Николай Кун Старогръцки легенди и митове

Провъзгласен от народа за цар, Едип мъдро царувал в Тива. Спокойствието на Тива и на царското семейство дълго време не било смущавано от нищо. Но нали съдбата била отредила на Едип нещастие. И ето че голямо бедствие сполетяло Тива. Богът стрелометец Аполон изпратил на Тива ужасна болест. Тя моряла и стари, и млади. Тива заприличала на грамадни гробища. Труповете лежали непогребани по улиците и площадите. Навсякъде се носели вопли и степания. Навред се чувал плач на съпруги и майки. В Тива върлувала не само ужасната болест — там царял и глад, тъй като нивите не давали родитба, а всред стадата бушувал страшен мор. Изглеждало, че са настанали последните дни за града на великия Кадъм. Напразно гражданите принасяли жертви на боговете и ги молели за спасение. Боговете не чували молбите им — бедствието все повече се засилвало.

Ето че се върнал Креонт. Той донесъл отговора на оракула. Аполон заповядал да бъде изгонен оня, който с някакво престъпление навлякъл на Тива това бедствие. Гражданите трябвало да заплатят за пролятата кръв на цар Лай с изгонване или дори със смъртно наказание на убиеца. Но как да се намери убиецът? Нали Лай бил убит през време на пътуване и всичките му спътници били избити с изключение само на един роб. Едип решил на всяка цена да намери убиеца, който и да бъдел той, където и да се укривал, ако ще би дори в собствения му дворец, ако дори убиецът бъдел близък нему човек. Едип свиква целия народ на събрание, за да се посъветва как да намерят убиеца. Народът смятал, че трябва да се обърнат към прорицателя Тирезий, който единствен можел да помогне. Довеждат слепия прорицател Тирезий. Едип го замолва да каже името на убиеца на Лай. Какво може да му отговори прорицателят? Да, той знае кой е убиецът, но не може да го назове.

— О, пусни ме да си отида вкъщи, и на двама ни ще бъде по-леко да носим бремето, с което съдбата ни е натоварила — казва Тирезий. Но Едип настоява за отговор.

— Презрени човече, ти не искаш да отговарящ извикал Едип. — С упорството си ти можеш да ядосаш дори камък.

Дълго упорствувал Тирезий, дълго не искал да каже името на убиеца, но най-сетне, отстъпвайки пред гневните думи на Едип, заявява:

— Самият ти, Едипе, си осквернил тая страна с това, че властвуваш в нея. Ти си оня убиец, когото търсиш! Без да знаеш, ти се ожени за оная, която за всекиго от нас е по-скъпа от всички, ожени се за майка си.

Страшно се разгневил Един на Тирезий, когато тия думи. Той нарича прорицателя лъжец, заканва че ще го накаже със смърт, казва, че Креонт, за да владее неговото царство, е внушил на Тирезий да говори това. Тирезий слуша гневните думи на царя спокойно, с пълното съзнание, че е казал истината. Той знае че Едип, макар да не е сляп, не вижда всичкото зло, което той върши, без сам да желае това. Едип не вижда къде живее, не вижда, че сам е враг на себе си враг на своето семейство. Никакви заплахи не стряскат Тирезий; той смело казва на Едип, че убиецът е тук, пред него. Макар че убиецът е дошъл в Тива като чужденец, в същност той е роден тиванец. Зла участ ще постигне убиеца: от виждащ той ще стане сляп, от богаташ — бедняк и ще бъде прогонен от Тива, загубил всичко.

Гражданите ужасени слушали Тирезий; те знаели, че никога лъжа не е осквернявала устата му.

А Едип, цял обзет от гняв, обвинява Креонт, че той е научил Тирезий да говори така. Едип обвинява Креонт в стремеж да завладее властта над Тива. Идва и Йокаста; Едип й разказва всичко, което е изрекъл Тирезий, и обвинява в лоши намерения брата й. Той разпитва Йокаста как е бил убит Лай и как е бил захвърлен в гората по склоновете на Китерон единственият син на Лай. Йокаста му разказва всичко. В душата на Едип се прокрадват първите съмнения. Тежко предчувствие за нещо ужасно свива сърцето му:

— О, Зевсе! — провиква се Едип. — На какво си решил да ме обречеш! Нима виждащият съм бил не аз, а слепият Тирезий!

Едип запитва и за спасилия се роб — где е той, жив ли е, и узнава, че този роб пасе стада по склона на Китерон. Едип веднага изпраща да го доведат. Той иска да узнае цялата истина, колкото и ужасна да е тя.

Едва били изпратили за роба, когато от Коринт пристига вестоносец; той носи вест за смъртта на цар Полиб, който умрял поради болест. Значи Полиб не е убит от ръката на сина си. Ако Едип е Полибов син,. значи не се е изпълнила повелята на съдбата — нали на Едип било съдено да убие баща си. А може би Едип не е син на Полиб? Едип се надява, че е избягнал онова, което му е отредила съдбата. Но вестоносецът разбива тази надежда. Той казва на Едип, че Полиб не е негов баща, че лично той, вестоносецът, го е занесъл на коринтския цар като малко дете, а на него го бил дал пастирът на цар Лай.

С ужас слуша Едип вестоносеца; все по-ясна и по-ясна става за него страшната истина.

Но ето и пастира. Отначало той не иска нищо да каже, иска да скрие всичко. Но Едип го заплашва със страшно наказание, ако скрие истината.

Уплашен, пастирът признава, че момченцето, което той дал някога на вестителя, било Лаев син, когото бащата бил обрекъл на смърт, но пастирът се бил смилил над нещастното дете.

Как би желал Едип да е умрял тогава като невинно дете; как натяквал на пастира, задето не го оставил да загине като младенец! Защото сега всичко става ясно на Едип. Той вече знае от това, което му разказала Йокаста, как е умрял Лай, знае, че самият той е убил баща си, а от думите на пастира му станало ясно, че той е роден син на Лай и на Йокаста. Изпълнила се повелята на съдбата, колкото и да се старал да избегне това Едип. В отчаяние Едип се оттегля в двореца. Той е убиец на баща си, мъж на майка си, децата му са у него едновременно и деца, и братя и сестри по майка.

В двореца нов удар чака Едип. Йокаста не могла да понесе всичкия ужас, който се разкрил пред нея, и турила край на живота си, като се обесила в спалнята. Обезумял от скръб, Едип откъснал от дрехата на Йокаста катарамите и с остриетата им си избол очите. Той не желаел вече да вижда слънчевата светлина, не желаел да вижда децата си, да вижда родната Тива. Сега за него всичко е свършено — не може вече да има радост в живота му. Едип моли Креонт да го прогони от Тива и настоява само за едно — да се погрижи за децата му.
СМЪРТТА НА ЕДИП
Изложено според трагедията на Софокъл „Едип в Колона“.

Креонт не изгонил веднага Едип от Тива. Известно време Едип живял в двореца, отстранил се от всички, цял отдаден на своята скръб. Но тиванците се страхували, че пребиваването на Едип в Тива ще навлече гнева на боговете върху цялата страна. Те поискали слепият Едип да бъде незабавно изгонен. Не се противопоставили на това решение и Едиповите синове, Етеокъл и Полинейк. Самите те искали да управляват в Тива. Тиванците изгонили Едип, а синовете му поделили властта с Креонт.

След дълги скитания Едип стигнал най-после в Атика, в град Атина. Антигона не знаела къде е довела баща си. Недалеч се виждали стени и кули на град, осветени от лъчите на току-що изгрялото слънце. До града се зеленеела малка лаврова гора, цялата увита от бръшлян и лози. В горичката тук-таме блестели със сребристата си зеленина маслини. Оттам се чувало сладостното пеене на славеи. По зелената долина течали със силен ромон потоци, навсякъде се белеели звездичките на нарциси и се жълтеел ароматен шафран. В зелената горичка многострадалният Едип седнал на един камък под сянката на лаврово дърво, а Антигона искала да обиколи и да разбере къде се намират. Покрай Едип минал един селянин: той му казал, че се намират в Колона, градче близо до Атина; че горичката, в която седи Едип, е посветена на Евменидите, че цялата околност е посветена на Посейдон и на титана Прометей, а градът, който се вижда от горичката, е Атина, където властвува великият герой Тезей, синът на Егей. Като чул това, Едип замолил селянина да изпрати някого при цар Тезей, тъй като искал да окаже на Тезей голяма помощ, ако атинският цар се съгласи да му даде временно убежище. На селянина било трудно да повярва, че един слаб и при това сляп старец може да помогне с нещо на могъщия цар на Атина.

Изпълнен със съмнения, тръгнал селянинът към Колона, за да разкаже там за слепия старец, който се бил спрял в свещената горичка на Евменидите и обещавал голяма помощ на самия Тезей.

А Едип, като узнал, че се намира в свещената горичка на Евменидите, разбрал, че не е далеч вече последният му час, краят на всичките негови страдания. Отдавна вече му бил предсказал Аполон, че след дълги скитания, пълни с несгоди, той ще умре в една свещена горичка, посветена на велики богини, и че оня, който му даде подслон, ще получи голяма награда, а тия, които го изгонят, ще бъдат жестоко наказани от боговете. Разбрал сега Едип, че великите богини — това са Евменидите, които са го преследвали така неумолимо цял живот. Той повярвал, че сега и за него ще настъпи спокойствие.

В това време гражданите на Колона бързат към горичката на Евменидите, за да научат кой се е решил да влезе в нея, когато самите граждани дори не се осмеляват да произнесат името на страшните богини, не смеят да погледнат тяхното светилище. Щом чул гласовете на колонците, Едип помолил Антигона да го заведе навътре в горичката, но когато колонците започнали да го наричат осквернител на горичката, той излязъл и запитан от колонците кой е, казал името си. Те се ужасили. Пред тях бил Едип! Кой в Гърция не знаел неговата ужасна съдба; кой не знаел престъпленията, в които, без да иска, се е провинил нещастният син на Лай! Не, колонците не могат да допуснат Едип да остане тук; те се страхуват от гнева на боговете. Не слушат те нито молбите на Едип, нито молбите на Антигона и искат слепият старец незабавно да напусне околностите на Колона. Нима Едип не ще намери подслон и в Атина, в онази Атина, която се слави навсякъде из Гърция като свещен град, който дава закрила на всички, които молят за закрила; та нали Едип е дошъл тук не по своя воля; нали неговото идване трябва да донесе добро на гражданите. Най-сетне Едип замолва гражданите до почакат поне докато дойде Тезей. Нека атинският цар реши може ли да остане тук Едип, или трябва да бъде изгонен и оттук.

Гражданите се съгласили да почакат до идването на Тезей. В това време в далечината се показала колесница, в която пътувала някаква жена с широкопола тесалийска шапка, закриваща лицето й. Антигона се вглежда и й се струва, че тая жена е сестра й Исмена. Колесницата се приближава все повече и повече; Антигона се вглежда още по-внимателно и наистина познава Исмена.

— Татко! — извиква Антигона. — Виждам, че идва насам дъщеря ти Исмена. сега ще чуеш гласа й.

Щом стигнала до Едип, Исмена слязла от колесницата и се хвърлила в прегръдките на баща си.

— Татко, злочести татко! — възкликнала Исмена. — Най-сетне пак мога да прегърна тебе и Антигона.

Едип се радва на идването на Исмена; сега са при него дъщерите му: вярната му спътница и помощница Антигона и Исмена, която никога не е забравяла баща си и постоянно му е изпращала вести от Тива.

А Исмена търсела Едип, за да му предаде най-печални новини: Едиповите синове отначало управлявали заедно в Тива; но по-младият син Етеокъл заграбил сам властта и изгонил от Тива по-големия си брат Полинейк. Тогава Полинейк отишъл в Аргос и там успял да си издействува помощ. Сега той настъпва с войска срещу Тива, за да си възвърне властта или пък да падне в боя. Исмена разправя също, че оракулът в Делфи предсказал, че ще победи оня, на чиято страна застане Едип. Исмена е убедена, че скоро тук ще пристигне Креонт, който управлява заедно с Етеокъл, за да отведе Едип със сила. Но Едип не иска да бъде на страната нито на единия, нито на другия си син; той се възмущава от синовете си, задето са поставили стремежа си към власт по-горе от дълга на деца към баща. Той не иска да помага на синовете си, които нито дума не са промълвили против изгонването му от Тива. Не, те не ще получат с помощта на баща си властта над Тива. Едип ще остане тук; той ще бъде закрилник на Атина!

Гражданите на Колона съветват Едип да принесе умилостивителни жертви на Евменидите, щом е решил да остане завинаги в Атина. Едип моли някой друг да принесе тия жертви, тъй като сам той, грохнал и сляп, не е в състояние да направи това. Исмена изказва готовност да принесе жертвите и влиза в горичката на Евменидите.

Едва Исмена навлязла в горичката, когато пристига със свитата си Тезей. Той любезно поздравява Едип и му обещава защита. Тезей знае колко тежка е участта на чужденеца, колко много несгоди среща той. Тезей лично е изпитал всичката тежест на живота в чужбина и затова не може да откаже защита на нещастния скиталец Едип.

Едип благодари на Тезей и му обещава от своя страна закрила. Той казва, че като умре, гробът му ще бъде винаги сигурна закрила за атиняните.

Но не било съдено на Едип да намери веднага спокойствие. Когато Тезей си отишъл, от Тива пристига с малък отряд Креонт. Той иска да отведе Едип, за да осигури за себе си и за Етеокъл победа над Полинейк и неговите съюзници. Креонт се опитва да склони Едип да замине с него; убеждава го да отиде в Тива, като му обещал, че там той ще си живее спокойно всред своите близки, заобиколен от техните грижи. Но решението на Едип е непоколебимо. Пък той и не вярва на Креонт. Едип знае кое кара Креонт да го увещава да се върне в Тива. Не, Едип няма да отиде с тях; няма да даде победата в ръцете на онези, които са го обрекли на толкова беди.

Виждайки, че Едип упорствува, Креонт го заплашва, че насила ще го накара да отиде с него в Тива. Едип не се бои от насилието — нали той е под покровителството на Тезей и на всички атиняни. Но Креонт злорадо съобщава на слепия, безпомощен старец, че едната от дъщерите му, Исмена, вече е пленена; Креонт заплашва, че ще плени и единствената опора на Едип — себепожертвувателната му дъщеря Антигона. Креонт тозчас привежда в изпълнение заплахата си: той заповядва да хванат Антигона. Напразно тя вика на помощ атиняните, напразно протяга ръце към баща си — нея я отвеждат. Сега Едип е безпомощен; отнели са му очите, които гледали вместо него; той призовава като свидетелки Евменидите, проклина Креонт и му пожелава да изпита също такава съдба, каквато е изпитал самият той; пожелава му и той да загуби децата си. А Креонт, прибягнал веднъж до насилие, решава и по-нататък да действува чрез насилие. Той грабва Едип и иска да го отвлече. За Едип се застъпват жителите на Колона, но те са малко и не е по силите им да се борят с отряда на Креонт. Колонците високо зоват за помощ. При вика им се притичва Тезей със своята свита.

Тезей е възмутен от насилието на Креонт. Как е посмял той да плени Едип и дъщерите му тук, край горичката на Евменидите; нима той мисли, че в Атина няма достатъчно хора, нима той смята Тезей за нищо, щом дръзва насила да отвежда онези, които се намират под закрилата на Атина? Нима в Тива са го научили да действува така противозаконно? Не! Тезей знае, че в Тива беззаконието не се търпи. Креонт сам позори своя град и своята родина; макар че по години е вече старец, той постъпва като неразумен младеж. Тезей иска незабавно да бъдат върнати Едиповите дъщери. Креонт се мъчи да оправдае пред Тезей постъпката си с това, че бил убеден, както той се изразил, че Атина няма да даде убежище на човек, който е убил баща си и се е оженил за родната си майка. Обаче Тезей твърдо стои на своето решение. Той настоява Креонт да върне на Едип дъщерите му и заявява, че няма да си отиде дотогава, докато дъщерите на Едип не бъдат отново при него. Креонт се подчинил на искането на Тезей и скоро старецът Едип вече прегръщал дъщерите си и благодарял на великодушния цар на Атина, като призовавал благословението на боговете върху него.

А Тезей казва на Едип:

— Изслушай ме, Едипе! Тук, при олтара на Посейдон, където аз принасях жертва, преди да пристигне Креонт, седи един млад човек, който иска да говори с тебе.

— Но кой е този младеж? — запитва Едип.

— Не зная. Дошъл е от Аргос. Помисли нямаш ли в Аргос някой твой близък — отвръща Тезей. Като чул това, Едип извикал:

— О! Не настоявай, Тезее, да говоря с този младеж! От думите ти разбрах, че той е омразният ми сия Полинейк. Неговите думи ще ми причинят само страдания.

— Но той е дошъл да те моли за нещо — казва Тезей. — Ти не можеш да му откажеш да го изслушаш, иначе ще разгневиш боговете.

Като чула, че Полинейк е тук, Антигона също замолва Едип да го изслуша, макар и да се е провинил той тежко пред баща си. Едип се съгласява да изслуша сина си и Тезей отива да го доведе.

Идва Полинейк. На очите му — сълзи. Той плаче, като вижда баща си сляп, облечен като просяк, с побеляла коса, развявана от вятъра, със следи от постоянен глад и лишения върху лицето. Едва сега разбрал Полинейк колко жестоко е постъпил с родния си баща. Протягайки ръце към баща си, той казва:

— Татко, кажи ми само една дума, не се отвръщай от мене! Не ме оставяй без отговор! Сестри, убедете поне вие баща ни да не ме отпраща, без да ми е казал поне една дума.

Антигона моли брата си да каже на баща им защо е дошъл; тя е убедена, че Едип няма да остави сина си без отговор.

Полинейк разправя как е бил изгонен от по-малкия си брат от Тива, как е отишъл в Аргос, оженил се там за дъщерята на Адраст и успял да получи подкрепа, за да отнеме от брат си властта, която по право се пада нему като по-стар.

— О, татко! — така продължава Полинейк. — Всички ние, които потегляме срещу Тива, те заклеваме в твоя живот и в децата ти да тръгнеш с нас; молим те, забрави своя гняв и ни помогни да отмъстим на Етеокъл, който ме изгони и ме лиши от родина. Защото, ако оракулите казват истината, победата ще съпътствува ония, с които ще бъдеш ти. О, изслушай ме благосклонно! Заклинам те в боговете — ела с мене. Аз ще те възвърна в родния дом, а тук, в чужбина, ти си просяк; също такъв просяк, какъвто съм и аз.

Едип не слуша сина си. Молбите му не го трогват. Синът му Полинейк сега има нужда от него, за да завладее Тива. А по-рано нима не той го изгони от Тива? Нима не той го направи скиталец? Нима не по негова вина Едип носи тия дрипи? И двамата синове забравиха своя дълг към баща си, само дъщерите му останаха верни и всякога са се грижили за него и са го почитали.

— Не, аз няма да ти помогна да превърнеш в развалини Тива. Преди да превземеш Тива, ти сам ще паднеш, облян в кръв, а заедно с тебе ще падне и брат ти Етеокъл! — извиква Едип. — Аз пък призовавам проклятие върху вашите глави, за да помните как трябва да се почита родният баща. Махай се оттук, отхвърлен, нямащ вече баща! Нека моите проклятия не те оставят! Умри прочее в двубой с брата си. Убий оногова, който те е изгонил! Аз призовавам Евменидите и бог Арес, които ви подтикнаха към братоубийствена разпра, те да ви накажат! Иди сега и кажи на всичките си спътници какви дарове раздаде по равно на синовете си Едип.

— О, горко ми! О, нещастен аз! — провиква се Полинейк. — Нима мога да предам на моите спътници бащиния си отговор! Не, аз трябва мълком да посрещна участта си!

Полинейк си отишъл, без да измоли прошка и закрила от баща си; заминал си, без да чуе молбите на Антигона да се завърне в Аргос и да не започва война, която застрашавала с гибел и него, и брат му, и Тива.

Близък бил вече последният час на Едип. От ясно небе блеснала светкавица и се разнесла гръмотевица. Всички, които се намирали край горичката на Евменидите, стояли поразени от това страшно знамение на Зевс. Пак възпламнала ярка светкавица. Ето и втора гръмотевица. Всички потреперали от страх.

А Едип повикал дъщерите си и им казал:

— О, деца! Повикайте по-скоро Тезей! Тия гръмотевици на Зевс ми предвещават, че аз скоро ще сляза в царството на мрачния Хадес. Не се бавете! Изпратете по-скоро да повикат Тезей. Близък е моят край!

Едва промълвил това Едип, и сякаш потвърждавайки думите му, отново се чули гръмотевици. Тезей бързо дошъл до горичката на Евменидите. Като чул гласа му, Едип казал:

— Властителю на Атина! Настъпи моят край; гръмотевиците и светкавиците на Зевс предвещават моята кончина и аз желая да умра, след като изпълня онова, което ти обещах. Аз сам ще те заведа до мястото, където ще умра, но ти не откривай никому къде се намира моят гроб: той ще закриля твоя град по-добре, отколкото множество щитове и копия. Ти сам ще чуеш онова, което аз не мога да кажа тук. Пази тази тайна и я открий при твоята кончина на най-големия си син, а той нека я предаде на своя наследник. Да вървим, Тезее, да вървим деца. Сега аз, слепият, ще бъда ваш водач по пътя, а мене ще ме поведат Хермес и Персефона.

Тезей, Антигона и Исмена тръгнали след Едип и той ги повел също като виждащ. Когато дошъл до онова място, откъдето се слизало в изпълненото с мрак царство на сенките на умрелите, той седнал там на един камък. Готов да посрещне смъртта, Едип прегърнал дъщерите си и казал:

— Деца, от днес нататък вие няма да имате вече баща. Вече ме завладя богът на смъртта Танатос. Няма да лежи вече на плещите ви тежкият дълг да се грижите за мене.

Със силен плач Антигона и Исмена прегърнали баща си. Изведнъж от дълбочината се донесъл тайнствен глас: „По-скоро, по-скоро, Едипе! Защо се бавиш, та не идваш? Прекалено дълго се бавиш!“ Като чул тайнствения глас, Едип повикал Тезей да се приближи, сложил в ръката му ръцете на дъщерите си и го помолил го да бъде техен закрилник. Тезей се заклел, че ще изпълни Едиповата молба. Едип заповядал на дъщерите си да се отстранят; те не трябвало да видят какво ще стане и не трябвало да чуят тайната, която Едип искал да повери на Тезей. Антигона и Исмена си тръгнали. След малко се обърнали, за да погледнат за последен път баща си, но него вече го нямало; там стоял само Тезей, закрил очи с ръце, сякаш му се е явило ужасно видение. После Антигона и Исмена видели как Тезей коленичил и започнал да се моли. Така завършил своя многострадален живот Едип и никой от смъртните не знаел как той умрял, нито къде се намира гробът му. Без стон, без болка отминал той в царството на Хадес, отминал затам така, както не отминава никой от хората.
СЕДЕМТЕ СРЕЩУ ТИВА
Изложено според трагедията на Есхил „Седемте срещу Тива“ и трагедията на Еврипид „Финикийки“.

Когато слепият Едип бил изгонен от Тива, синовете му и Креонт поделили помежду си властта. Всеки от тях трябвало да управлява поред в течение на една година. Етеокъл не желаел да дели властта с по-големия си брат Полинейк, изгонил го от седмовратата Тива и сам започнал да властвува над нея. А Полинейк се оттеглил в Аргос, където властвувал цар Адраст.

На Мелампод се родил син Антифат, на Антифат — Оикъл, а на Оикъл — Амфиарай. Биант пък имал син Тал, а негови деца били Адраст и Ерифила. Когато потомците на Мелампод и Биант — Адраст и Амфиарай — възмъжали, между тях пламнала разпра. Адраст трябвало да избяга в Сикион при цар Полиб. Там той се оженил за царската дъщеря и получил властта над Сикион. Но не след дълго Адраст се завърнал в родния Аргос, помирил се с Амфиарай и омъжил сестра си Ерифила за него. Адраст и Амфиарай си дали взаимно клетва, че Ерифила винаги ще бъде съдник в техните спорове и че те ще се подчиняват безпрекословно на нейните решения. Емфиарай и не помислил, че това тяхно споразумение ще стане причина да загине и той, и неговият род.

Веднъж късно през нощта в двореца на цар Адраст именно дошъл Полинейк, надявайки се да намери при него закрила и помощ. Край двореца Полинейк срещнал Ойнеевия син — героя Тидей, който, след като убил в родината си своя чичо и братовчедите си, също бил избягал в Аргос. Между двамата герои пламнала крайно ожесточена препирня. Неукротимият Тидей, който не търпял ничие възражение, грабнал оръжието. Полинейк също тъй извадил меча и се прикрил с щита си. Героите се нахвърлили един срещу друг. Силно затракали мечовете им по обкованите с мед щитове. Героите се биели в мрака като два разярени лъва. Адраст чул шума от двубоя и излязъл от двореца. Колко учуден бил той, когато видял двамата младежи, които се биели с ожесточение. Единият от тях, Полинейк, бил наметнал върху въоръжението си лъвска кожа, а другият, Тидей — кожа от грамаден глиган. Адраст си припомнил предсказанието, дадено му от оракула, че ще омъжи дъщерите си за лъв и за глиган. Той побързал да разтърве героите и ги въвел като гости в двореца си. Скоро цар Адраст омъжил дъщерите си — едната, Деипила, за Полинейк, а другата, Аргея, за Тидей.

След като станали зетьове на Адраст, Полинейк и Тидей започнали да го молят да им възвърне властта в техните отечества. Адраст се съгласил да им помогне; той им поставил само едно условие — в похода да вземе участие и Амфиарай, славен воин и голям прорицател.

Решено било най-напред да потеглят срещу седмо-вратата Тива. Амфиарай отказал да вземе участие в този поход, тъй като знаел, че героите предприемат похода против волята на боговете. Той, любимец на Зевс и на Аполон, не искал да разгневява боговете, като наруши волята им. Колкото Тидей и да увещавал Амфиарай, този твърдо държал на своето решение. Тидей пламнал в неукротим гняв и героите щели да станат врагове навеки, ако не ги бил помирил Адраст. За да накара все пак Амфиарай да вземе участие в похода, Полинейк решил да си послужи с хитрост. Решил да привлече на своя страна Ерифила, та тя със своето решение да принуди Амфиарай да тръгне срещу Тива. Знаейки колко е користолюбива Ерифила, Полинейк обещал да й подари скъпоценната огърлица на Хармония, жената на първия тивански цар Кадъм. Ерифила била съблазнена от скъпоценния подарък и решила, че мъжът й трябва да участвува в похода. Амфиарай не можел да се откаже: нали той сам някога бил дал клетва, че ще се подчинява на всички решения на Ерифила. А Ерифила, съблазнена от скъпоценната огърлица, изпратила мъжа си на сигурна смърт; тя не знаела, че огърлицата носи големи нещастия на оня, който я притежава.

Много герои се съгласили да участвуват в този поход. В него взели участие могъщите потомци на Пройт, силният като бог Капаней и Етеокъл, синът на знаменитата аркадска ловджийка Аталанта — младият и прекрасен Партенопай, славният Хипомедонт и мнозина други герои. Полинейк се обърнал за помощ и към Микена; владетелят на Микена вече се бил съгласил да вземе участие в похода, но великият гръмовержец Зевс чрез свои страшни знамения го удържал от това. Все пак се събрала голяма войска. Седемте вождове водели войската срещу Тива и начело на всички стоял Адраст. Героите отивали на смърт. Те не послушали увещанията на прорицателя Амфиарай, който ги молел да не започват този поход. Всички те горели само от едно желание — да се бият край стените на Тива.

Войската тръгнала на поход. Простил се и Амфиарай със своето семейство; прегърнал дъщерите си, прегърнал синовете си — съвсем младия Алкмеон и мъничкия Амфилох, който бил още кърмаче. Преди да замине, Амфиарай заклел сина си Алкмеон да отмъсти на майка си, която изпратила него, баща му, на гибел. Изпълнен със скръб, Амфиарай се качил на колесницата: той знаел, че за последен път вижда своите деца. Изправен на колесницата, Амфиарай се обърнал към жена си Ерифила, заплашил я с гол меч в ръка и я прокълнал, задето го обрекла на смърт.

Войската благополучно стигнала до Немея. Там воините, измъчвани от жажда, започнали да търсят вода. Те не могли никъде да намерят нито един извор, тъй като нимфите били засипали с пръст изворите по повеля на Зевс, който се сърдел на героите, предприели похода въпреки неговата воля. По едно време те срещнали бившата царица на Лемнос Хипсипила с малкия син на немейския цар Ликург — Офелт, на ръце. Хипсипила била продадена като робиня от жените в Лемнос, задето спасила баща си Тоант по времето, когато те избивали всички мъже на острова. Сега лемноската царица била робиня у Ликург и бавачка на сина му. Хипсипила сложила малкия Офелт на тревата и отишла да покаже на воините един извор, скрит в гората. Щом Хипсипила и воините се отдалечили от Офелт, от храстите изпълзяла една грамадна змия и се увила на спирала около детето. При вика на детето воините и Хипсипила се притичали, бързо дошъл на помощ и Ликург с жена си Евридика, но змията била вече удушила Офелт. Ликург се нахвърлил с гол меч върху Хипсипила. Той щял да я убие, ако не я бил защитил Тидей. Тидей бил готов да се сбие с Ликург, но Адраст и Амфиарай го задържали. Те не позволили да се пролее кръв. Героите погребали Офелт и при погребението му уредили военни игри, с които било сложено началото на Немейските игри. Амфиарай разбрал, че смъртта на Офелт е страшно знамение за цялата войска, че тая смърт предвещава гибел на всички герои. Амфиарай нарекъл Офелта Архемор (водещ към смърт) и се опитал да посъветва всички герои да прекратят похода срещу Тива, но те, както и преди, не го послушали — упорито отивали към смъртта си.

Като минала клисурите на гористия Китерон, войската излязла на бреговете на Азоп, при стените на седмовратата Тива. Вождовете не пристъпили веднага към действия. Те решили да изпратят Тидей в Тива да води преговори с обсадените. Като влязъл в Тива, Тидей заварил най-знатните тиванци на угощение при Етеокъл. Тиванците не искали да слушат Тидей; смеейки се, те го канели да вземе участие в пиршеството. Тидей се разядосал и въпреки че бил сам всред толкова врагове, извикал ги на двубой и ги победил всичките един след друг, тъй като Атина Палада помагала на своя любимец. Тиванците били обхванати от гняв и решили да погубят големия герой. Те изпратили под предводителството на Меонт и Ликофон петдесет младежи, за да нападнат от засада Тидей, когато той се завръща в лагера на обсаждащите. И този път Тидей не загинал; той избил всички младежи; само Меонт по заповед на боговете пуснал да си иде, за, да може да съобщи на тиванците за Тидеевия подвиг.

След тая случка враждата между героите, дошли от Аргос, и тиванците се разпалила още по-ожесточено. И седемте вождове принесли жертви на бог Арес, на всички богове на битките и на бог Танатос. Като потопили ръце в жертвената кръв, те се заклели или да разрушат стените на Тива, или пък да паднат в битката и да напоят с кръвта си тиванската земя. Аргоската войска се приготвила за атака. Адраст разпределил войската: всеки от седемте вождове трябвало да предприема нападение срещу еднаот седемте врати.

Срещу Пройтидската врата застанал с отряда си могъщият Тидей, жаден за кръв като свиреп дракон. На неговия шлем се развявали три гребена; върху щита му било изобразено нощно небе, отрупано със звезди, а в средата — окото на нощта, пълна месечина. Срещу вратата на Електра разположил отряда си грамадният като великан Капаней. Той се заканвал на тиванците, че ще превземе града, ако ще би и боговете да се противопоставят на това; казвал, че дори всесъкрушаващият гняв на гръмовержеца Зевс няма да го възпре. Върху щита на Капаней бил изобразен гол герой с факел в ръце. Етеокъл пък, потомък на Пройт, застанал с отряда си срещу Нейската врата; и върху неговия щит имало емблема: човек, който се изкачва по стълба на кулата на обсаден град, а долу било написано: „И сам бог Арес няма да ме свали“. Срещу вратата на Атина стоял Хипомедонт; върху неговия блестящ като слънце щит бил изобразен Тифон, изригващ пламък. Яростно звучал бойният вик на Хипомедонт, неговият поглед заплашвал всякого със смърт. Младият и прекрасен Партенопай повел отряда си срещу Бореадската врата. Върху неговия щит бил изобразен сфинкс с умиращ тиванец в ноктите му. А прорицателят Амфиарай обсаждал Хомолоидската врата. Той се ядосвал на Тидей, инициатора на войната; ругаел го, като го наричал убиец, разрушител на градове, вестител на ярост, подстрекател към убийство и съветник за всякакви злини. Той ненавиждал този поход и укорявал Полинейк, задето довел войска от чужденци да разруши родната си Тива. Амфиарай знаел, че потомците ще прокълнат участвуващите в този поход. Знаел също тъй Амфиарай, че самият той ще падне в боя и земята на Тива ще погълне неговия труп. Върху щита на Амфиарай нямало никаква емблема — самият негов вид бил по-внушителен от всякаква емблема. А последната, седмата врата обсаждал Полинейк. Върху неговия щит била изобразена една богиня, водеща въоръжен герой, а надписът на щита гласял: „Аз ще възвърна този мъж като победител в неговия град и в дома на дедите му.“

Всичко било готово за щурмуване на несъкрушимите стени на Тива.

Тиванците също тъй се приготвили за бой. При всяка врата Етеокъл поставил отряд воини начело със знаменит герой. Лично той поел защитата на онази врата, срещу която бил брат му Полинейк. Срещу Тидей застанал могъщият син на Астах — Меланип, потомък на едного от воините, които израсли от зъбите на змея, убит от Кадъм. Срещу Капаней Етеокъл изпратил Полифонт, когото закриляла самата Артемида. Креонтовият син Мегарей стоял с отряда си при вратата, която трябвало да нападне Етеокъл Пройтид; синът на Ойнор — Хипербий, бил изпратен срещу Хипомедонт; срещу Партенопай бил изпратен героят Актор, а срещу Амфиарай — Лейстен, младеж по сили и старец по ум. Между тиванските герои бил и могъщият Посейдонов син, непобедимият Периклимен.

Преди да се започне битката, Етеокъл се допитал до прорицателя Тирезий какъв ще бъде изходът от нея. Тирезий обещавал победа само ако бъдел принесен в жертва на Арес (който още се сърдел, задето Кадъм убил посветения нему змей) Креонтовият син Менойкей. Като узнал за това предсказание, младият Менойкей се изкачил на стената на Тива и застанал срещу пещерата, където живеел някога змеят, посветен на Арес, сам пробол гърдите си с меч. Така умрял синът на Креонт: той доброволно се принесъл в жертва, за да спаси родната Тива.

Всичко предвещавало победа на тиванците. Гневният Арес бил умилостивен; боговете били на страната на тиванците, спазващи волята и знаменията им. Но тиванците не постигнали изведнъж победа. Когато излезли вън от стените и встъпили в бой с аргоската войска при светилището на Аполон, те трябвало да отстъпят под натиска на враговете и отново да се укрият зад стените. Аргосците се втурнали да преследват отстъпващите тиванци и щурмували стените. Надменният Капаней, горд със своята свръхчовешка сила, облегнал стълба върху стената и вече щял да се вмъкне в града, но Зевс не допуснал да проникне който и да било против волята му в Тива. Когато Капаней вече застанал на стената, Зевс хвърлил по него една ослепителна светкавица. Капаней бил смъртно наранен; той бил цял обхванат от огъня и горящият му труп паднал от стената в краката на стоящите долу аргосци.

Паднал при обсадата на Тива и младият Партенопай; могъщият Периклимен стоварил от стената върху главата му грамаден камък, голям като скала. Тоя камък смазал главата на Партенопай, който се строполил мъртъв на земята.

Аргосци се оттеглили от стените — те се убедили, че не ще могат да вземат с пристъп Тива. Сега тиванците можели да ликуват: стените на Тива стояли непоклатими.

Тогава двете страни решили, че братята Полинейк и Етеокъл трябва да решат чрез двубой на кого от тях ще принадлежи властта над Тива Едиповите синове се приготвили за двубой. Етеокъл, бляскаво въоръжен, излязъл от вратата на Тива; насреща му от стана на аргосците излязъл Полинейк. Ей сега трябвало да се започне братоубийственият бой. Братята горели от омраза елин към друг. Един от тях неминуемо трябвало да падне. Но друго били отредили великите, неумолими богини на съдбата — Мойрите. Отмъстителните Евмениди не забравили проклятията на Едип, не забравили те и престъплението на Лай. и проклятието на Пелопс.

Като два яростни лъва, които се бият заради плячка, се сблъскали в жестокия двубой братята. Прикрити зад щитовете си, те се бият, зорко следейки с очи, изпълнени с омраза, движенията един на друг. Ето че Етеокъл се препънал; в този миг Полинейк хвърлил копието по брат си и го наранил в бедрото. От раната потекла кръв, но при замахването Полинейк открил рамото си и Етеокъл веднага му нанесъл удар с копие в рамото. Като се ударило в доспехите на Полинейк, копието се подвило и дръжката му се счупила. Етеокъл останал само с меч. Той бързо се навел, грабнал грамаден камък и го хвърлил по брата си; камъкът улучил копието на Полинейк и го счупил. Сега и двамата, братя останали само с мечове. Братята се бият, допрели един до друг щитовете си; и двамата са ранени; кръв е обагрила доспехите им. Етеокъл бързо направил крачка назад; Полинейк не очаквал това, вдигнал щита си, а брат му в този момент забил меча си в корема му. Полинейк паднал на земята; кръв като поток плиснала от страшната рана; очите му се замъглили от мрака на смъртта. Етеокъл тържествувал поради победата си; той притичал до убития от него брат и искал да му свали доспехите. Полинейк събрал последните си сили, привдигнал се и ударил с меча брата си в гърдите: при този удар душата му отлетяла в мрачното царство на Хадес. Като отсечен дъб рухнал Етеокъл мъртъв върху трупа на брата си; кръвта им се смесила и обагрила земята наоколо. С ужас гледали тиванците и аргосците страшния изход от двубоя на братята.

Примирието между обсадени и обсаждащи не траяло дълго. Между тях отново се разгорял кървав бой. В този бой боговете покровителствували тиванците. Загинали Хипомедонт и Етеокъл Пройтид: непобедимият Тидей бил смъртно ранен от могъщия Меланип. Макар че Тидей бил смъртно ранен, все пак той намерил у себе си сили да отмъсти на Меланип и да го срази с копието си. Като видяла умиращия, облян в кръв Тидей,. Атина Палада успяла да склони Зевс да й позволи да спаси своя любимец и дори да му дарува безсмъртие. Атина побързала да отиде при Тидей. Но в това време Амфиарай отсякъл главата на Меланип и я хвърлил на умиращия Тидей. В безумна ярост Тидей я сграбил, разбил черепа и като кръвожаден звяр започнал да пие мозъка на своя враг. Атина изтръпнала, като видяла яростта и кръвожадността на Тидей, и го изоставила, а умиращият Тидей успял само да прошепне на отиващата си Атина последната своя молба — да дарува на сина му Диомед безсмъртието, което самият той не получил.

Тиванците победили аргосците; цялата аргоска войска загинала при Тива. Загинал и Амфиарай. Той бързал да се спаси чрез бягство със своята колесница, управлявана от Батон. Преследвал го могъщият Периклимен. Периклимен вече настигал великия прорицател, вече замахнал с копието си, за да го срази, когато неочаквано блеснала една светкавица на Зевс и треснал гръм; земята се разтворила и погълнала Амфиарай заедно с бойната му колесница. От всички герои се спасил единствен Адраст. Той полетял, на бързия си като вятър кон Арейон и се укрил в Атина, откъдето се завърнал в Аргос.

Тиванците ликували. Тива била спасена. Те тържествено погребали своите загинали герои, но оставали непогребани героите и всичките воини, дошли от Аргос с Полинейк. Непогребан лежал на бойното поле и Полинейк, който вдигнал ръка срещу родината си.

Жените и майките на аргоските герои узнали; че героите останали непогребани. Изпълнени със скръб, те дошли с Адраст в Атика, за да молят цар Тезей да им помогне в нещастието и да застави тиванците да им предадат телата на убитите. В Елевзин при храма на Деметра те срещнали Тезеевата майка и успели да я склонят да помоли сина си той да изиска да им бъдат предадени телата на аргоските воини. Тезей дълго се колебал, но накрая решил да помогне на аргоските жени и на Адраст. Тъкмо по това време дошъл пратеник от страна на тиванския цар Креонт. Той искал от Тезей да не оказва помощ на аргоските жени и да изгони Адраст от Атика.

Тезей се разгневил. Как смее Креонт да иска от него подчинение? Нима той не е властен сам да взема решения! Тезей потеглил с войска срещу Тива, победил тиванците и ги накарал за предадат труповете на всички паднали воини. Край Елевтер били натрупани седем клади и на тях били изгорени труповете на воините. Труповете на вождовете пък били пренесени в Елевзин и изгорени там, а пепелта била отнесена от майките и жените им в родината, в Аргос.

Само прахът на Капаней, убит от Зевсова светкавица, останал в Елевзин. Капанеевият труп бил свещен, тъй като Капаней бил убит от самия Гръмовержец. Атиняните натрупали грамадна клада и сложили върху нея Капанеевия труп. Когато огънят започнал вече да се разгаря и огнените езици лижели вече трупа на героя, в Елевзин пристигнала Капанеевата жена, прекрасната дъщеря на Ифит — Евадна. Тя не можела да живее вече след смъртта на любимия си мъж. Като облякла разкошни погребални дрехи, тя се изкачила на една скала, която била надвиснала над самата клада, и се хвърлила оттам в пламъка.

Така загинала Евадна и нейната сянка слязла заедно със сянката на съпруга й в мрачното царство на Хадес.

След победата над аргосците тиванците уредили тържествено погребение на Етеокъл и на всички паднали воини; Креонт и тиванците обаче решили да оставят непогребан Полинейк, тъй като той довел чужда войска срещу Тива. Неговият труп лежал край градските стени на полето, оставен да го разкъсват хищни животни и птици. Душата на Полинейк била обречена на вечно скиталчество; тя не можела да намери успокоение в царството на душите на умрелите.

Антигона не послушала Исмена: тя била готова сама да изпълни дълга пред брата си, готова била безропотно да понесе всичко, само и само да не остане непогребан Полинейк. И Антигона изпълнила своето решение.

Скоро Креонт узнал, че неговата заповед е нарушена. Един от стражите му разказал, че някой отишъл тайно при трупа на Полинейк и като го засипал с пръст, извършил погребалния обред. Креонт изпаднал в страшен гняв; той заплашвал със страшни мъчения стража, ако той и другарите му не намерят оногова, който е извършил погребалния обред над трупа на Полинейк, заклел се в самия Зевс, че ще изпълни заплахата си.

Стражът отишъл на мястото, където лежал трупът на Полинейк. Стражите смъкнали пръстта от трупа, и седнали недалеч на един хълм, за да не достига до тях смрадът от разлагащия се труп. Внезапно по пладне се вдигнала буря, облаци прах се извили от вихрушката по цялото поле, а когато бурята отминала, стражите видели наведена. над трупа девойка, която оплаквала Полинейк; скръбният й глас звучал като печален писък на птица, която е видяла, че нечия зла ръка е задигнала пиленцата й. Девойката извършвала вече възлияния в чест на подземните богове, когато стражите я заловили и я повели към Креонт. Тази девойка била Антигона.

Креонт посрещнал Антигона с гневни думи и поискал от нея да признае, че е извършила престъпление; Антигона и не мислела да отрича своята вина. Тя нарушила заповедта на Креонт, но затова пък изпълнила закона и волята на боговете. Антигона изпълнила дълга си към своя брат, като погребала неговия труп. Смъртта не я плаши, тя жадува за смърт, тъй като животът й е изпълнен само със скръб. В страшния си гняв Креонт се заканва да накаже със смърт не само Антигона, но и Исмена, която, както той е убеден, е била помощница на Антигона.

Като чула, че Креонт иска да накаже със смърт и Исмена, Антигона изтръпнала от ужас. Нима тя ще стане виновница да загине сестра й? Слугите отишли да доведат Исмена. Ето тя се показала на прага на двореца. От очите на Исмена се ронят скръбни сълзи по сестра й.

Винаги плахата Исмена, като узнала от думите на Креонт, че смърт застрашава сестра й, намерила в себе си мъжество да сподели участта на Антигона. Тя твърдо отговаря на Креонт, че също е взела участие в извършването на погребалните обреди над трупа на Полинейк.

Антигона не иска непровинената с нищо Исмена да пострада заедно с нея. Напразно я моли Исмена:

— О, сестро, не ме отхвърляй; не казвай, че аз съм недостойна да умра с тебе! Нима животът ми има смисъл без теб! Не ме оскърбявай!

Но Антигона отговаря на сестра си:

— Не, ти не трябва да умреш с мене! Не трябва да наричаш своя постъпката, която ти не си извършила! Достатъчна ще бъде и само моята смърт! Ти избра живота, а аз избрах смъртта!

Исмена моли Креонт да пощади Антигона, моли го да помисли за това, че той собствено обрича на смърт годеницата на сина си. Но молбите на Исмена не трогват Креонт. Той отговаря, че няма да позволи на сина си Хемон да се ожени за престъпница. Не, Антигона трябва да умре; смъртта ще я раздели с Хемон. Креонт заповядва на слугите си да отведат Антигона и Исмена в двореца и там да ги пазят, за да не се опитат да избягат. Слугите отвели Едиповите дъщери. В мълчание стояли гражданите. Те съчувствували на Антигона; те съзнавали, че тя е извършила подвиг. Антигона била права, когато казала на Креонт, че народът не би я обвинил, задето погребала Полинейк, ако страхът прел властолюбивия Креонт не бил сковал устата на хората.

Младият Хемон, Креонтовият син, след като узнал каква участ застрашава годеницата му, идва при баща си и го моли да помилва Антигона. Хемон знае, че целият народ съжалява невинната Антигона; че той роптае, задето за благочестивия й подвиг я заплашва смърт. Хемон моли баща си да не упорствува и да признае заблуждението си.

— Всички в Тива считат Антигона за невинна! — смело казва Хемон на Креонт. — Татко, виждам, че ти си наклонен да извършиш неправда! Ти сам наруши закона на боговете.

Креонт все по-силно пламти от гняв; той мисли, че само любовта към Антигона кара Хемон да я защищава така. В гнева си той крясва на своя син:

— О, ти мислиш като презрян роб на жените!

— Не! — отвръща Хемон. — Но ти никога не ще ме видиш да съчувствувам на зло дело. Аз се застъпвах за тебе!

Но Креонт вече не слуша Хемоновите думи; той заявява, че твърдо е решил да накаже Антигона със смърт.

Като чува това решение на баща си, Хемон казва:

— Ако тя умре, ще повлече подир себе си и смъртта на другиго.

Но Креонтовият гняв вече няма предел. Креонт заповядва на воините да доведат Антигона и да я убият тук, пред очите на Хемон.

— Не, тя няма да умре пред моите очи! — извиква Хемон. — Ти никога няма да ме видиш вече, татко! Можеш да безумствуваш сам всред своите приятели ласкатели!

При тези думи Хемон се отдалечил. Напразно граждани предупреждавали Креонт, че гневът, с който се оттеглил от него Хемон, предвещава само беда. Креонт бил непреклонен.

Ето вече водят Антигона за ужасното смъртно наказание. Креонт е решил да я погребе жива в гробницата на Лабдакидите. Антигона изминава сетния си път; тя отива към бреговете на Ахерон. Тя ще бъде вградена жива в гробницата; не между хора ще бъде тя, а между мъртви; тя няма да принадлежи нито на живота, нито на смъртта. Не я съпровождат приятели; отвеждат я на смърт, без да е оплакана. Тя не ще види вече ясната светлина.

Току-що са отвели Антигона, когато при Креонт идва слепият прорицател Тирезий, воден от едно момче. По време на жертвоприношения му били дадени от боговете зловещи знамения. Боговете са разгневени от това, че трупът на убития не е погребан, че птици и псета разнасят на всички страни късове от разлагащия се труп. Креонт в своето безумно упорство не слуша даже Тирезий, който го съветва да предаде на земята Полинейковия труп. Той казва, че дори ако орелът на самия Зевс занесе къс от тялото до самия трон на Гръмовержеца, и тогава трупът на Полинейк ще си остане непогребан. Креонт обвинява Тирезий, че е подкупен, че поради корист му дава тия съвети. Разядосаният Тирезий застрашително казва на Креонт, че сам си е виновен за всичко: той е оскърбил боговете, като е затворил Антигона жива в гробницата, поругал трупа на Полинейк и нарушил законите на боговете. Затова боговете ще го накажат. Целият Креонтов дом ще се потопи в скръб; за наказание на Креонт нещастие ще сполети оня, който му е най-скъп. Непознаващите пощада Еринии ще отмъстят на Креонт.

Изплашили Креонт думите на прорицателя Тирезий. Той отменил заповедта си да не бъде погребан трупът на Полинейк. Креонт сам бърза да отиде на полето и да извърши погребалните обреди; той моли Хадес и Хеката да не се гневят на него и на Тива. След като извършва погребението, Креонт отива със свитата си до гробницата на Лабдакидите, за да изведе оттам Антигона. Късно е! Като усукала примка от дрехата си, Антигона се обесила. Креонт заварва в гробницата Хемон, плачещ над трупа на годеницата си. Напразни моли Креонт своя син да излезе от гробницата. Хемон пред очите на баща си се пробожда в гърдите с меч; той пада мъртъв върху трупа на годеницата си. Креонт изпада в отчаяние — той е загубил последния свой син. Горчиво плаче той над трупа му. В това време вестител занася на Креонтовата жена Евридика вестта, че Хемон е мъртъв. Евридика го изслушала, без да продума, и се оттеглила във вътрешните покои на двореца. Там тя се самоубила, като пронизала, както и Хемон, гърдите си с меч. Едва Евридика се самоубила, и в двореца пристига Креонт. Той носи на ръце трупа на сина си. Тук, в двореца, го чака ново ужасно нещастие — той научава за смъртта на жена си. Гордият, властолюбив дух на Креонт е сломен. В отчаянието си Креонт призовава смъртта, за да прекрати поне тя неговите страдания. Той е загубил всички, които е обичал.

Изминали десет години след похода на седмината срещу Тива. През това време синовете на падналите при Тива герои възмъжали. Те решили да отмъстят на тиванците за поражението на бащите ей и предприели нов поход. В този поход взели участие: синът на Адраст — Айгиалей, синът на Амфиарай — Алкмеон, синът на Тидей — Диомед, синът на Полинейк — Терсандър, синът на Партенопай — Промах, синът на Капаией — Стенел, синът на Хипомедонт — Полидор, и синът на Менестей — Евриал. Този поход ставал при други условия. Боговете покровителствували епигоните (така били наречени вождовете, които предприели новия поход срещу Тива).

Терсандър, синът на Полинейк, предложил той да склони Алкмеон да не се отказва от участие в похода. Алкмеон дълго се колебал. Той не се решавал да тръгне срещу Тива, преди да изпълни последната воля на баща си — да отмъсти на майка си, задето е изпратила своя съпруг на сигурна смърт. Подобно на баща си Полинейк Терсандър решил да спечели съдействието на Алкмеоновата майка Ерифила. Той я подкупил, като й подарил скъпоценната дреха на Кадмовата жена Хармония — дрехата, която изтъкала за нея лично Атина Палада. Ерифила се съблазнила от дрехата, както някога била съблазнена от огърлицата на Хармония, и настояла Алкмеон и брат му Амфилох да вземат участие в похода.

Войската на епигоните потеглила от Аргос. Тази войска не била голяма, но победата трябвало да бъде на нейна страна. За вожд на войската бил избран Диомед. Тидеевият син, равен на баща си по сила и храброст. Героите отивали на поход радостни, горейки от желание да отмъстят за своите бащи.

В Потния край Тива те се допитали до оракула на Амфиарай какъв ще бъде изходът от похода им. Оракулът им отговорил, че той вижда Алкмеон, наследника на славата на Амфиарай, да влиза победоносно през вратите на Тива. Епигоните ще победят. Ще загине само Айгиалей, синът на спасилия се през време на първия поход Адраст.

Най-сетне войската на епигоните стигнала до седмовратата Тива. След като опустошили цялата околност, епигоните пристъпили към обсада. Тиванците под предводителството на своя цар Лаодамант, яростния син на Етеокъл, излезли на полето, за да отблъснат обсадителите от стените. Завързал се кръвопролитен бой. В този бой загинал Айгиалей, сразен от копието на Лаодамант, но и Лаодамант бил убит от Алкмеон. Тиванците били победени и се укрили зад неразрушимите стени на Тива.

Победените тиванци започнали преговори с обсаждащите, а през нощта по съвета на Тирезий тайно от обсадителите напуснали Тива с всички жени и деца. Те потеглили към Северна Тесалия. По пътя затам умрял при извора на нимфата Телпуза прорицателят Тирезий, който тъй дълго помагал на тиванците и неведнъж ги спасявал от гибел.

След дълго пътуване тиванците стигнали до Хестиотида в Тесалия и се заселили там.

А Тива, завзета от епигоните, била разрушена. Епигоните си поделили богатата плячка, която им паднала. Най-хубавата част от плячката, включително и Тирезиевата дъщеря, прорицателката Манто, те принесли като дар на делфийския оракул.

Епигоните се завърнали щастливо в родината си. Полинейковият син Терсандър, след като възстановил Тива, станал неин владетел.
АЛКМЕОН
Изложено според поемата на Омир „Одисея“.

Като се завърнал от похода срещу Тива, Алкмеон изпълнил волята на баща си Амфиарай и отмъстил на майка си за неговата смърт. Със собствената си ръка убил майка си Алкмеон. Умирайки, майката проклела сина убиец и страната, която му даде убежище.

И тук съдбата преследвала Алкмеон. Калироя узнава за скъпоценната огърлица и изтъканата лично от Атина Палада дреха, които Полинейк и син му Терсандър подарили на Ерифила, и поискала мъжът й да донесе тези съкровища от нея. Калироя не знаела, че тия съкровища носели гибел на оня, който ги владеел. Алкмеон заминал за Псофида и поискал от Фегей да му предаде огърлицата и дрехата. Алкмеон казал на Фегей, че иска да посвети тия съкровища на делфийския оракул, за да получи от бога стрелометец опрощение. Фегей повярвал на думите на Алкмеон и му предал съкровищата. Но един Алкмеонов роб казал на Фегей за кого са предназначени и огърлицата, и дрехата. Ядосал се Фегей, повикал синовете си Проной и Агенор и им заповядал да нападнат из засада Алкмеон, когато той се завръща към устието на Ахелой. Те изпълнили заповедта на баща си и убили Алкмеон.

Арсиноя, първата жена на Алкмеон, научила за гибелта на мъжа си; тя още го обичала. В скръбта си тя проклела своите братя. А братята й я откарали при цар Агапенор в Аркадия и като я наклеветили, че тя убила Алкмеон, предали я да бъде наказана със смърт.

И Калироя узнала за смъртта на Алкмеон. Тя решила да отмъсти на синовете на Фегей и на самия него за убийството на съпруга си. Но кой можел да бъде отмъстителят? Синовете на Калироя — Акарнан и Амфотер, били още малки деца и спели в люлка. Калироя се помолила на Зевс да направи синовете й веднага силни младежи. Зевс се вслушал в молбите на Калироя. За една нощ синовете й порасли и възмъжали. Те заминали за Тегея при нар Агапенор и там убили синовете на Фегей. После в Псофида убили и самия Фегей. Така даровете, които някога Ерифила получила от Полинейк и Терсандър, донесли гибел на Фегей и на цялото му семейство.

Акарнан и Амфотер взели скъпоценната огърлица и дрехата, изтъкана от Атина, и със съгласието на майка си ги посветили на делфийския Аполон. Акарнан и Амфотер не останали да живеят в родината си. Те се заселили в страната, която по името на Акарнан била наречена Акарнания, и основали там ново царство.