз избера виното, хората ще, дойдат — бе прошепнал
Мартин драматично.
Беше му дала шест месеца да докаже, че е прав. И така се оказа.
С близо осемстотинте си члена винарският клуб беше голям успех. Понякога рискуваха с вината, които избираха — отлични като качество, но често от бутикови, по-малко известни винопроизводители.
Мартин, традиционалист по природа, винаги настояваше да избират вино от стария свят, въпреки че според проучването клиентите предпочитаха вина от Новия Свят заради ориентираните към потребителя етикети. И въпреки това досега никой в клуба не се беше оплакал.
— Хората те харесват. Наистина, кога ще отвориш свой магазин и ще сринеш бизнеса ми? — подразни тя Мартин един ден.
— Не мен, а теб — отвърна той делово.
— Едва ли, ти заслужаваш похвала. Ако зависеше от мен, този винарски клуб щеше да се състои от деветдесет процента калифорнийски кабернета и десет доларови новозеландски совиньон блан през лятото.
— И пак клубът щеше да има осемстотин члена — каза Мартин.
— Да бъдем честни, Джордан. Богатите харесват това, което харесват

74
другите богати. Те купуват вината, които избирам, защото ти им казваш да ги купуват.
Тя веднага отвори уста да възрази — разговорът започваше да звучи в стил „Новите дрехи на царя“, — но част от нея подозираше, че
Мартин има известно право.
По отношение на пазарния дял тя знаеше, че една голяма част от заможните купувачи на вино в Чикаго посещават нейния магазин. Тя може и да беше финансово независима, но парите на баща й ги имаше и с това очароваше останалите.
— Ти си нещо като Парис Хилтън на вината — беше й казал
Мартин.
Тя за малко не падна от ужас.
— Ако обещаеш, че никога повече няма да правиш тази аналогия, ще ти разреша да избереше две вина от стария свят за следващия месец — беше казала Джордан.
Мартин разпалено беше потрил ръце.
— Може ли едното да бъде „Брунело ди Монгалчино“?
— Винаги си казвал, че качеството на вината „Брунело“ е капризно.
— И за някой това би било проблем — рече Мартин. — Казвам ти, Джордан, с твоето име и безупречния ми вкус, мисля че ще стигнем далеч с този магазин.
Досега не беше сгрешил.

75
9
Ник паркира на една пряка от къщата на Джордан и извървя пеша в студа краткото разстояние до тях. Той отвори високата порта от ковано желязо и се оказа във вътрешен двор с градина.
Беше предположил, че домът й ще бъде хубав — много хубав —
и не беше сгрешил. Тухлената къща беше на два етажа и половина и имаше елегантни малки балкони, извити около сводести стъклени прозорци. Голям балкон от тухли и варовик, според него част от апартамента на втория етаж, гледаше към вътрешния двор.
Докато се качваше по стълбите към входната врата, той се улови,
че се чуди дали бащата на Джордан е купил къщата, или тя изкарва достатъчно пари, че да си я позволи сама. Не че беше негова работа,
просто беше… любопитен. Натисна звънеца и долови мелодичния му звук. След като минаха минута-две без никой да отвори, той отново се пресегна да позвъни. Тогава вратата се отвори.
— Съжалявам — каза Джордан задъхано. — Проблеми с ципа.
Ник се опита да се въздържи от каквато и да е реакция, просто…
зяпна. Според него нямаше никакъв проблем.
Тъмнолилавият плат на роклята подчертаваше всички извивки на стройната й фигура. Беше със събрана коса и само няколко блуждаещи кичура се спускаха над океанскосините й опушено гримирани очи —
те искряха още по-лъчисто и от диамантите в ушите й.
Джордан се облегна с една ръка на вратата.
— Откакто сме се запознали, това е най-дългият миг, в който не си казал нищо, Бруклин. Приемам, че харесваш роклята ми.
Хванаха го.
Ник се окопити.
— Не си въобразявай много. Просто се опитвах да измисля къде в това нещо може да пъхнем микрофон.
Джордан отстъпи настрани, а той влезе и затвори вратата след себе си. Очите на Ник щяха да изскочат.

76
Боже мой, гърбът на роклята й… спускаше се приканващо ниско и практически го умоляваше да се втренчи в задника й.
— Аз ли трябва да нося микрофон? — попита тя.
Той мигна безмълвен.
— Моля?
— Каза, че трябва да нося микрофон? — подсети го тя.

Изтегляне 34.77 Kb.

Сподели с приятели: