Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Ще си позволя да споделя още нещо, което може да изглежда и като заключение на тази част.
- ЗАЩО НЯКОИ СЕ СТРАХУВАТ ДА СЕ ПОГЛЕДНЕМ...
- Истината за всичко това обаче е друга. Съвсем друга! И с всеки изминат ден става все по-трудно да се крие. Какъв бе замисълът за Ноемврийския пленум
- Така че пленумът, който предстоеше, щеше да се проведе в изключително важно и отговорно време. Време на равносметка, но и на упорита практическа работа. Време на велико предизвикателство!
- Ето това бе другата причина, която налагаше провеждането на пленум на ЦК на БКП.
- Истината за моята оставка
- Слушах внимателно, но не се отказах от депозираната молба, която, както е известно, тогава не бе приета...
Мисля че са малко онези, които биха ме упрекнали, че не познавам историята на партията. За мен столетната партия, партията на Димитър Благоев, сега няма друг приемник освен БСП. Разбира се, на основата на нейното дълбоко преустройство. Не си поставям задачата да бъда съдник на нейните кадри. На ръководството й! Що се отнася до кардиналните проблеми, които вече засегнах, аз не мога да ги пренебрегна, защото се отнасят до съдбовни процеси и явления. Ще бъда откровен докрай. Мен, а и не само мен, не може да не ме тревожи това, че и сега независимо от очевидните факти и реалности се премълчават истините за миналото, за Априлския пленум, за много "дъмгосани" хора от времето на "живковизма". И т.н., и т.н. Нашата партия трябва да има чиста съвест. Без това има опасност да се изроди. А тя е нужна на хората. И още нещо. Позволих си да направя редица оценки и заключения, но държа да се знае, че всички те се основават на факти. Не на случайно или субективно подбрани факти. А на съвкупността от фактите както от нашата действителност, така и от реалността в други страни. Давам си сметка, че за такива сложни процеси не може да се говори, ако се импровизира. Или пък личното "Аз" се поставя на преден план. Да се остави историята да говори за себе си, без да се вмесваме в нейния разказ - това е мое верую!... Ще си позволя да споделя още нещо, което може да изглежда и като заключение на тази част. Днешният българин се сблъсква с какви ли не изяви на изобретателния човешки дух. Сред тези изяви е и напредничавото, благородното, хуманното... Същевременно, когато се заговори за общата атмосфера, в която живеят и работят милионите хора, някак неусетно взема връх тревогата, отвращението, разочарованието! Никой не може да ме убеди, че това са мои субективистични наблюдения и заключения. Ако бяха само мои, готов съм да се самообявя за черногледец. Целият въпрос е в това, че в мислите на хората трагедията на съвременна България се превръща все повече от интуитивно усещане в осъзнат факт!... Този факт рано или късно ще се превърне в незаменима точка-опора на усилията на всички честни хора и политически дейци. В това число и на социалистическата партия. За да се подемат и решават проблемите на България в името на нейното възраждане и светло бъдеще. Не може народ и страна с история като нашата, със социален опит и традиции като българските да потъне в забвение. Историята, макар да е безпощадна съдница, макар че не се поддава на каквито и да са съблазни и опити да бъде преиначавана или изнасилвана, се прави от хората. Тя не е подвластна на манипулации. Но отговорността за нейния нормален постъпателен ход е на всички. И на политическите сили, и на отделните политически дейци. И преди всичко на народа като цяло! От тази отговорност никой не може да се скрие. Затова - горе главата и напред! ЗАЩО НЯКОИ СЕ СТРАХУВАТ ДА СЕ ПОГЛЕДНЕМ... Няма да скрия от теб, уважаеми читателю, че пристъпвам към тази последна част от моите мемоари с обясним оптимизъм, но и с невесели размисли. Бих искал да почерпя оптимизъм, възстановявайки съхраненото в паметта ми за форума, който трябваше да изрази логиката на революционното обновление на България. За пленума на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г., наречен по-късно "Ноемврийски". А раздвоението и горчивината ме обгръщат веднага, когато обърна поглед към съдебния процес, организиран срещу мен, станал известен като "Дело № 1". Възмущение изпълва душата ми, когато се опитвам да приведа в порядък размислите си за всичко онова, което сполетя страната ни след 10 ноември 1989 г., обобщавайки го като глобална дълбока криза, каквато малко страни в света са преживявали. Ще се опитам да покажа "лицето" на истината за всичко това. Истина, която различни заинтересовани люде, включително прословутите "бащи на демокрацията", месеци и години наред много усърдно натикват вдън земя. Искат да я погребат. Но тя, истината, все по-често намира "пролуки". Излиза на бял свят. И крещи дори с мълчанието си. Не мога да остана равнодушен към съзнателните заблуди, към посятите сред народа лицемерни лъжи и клевети, изприказвани и изписани за случилото се на 10 ноември 1989 г. За Дело № 1. За всеобхватната криза, запратила България и народа ни на дъното на живота. Вярно е, че за историята времето, изминало от тези драматични събития, е кратко, твърде кратко. Въпреки това то е така наситено с факти, явления и непредвидими обрати, че позволява да се направят сериозни обобщения и изводи не само за досегашното, но и за по-нататъшното развитие на страната ни. Не мога да не започна с дирижираната бясна кампания след 10 ноември, целяща да се докаже, че много години в България е съществувала династия, управлявала безотговорно, стремейки се да се обогатява, да върши всичко, което е позволено и което не е позволено. Свидетели бяхме на нещо невиждано и нечувано. Името Живков стана нарицателно. Някои "вдъхновени" политици и политолози дори въведоха нов "изъм" - живковизъм. Но де да беше само това! Подобни жалки факти и недомислия съвсем не са рядкост в историята. Особено в българската. Та нали трудно може да се намери български политик, който да не е бил в една или друга степен белязан с негативни или обидни епитети. Но при мен "акселерацията" бе съзнателно форсирана и нещата станаха много по-драстични, по-примитивни и груби... Не мина много време след 10 ноември, време, изпълнено с недомислия и хули по мой адрес, и последва арест, следствие, процес... Медиите гърмяха. Преиначаваше се драстично и напълно съзнателно цялата истина и за моята оставка, и за пленума на 10 ноември 1989 г. На нашите манипулатори би завидил самият Сталин, ако можеше да стане от гроба. Андрей Карлович, Петър Тошевич и пр. не напразно бяха взели руски варианти на имената си... Лъжата за преврата срещу Тодор Живков е тема, убеден съм в това, която тепърва ще се разнищва. Макар да се оказа гъста и трудно обозрима, като непроходима джунгла. Убеден съм и в това, че бъдещите теоретици и историци ще съумеят да се "измъкнат" от блатото на тази лъжа. Защото народът ни има нужда от истината. А политиците - от уроци и поуки. И в положителен, и в отрицателен смисъл. Що се отнася до мен, без да се увличам в разказа за събитията от това време, бих нарекъл гнусните лъжи, свързани с тези жалки събития, връх на политическа безпринципност, кариеризъм и безотговорност за съдбата на България. И връх на човешка и морална деградация... Иначе ходът на събитията от това време ни предлага от забавни по-забавни неща. Безценни, богати жътви за народопсихолозите. Измислена бе например версия за "безкръвна революция". Версия, изпълнена с фантазия, достойна за романите на Агата Кристи. Какво ли няма в тази версия. Според нея прословутата "безкръвна революция" била осъществена благодарение на смели и достойни мъже, извършили не какъв да е, а "дворцов" преврат. По този начин бил предотвратен един трагичен развой не само за живота на ноемврийските "герои", но и за живота на техните семейства. И което е особено важно - била предотвратена опасността от масово кръвопролитие в условията на братоубийствена гржданска война. Истината за всичко това обаче е друга. Съвсем друга! И с всеки изминат ден става все по-трудно да се крие. Какъв бе замисълът за Ноемврийския пленум Ако се следва казаното, а и недоизказаното по този въпрос от хората, обявили се за автори и актьори на ноемврийската "епопея", отговорът като че ли е ясен сам по себе си. Тяхната версия е безвъпросно категорична: пленумът бил проведен, за да се освободи тогавашният генерален секретар и да се избере нов... Така всичко, изглежда, идва на мястото си. Ако беше вярно, разбира се - ще добавя аз. Идеята за Ноемврийския пленум в автентичния й вид не беше нито случайна, нито родена в главите на шепата дълбоко прикрити тогава "реформатори". Мисля, дори съм уверен, че е особено важно обстоятелството, което в много случаи се премълчава или съзнателно се прикрива - че пленумът не бе едно обикновено събитие в хронологията на извършващото се тогава преустройство. Както ще разкажа по-нататък, той бе замислен като важен форум, изразяващ логиката на революционното обновление. С почуда и горчивина ще спомена и за още по-нелепата версия, че уж Ноемврийският пленум бил замислен с главна цел да бъде извършен някакъв кадрови кадрил. Добре осведоменият българин помни, че тогава упорито се пускаха сензационни слухове. Сред тях с особена "привлекателност" се оказа слухът за кадрови промени. И то не обикновени! Т.Живков щял да разгони всички потенциални и действащи "реформатори" в Политбюро и Секретариата. След което щели да последват драстични промени по йерархията на управлението и партийната структура, стигайки до най-низовите кадри. В това число до партийни секретари и членове на партийни бюра... Всъщност, както по-сетне се разбра от писанията на някои бивши ръководни дейци на КПСС, разпространяването на този слух е била съзнателно провеждана и насочвана линия, за да се компрометира не само Тодор Живков, а и извършващото се преустройство. Могъщи специални органи и сили във все още "свръхдържавата" СССР се бяха заели и с малка България. И с нейния ръководител. А простата истина, драги читателю, е, че не се е предвиждал никакъв кадрил. За да не бъда погрешно разбран, бързам да поясня, че въпросът за моето освобождаване стоеше сред проблемите, които самият аз щях да предложа в заседанието на Политбюро за работата на пленума. Ала не това беше централният въпрос. В центъра аз поставих други въпроси, за които ще разкажа по-долу. Спомням си твърде отчетливо, че идеята за свикване на пленум, който по-късно щеше да бъде наречен Ноемврийски, започна да зрее още през пролетта на 1989 г. И то не в главите, отново ще припомня, на шепата "реформатори". Идеята, както обичахме тогава да се изразяваме, бе рожба на самия живот. И в Политбюро, и в Секретариата, и в Министерския съвет, във всички органи на социалното управление бяха възникнали сериозни проблеми, породени от ръзгръщащия се преустройствен процес. Бих искал да припомня факта, че поставяйки задачата за преустройството на цялото общество, ние търсихме свой път на развитие. В съответствие с това предприехме редица важни мерки. Така дойдохме до Декемврийския пленум на ЦК на БКП от 1988 г., с чиито решения навлязохме в сърцевината на промяната. С всичко, което предприехме под знака на преустройството, се стремяхме да достигнем до корена на нещата, до "разсичането" на създалите се "възли" в развитието на нашето общество. Дотогава ние бяхме направили много, но независимо от това ежедневно чувствахме и разбирахме, че се налага да се навлезе по-дълбоко в обновителния процес. Имахме вече немалък "задел" от концептуални постановки. Имахме и решения, с които навлизахме в самата същност на промените. Но като цяло стоеше задачата за последователно "превеждане" на теорията на преустройството на "езика" на практическите действия. А това беше особено трудно и по вътрешни, и по международни причини. Не е тайна, че тогава у нас в различни слоеве и социални групи се проявяваше нетърпение за ускоряване на обновителните процеси. И най-вече за постигане на конкретни реални резултати. Това ни радваше. То показваше, че нараства личностната и обществената нагласа за преустройство. Същевременно си давахме сметка, че такова дълбоко преустройство не може да се извърши, ако не се подготви добре. Че не може и не трябва да се импровизира. Че не сме в състояние да постигнем целите си веднага, с един замах. Въпросът бе всичко да се раздвижи. Нужни бяха и материални, и духовни ресурси, нов стил и методи на работа. Нужни бяха воля, енергия и гражданска отговорност. С други думи, потребни бяха колосална социална енергия, ново мислене, нова култура на анализа, професионален поглед. И безспорно - широк конструктивен демократизъм. Така че пленумът, който предстоеше, щеше да се проведе в изключително важно и отговорно време. Време на равносметка, но и на упорита практическа работа. Време на велико предизвикателство! Вижда се, всичко това наложи необходимостта да бъдат изведени на преден план, но вече като непосредствени практически задачи, ред проблеми. Това бяха преди всичко проблеми, свързани със създаването на фирмената организация. На основата на Указ 56 се формираха ускорено над две хиляди фирми. Аз вече се спрях подробно на този въпрос. Тук ще добавя следното. Колкото и да беше съобразен с новите принципи, включително с принципите на пазарното стопанство, посоченият указ не отменяше необходимостта от изработване на адекватен инструментариум, който щеше не просто да ускори процесите, но и да премахне съществуващите сериозни проблеми по пътя на преустройството. В това направление се разгърна интензивна работа. Спомням си, бяха подготвени и предложени за обсъждане три варианта със съответна документация. Съхранил съм в паметта си също факта, че отделихме особено внимание на кадровия проблем. При това не за да се осъществи измисленият от гузните фалшификатори "кадрови кадрил", а за да се издигнат в управлението млади хора, подготвени, гъвкави и изобретателни. Кадри непоразени от закостеняла вътрешна нагласа, обладаващи устойчивост срещу рухването на много от нашите идеали. В този преломен момент кадровият проблем беше актуален за всички нива на управлението. В това число в Политбюро и в Секретариата. Не на шега няколко пъти бях изтъквал, че сме останали само неколцина "цехови майстори", главно в Политбюро - Добри Джуров, Гриша Филипов, Пенчо Кубадински и аз. Бяхме се разбрали до края на 1989 или началото на 1990 г. да се оттеглим от властта. Заедно с нас следваше да бъдат освободени от предстоящия партиен конгрес и други дейци. Легендата, че сме се канели да векуваме, бе злоумишлено лансирана... Необходимостта да се създадат солидни предпоставки за привеждане в действие на набелязаните постановки наложи съществени промени и в надстройката. Бяха извършени структурно-организационни промени в ЦК и в правителството. В същото време главното предстоеше. Предвиждахме до края на 1989 г. да се публикуват за всенародно обсъждане тезиси за нова конституция, съдържащи смели виждания за политическия плурализъм, за формите на собственост, за партията и т.н. Не е мястото в тези мои мемоари да изчерпвам проблемите, по които се работеше. С това, надявам се, ще се заемат изследователите и политолозите. Затова тук ще дам най-обобщената оценка: това бяха генерални проблеми, с чието решаване преустройството се пренасяше цялостно в най-дълбоката същност на замислената програма. И тъкмо поради това през лятото и есента на 1989 г. започнахме непосредствена практическа работа. През лятото на същата година ние фактически не почивахме, макар че повечето от членовете и кандидат-членовете на Политбюро бяха в Евксиноград. През август аз внесох в Политбюро първия вариант на доклада, който по-сетне бе обсъден и утвърден от Ноемврийския пленум на ЦК на БКП. В проекта бяха изведени с острота онези конкретни задачи, които щяха да ни позволят да боравим вече не само с категориите на теоретичните постановки, но и на непосредствената практическа дейност. Без да премълчава слабостите и грешките, проектът съдържаше широка платформа за преобразования по посока на пазарния механизъм, съчетан с плановото начало. Беше предложен също обстоен анализ в политическата сфера и се стигаше до идеята за свикване на ХIV партиен конгрес. Още през август Политбюро посвети няколко заседания за обсъждане на проекта. Дискусията бе всеобхватна. Особено внимание бе отделено на предложените идеи за преустройство на Централния комитет и за неговото евентуално трансформиране по модела на висшето партийно ръководство от времето на Димитър Благоев във Висш партиен съвет, за сливането на съществуващите тогава Политбюро и Секретариат в един изпълнителен орган, за премахването на поста генерален секретар и т.н. Към казаното ще добавя, че през лятото и първите месеци на есента бяха подготвени за решаване и практическо изпълнение ред важни задачи. Така например на специално заседание на Политбюро бяха утвърдени проекти за формирането на социални фондове. Прието бе също решение за нов подход при провеждане на конгресите в духовната сфера. Бяха увеличени заплатите на работещите в науката, висшето образование и културата. Ето всички тези проблеми и утвърдените подходи за тяхното решаване са отговор на въпроса, защо трябваше да се проведе пленум на ЦК на БКП. Такъв пленум бе назрял. Бе адекватна мярка на една обективна необходимост. Със значимостта на предстоящия форум следва да се обясни и фактът, че докладът бе отпечатан още преди пленума. Нещо, което не бе в рамките на възприетата доготава практика. За провеждане на пленум съществуваха и ред съображения от международен характер. През 1989 г. в политиката за отварянето на Изтока към Запада и на Запада към Изтока бяха направени пробиви. Едни от тях бяха обективно необходими. Но други ни караха да бъдем нащрек. Нащрек между другото и затова, че по редица въпроси, по които се вземаха решения, засягащи цялата социалистическа общност, Горбачов не намираше за необходимо поне да ни информира. Заедно с това пак по същото време положението в нашата общност бе тревожно. Спомням си такъв случай. През септември 1989 г. на кратко неофициално посещение у нас пристигна известният полски деец М.Раковски. Поводът за това посещение бе молбата на полското партийно ръководство да го подпомогнем финансово. Но проведеният разговор естествено се разпростря върху съществуващото тогава положение в Полша. Бях разтревожен. Добре разбирах трудностите у тях. Полското ръководство явно бе "предало" или почти "предало" позициите. Нещо подобно се забеляза и на заседанието на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор в Букурещ през месец юли. Ето това бе другата причина, която налагаше провеждането на пленум на ЦК на БКП. Не мога да пропусна още един немаловажен за мен, а и за партията факт. По това време възникна и проблем от личен характер - за моята оставка. Тъй като с него се спекулираше немалко непосредствено след 10 ноември, а и до ден днешен, ще го разгледам по-подробно. Истината за моята оставка През 1988 г. аз заболях. Наложи се известно време да работя само по половин ден. Това беше и главният повод в края на същата година да подам писмена оставка пред Политбюро. Няма да описвам "суматохата", която настъпи... Какви ли не реверанси ми бяха направени, за да се засвидетелства респект към моята личност. Как ли не ме увещаваха, че те не могат да си представят Политбюро без мен в този отговорен момент от развитието на страната. Просто се надпреварваха... Явно беше, че мълчаливата "битка" за моето "наследство" бе станала безпощадна. И в нея всички методи бяха позволени. Слушах внимателно, но не се отказах от депозираната молба, която, както е известно, тогава не бе приета... През лятото на 1989 г. здравословното ми състояние се влоши до такава степен, че дори ми беше трудно да ходя. Имаше моменти, когато се движех с придружител. Лечението ми започна в София, но се извърши главно в Евксиноград, където през по-голямата част от времето бях на легло. С лечението ми се заеха лекуващият ме лекар - д-р Герасимов и проф. Григоров, тогавашен директор на Правителствената болница. По-късно бяха привлечени проф. Чирков и проф. Жабленски. По тяхна преценка бяха извикани за консултации професори от ФРГ и Англия. Направените прегледи и приложените схеми на лечение доведоха до подобрение на здравословното ми състояние. Това ми даде възможност да продължа участието си в работата на Политбюро. Нещо повече, да организирам и проведа няколко съвещания, на които бяха решени важни проблеми. Включително проблеми, отнасящи се до жизненото равнище. Въпреки това, когато се завърнах в София, вече бях твърдо решен, че е крайно време да се оттегля от активна политическа дейност. Бях се ориентирал това да стане на предстоящия пленум, за който разказах по-горе. Това съвпадаше и с мнението на част от моите колеги от Политбюро, с които предварително бях споделил намеренията си. Обмисляйки оставката си, разбира се, аз никога не си представях, че тя трябва да се превърне в централен въпрос на предстоящия пленум. Ще повторя. За мен главното беше курсът на преустройството. И да не се допусне в никакъв случай да не се допусне отстъпление от възприетия курс. Не защото той беше свързан с моето име и дейност, а защото отстъпленията от него щяха да причинят огромни трудностни на страната ни, на народа ни. Имам предвид, че курсът, за който става дума, бе вече в ход. Че той даваше вече и практически резултати. Естествено беше, преди да се насрочи заседанието на Политбюро за моята оставка, да се обсъди още веднъж въпросът за характера на предстоящия пленум. Бях доволен, че между нас нямаше различия. Политбюро реши точка първа от дневния ред на пленума да бъде посветена на внесения от мен доклад и този доклад да бъде документ на Политбюро, а след това и на Централния комитет. Освен това договорихме се аз да произнеса встъпително и заключително слово. Що се отнася до избора на нов генерален секретар, аз отделих сериозно внимание на въпроса кого евентуално бих могъл да предложа. Преди освобождаването от Политбюро на Чудомир Александров изборът ми беше паднал върху него. След освобождаването му имаше предложение за Георги Атанасов. Аз вече споделих, че внимателно следях неговото развитие. Той ми правеше впечатление на ръководен деец с открояващи се организационни качества. Затова към предложението за Георги Атанасов се отнесох с внимание. Но когато този въпрос трябваше окончателно да бъде решен, дойдох до заключението, че от състава на Политбюро няма подходящ човек. Това мое заключение бе своеобразна самокритика. Дори споделих това с някои мои познати и сътрудници. Да, това не можеше да не бъде самокритика, защото се оказа, че в Политбюро - висшия орган, в който се решаваха съдбините на страната, нямаше подходящ кандидат за генерален секретар. Та нали именно аз отговарях за работата на този орган. Следователно аз носех отговорност за подбора, за равнището на хората, включени в Политбюро... Направих среща със съветския посланик Виктор Шарапов. Уведомих го за становището ми, че трябва да подам своята оставка. Аргументите, които изложих, бяха че вече съм в напреднала възраст. А и здравословното ми състояние не ми позволява да работя активно. С една дума, че е крайно време да бъда сменен от по-млад и енергичен човек. Пред Шарапов споделих също, че от състава на Политбюро и даже от състава на ЦК на БКП не виждам подходяща кандидатура за генерален секретар. И поради това съм се ориентирал към кандидатурата на Александър Лилов, който тогава не бе в състава на ЦК. Уставът даваше възможност да се кооптират нови членове. Шарапов се съгласи с моите съображения за оставката и изрази одобрителното си мнение относно кандидатурата на Александър Лилов. По повод на това мое предложение бих искал да направя едно допълнение, а може би и известно уточнение. При освобождаването на Лилов през 1983 г. аз изрично посочих, че той притежава значителни интелектуални качества. Бих казал - заложби. Така че неговото освобождаване в онзи период не означаваше, че той е обречен завинаги да стои извън "коридорите на властта". Макар че постът, на който отиде - директор на Института за съвременни социални теории, не беше малък. Той бе приравнен към завеждащ отдел в ЦК. Бях сигурен, че Александър Лилов ще оползотвори "престоя" си в института, за да натрупа значителен низов опит. Да развие още повече своя интелектуален потенциал. След няколко дни Виктор Шарапов поиска среща с мен, на която ми съобщи, че в Москва имат други становища по този въпрос. Било по-добре да бъде избран човек от състава на Политбюро. За мен бе ясно, че ставаше дума за издигане на една предрешена вече кандидатура - кандидатурата на Петър Младенов. Разбира се, още тогава аз бях убеден, че кандидатурата на Лилов не се снема изобщо. По-късно се оказа, че лидерстващите ноемврийски "реформатори" прибягнаха до тази кандидатура, за да подсилят мита за моите репресивни мерки, за това, че те реабилитират преследвани в миналото кадри... Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|