Облигационни отношения

Ненаименованите договори са израз на свободата на договаряне, която има разнообразно терминологично значение. Безспорно автономията на волята на страните включва възможността те да решават дали въобще да сключат или не договора. За разлика от административният акт, който може едностранно да създава права и задължения, при договорите е нужно съгласието на страните. Задължението възниква в резултат на постигнатото съгласие.Що се отнася до едностранните сделки, там задължението наистина възниква от едностранно волеизявление, но се задължава този, който го е направил. (Изключение от това общо правило са потестативните права, упражнявани с едностранни волеизявления.

Във всички случаи свободата на договаряне включва възможността да преценим да сключим, или не даден договор; да изберем лицето, с което ще договаряме; да решим какъв да бъде този договор - дали за продажба, или само за наем на въпросната вещ…Може да се каже, че разбирана по този начин свободата на договаряне е била позната и на РП. Но днес можем да отидем и по-далеч - да се отклоним от диспозитивната норма на закона и да уговорим нещо различно от предписаното там. (Например при договора за изработка, ако не е уговорено друго, работата трябва да се свърши от майстора с негови инструменти. Но в един договор можем да уговорим той да ползва инструментите на дядо ми от мазето, което ще бъде по-евтино за мен, а и по-удобно за него/.

Накрая можем да говорим за степен на свобода на договаряне, в която се включват именно наименовани договори. Според по-тясното схващане, така както е било в Рим, а донякъде както е и сега в германското право, свободата на договаряне представлява възможността за “смесване” на договори. Например наем, при който наемателката вместо да плажа цена, почиства целият апартамент и ще готви/. Оттук идва и голямото значение на смесените договори в германското право - идеята да се представи който и да е договор до фигурата на някой вече известен.

Българското право приема, че страните могат да мислят напълно свободно съдържанието на договора - неговите правни последици и въобще съдържание, което не е посочени в никой закон, стига така да не се нарушават императивните правила и добрите нрави. От тази гледна точка свободата на договаряне е по-широка, защото можем да създадем договор, който е напълно нов като вид, и напълно се различава от договорите от особената част на ЗЗД. (Но подобна възможност на практика е минимална/. Един такъв типичен ненаименован договор е договорът за издръжка и гледане.

В международните отношения страните разполагат с още една степен на свобода на договаряне - да подчинят договорът си на избран от тях правен режим, т.е. да определят правния решим, на който ще съответства договорът.

7)Каузални и абстрактни договори. От гледна точка на чл.26 ал.2 от ЗЗД всички договори са каузални - имат причина. Но не така е навсякъде. В редица страни няма изискване за причина, като конститутивен елемент на договора. Друг въпрос е, че това, което в някой страни се приема за абстрактен договор, в България би могло успешно да мине за каузален.

Българският закон настоява на основанието като конститутивен елемент на договора, спазвайки така традициите на стария ЗЗД, който е съдържал няколко разгърнати текста директно взети от ФГК. Днешната регламентация на изискването за причина е силно сбита, но все пак изискването за основание си остава.

За баща на френската теория за “основанието” са смята Ж. Дома. При двустранните договори той посочва за причина на задължаването на едната страна задължаването на другата. Т.е. причината на едното задължение е другото. (Така при договорът за продажба аз ви обещавам да ви дам 5лв, ако и вие ми обещаете да ми дадете вещта/. При двустранните договори задължението на едната страна се поема с оглед задължаването на другата и когато договорът вече е конституиран, задължението на едната страна продължава да бъде основата, основанието и причината за съществуването на насрещното задължение. Оттук и идеята за разваляне на договорът при неизпълнение.

При едностранните договори, под които в същност Дома е разбирал реалните, основанието е даването, извършването и въобще поведението на другата страна. (При договорът за заем аз съм задължен да ви върна 5лв защото вие ми ги дадохте/. И накрая Дома приема, че дарeнието няма друго основание, освен централният мотив. Т.е. при дарeнието основанието съвпада с мотива.

Следващият автор - Потие, възприема почти безкритично Дома в първите 2 точки, но при дарeнието отхвърля идеята за мотива като неясна и приема, че централният момент е да се прояви щедрост. Но още преди да се приеме НГК в Германия се появяват хора, които се противопоставят на теорията за основанието и приема изискването за причина като ненужно и пречещо.

На какво се дължи задължителната сила на един договор? В древността това е било последствие от ритуалът, с който се е поемало задължението. Сложната форма на ритуала е спомагала и за точно определяне на момента на възникване на задължението и за свидетелствала самото му съществуване. Когато по-късно РП изоставя стипулациите и другите анархични форми, се стига до идеята, че съгласието е обвързващо и няма нужда от сакрални формули. Но и самото съгласие трябва да бъде в някаква форма, за да е ясно че става дума за договор - да се даде вещ (реален/, да е в писмена форма (литерален) или най-малкото да е във вида на един от 4те познати консенсуални договори. Стипулацията е била абстрактен договор - задължението може да има всякаква причина, но самото спазване на формата гарантира сигурността на задължаването. Сега формата се опростява, но вече става дума за поемане не на какво да е задължение, а за задължение, каквото предполагат консенсуалните или реални договори. Извън тези 2 категории остават т.нар. пактове, които представляват някаква форма на свобода на договаряне, но са несъвършени - те не пораждат задължения. Ако едната страна изпълни своето задължение, тя не може да иска насрещно изпълнение, а само връщане на базата на исковете за неоснователно обогатяване.

Така е било дълго време до момента когато оборотът е наложил пактовете да бъдат изпълнявани. В Юстинияновият кодекс се приема, че ако едната страна е обещала нещо на другата с оглед насрещно задължаване, тя има възможност при неизпълнение не само да иска връщане на даденото, но може и да предяви иск за изпълнение на насрещното обещание.

През Средновековието започва тържеството на консенсуалните договори - утвърждава се идеята, че простото съгласие обвързва. Но се поставя и проблема: кое точно съгласие обвързва? Липсва форма, липсва сакраментум, липсва дори затворена контрактна система - излиза че всяко съглашение създава задължения, стига да е от типа давам за да дадеш, давам за да направиш, правя за да дадеш, правя за да направиш! Оказва се, че изискването за основание е това, което може да придаде сериозност на обещанието и оттам и задължителна сила на съгласието, независимо от липсата на форма и за какво се отнася то. Съгласието по начало може да се отнася за много неща. Ако е налице традиционен договор е ясно, че съгласието е обвързващо. Но ако е нещо ново започваме да се питаме дали това е договор и може ли неговото изпълнение да се осъществи по принудителен път?

Всеки достоен за защита интерес, стига да не е обикновен каприз, може да стои в основата на един договор. Как тогава да разберем дали обещанието,че например утре ще отида на кино, не е каприз?

Нека вземем друг пример: Имате проблем вкъщи - тече ви кранчето в банята. Вие знаете, че аз съм бил водопроводчик и ми казвате: “Имам проблем вкъщи. Можеш ли да ми оправиш мивката?” Аз казвам: “Мога.” “Ама обещаваш ли?” “Обещавам!” От гледна точка на идеята за съгласието как да разграничим това обещание например от наемането на водопроводчик, на когото ще платите 5лв за услугата? И тук има съгласие, ма и известна сериозност. Но ако не изпълня обещанието си вие не можете да ме съдите! Защо? Защото ако се запитаме защо аз обещавам да дойда и да ви поправя мивката, защо се ангажирам, след като е очевидно, че не е за пари, а за едно кафе например, което не е насрещна престация, очевидно е че аз искам да ви направя една приятелска услуга. Обяснение на моето съгласие е желанието ми да проявя щедрост - това обещание отговаря на някакъв тип договор (договор за изработка/, но този договор в ЗЗД по дефиниция е възмезден, така махвайки възмездността ние в същност сключваме един ненаименован договор.

Става ясно, че моето обещание е за безвъзмездно действие, а относно даренията в ЗЗД пише, че обещанието за дарение не произвежда действие. Казано иначе, ако аз дойда и поправя мивката ще е налице едно дарение, но ако не се появя вие не можете да претендирате, че съм длъжен да дойда и да поправя мивката и съответно последиците от неизпълнението на едно такова задължение!

Теорията за основанието има смисъл най-вече при ненаименованите договори (отношения/, доколкото наименованите договори отдаван са "в обръщение" и хората познават тяхната разумност и задължителност. Така погледнато теорията за основанието може да се окаже последната граница, последният критерий който ще използваме за да определим дали сме изправени пред едно приятелско обещание, или пред обвързващ договор.

Основанието се явява алтернатива формата, от която по рано е възниквало задължението. Обещанието, при което е спазена тази строга тържествена форма не се нуждае от тази алтернатива. Но ако е неформално ще трябва да проверим дали създава иск. За да проверим дали създава иск, ще трябва да проверим дала ли е другата страна нещо, ангажира ли се с нещо срещу нашето обещание. Така погледнато по българското право каузата е по-скоро най-непосредствената цел на поемането на едно задължение.

За немското право основанието е типичната правна, и дори правно-икономическа цел на задължаването. За него абстрактен ще бъде този договор, който може да обслужва различни правни и икономически цели. (Така за немският юрист опрощаването е един абстрактен договор, защото може да представлява дарение,а може и да е част от спогодба/. За немското право абстрактен е този договор, който няма типична цел - типично основание...още повече че основанието въобще не е конститутивен елемент на договора. За нас абстрактна ще бъде тази сделка, която не че няма основание, но от това дали има или няма основание не зависи валидността на нейните последици. А това може да се случи само при едностранните сделки.

По принцип всяко задължение има някаква цел, но тя не винаги личи от самото задължаване. Например при издаване на един запис на заповед (който е едностранна сделка, а не договор) аз само пиша, че безусловно обещавам да заплатя сумата по записа на реминента (на този на когото го връчвам) или на негова заповед еди-кога-си. От този текст не става ясно защо се задължавам - може да искам да платя цената по един договор за продажба, може да искам да направя дарение и т.н. Когато този запис бъде джиросан на друго лице, джирото също ще бъде едностранна и абстрактна сделка, защото от него също не личи защо записът е прехвърлен на трето лице. Но от каузалното отношение, което стои в основата на издаването или прехвърлянето на записа на заповед не могат да се черпят възражения, освен когато страните по абстрактната сделка са едновременно и страни по каузалното отношение.

В страните, които държат на каузата като на конститутивен елемент на договора трудно бихме могли да говорим за абстрактен договор. Каузалността се свързва с връзката между задълженията, които се поемат - икономическата цел, която искаме да постигнем. Така абстрактен ще бъде този договор, който ще бъде независим от правно-икономически цели.

Административни договори: Както личи от названието, административен е този договор, който е сключен от административен орган. По принцип административните органи като властнически държавни органи, издават административни актове, но може и административен орган да участва в гражданско правоотношение като гражданскоправен субект. Това ще бъдат обикновени гражданско-правни сделки, но какво е административен договор? Като примери се сочат концесионните договори, договорите за обществени поръчки дори и приватизационните договори. Някой автори направо отричат понятието "административен договор", защото съдържало вътрешно противоречие - административното начало (на власт и подчинение) противоречи на свободата на договаряне. За повечето особеностите на административният договор са свързани с това, че при него има ограничена възможност (свобода) за договаряне - в много случаи "свободата на договаряне" се състои единствено във възмножността да се приеме предложението на административният орган-съконтрахент, без да се правят каквито и да било корекции, да се добавят нови клаузи и т.н. Но ако разглеждаме тези ограничения като проява на държавна власт в едно гражданско правоотношение може би ще сгрешим. Всички тези задължителни клаузи и усложнени процедури ограничават свободата на договаряне не на ГП-субект - търговец или гражданин, а на самата администрация. Така свободата на един административен орган да реши дали да сключи един договор е ограничена от вземането на колективно решение (обикновено това е колективен орган) което има характера на ИАА. Свободата да реши с кого да сключи договора също е ограничена чрез някаква процедура - конкурс или търг. Целта и в двата случая е една - да се ограничи възможността на администрацията да върши злоупотреби и да работи в "ползу народу".

Ако обобщим: административен е този договор, страна по който е някакъв административен орган, в който се съдържат ограничения относно сключването и съдържанието му, при което свободата на договаряне на административният орган е силно ограничена. Веднъж сключен административният договор не се различава особено от останалите частноправни договори и за него също ще се прилагат правилата на ОП.

Договорът е съглашение между две или повече лица. За да има "съглашение", т.е. съгласие, са необходими поне две волеизявления - предложение и приемане на предложението. (От тази гледна точка е някак некоректно да говорим за "взаимнодоговарящи се страни" защото договарянето сам със себе си е възможно единствено в ексцентричната хипотеза на остра форма на шизофрения../.

Понеже договорът е съгласие, насочено към желаните от страните последици, можем да кажем, че съгласие има когато и двете страни желаят настъпването на едни и същи последици. Така за да има съгласие желанието трябва да бъде споделено. Което от своя страна означава, че съгласието се получава чрез предоставяне на информация за моите желания, така че вие да знаете какво желая аз и да решите дали да го пожелаете заедно с мен, което би било въпросното съгласие.Общата правна уредба за сключване на договорите се съдържа в чл.13 и чл.14 ЗЗД.

Съгласието следователно е резултат от две насочени волеизявления - предложение (оферта) и приемане (акцепт/. Волеизявлението, с което се предлагат условията на един бъдещ договор, така че ако бъдат приети ще се постигне съгласие и договорът ще бъде сключен, наричаме оферта.

Акцептът от своя страна изразява съгласието - приемането на офертата. Приемащият в същност споделя волеизявлението на оферента. Така погледнато изглежда, че приемането на една оферта - акцепта, би могъл да се ограничи до едно просто "да". Това, което в практиката се нарича "липса на принципни различия" или "полупълен консенсус" от гледна точка на ОП е липса на съгласие и е по скоро отказ. Не може и да сме съгласни и да имаме разногласия.

Изисквания към офертата: ЗЗД нищо не казва по този въпрос, но правната логика, а донякъде и чл.19 ал.2 (който касае преддоговорните отношения) могат да ни помогнат да определим какво трябва да съдържа офертата. Една оферта трябва да съдържа най-малко всички съществени елементи на предлагания договор. (В противен случай няма как да бъде приета с едно просто "да"/. При все това една оферта ще породи действие, макар и да не съдържа някой съществен елемент на договора, ако той бъде определяем или заместен от правилата на обективното право: Продавам ви 100 т. картофи по борсова цена - цената е определяема и следователно офертата е пълна.

Възможно е липсващият съществен елемент да бъде определен от трето лице (ако за това има съгласие между договарящите се страни) - например цената да се определи от трето лице.

Освен съществените елементи, офертата трябва да съдържа и всички случайни елементи на договора, на който оферента държи - т.е. да съдържа отклоненията от диспозиитвните норми. Ако случайните елементи не бъдат посочени в офертата (например че плащането трябва да стане преди предаването на вещта) то след приемането и договорът ще се смята за сключен съобразно диспозитивните правила, а това няма да отговаря на волята на оферента.

Диспозитивни бяха онези норми, от които договарящите се страни могат да се отклонят като предвидят други правила, чрез които да уредят отношенията си. В същност смисълът на диспозитивната уредба е малко по-различен. Функцията на диспозитивните норми е да тълкуват и допълват неясните и непълни волеизявления на страните. По този начин страните се освобождават от необходимостта да пишат договори от стотици страници в които да предвидят всяко възможно макар и невероятно развитие на отношенията им. Например продавам 5 кг. ябълки, без да уточнявам какво качество. И понеже не съм кзал какво качество, тук се намесва диспозитивното правило на чл. 64 което казва, че се дължи вещ поне от средно качество. (За да се отклони от това правило продавачът трябва изрично да посочи, че продава ябълки трето качество/.

Когато договаряме стоката да бъде доставена в началото или средата на месеца отново диспозитивните норми на ЗЗД - чл. 72 ал. 5, ще тълкуват неяснотата на волеизявлението. (Аз може да мисля, че началото на месеца е 1-5,после следва средата на 6-29,а вие да смятате, че началото е 1-15 и средата е на 16../. Ето как диспозитивните норми целят да улеснят страните, тълкувайки или допълвайки техните волеизявления.

Ако посоченото в диспозитивните норми правило не ни удовлетворява можем лесно да се отклоним от него, като уговорим по-конкретно последиците на договора. Затова и офертата трябва да съдържа всички съществени елементи на бъдещият договор, както и отклоненията от диспозитивния режим, на които оферентът държи. В противен случай той рискува да се обвърже по начин, който не е имал пред вид.

Обвързваща сила на офертата

Обвързваща сила на офертата означава най-малко две неща: На първо място ако офертата бъде приета, договорът ще бъде сключен. Следователно оферентът трябва да е готов да поеме задълженията, които е посочил в офертата - да има намерение за насрещно обвързване съгласно условията, които е предложил.

На второ място тук се поставя въпросът за оттегляемост (неоотегляемост) на офертата. Можем ли да оттеглим предложението преди договорът да бъде сключен? Класическото разбиране тук е, че оферта без срок може да бъде оттеглена до получаване на акцепта от адресата на офертата. Договорът предполага съгласието и докато оферентът не е рзбрал за приемането на офертата му, може да я измени както по съдържание, така и по адрес, включително и въобще да се откаже да сключва такъв договор. Тази класическа теория като че ли излиза от идеята, че съгласието се състои не само в логическото и темпоралното съвпадение на акцепта и офертата, но и тяхното пространствено съвпадане. От гледна точка на тази теория ще се окаже следното нещо: Ако в понеделник ви предложа един договор с писмо, което получавате във вторник или сряда и след като решите да приемете пускате обратното писмо в четвъртък, то аз в петък, като все още не съм получил писмото мога да се откажа от договора! Неудобството от подобна уредба е очевидно, затова и повечето държави днес са възприели модерното разбиране, че една безсрочна оферта обвързва все едно че в нея е предвиден срок - това е времето, необходимо за размяната на съобщения между неприсъстващи. В това отношение нашият закон в чл.13 ал.2 по подобие на швейцарското законодателство приема: "Ако предложението бъде оттеглено, то няма действие, когато съобщението за оттеглянето му пристигне преди или най-късно едновременно с предложението."

До кога съществува обвързващата сила на офертата, или докога може да бъде сключен договорът? Тук трябва да разгледаме две хипотези (разграничава ги и законът/, като втората има две подхипотези.

Ако оферентът сам е посочил срока, в който се счита за обвързан - по този начин предоставя една възможност на другата страна да обмисли предложението. Срокът не обвързва приемащата страна, но оферентът не може да го оттегли преди изтичането му. Когато в офертата е посочен срок тя обвързва оферентът в рамките на този срок. Оферентът ще се освободи преди изтичането на срока само ако акцепиентът откаже.

Когато в офертата не е посочен срок трябва да различаваме хипотезите на сключване на договор между присъстващи и между неприсъстващи. (Както се изразява чл.13 ал.3) Когато оферта без срок е направена на присъстващ, тя трябва да бъде приета веднага. Когато е направена на неприсъстващ, тя обвързва оферента за толкова време, колкото обикновено е нужно според обстоятелствата за пристигане на приемането. Именно това е модерният момент в законодателната уредба, който подразбира срок и при безсрочна оферта.

Кои лица са присъстващи и кои неприсъстващи? Правилата за това са създадени на базата на размяна на информация чрез писма и при устна размяна на информация. Страните (лицата) се разглеждат като присъстващи когато пространствено са на едно и също място и могат да разговарят. Неприсъстващите трябва да комуникират чрез писма - това е бил единственият възможен способ на времето. Днес нещата доста са се усложнили - имаме телефон,факс и т.н. Класическият принцип (писмо-неприсъстващи, разговор-присъстващи) се крепи на следната идея: При едновременното присъствие на две лица на едно място те могат да говорят едновременно, а когато си разменят кореспонденция се изисква време, колкото и малко да е то, между изпращането и пристигането на съобщението и в този период офертата остава висяща. Ако погледнем как стоят нещата днес, то разговарящите по телефон ще бъдат присъстващи. Но ако комуникацията се осъществява чрез факс, писма, телеграми, e-mail и т.н. ще бъдат неприсъстващи. За тях ще важи правилото, че офертата ще има обвързваща сила толкова време, колкото е нужно за да се върне отговора по същият начин, използван за офертата.

Така погледнато две лица ще се окажат присъстващи макар и да се намират в два различни града но говорят по телефон и неприсъстващи, ако са на съседни етажи в една и съща сграда, но си разменят факсове.

Офертата трябва да бъде адресирана до някой, който може да я приеме. (Аз не мога да приема офертата, която Иван е направил на Драган, а дори и да го направя няма да има сключен договор с Иван, защото той предлага на Драган, а не на мен/. При все това модерната действителност е наложила някои изменения в мисленето - възможна е и неперсонифицирана оферта, оферта насочена към неограничен кръг лица. Например изложената в магазин стока с цена. Във Франция се приема, че това е оферта, в други страни се приема, че това е покана да се направи оферта, съгласно конклудентните условия - стока и цена.

Ето и една втора хипотеза: по телевизията, радиото и т.н. се дава обява, но тя не се разглежда като оферта (например когато си продавам колата това, че съм пуснал обява по телевизията не означава, че ще бъда обвързан с всеки, който ми се обади, най-малкото защото имам само една кола, а обадилите се са над 10) а като предложение да се направи оферта.

ТЗ по този въпрос в чл.290 казва следното: "Каталози, ценоразписи, тарифи и други подобни, както и съобщения чрез средствата за масово осведомяване или правени по друг начин до неопределен кръг от лица се смятат за покана да се направи предложение в съответствие с тях."

Съществува още една хипотеза - при публичното обещание на награда предложението обвързва обещателя да даде наградата за намереното куче на този, който го е намерил.

Как тогава да се ориентираме дали сме изправени пред оферта или пред предложение за оферта. Още повече, че съществените елементи на договора могат да бъдат описани и в едно такова публично съобщение. (Например една обява във вестник: "Продавам велосипед - 200лв тел....") Дали това наистина е оферта? Разграничителният критерий между офертата и поканата да се направи оферта в някакви граници е в наличието или отсъствието на намерение за насрещно обвързване. Офертата е технически термин, с който назоваваме онова предложение, което може да бъде прието и ако бъде прието договорът ще бъде сключен. Което от своя страна предполага воля за обвързване на този, който прави предложението. Затова е очевидно, че една обява във вестника "продавам велосипед" не може да бъде оферта, защото обявяващият няма намерение да се обвърже с всеки, който би казал "да", тъй като велосипедът е само един. Ако приемем, че обявата е оферта, ще се окаже, че са сключени договори с всеки, който е отговорил. И всички тези договори биха били действителни, макар велосипедът да е само един и обявилия да може да изпълни само на първия а по отношение на останалите какво? ще отговаря за неизпълнение на валиден договор за продажба! Очевидно не това иска този, който е пуснал обявата и воля за обвързване тук няма.

В друга хипотеза обаче, когато може да се сключат повече от един договор, можем да приемем че е налице непресонифицирана оферта. Например стоката, изложена в магазина и съответната цена. Това си е оферта на присъстващ и тя губи силата си ако не бъде приета веднага. Но от кого може да бъде приета? От този, който присъства. Когато застана на опашка за вестници няма как от края да се провикна: "Искам един Стандарт!" и когато ми дойде реда и "Стандартът" вече е свършил никой не е задължен да ми го предлага.

Смисълът тук се състои в обвързването на продавача да не може да избира купувачите си в техните желания. Вън от тези хипотези ще се окаже, че сме изправени не пред оферта, а пред предложение да се направи оферта.

Проблемът за волята за обвързване възниква тогава, когато офертата не е персонално адресирана. Когато офертата е персонифицирана дори вие да не искате да сключите договор а само да заинтересувате някой, този някой има цялото основание да приеме че му се предлага договор.

*Практиката, която съществуваше в зората на “свободната инициатива”, когато почти всеки беше президент на нещо, се случваше често да хване “Жълти страници”, избира 100тина други президенти и до всички пише адресирани писма: “До президента на ЕТ… оферта: Имам удоволствието да ви предложа игли за шевни машини тези и тези размери.” Същият този има 3 игли от 2 размера, но е решил да пише оферта, като отракан бизнесмен, а после се чуди какво да прави, когато 10 от тези 100 му отговорят. За да не изпаднете в такова глупаво положение, когато изпращате адресирано писмо, съдържащо съществените елементи на договора, ако не искате да се обвързвате, трябва изрично да посочите това - например: “сключване на договора чрез преговори” и т.н.