Няколко думи в началото



страница21/21
Дата22.07.2016
Размер2.85 Mb.
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   21

Простете ми, скъпи сънародници. Не аз отнех хляба ви. Не аз унижих човешкото ви достойнство. Не аз изпразних пенсионерския ви джоб и не аз ви лиших от спокойни старини. Но това оправдание не ми носи утеха нито като българин и български политик, нито като гражданин на България.

Обърнат към бъдещето на страната ни, аз изповядвам тревогата си за нейните млади поколения, застанали пред едно изпитание. Знайте, млади сили на България, че вашите бащи и деди не ви подведоха, че не ви подготвяха такова бъдеще. Те не бяха и не са светци, но опазиха и сътвориха една България, с която само можете да се гордеете - че е била, че я е имало.

Ето, това са онези, към които се обръщам сега и на които аз съм длъжник. Вината ми и в единия, и в другия, и в третия случай е, че в това си състояние не мога да направя възможното и невъзможното, за да участвам пълноценно в предотвратяването на бедствието, което ни сполетя, че подцених фактори, личности, реалности, които имат своя дял в настъпилата катастрофа. Аз трябваше да се изправя срещу стихиите и да се опитам заедно със своя народ да ги победя.

За политик с моя стаж и с моя опит истинската присъда е болката и тревогата ми за България. За нейното оцеляване и просперитет. За нейното бъдеще ми е болката и присъдата, а не за измислени и съчинени "престъпления".

Многократно, и то далеч преди 10 ноември 1989 г., имах куража да посоча погрешното и порочното в обществото на тогавашна България, на тогавашния социализъм. Никой не добави нищо ново към тези оценки. И нито една политическа сила не направи потребния обективен анализ на онзи период.

Изглежда липсата на подобен анализ устройва всички. Това е неморално. Това е опасно за страната ни бягство от истината. А истината за България бе и си остава, че по времето, което днес официално се отрича, тя не беше бедна страна. Според общоприети категории тя беше средно развита държава, където хората живееха добре. Не трябва да се подценява и организацията на социалната политика, която съществуваше у нас. Тогава огромната част на държавния бюджет не се формираше от отделните граждани, а от колективния собственик. За този живот и сега мечтаят мнозина. Защото днешните българи, с малки изключения, са изпратени в обятията на една доскоро забравена от отечеството ни сиромашия.

Истината е, че някои механизми на властта у нас бяха наложени отвън. Социалистическата перспектива на страната ни обаче бе избрана от българския народ доброволно. Благодарение на този избор се създаде общество, в което нямаше социално унижени и оскърбени, където нямаше бедни и богати в сегашния смисъл на думата. Където половин столетие нямаше социално напрежение, а имаше социална сигурност, трудът на хората и бъдещето на децата им бяха гарантирани. С една дума - постигнато бе възможното. Сега ни ругаят защо не сме успели да постигнем и илюзиите...

Надали има що-годе разумен политик и що-годе сериозна политическа сила, които могат да избегнат тези въпроси. Защото никога българският народ не е бутал къщи, за да прави колиби, и никога доброволно не е правил и крачка назад в своето многовековно развитие. Достатъчно време преди моето доброволно оттегляне разполагах с прогнози и разработки на видни наши учени и специалисти, които показваха, че подобно развитие на събитията - развитие към заплаха за обществото, за държавата, за нацията - е възможно. И тъкмо затова се съпротивлявах последователно срещу горбачовизма и неговите български почитатели, които пренесоха хаоса в България, за да запазят постовете и облагите си.

Мощни световни финансови организации започнаха да убиват България. Убиват я икономически. На тях не им пречеше българският социализъм. Напротив, техните финансови оферти към него нямаха край. Пречеше им не държавното регулирано стопанство, а замогващата се и независимата от тях наша икономика, която те след 10 ноември започнаха да поглъщат чрез едно нечувано наше държавническо раболепие. Пречеше им конкурентоспособното земеделско стопанство у нас. Завиждаха на българския интелектуален ресурс.

Прекият, възможният, необходимият, спасителният път на нашето икономическо развитие не е пътят към нови илюзии, идеи и модели, родени в далечни страни и чужди лаборатории, а пътят към пазарно устроения и демократично овладян социализъм. Именно свободният пазар в съчетание с плановото начало е истинското приложение на нашия велик давиз "на всекиго според труда".

Сега повече от всякога спасителен е нашият девиз "Фабриките на тези, които работят или са работили в тях!" Собственост не чрез държавата, а пряка, непосредствена, заедно с всички отговорности, с които тя е свързана. Собственост, съществуваща в различни форми.

Съзнавайки не от вчера съдбовната потребност от промяна на обществото, аз и много от тези, с които работех непосредствено, осъзнавахме също, че не може да се допусне разграбване на националното богатство, че не можем да се откажем от онези завоевания, които бяха притежание на българския народ. Напротив, смятахме и смятаме, че реалната цена на всяка социална идея, претворена в обществена практика, е в това: днес народът да бъде по-добре от вчера, утре да бъде по-добре от днес.

Какво ли не се случи през времето след 10 ноември. Какви ли не абсурди. Какви ли не парадокси. Какви ли не изненади. Какви ли не падения ни сервираха събитията през това време. В този хаос, разбира се, имаше и продължава да има определена логика. И който иска да вникне в интимните механизми на тази логика, той не може да не опре до носталгията на много и много от милионите хора у нас. В сегашната ситуация носталгията е все още жива. Иначе не може и да бъде. Реалната, хубавата картина от миналото не може лесно да бъде заличена. Но тук от решаващо значение е как ще се развива по-нататък нашата страна. Каква политика ще се следва. Защото ясно е, че ако продължава кризата, обхванала всички сфери на обществения живот, народът, хората, повечето политически сили ще загубят надеждата, че е възможен оптимистичен изход.

Тогава и в съзнанието, и в поведението на същите тези хора постепенно може да настъпи тотална апатия и униние. От това сега най-много се страхувам. Та нали от апатията започва разпадът на личността като съзнание, морал, светоусещане и т.н. А трябва да бъдем реалисти, защото има вече признаци за това гибелно явление.

Ето, това е веруюто на Тодор Христов Живков и на така нареченото негово обкръжение. Ето, по това ще познаете кой от това обкръжение работеше за България и кой продаде националните интереси на България. По тези "някои съображения"...

Вярвам, този е принципът, чрез който и днес трябва да се милее за страната ни, да се работи за България. Няколкогодишното противопоставяне в едно общество, преследването на личности и цели групи, робуването на отречени от разума идеологически проповеди на омраза и отмъщение са достатъчни, за да се достигне онази граница, след която обществото губи въможностите си за оцеляване. Ние сме на тази граница. Време е за просветление, време е за самозащита - от свои и чужди, от себе си и от другите.

Това е моят отговор на онези, които стоят зад политическите процеси срещу мен. Вярвам, че разумът ще надделее. Вместо аналогии за подобни процеси в миналото ни - такива аналогии няма - ще бъде мъдро и достойно да си припомним аналогии, които са предостатъчни и са свързани със съдбата на нацията и на българската държава.

Откриваме ги във времена, когато политиката е била против нацията и против държавата и когато политиците са забравяли, че са синове на тази нация и поданици на тази държава.

Що се отнася до партията, на която посветих целия си съзнателен живот, вярвам в честната присъда на бъдещите поколения на България не само и не толкова за мен, колкото за десетилетията, които вече са зад нас!

Какво бих написал в заключение?

Благодарен съм на хората, а те бяха мнозинството от българския народ, че в трудни за мен времена, особено по време на процеса, чувствах така необходимата ми морална подкрепа. Получавах писма, а чрез трети лица до мен достигаха пожелания на граждани. Окуражителни думи и отзиви идваха и от видни чуждестранни дейци.

Спомням си нещо важно за мен. В коридорите на Съдебната палата, по които минавах, се събираха хора. Почти всички нескрито изразяваха положителното си отношение към мен. Много от тях плачеха. Седмица преди произнасянето на присъдата една жена със сълзи в очите се обърна към мен с думите: "Бай Тошо, на кого ни оставяш? Ние няма да забравим доброто, сторено по твое време." Спомням си и двете ми вълнуващи посещения в град Правец...

В последно време получавах писма, предложения да се кандидатирам за президент на България. Не им отговарях. Знайно е, че имам дела, че все още съм под домашен арест. Не участвам в политическия живот. Своевременно заявих, че в президентската надпревара няма да се включа поради напреднала възраст, а и недобро здравословно състояние. Въпреки това аз съм и ще бъда на разположение на България и българския народ до сетния си дъх. Няма да се откажа да давам своя принос, както съм го правил през целия си съзнателен живот. Това е нещо съвсем естествено, за него не трябва да се говори специално.

Ползвам се от случая да се обърна към народа и да помоля за прошка. Прошка за това, че се оттеглих в момент, когато, както вече споменах, проблемът бе не в смяната на лидера. Не си въобразявам, че ролята ми е била изключителна и незаменима. Не се смятах и не бях всемогъщ. Ала мой дълг беше с демократичните средства, с които разполагахме, да се осигури осъществяването на смелата и реалистична програма, която бяхме разработили. Щяха ли Москва на Горбачов, а и някои влиятелни сили на Запад да ни оставят да вървим по своя път? Сега е трудно да се даде еднозначен отговор...

Но аз съм категоричен: нашата програма осигуряваше нужната промяна. В същото време щяхме да избегнем икономическите затруднения. Да запазим политическата стабилност. Да постигнем максимално безболезнен преход за извеждане на социализма на качествено ново равнище.

Уви, както вече разказах по-горе, събитията се насочиха в друго русло. Случилото се наистина е урок, който трябва да бъде изучаван и, разбира се, осмислян от позициите на новите реалности.

Отново и отново ме мъчи мисълта за партията. Известно е, че аз не съм член на Българската социалистическа партия. Бих се върнал в нея само ако бъде призната моята версия за истината по дискредитацията ми и ако се възприеме същността на моя политически курс. Вярно е, че днес партията далеч не е такава, каквато беше по времето на Тодор Живков. Промените не са я заздравили, а са я обезличили. Тя е загубила много, деформирана е и не може да поеме борбата в тежката обстановка. БСП няма идеология, нито е в състояние да си направи сериозна програма: краткосрочна и дългосрочна. Няма сили да намери подход за верен анализ на обстановката - политическа, икономическа, социална и т.н. Вече осма година партията стои без общопризнат и авторитетен лидер. Тя не завоюва нито вътрешен, нито международен авторитет и дори позволи на опозицията да вземе с демагогия левите лозунги. До ден днешен партията не казва на народа какво общество се изгражда в България. Тя не попречи на безпрепятственото развитие на дивия капитализъм в страната ни.

И все пак, отчитайки обстановката и факта, че бяхме предадени отвън и отвътре, аз смятах, че съхраняването на БСП е голям успех. Надявах се, че в нея ще се оформи и укрепи едно здраво ръководно ядро, което ще я изведе от кризата. Що се касае лично до мен, истината е, че аз не съм се обръщал за съдействие към нейните лидери, но и те се правят, че "случаят Тодор Живков" не съществува. БСП остави Тодор Живков да се бори сам. Вероятно защото някои от водачите й се боят от истината за техните действия, боят се да отговорят на обвиненията, от които няма да успеят да избягат.

Сега се въздържам да коментирам подробно това, което стана и става в БСП. Но с всеки изминат ден тревогата в мен расте. Смятам, че БСП има нужда от ясна идеология. В Бялата книга за положението на страната ни, публикувана, когато БСП преди две години пое властта, са показани нелошо последствията след 10 ноември, но няма нищо за причините...

У мен назряваше мисълта да излезна открито и да кажа, че партията се изражда, че местните партийни организации като реален политически субект ги няма, освен когато настава време за избори. Че БСП не взема ясно и недвусмислено отношение по ужасното поскъпване на цените, по обедняването на населението, по ликвидирането на държавността, по необузданата престъпност.

След като не бях чут от ръководството на БСП, през м. юни 1996 г. аз проведох пресконференция по своя инициатива. Предадох на журналистите мое обръщение до всички български граждани. Изложих мнението си за тежкото положение в страната, за това, че трябва да се обединим без оглед на партийни и групови интереси, за да запазим суверенна и независима България. Призовах да спрем противопоставянето и да създадем всенародно обединение за спасение на отечеството. Споделих, че поради моята възраст и здравословно състояние не съм в състояние да поема и възглавя такова движение, подхвърлих и няколко варианта за името му - нещо като патриотичен фронт или обединение. Но названието оставих за после, важното беше да мислим как да направим тази организация. Разбира се, отбелязах, че това обединение не е насочено срещу никоя партия, най-малкото срещу БСП, че в него могат да членуват всички.

От страна на БСП нямаше никаква реакция. А моята идея беше да се изясни политиката на БСП, да се опре тя на широките народни маси. Дори тогавашната опозиция в лицето на СДС разбра мислите ми от пресконференцията и по-късно ги използва най-ефктивно, а БСП и нейните печатни издания просто ги премълчаха. Очевидно дори младите лидери на партията се бояха от тежката ръка на "сивите кардинали".

Ще спомена и за един последен факт, станал малко преди неуспеха на БСП в президентските избори. Тогава от БСП се обърнаха към мен за някакво съдействие. Аз предложих да се срещнем или с делегация от ръководството, или с председателя на партията, за да се договорим, че след изборите трябва да се постави като главна точка промяната на политиката на БСП в интерес на народа. Защото всички трудности на прехода бяха прехвърлени върху гърба на обикновените хора. Даже подготвих обръщение към бългрския народ и го предадох на партийното ръководство. Съобщиха ми, че го харесват, но не приеха условието ми да обсъдим политиката, която се провежда. Тогава се отказах да излезна с обръщението...

Сега е измислена теория, че със сдаването на властта БСП спасила България. Аз смятам, че тази теория не е вярна, че тя прикрива заговора за насилствено изтласкване на партията от управлението, в който участваха много външни и вътрешни сили, включително и някои от лидерите на самата БСП. И всичко това - отново за сметка на народа, на трудовите хора, които ще трябва да заплащат жестоките последствия.

Голямата истина е, че ние бяхме предадени не веднъж и не дваж. Предателството вътре в БСП започна още от 10 ноември. Всичко, което беше направено преди тази дата, беше оплюто. Разграбването на страната ни не можеше да стане, освен като се охули социалистическият строй, като се разбият кадрите и държавните институции, като се дискредитира дотогавашният първи ръководител. В това отношение злощастна роля изигра и вестник "Дума", който в много случаи заблуждаваше хората.

Започнах да пиша мемоарите си в 1993 г. След това станаха много и важни събития, които са засегнати само частично в записките ми. Но тука, завършвайки, не мога да не кажа за предателството в нашата партия. Разбира се, това не се отнася за стотиците хиляди обикновени социалисти, за милионите привърженици на левите идеи. Факт е, обаче, че партията бе обезглавена, ЦК - ликвидиран, низовите активисти - разгонени. Тези хора не са получили реабилитация и до сега. Много от тях си отидоха от нашия грешен свят огорчени от несправедливото отношение, от незаслужената обида...

Задавам си въпроса ще успее ли БСП, променена и заредена с нови виждания, оглавена от подготвени и честни нови ръководители, да съхрани социалистическия идеал, който е идеал на голяма част от българския народ? Ще успее ли отново да се превърне в обичана партия на трудещите се, на интелектуалците, на младежта? Аз не заставам в ролята на съдник или учител на партията. Не се мисля, нито пък съм се мислил някога, за "жив класик". Обаче ден и нощ ме тревожи обстоятелството, че моята партия днес е изправена пред огромни трудности. Убеден съм, че тези трудности ще бъдат преодолени - ако не вътре в партията, то от други патриотични и истински демократични сили, които ще организират българския народ.

Тревожат ме и обвиненията, които от всички страни се сипят срещу доскорошния премиер на правителството на демократичната левица. Тези обвинения ми приличат на кьор-фишеци. Мисля,че не е почтено да искаме от един млад човек без никакъв ръководен опит за две години да оправи държавата, която шест години преди това е била разсипвана от всички предишни правителства. Жан не участваше в "кръглата маса". Семената на разрухата и ограбването на България бяха посети от други, а не от него. И ми идва наум, че може би отново някой, воден от нечисти цели, иска да спази злокобната традиция. Да започне преследването на политическите опоненти от предишния министър-председател. Аз самият изпих до дъното тази горчива чаша и призовавам всички: не повтаряйте без край старите грешки и престъпления, не унижавайте повече България, защото днешните прибързани решения остават като мръсни петна на страниците на националната ни история. А дали тази или онази личност има качествата за лидер или не - това е съвсем отделен въпрос...

Що се отнася до миналото, то не може да се върне. Такива са законите на историята. Социалистическият идеал ще се развива и реализира по нов начин, усъвършенстван и освободен от грешките и извращенията. Той има велико бъдеще! И в това бъдеще аз силно, много силно вярвам!

Тази моя вяра отново ме връща към въпроса фатално неизбежен ли беше развоят на събитията у нас след 10 ноември. И мъката ми расте от съзнанието, че такава фатална неизбежност не съществуваше. Нишката, както вече показах, се скъса другаде. Макар че съм чужд на съблазънта да отправям послания, не мога да не се обърна към партията, към днешните и утрешните й лидери, към обикновените българи: Не забравяйте този трагичен урок на историята!

Сигурен съм, след всичко случило се досега - поправителен изпит не може да има!...
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   21


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница