ЦЪРКВАТА Е НАШЕТО СЕМЕЙСТВО

Бог не е притежание на Църквата. Той е навсякъде, във всичко и всички сме Негови творения – хиндуисти, мюсюлмани, християни. Съберем ли се в Негово име, придобиваме сила. Църквата ни е дала свещениците, Богослужението и тайнствата, от които всекидневно се нуждаем. Нуждаем се от Причастието, защото докато не се отдадем на Исус, не можем да Му даваме. Църквата е нашето семейство и като всяко семейство трябва да можем да живеем заедно. Епископите ни подканват непрестанно да откриваме нови домове и често ни помагат в това. Не е ограничение за мен, че съм католичка и че принадлежа към Католическата църква: нуждаем се единствено от любов и взаимно разбиране. Често ме питат за мнението ми относно ролята на църквата днес, за нейното бъдеще и за ролята на жената в нея. Отговарям, че не ми остава време да се безпокоя за това – твърде много неща имам да върша всеки ден. Ние служим на Христа. Той е глава на нашето семейство и Той взема всички решения. В Негово име Църквата е една и съща вчера, днес и завинаги. За Бог всичко е простичко – Божията любов към нас е по-силна от всички конфликти и различия, които ще отминат.

Със следващите си думи сестра Катерина разкрива самата същност на вярата: „Разбирането ни за „вяра” като католици е: свръхестествена сила, обзела душата ни. Тази сила е мощ, способност. Ако нямаме крака например, не ще можем да вървим. Ако нямаме очи, не ще можем да гледаме. Без вяра не ще се доверим на необяснимите за нас неща. Не можеш да проумееш мистериите на вярата, но те имат смисъл и укрепвайки вярата си все повече и повече ще ти се иска да навлезеш в тях, да ги разбереш, защото те ще ти се струват все по-правдоподобни. Вярата е дар от Бог и укрепва в молитва също като надеждата и любовта – и това са трите основни характеристики на вътрешния живот.”

Християнският начин на живот дава възможност за укрепване на вярата. Имало е толкова много светци, станали пример за нас, но аз обичам онези, които са живели простичко – света Тереза от Лизю, Малкото Цвете на Исус. Избрах нейното име, защото тя е правила обикновени неща с необикновена любов. Добре е да се чете и да се изучават делата на светците и останалите свети личности (една от любимите ми книги е „Семената на пустинята” от Шарл дьо Фуко), но ние ще открием, че Бог ни учи на всичко, което трябва да знаем чрез делата и работата ни.

Ето какво разказва сестра Долорес: „Опитвайте се да намирате време за духовно четене: обичам да чета за делата на светците, изпълнени с надежда, но не ми остава много време за това. Почитаме различни църковни празници, например на Свети Франциск и Света Тереза, както и 10 септември, когато Бог е проговорил на Майка Тереза във влака за Дарджилинг, казвайки й да служи на най-бедните и страдащите. Но в действителност нямам нужда от прекалено много книги, защото през цялото време Бог ме учи чрез останалите. Болните от СПИН, с които съм в Ню Йорк и Вашингтон са днешните светци, новите светии на Църквата.”

Свети Августин е казал: „Първо изпълни себе си и едва тогава ще можеш да даваш на другите.” Самопознанието поражда смирение, а знанието за Бог – любов. За това разказва сестра Катерина: „Ако някой напредва в молитвата, ще напредне също в самопознанието и ако не в своята греховност, то в потенциалната си греховност. Това е истинският смисъл на думите, казани от Свети Филип Нери: „Натам вървя, но по Божията милост”. И с течение на времето става много по-лесно да приемаш слабостта на другите, защото дълбоко у теб се таи също потенциална греховност, защото всички сме човеци и притежаваме една и съща човешка слабост.”
ДЪРВОТО НА СЕБЕРАЗРУШЕНИЕТО И ДЪРВОТО НА СЕБЕРЕАЛИЗАЦИЯТА
Дървото на себеразрушението – разклоненията му: празнота, отчуждаване, апатия, престъпление, междуличностни конфликти, зависимост, алкохолизъм, зависимост от наркотици; в основата му: страх, несигурност, негодуване, ревност, недоверие, неприязън, вина, самосъжаление.
Дървото на себереализацията – разклоненията му: целеустременост, здраве, радост, мотивираност, блаженство, приемане, осъществяване, творчество; в основата му: щедрост, приятелство, прошка, любов, благодарност, любезност, топлина, доверие.
ПОЕЛ СЪМ ПЪТЯ КЪМ НЕБЕТО (Из надписа в моргата на Дома за умиращи, Калкута)
Всички неща се решават от Бога. Той решава кога да живеем и кога да умрем. Трябва да Му отдадем вярата си и да вършим онова, за което ни е призовал до самата си смърт. Сестра Долорес казва: „Всеки ден е подготовка за смъртта. Ако го осъзнаем, то ще ни помогне по някакъв начин, защото онова, което се случва с умиращия днес, утре ще се случи с мен. Трябва да се научим да живеем в съюз с Бог. Смъртта не е нищо друго, освен завръщане при Него, където всички Му принадлежим.” Всеки може да отиде на Небето. Небето е нашият дом. Хората ме питат за смъртта и дали я очаквам с нетърпение. Аз им отговарям: „Разбира се, защото тогава ще се върна у дома. Смъртта не е край, а начало. Смъртта е продължение на живота. Такъв е смисълът на вечния живот.

Душата ни отива при Бог, усеща присъствието Му, вижда Го, говори с Него и продължава да Го обича с най-силна любов. На Небето ние ще сме способни да Го обичаме с цялото си сърце и душа, защото умирайки, ще оставим само тялото си, а духът и душата ни ще живеят вечно. Когато умрем, ще бъдем с Бог и с всички онези, които сме познавали и са си отишли преди нас: семейството и приятелите ни ще бъдат там и ще ни чакат. Небето е красиво място. От смъртта се страхуват хората, които вярват, че това е краят. Не познавам никой, който да е умрял в страх, ако е получил свидетелство за Божията любов. Всички тези хора трябва да постигнат мир с Бога. Непрекъснато умират хора – понякога внезапно. Може да се случи и на нас – всеки миг. Вчерашният ден си е отишъл, а утрешният още не е дошъл. Затова трябва да живеем всеки ден като че ли ни е последен, така че да сме готови, щом Бог ни повика – да сме готови да умрем с чисто сърце.

Много хора по света умират за коричка хляб, но още повече са умиращите за мъничко любов. На Запад съществува друг вид бедност – липсата на духовност, причиняваща самота. Съществува глад за любов, както и глад за Бога. Невъзможно е да отговориш на тази нужда, ако Божията милост не е с теб. Сестра Долорес и сестра Катерина подробно обясняват това: „Първо трябва да бъдем възлюбени от Бога и едва тогава можем да даваме на останалите. За да сме способни да дадем любов на другите, самите ние трябва да се изпълним с любов. Това зависи от Бог – Той е Този, който ни подтиква да извършим нещо и ако усещаме Неговата любов към нас, започваме да излъчваме тази любов към другите. Любовта Му не познава граници. Има само една любов и това е Божията любов.

Заобичаме ли Бог достатъчно дълбоко, по същия начин ще заобичаме и ближния си. Защото колкото повече се засилва любовта ни към Бога, толкова по-силно започваме да уважаваме всичко, създадено от Него, да разпознаваме и да ценим даровете Му. Естествено е след това да пожелаем да се грижим за Неговите създания. Бог е създал света за наслада на човеците.

Ако само можем да забележим във всяко нещо Неговата Божественост, Неговата загриженост за нас, ще осъзнаем грижата Му за всичките ни потребности – телефонният разговор, който очакваме, писмото в пощенската кутия, дребните неща. Той се грижи за нас през целия ден.

Изпълнени с надежда, ние се сещаме да Му благодарим, защото забелязваме любовта Му и още по-силно Го възлюбваме – Той е толкова отдаден на нас, че ние просто не можем да Му устоим. Според мен не съществува късмет. Това е Божията любов. Това е Той.”

Ако научите колко много Бог ви обича, единственото, което ще ви се иска да правите, е да раздавате Неговата любов и на другите. Винаги казвам, че любовта започва от твоя дом: първо семейството, после родния ти град. Лесно е да обичаш непознати, но не е толкова лесно да обичаш ближните си. Не вярвам в глобалния подход към нещата – любовта трябва да започне от отделния човек. За да заобичаш някого, трябва да контактуваш с него, да го почувстваш близък. Всеки се нуждае от любов. Всеки трябва да знае, че е желан и важен за Бог.

Исус казва: „Обичайте се помежду си, както Аз ви обичам.” Казва още: „Каквото правите за нищите свои братя, за Мен го правите.” И ние Го припознаваме и обичаме в бедните. Той казва: „Бях гладен и Ме нахранихте. Бях гол и вие Ме облякохте.” Непрекъснато напомням на сестрите и братята, че денонощието ни се състои от 24 часа, прекарани с Исус. Сестра Терезина обяснява това така: „В този свят ние сме се отдали на съзерцание и център на нашия живот са молитвата и работата ни. Работата ни произтича от съзерцанието, от връзката ни с Бога във всичко, което вършим и чрез работата си (която наричаме Апостолат) укрепваме тази връзка, така че молитвата и работата се сливат в непрекъснат поток.” Отец Бърт Уайт споделя: „Ганди казваше: „Действай, но не очаквай плодове от действието си!” Действията ти произтичат от това, какъв си. Самите те са плодове. Както, когато си влюбен, тогава любовта ти просто протича към твоя любим.”

Следващата молитва е молитва, която всеки мисионер от Ордена на милосърдието казва, преди да започне своя Апостолат. Тя е молитвата и на лекарите в Шишу Баван (Дома за деца в Калкута): „Господи, Изцелителю, коленича пред Теб, защото всеки съвършен дар идва от Теб. Моля се, направи ръцете ми умели! Просветли ума ми! Изпрати на сърцето ми смирение и доброта! Проясни целта ми! Дай ми сила да поема от бремето на изстрадалия си ближен и дай ми истинска реализация на привилегията, която си ми предоставил. Освободи сърцето ми от лукавството и суетата, за да се осланям на Теб с искрената вяра на дете!”

Мери, наша доброволка, споделя повече за това, как можеш да протегнеш ръка към останалите: „Разбрах, че практическата помощ в действителност може да унижи хората, ако не се дава с любов. никой не би желал да правят нещо просто заради него. Разбрах също, че връзката с хората се осъществява постепенно – чрез дребните неща и е възможна дори, когато всичко е организирано. Затова е важно да не се правиш на прекалено зает, когато раздаваш храната или прибираш съдовете, а да обърнеш внимание и да поприказваш с човека край теб, да поседиш с него, опитвайки се да изградиш лична връзка помежду ви. Много от хората носят снимки със себе си – можеш да помолиш да ти ги покажат, да се пошегуваш с прическата им или нещо такова. Важното е да осъществиш някакъв контакт, дори само да кажеш: „Хареса ли ви яденето?”. Не чакай да ти върнат мръсните съдове, сам иди да ги прибереш – и това е повод за контакт. Ако подобни неща ти се струват трудни, може би е по-добре да започнеш постепенно – виждаш, че някой стои сам настрана или се разхожда, или чака, възползвай се от тази възможност, приближи се до него!”

Ето още една история, разказана от сестра Мери, която предлага друг начин за контакт с нуждаещите се хора: „Преди известно време група от нас замина за Албания и посети сестрите там. Бяхме чували за дома за психично болни деца и отидохме да ги видим. Натъкнахме се на нещо наистина ужасно. Очевидно домът получаваше много помощи, но всеки път хората от околността ги крадяха, защото те също се нуждаеха от тях. Потресе ме и това, че там имаше склад, пълен с различни неща, в който непрекъснато пристигаха нови помощи, но те не стигаха до децата. Бяхме донесли кутия с ябълки и решихме да дадем по една на всяко дете, защото знаехме, че ако просто им оставим кутията, вероятно някой от персонал, чиито деца също се нуждаеха от ябълки, щеше да я вземе и тя нямаше да стигне до децата в сиропиталището.” Любовта е безсмислена, ако не се сподели. Любовта трябва да бъде изразявана чрез делата. Трябва да обичаш без очаквания, да правиш нещо заради самата любов, а не заради това, което можеш да получиш. Ако очакваш нещо в замяна, това не е любов, защото истинската любов е безусловна.

Ако е необходимо, Бог ще те напътства, както напътства нас да служим на болните от СПИН. Ние не осъждаме тези хора. Не ги питаме какво се е случило с тях и как са се заразили. Просто разбираме нуждата им и се грижим за тях. Струва ми се, че със СПИН-а Бог иска да ни каже нещо, дава ни възможност да изразим своята любов. болните от СПИН събудиха нежността у онези, които се бяха затворили в себе си, забравяйки какво е любов. Сестра Долорес ни казва, че понякога е достатъчно просто да присъстваш с любов: „Отначало имаше много страх у онези, които идваха при нас със СПИН. Беше им трудно да приемат, че ще умрат. Но нашата съпричастност и присъствието ни в последните им мигове помагаха. Спомням си как в Ню Йорк майката на един пуерториканец му предложи да се грижи за него вкъщи. Той й благодари, но реши да остане с нас, като обеща да я навестява. Един ден ми каза: „Знам, че когато умирам, ще сте до мен и ще държите ръката ми” – беше ни виждал да правим това с другите и знаеше, че няма да умре в самота. Наистина е много просто.

Умиращите са трогнати от любовта, която получават – тя може да е само докосването на моята ръка или чаша вода или някакъв сладкиш, който обичат. Просто направете онова, за което ви молят и те ще са доволни, ще знаят, че някой го е грижа за тях, че някой ги обича, че имат значение за някого – само по себе си това е голяма подкрепа. По този начин те вярват, че Бог е щедър и добър и душите им ще отидат при Него. Ние проповядваме по този начин – просто вършим всичко за тях с любов и те са докоснати от Божията милост.”

Брат Джеф, ръководещ Братята на милосърдието, също разказва за най-добрия начин да се дава любов: „Когато хора, които са свикнали да бъдат пренебрегвани и отхвърляни, се почувстват обичани и приети от другите, когато виждат, че някой им отделя от времето и енергията си, разбират това послание – в края на краищата те не са боклук. Любовта се изразява преди всичко в това – да бъдеш с някого, а не да правиш нещо за него. Не трябва да го забравяме, защото лесно можем да се увлечем от своята действеност. Ако делата ти не произтичат от копнежа да си с някого, те са просто социална помощ. Единствено чрез споделянето можеш да усетиш неговите потребности и ако твоята любов е истинска, ще ти се прииска да я изразиш, като сториш каквото е по силите ти за него.

Служенето е просто средство да се изрази съпричастността ти към тази личност – много често няма да си в състояние напълно да разрешиш проблемите на бедните и страдащите, но споделяйки ги с тях, ще им покажеш, че Бог ги обича. Опитваме се да им дадем това послание: не можем да разрешим проблемите ви, но Бог ви обича дори, когато сте психически обременени, алкохолици или прокажени. И даже да не се излекувате, Той пак ще ви обича така силно, а ние сме тук, за да изразим тази любов. И ако поне малко успеем да облекчим болката им, ще е напредък, но по-важно за нас е да им напомняме, че дори сред нищетата и страданието Бог ги обича. Трудно за предаване послание, но ние вярваме, че най-важно е да бъдем с тях. Да прекараш времето си с някой е също израз на любов, както и да направиш нещо за него.”

Един от нашите доброволци, Нейджъл, описва личния си опит с умиращите и мизерстващите в дома ни в Калкута: „Когато отидох да помагам в Нимрал Хриди, намразих това място заради страданието и се почувствах напълно безполезен. Помислих си: „Какво правя тук?” По-късно, щом се върнах в Англия, дълго си приказвах за това с една от сестрите. Казах й, че бързо съм усвоил езика на знаците и мога да различа дали някой ме моли за чаша вода или за подлога. Нищо друго освен това не бях постигнал. Най-често седях край леглата на хората и ги разтривах или хранех. Понякога получавах признание, но се случваше рядко, защото повечето от тях бяха на смъртния си одър. Така че, когато една сестра ме попита как съм се справял, просто й отвърнах: „Бях там.” А тя ми каза: „Не са ли правили същото под кръста свети Йоан и нашата блажена Мария?” Отнасяме ли се със състрадание към бедните? Те са гладни не само за храна, но и за признание, че са човешки същества. Гладни са за уважение и за отношение като към равни, гладни са за нашата любов.

Пред параклиса в Дома на Майката са изписани следните думи, които се родиха след един разговор с отец Едуард Ле Жоли през 1977 година и те точно изразяват същността на нашето дело:

„Ние не сме тук заради работата. Тук сме заради Исус. Вършим всичко за Него. Преди всичко сме вярващи; не сме нито социални работници, нито учители, нито медицински сестри или лекари, ние сме вярващи сестри. Служим на Исус в лицето на бедните. Грижим се за Него, храним Го, обличаме Го, навестяваме Го, съзирайки Го в бедните, отхвърлените, болните, сираците, умиращите. Всичко, което вършим – нашата молитва, нашата работа, нашето страдание – са за Исус. Животът ни няма друг смисъл или мотивация. Това е нещо, което повечето хора не разбират.”

Ето няколко примера за действено милосърдие, разказани от сестра Долорес, брат Джеф и една доброволка – Линда: „На Запад има толкова много самота. Повечето самотни хора имат нужда прост от някой, който да поседи с тях, да бъде с тях, да им се усмихне. Тъй като живеят сами или членовете на техните семейства вече са си отишли, те са се затворили в себе си. Затова по различни поводи през годината, през която работих в един от нашите домове в Ню Йорк, организирахме събрания за тези хора, на които те се запознаваха. Събиранията бяха очаквани с истинско нетърпение. Определихме специален ден за тях, в който получаваха обяд и сладкиши – това бе още един повод да излязат от къщи и да се срещнат с други хора, което внасяше малко щастие в живота им. В кухните осигурявахме супа за скитниците. Те идваха заради храната, но някои от тях изобщо не ядяха. Просто се отпускаха в спокойната атмосфера и обикновено след молитвата си тръгваха. Мнозина дори не пожелаваха да си вземат супа, стремяха се единствено към контакта, чувствайки се оценени, приети, обичани и удовлетворени. За тях по-важна от храната беше връзката им с другите хора.”

„На Запад съществува тенденция да се оценява единствено ползата и всичко да се измерва според резултата. Увлечени сме от една неистова активност и стремеж към високи постижения. Открих, че на Изток – особено в Индия – хората са удовлетворени от самото съществуване. Щастливи са, когато могат да поседнат под някоя смокиня и да си поприказват. Ние, западняците, вероятно ще наречем това изгубено време, но всъщност то е ценно. Да сме с някой, да се вслушваме в него без мисъл за времето и без очаквания, може да ни научи много за любовта. Тайната на любовта е в обичането, а не в крайния резултат. Разбира се, нормално е да желаеш най-доброто за другия, но дали то ще се осъществи по този или онзи начин не определя ценността на това, което сме направили.

Колкото повече се освобождаваме от стремежа към резултат, толкова повече научаваме за съзерцателния аспект на любовта. Любовта е служение, но тя е също и съзерцание. Това, към което трябва да се стремим, е баланс между двете. Любовта е ключът към този баланс.”

„Да помагам на децата от Шишу Баван в Калкута бе особено преживяване за мен. Бях много развълнувана от това. Една сутрин седяхме в кръг на стълбите – често правехме така – седяхме и пеехме. В скута си държах малко момченце с психично заболяване. Когато ме погледна, очите му бяха изпълнени с любов и огромна радост. То излъчваше ведрост и спокойствие. Никога няма да забравя това върховно духовно преживяване.”

На следващия ден получих писмо от едно малко американче. Разбрах, че е мъничко по едрия почерк: „Майко Тереза, обичам те толкова много, че ти изпращам джобните си пари” – в писмото имаше чек за три долара. Една от сестрите в Лондон ми разказа как веднъж малко момиченце почукало на вратата на дома в Клибърн, подало й пълна торба монети и казало: „За бедните”. Не за Майка Тереза или за Ордена на милосърдието. То живеело надолу по пътя и всеки ден виждало обитателите на дома – затова казало: „За бедните”. Просто нещо се случва с много други хора. Те стават свидетели на нещо, от което са привлечени, защото е добро. А то е заразително.

Наскоро една млада двойка се ожени тук. Решиха сватбената церемония да бъде скромна – тя бе облечена в обикновено памучно сари и присъстваха единствено родителите им. После двамата ни дадоха всичките спестени пари от това, че се бяха отказали от пищната хиндуистка церемония. Искаха да споделят любовта си с бедните. Подобни неща се случват всекидневно. Когато предпочетем бедността, когато обичаме така, че да ни заболи, ставаме по-способни да изпитваме все по-дълбока, красива и пълноценна любов. Една от нашите доброволки, Сара, споделя как тя е изпитала такава любов, работейки в дома в Сан Франциско: „Моята интерпретация на думите „Обичай, докато те заболи”, е: „Обичай, дори да не проумяваш ситуацията, хората, нищо”. По-лесно е да се каже, отколкото да се осъществи на практика, но е имало и периоди, в които съм успявала. Сближих се с хората и когато един от обитателите на дома (Крис) умря, го понесох наистина тежко. Не исках да се върна там – всъщност не се появих в продължение на около две-три седмици. Сутрин ставах, приготвях се и после не отивах. Сестрите бяха изпълнени с разбиране към мен. Страшно ми помогнаха, дори за миг не ме осъдиха. Казваха ми: „Всичко е наред – върни се, щом пожелаеш.”

Когато скърбях след смъртта на Крис, те ми говореха: „Този дом е за умиращите. Би било егоистично от наша страна да плачем, мислейки за себе си, а не за мястото, където отиват те – при Бог. Трябва да сме щастливи за тях”. Това бе отношението им. Аз дори не съм доброволец през цялото време. Хората, които са в дома ден след ден знаят много по-добре какво означава да обичаш така, че да те заболи. Ако си непрекъснато там и отдаваш цялото си свободно време, ще станеш по-съвършен в изкуството на обичането и ще се превърнеш в източник на духовност и разбиране за Бога.

Доброволците, които прекарват цялото си свободно време там, са по-особени – те ежедневно са изпълнени с Божието присъствие. Лесно е да се фалшифицира любовта в светския живот – там никой истински не се интересува дали обичаш така, че да те заболи.”