„Обработката на българските народни танци
Сценичното претворяване на българския народен танц
Изтегляне 295.5 Kb.
|
Свързани:
pril1 NIP teoria zap
| 1.4 Сценичното претворяване на българския народен танц
Въпреки трудната житейска съдба на нашия народ през вековете на робство, той е успял да запази както народното си самосъзнание, така и голямото си танцово богатство от всякакво посегателство и чуждо влияние. Доказано от историците, които са изследвали историята на българския народ е, че танцът винаги е заемал важна част от неговия живот. С гордост можем да заявим, че ние сме наследници - късметлии, че до нас е достигнало голямо фолклорно богатство, с впечатляващо многообразие от танцови форми. Благодарение на голямото разнообразие от танцови движения, както и от етнографската си пъстрота, българските народни танци остават неповторими и уникални. Според доц.д-р Красимир Петров (2012, с. 7) „ Северняшките, шопските, тракийските, родопските, добруджанските и пиринските танци са изкристализиралата до наши дни богата танцува култура на българина. Те са градивния материал, от който българските хореографи от различни поколения достигат до тяхното сценично пресъздаване и водени от своята творческа инвенция, създадоха образци в националната ни хореографска съкровищница.” Така, следвайки своята естествена еволюция, родните хореографи преминават през различните форми на сценично разработените танци, от най-простата форма като дивертисмент и достигайки чрез своето завидно майсторство до големи музикално – танцови произведения. Безспорно много са българските хореографи, които имат принос за развитието на сценичния танц у нас. Неможем да изброим всички, но ще споменем по-изявените от тях. За родоначалници можем да смятаме: Борис Цонев, Мария Димова, Руска Колева, Данчо Николов, Любен Георгиев и Харалампи Гарибов. Макар създадените от тях произведения да не се помнят и танцуват в днешно време, ние сме длъжни да отчетем и уважим техните усилия, които дават насока на всички следващи хореографи. По техният път тръгват: Петър Захариев, Любен Зарков, Христо Цонев, Владимир Димитров и др. Те постепенно се опитват да обогатят танцовите движения създадени от народа и по този начин да ги развиват. Започват да правят опити за овладяването на сценичното пространство, като някои от тогавашните хореографи се пробват дори да създадат нови танцови произведения по литературни творби. Следвайки хронологичната линия на развитие на сценичния танц, трябва да споменем имената и на творците от близкото минало като постепенно ще достигнем и до по-младите хореографи в наши дни. Най-ярки имена, оставили танцово наследство в своето творчество на идните поколения от близкото минало са: Николай Узунов, Георги Шишманов, проф. Георги Абрашев, Манол Манолов, Ради Радев, Димитър Дойчинов, Иван Донков, Георги Кински, Хари Каспарян, доц.Петър Григоров и още много други. Така стигаме до средното поколение хореографи: Даниела Нушкова, Иван Донев, доц.Йордан Янакиев, Димитър Манов, Тончо Тончев, Агрипина Войнова, проф.Петър Ангелов, Георги Хинов и др. Постепенно достигаме и до съвременните хореографи: Тодор Бекирски, Кирил Апостолов, проф.Николай Цветков, Петър Димитров, Любчо Василев, проф.д-рДаниела Дженева, Тома Карапаунов, Румян Занев, Мариан Василев, Христо Димитров, Ивайло Иванов, доц. Бисер Григоров, проф.д-рАнтон Андонов, Марио Егов, Асен Павлов и др. Проследявайки развитието на българското танцово изкуство, спокойно може да определим, че то е във възходяща насока. Анализирайки го по-задълбочено обаче, не може да не отбележим, че няколко имена на наши хореографи изпъкват пред всички останали. Това са Маргарита Дикова, проф.Кирил Дженев, Иван Тодоров, Кирил Харалампиев, Методи Кутев и Димитър Димитров. Техните произведения са от най-висше ниво на българското професионалното танцово изкуство. Те ще си останат завинаги като хореографи с най-голям принос за сценичното пресъздаване и развитие на българският народен танц. Тяхното творчество се смята за еталон за сценичният танц, не само защото са преминали през всичките му форми, но и че са успели чрез обработка на движенията, чрез създаване на нови художествени образи и цели картини, да извисят българския народен танц. От всичко казано до тук можем да заключим, че сценичният живот на българския народен танц датира от началото на 50-те години на XX век. Тогава реално нашите първи хореографи, отделят традиционните хора и игри, които до този момент са познати само на мегдана. Те ги обогатяват лексикално, и с новаторски за времето си композиционни решения създават първите дивертисменти, които качват на сцената. Това явление можем спокойно да наречем „начало на сценичното развитие на българските фолклорни танци”. Изтегляне 295.5 Kb. Сподели с приятели:
|