Юридически събития, свързани с живота на човека

Някои автори обособяват в специална група юридическите факти-събития, които се отнасят до живота на човека. (1). Такава класификация има определен
(1). (вж. напр. Л. Жюллио де ла Морандьер, Гражданское право Франции,М.,1958)
практически смисъл и е очевидно оправдана. С живота на човека е свързан иманентно преди всичко такъв юридически факт като раждането, а в наследствените правоотношения и зачеването. С раждането на детето възниква неговата правосубектност, която продължава през целия живот на човека. Нейният обем обаче се променя с течение на времето. С раждането се появяват лични, семейни, имуществени и др. субективни права и задължения.

Другото юридическо събитие, отнасящо се до живота на човека е навършването на определена възраст. Този факт води до задължителните промени в неговата дееспособност и деликтоспособност: от малолетие се преминава към непълнолетие и след това - към пълнолетие. Заедно с това автоматически се поражда качеството дееспособност при непълнолетните, първоначало в ограничен обем, а с навършването на пълнолетие - в пълен обем. С достигането на определенна възраст са свързани и други субективни права и задължения (воински задължения, право на пенсия и др. ).

С факта на смъртта се прекратяват лични, семейни, трудови и др. правоотношения на починалия. Същевременно се пораждат нови правоотношения за други лица: открива се наследство, имуществените права на починалия преминават към други лица и пр.

С наличието на такива юридически събития-факти като психически недостатъци на човека са свързани отношенията на настойничество или попечителство, както и някои други правни отношения.

Наой-после с раждането на човека възникват и отношенията на родство между определени лица.

20. 3. 2. Юридически факти - действия
Поради обширността на темата тук ще разгледаме само някои основни общи въпроси, които се отнасят до характеристиката на юридическите факти -действия и видове класификация на юридическите факти. Други, по-специални въпроси на темата ще бъдат засегнати (като продължение) на съответното място.

Съвокупността от човешките действия представлява израз, форма на общественото поведение на правните субекти. Правото се интересува от обществения характер на действията и тяхната целесъобразност. Действията са волеви актове на хората и техните социални организации,т. е. преди да действуват те поставят пред себе си определени цели и се стремят да ги реализират в обществения живот. Обществените системи по своята природа са телеологични, или целесъобразни.

Макар, че действията по своя същност са целесъобразни и имат волеви характер,то-ест се отнасят към субективната сфера, те притежават също така и обективна страна. Хората преследват винаги желателни за тях цели, но резултатите от тяхните действия могат да бъдат съвсем други от очакваните и даже нежеланни за тях. В това намира израз обективната страна в действията на правните субекти.

В крайна сметка, поведението на хората и крайните резултати от него представляват сложно съчетание на субективното и обективното . в техните действия. Субективни са целите, които те преследват, но обективнни са резултатите от тях, тъй като реализацията на целите среща съпротива от страна на другите хора, които се стремят към други цели и преследват съвсем други интереси. Крайният резултат от сблъскванията на най-различни интереси е обективен и може да бъде нежелан за всички участници в обществените отношения . Ето защо е необходимо да разграничаваме ясно и определено субективна и обективна страна в действията на хората. (Вж. . по-подробно по-нататък).

Простите юридически факти са елементарни, неделими по своята структура факти, които сами по себе си не образуват самостоятелна система. Един факт е достатъчен, за да настъпят предвидените в право юридически последици. Към такива неделими по своята природа юридически факти спадат като например събития: земетресение, раждане, смърт, бременост и т. н. а също такива действия като еднократни сделки и др.

Сложните юридически факти представлявават своеобразна система от юридически факти, които включват в себе си няколко единични факта и образуват единно цяло. Различните видове сложни факти, или юридически състави се изучават подробно в отделните отрасли на правото. Фактическите състави имат своя вътрешна класификация, но отделни автори исползват различни критерии за групирането на фактите и по тази причина няма единно меродавно мнение по въпроса за видовете на съставите. Все пак в повечето групировки се обособяват няколко типични видове фактически състави. Към тях се отнасят такива като свободни състави”, “сложни”, или свързани състави”, смесени състави”, “завършени” и незавършени” състави и др.

За “свободните” състави е без значение последователността в появлението на фактите, за да настъпят едни или други юридически последици, докато при сложните, или обвързаните състави фактите трябва да настъпват в строга последователност. Като пример може да се посочи чл. 99 от Конституцията, който регулира реда на образуването на правителството и в съответствие с който президентът на републиката не може да нарушава посочената в Конституцията последователност при възлагане на мандата на министър-председателя за формиране на правителството.

Смесените състави се разбират в литературата по различен начин. Едни от авторите вземат за критерий еднородност и разнородност на юридическите факти с оглед на тяхната отраслева принадлежност. Така ако във фъктическия състав влизат юридически факти от различни правни отрасли, например от наказателното, гражданското или някакъв друг отрасъл на правото, то такъв състав се определя като смесен. Другите автори приемат юридичиския състав за смесен, ако в него влизат едновременно събития и действия и те представляват тяхната комбинация .

Според обема си фактическите състави биват пълни (завършени) и непълни (незавършени). Под пълни състави се разбират онези, в които се проявяват всички единични, или прости юридически факти, докато в незавършените състави отсъствува един или друг единичен (прост) факт и настъпват съответно само частични или междинни правни последици.

По-подробно фактическите състави се изучават в наказателното право и други отраслеви юридически дисциплини.
20.3.4. Юридическо състояние и факти на еднократно действие
Юридическите факти могат да се класифицират и според характера на своето действие. В този случай те се разделят на факти с еднократно действие и юридически факти “състояния”, които произвеждат юридически последици във всеки даден момент, докато трае периодът на състоянието. Така към юридическите състояния причисляват такива юридически факти като гражданство, трудов стаж, брак, дезертьорство и т. н.
20.3.5. Положителни и отрицателни юридически факти
Според формата на своето проявление юридическите факти биват положителни и отрицателни. Под положителни се разбират такива факти, които трябва да съществуват в обективна реалност, за да настъпят едни или други правни последици. Отрицателните са онези юридически факти, които, напротив, не трябва да съществуват, за да възникнат (или да се прекратят) субективните права и юридическите задължения. Така въпреки разпространената житейска представа под положителни факти в юридическия смисъл се разбират и такива социално-патологични явления като кражба, убийство, изнасилване и т. н., тъй като за настъпването на юридическата отговорност е необходимо да бъдат извърщени тези криминални действия в реална действителност.

Досежно отрицателните факти вече бе отбелязано, че те не трябва да съществуват, за да има правни последици. Така, няма да е действителен бракът, ако не са спазени всички предвидени в закона условия за неговото сключване. За да бъде действителен бракът и да произвежда съответните правни последици, необходимо е да отсъствуват пречки за неговото сключване, или юридическите факти, посочени в Семейния кодекс. Така не може да сключи брак лице, което вече е свързано с друг брак, поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие,които са основание за поставянето му под пълно запрещение; или страдащо от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг;което се намира в роднински връзки по права линия с другия съпруг и т. н.

Общият принцип на регулирането на поведението на хората, както е известно, е правилото: ”всичко е позволено, освен това, което е изрично забранено със закона.” Този принцип открива необозрим простор за действия на хората във всички области на обществения живот: в пазарните отношения, в политиката, в културата, в науката и други социални сфери на обществото. Преведен на езика на юридическите факти той гласи: “правомерни са всякакви действия, освен тези, които са забранени изрично в закона”. Правомерното действие е такова поведение на субекта, което отговаря на изискванията на правната норма и се извършва в рамките на съществуващия правов ред.

Правомерните действия се разделят в литературата на два основни вида: юридически актове от индивидуален характер и юридически постъпки. Критерият на разделението е целенасоченост, или мотивите на действията. Така юридическите актове се извършват с пряка цел да предизвикат определени правни последици, докато юридическите постъпки са действия, които се извършват без специално намерение да създадат правни последици, но те настъпват по силата на закона, независимо от волята и желанието на лицето.

Юридическите актове от индивидуален характер са актове на правоприлагането и като такива са сфера на публичното право. Те са насочени към желаем, целеви юридически резултат. Органът, който ги издава изразява категорично своята воля, която има за пряка цел да предизвика точно определени юридически последици. Такива например са актовете, например, на съдебните или административните органи, чрез които се осъществяват управленческите или правораздавателните функции на държавата. В този смисъл те изпълняват ролята на юридически факти, които са предвидени в хипотезата на правната норма. Но за да изразява волята на държавата, държавният орган, който издава юридическия акт от индивидуален характер трябва да притяжава правосубектост в пълния й обем, т. е. правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.

Някои считат, че юридическите актове не са само актове на правоприлагането, но те включват също така гражданско-правни сделки, заявления, молби, договори между корпоративните организации и т. н., т. е. юридическите документи, свързани с използването и изпълнението на правото. С оглед характеристиката на юридическите действия между правните актове и юридическите документи няма съществена разлика, тъй като участниците в правоотношението и в двата случая следва да притяжават правосубектност в пълния й обем, т. е. не само правоспособност, но и дееспособност и деликтоспособност.

Друго е положението при юридическите постъпки. Съществената разлика е в това, че юридически постъпки могат да извършват само физическите лица, включително и тези, които не притяжават правосубектност в пълния й обем. С други думи, юридически постъпки могат да се извършват и от недееспособни, тъй като юридическите последици са предвидени изрично в закона. Така, творецът на художествено, музикално, научно, публицистично и друго произведение може да бъде недееспособен, в някои случаи даже изцяло (Моцарт започна да създава музикални произведения на 10 години, т. е. в период на малолетие), но от неговите действия в областта на духовното творчество ще произтичат юридически последици (например, авторско право на интелектуален продукт),независимо от намеренията, от които се е ръководил творецът.

Двустранните актове са споразумения между два и повече правни субекти, в които е изразена тяхната съгласувана воля. Към тях се отнасят преди всичко договори в трудовото, в гражданското, в търговското, в международното частно право и т. н., т. е. сфера на частното право, която се регулира от диспозитивни норми.

Неправомерните действия се разделят на обективно противоправни и виновни противоправни действия,или правонарушения.

Обективно-противоправни са действията, в които липсва субективният елемент на вина. Това е невиновно нарушение на нормите на обективното право и неизпълнение на юридическото задължение. Понякога такива действия наричат също правни аномалии, но това понятие още не се е утвърдило в юридическата литература.

Следователно, в основата на класификацията на неправомерните действия стои критерият на вината.

По-голям практически интерес представлява вътрешната класификация на правонарушенията . Ще разгледаме видовете на правонарушения.

Правонарушенията се разграничават често според критерия обществена опасност, или вредоносност, тоест в зависимост от размера и характера на вредата, която те причиняват на обществото, държавата или на другите правни субекти. Според този критерий (обществена опасност, или вредоностност) те се разделят на престъпления, или наказателно- правни (углавни) правонарушения и деликти, тоест всички други видове правонарушения. Според една друга класификация правонарушенията образуват не две, а три основни групи: престъпления, простъпки и деликти.

Престъпленията са наказателно-правни, или углавни правонарушения с най-висока степен на обществената опасност, за които се налагат съответно най-суровите санкции. За тях ще говорим по-подробно понататък, когато ще разглеждаме юридическата отговорност и нейните видове.

Всички други правонарушения - административноправни, трудовоправни, или дисциплинарни и гражданскоправни - се обозначават с общото понятие деликти, макар че по този въпрос няма общоприето в юридическата наука мнение, което обуслови тройното деление на правонарушения (на престъпления, простъпки и деликти). В теорията, особено в миналото, деликтите се разбират само като гражданскоправни правонарушения.

Съставът на правонарушението е разновидност на по-общо понятие, наречено юридически (фактически) състав. Той (фактическият състав ) може да се образува не само от неправомерните, но и от правомерните действия на субекта. При състава на правонарушението е възможно съчетание на няколко разнородни юридически факта, напр. юридическо действие и юридическо събитие, или на факти, които принадлежат към различни правни отрасли. Така за възникването на наказателнопроцесуалното отношение са необходими не само наказателноправен юридически факт (извършването на престъплението), но и правомерно наказателнопроцесуално действие, т. е. юридически факт във вид на постановление за образуването на наказателно дело.

Съставът на правонарушението представлява единство на обективната и субективната страна в правонарушението и е необходимо основание за юридическата отговорност на дееца. В цялата структура на правоотношението, от което се образува и произтича юридическата отговорност влизат четири конститутивни елементи: субект, обект, обективна страна и субективна страна на правонарушението.

Субектът на правонарушението може да бъде както физическо лице, така и колективна общност от хората. В миналото се е считало, че в наказателното право (наказателноправните отношения) субектът на престъплението е само физическо лице, или човекът. Днес това схващане е подложено на ревизия, като се твърди, че и в наказателното право субектът на правонарушението може да бъде също колективно лице(1). При всички условия обаче той трябва да притежава качествата деликтоспособност и вменяемост.
(1). Вж. Антон Гиргинов. Наказателно-отговорни лица. С., 1995.
Обектът на правонарушението са онези материални или нематериални (духовни) блага, които се охраняват от правото и на които посяга правонарушителят. По-подробно въпросът ще се разгледа в темата“Правоотношение”.

Обективната страна в правонарушението е самото противоправно деяние в съвокупност с неговите общественовредни последици и необходимата причинна връзка между тях. Общественновредните последици не трябва да бъдат случаен резултат (казус) от действието или бездействието (когато е бил длъжен да действува)на правонарушителя.

Субективната страна на правонарушението се изразява в такава психологическа категория като вина. Вината е психическо отношение на правонарушит,еля към своите действия и последици от тях. Тя се образува от два основни компонента : интелектуален и волеви.

Интелектуалният компонент намира израз в способността на дееца да преценява разумно и трезво както своите действия, така и последиците (резултати) от тях, да оценява обективната страна на правонарушенията на основа на придобитото възпитание, умствените способности, социалната зрялост и т. н. Волевият компонент характира целенасоченост в действията на субекта, неговия стремеж и воля да постигне определени цели, които той е поставил пред себе си или волята и желанието (респ. нежеланието) да предотврати вредните последици от своите действия

При косвения (евентуалния) умисъл съзнанието и волята на правонарушителя са насочени към някаква друга цел, но наред с това настъпват и други вредни, обществено-опасни последици, които деецът съзнателно допуска, и е длъжен и би могъл да ги предотврати. Той се отнася обаче безразлично към този страничен престъпен резултат от своята дейност и не желае да го предупреди . В такъв случай за деянието и съзнателно допуснатата вреда правонарушителят ще отговаря като за извършени с косвен умисъл.

Непредпазливостта също има две форми : небрежност и самонадеяност. При небрежността недостатъкът засяга интелектуалния компонент на вината, а именно правонарушителят не желае и не предвижда вредните последици от своите действия, но би могъл и би трябвало да ги предвиди. В същност той носи отговорност именно затова, че не е предвидел вредните или обществено-опасните последици от своите действия, докато законът го е задължавал да предвиди и да не допусне настъпването на този вредоносен резултат.

Небрежността има черти (признака), които я оприличават на“казус”, който изключва юридическа отговорност за извършеното. Както и при казусът деецът при небрежността не желае да настъпят вредни последици и не предвижда, че те могат да настъпят. Но ако при казуса той изобщо не би могъл и не е бил длъжен да ги предвиди, то при небрежността деецът не само би могъл, но и е бил длъжен да предвиди неправомерните резултати от своите действия. Юридическата отговорност на правонарушителя при небрежността настъпва именно затова, че той е нарушил закона, който го е задължавал да прояви необходимата внимателност, за да не допусне вредните последици от своите действия.

В случая на самонадеяността правонарушителят предвижда и допуска възможност от настъпването на вредните последици от своите действия, но не ги желае, като се надява лекомислено, че те няма да настъпят или пък самонадеянно е убеден, че може да ги предотврати. В действителност се оказва, че той не е в състояние да ги предупреди и вредните последици въпреки неговото нежелание настъпват. Самонадеяността привидно напомня евентуалния умисъл, съществената разлика обаче е в това, че при самонадеяността деецът не желае да причинява вреда на другите, докато при евентуалния умисъл той е престъпно безразличен към възможните вредни последици от своите действия и не желае да ги предупреди, въпреки че е длъжен да не ги допусне.
21. ПРЕЗУМПЦИИ
С юридическите факти, т. е. с възникването, изменението и прекратяването на правните отношения, или казано с други думи, с пораждането, промяната и прекратяването на субективните права и задължения е свързан най-тясно и непосредствено въпросът за такива юридически понятия като презумпции и фикции.

Презумпцията е латинска дума, която означава буквално“предположение”. В Обща теория на правото под презумпция се разбира логическо умозаключение за вероятност от съществуването на определени факти или права на субектите, ако са доказани безспорно някакви други факти или права на субектите. По-кратко, презумпцията е основателно предположение, че най-вероято е да съществува определен юридически факт, който предизвиква съответните правни последици.

Следователно, презумпцията изпълнява в правото роля на юридическия факт и има същото правно значение, както и самите юридически факти. Това обаче не дава основание да се мисли, че тя е особен род (вид) юридически факти, както смятат някои автори.(1)
(1). Вж. Димитър Радев, Обща теория на правото, С., 1995, с. 187.
Според проф. К. С Юдельсон презумпцията е факт, който се признава за съществуващ с определена степен на вероятност. Или, с други думи, презумпцията е признание на факта за съществуващ по вероятност, че той съществува.(1)
(1)Вж. ПроблемьI доказьIвания в советском гражданском процессе, гл. V. М.,1951, с. 248 и сл.)
Типичен пример за презумпцията са разпоредбите на чл. 17 и чл. 14 от Закона за лицата и семейството. Разпоредбата на чл. 17 гласи: Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици,които произтичат от действителната смърт на лицето”. Този текст е в систематическа връзка с чл. 14 от същия закон, според който съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересуван може да обяви смъртта на отсъствуващото лице, ако в продължение на пет (5) години от него няма никакво известие. Като обявява смъртта на отсъствуващия съдът изхожда от основателната презумпция (предположение), че ако лицето е изчезнало и в продължение на 5 години от него няма никакво известие, то вероятно лицето не е между живите.

Следователно презумпцията заменя или представлява, а още по-точно изпълнява в правото роля на юридически факт и има същото правно значение, както и самите юридически факти. Презумпцията обаче не е тъждествена на юридическия факт. Така, артистът, който изпълнява роля на сцената не е тъждествен на героя, когото той представлява. Прочутият английски философ от ХVII век Томас Хобс забелязва по този повод: маската на Агамемнон оприличава артиста с действителния герой, но той се изказва не от собствено име, а от името на този, чиято роля изпълнява.(1)

1. 
   Томас Хобс, ИзбранньIе призведения в двух томах. Том 1, М., 1964, с. 274).
   

Т. Хобс свързва този пример не с правното понятие юридическия факт, а с правната фигура на представителството, но това не променя нещата по същество. Същото може да се каже и за юридическия факт. Това се вижда и от посочената разпоредба на чл. 17 от Закона за лицата и семейството, според която съдът обявява смърта на отсътствуващото лице. За всеки обаче е ясно, че обявяването на смърта и действителната смърт на лицето са твърде различни неща.

Въпреки че презумпцията заменя или се представя за юридическия факт и има същото правно значение, както и този факт, между тях има съществено различие.

Юридическият факт е обстоятелство, което съществува в обективната действителност. Това е действителният факт на живота. Презумпцията напротив е само предположение, че даден факт е настъпил (съществува).

По-нататък. Юридическият факт е неопровержим. Пред фактите, както е известно, мълчат и боговете. Презумпцията напротив, може да бъде опровергана, освен ако оборването й не е забранено изрично от закона. Така, в посочения вече случай с отсъствуващото лице решението на съда може да бъде опровергано с друг факт - появяването на лицето, обявено за починалия. Действителният факт на смърта се опровергава само в религиозната митология. (1)
(1) Казано между другото, това опровержение понякога струва доста време и нерви на возвърналия се, предвид на големи юридически формалности, които съпутствуват отмяна на съдебното решение. В печата (Литературная газета”) преди години е описана подробно една подобна одисея на един безвестно осъствувавщ гражданин, когото съдът е обявил за починал, но той се е върнал и почти година е доказвал пред съответните бюрократични органи, че е жив, здрав и невредим. Случаят е много добър пример за тезата, че човекът колкото е зоополитикон (политическо същество”), толкова е и същество юридическо.