БЕЛЕЗИ (ПРИЗНАЦИ) НА ПРАВООТНОШЕНИЕТ

Правоотношението въэниква в обществото на основата на правната норма, която предвижда съответните субективни права и юридически задължения на правните субекти. Всяка правна норма съдържа някои общи изисквания, които не са персонифицирани. Те са адресирани към хипотетичния правен субект въобще. В правоотношението тези абстрактни изисквания се конкретизират, с оглед на възникналата фактическа ситуация, на характера на юридическите факти. Следователно, правоотношението е винаги индивидуализирана, персонифицирана двустранна (или многостранна) обществена връзка.

Следващата особеност на правоотношението е в това, че участниците в общественото отношение, урегулирано от правната норма, притяжават субуективни права и юридически задължения, които ги свързват в едно противоречиво единство. Чрез субективното право се реализират интересите и се задоволяват потребностите на субекта в правоотношението.

Специфичната особеност на правоотношението - и това е неговата отлика от всички други видове обществени отношения - се състои в това, че осъществяването на субективни права и юридически задължения е обезпечено и гарантирано от държавата чрез възможното исползване на правната (държавната) принуда.

. На първо място правоотношенията могат да се обособят в специални групи с оглед на отраслевото деление на правото, т. е. според предмета на правното регулиране. В зависимост от този критерий разграничават конституционноправни (държавноправни), гражданскоправни, наказателноправни, наказателнопроцесуални, административно-правни, трудовоправни, семейнобрачни, наследствени и др. правоотношения.

Второто деление е в зависимост от метода на правното регулиране. Според този критерий правоотношенията се разделят на императивни и диспозитивни.

Третото деление се извършва като за критерий се вземат функциите на правото. Според този критерий правоотношенията се разделят на регулативни и охранителни. Това е много важно разграничение, което често се среща в правната литература. . Регулативните правоотношения са свързани с нормална и позволена дейност на правните субукти, с тяхното правомерно поведение, а охранителните правоотношения - с неправомерно, правонарушаващо поведение на един или повече от участниците в правоотношенията, с тяхната дейност, която нарушава предписанията на правните норми, и съответно с прилагането (използването) на държавната принуда. С други думи, реализацията на правото тук е във форма на правоприлагане,а това е държавна дейност.

Следователно в правоохранителните правоотношения една от страните винаги е държавен орган, който прилага едни или други санкции, предвидени в правната норма, а другиата страна е правонарушителят (или правонарушители). Охранителните правоотношения са свързани със защита, охрана на нечие субективно право, което противозаконно се нарушава. Типичен случай тук, например, е нарушаването на забранителните (забраняващите) норми.

На четвърто място, правните отношения се групират често с оглед конкретизация на правните субекти в съответното правоотношение. В зависимост от характера и степента на конкретизация те биват общи (абстрактни) и конкретни. На своя ред общите (абстрактните) се разделят на общорегулативни и общоохранителни, а конкретните правоотношения - на относителни и абсолютни.

При абсолютните правоотношения е определена поимено (индивидуализирана, персонифицирана) само оправомощената страна, докато при относителните са определени, конкретизирани поименно и двете страни на правоотношението.

Общорегулативните правни отношения по своя характер са типови правоотношения, тъй като представляват някакъв общ “типов” модел или вид на отношението, при който съществува връзка на всеки участник в правоотношението с всеки. Всички лица попадат в сферата на действието на правната норма (конституционните права на гражданите, например).

Пето. С оглед на разпределението на субективните права и юридическите задължения между участниците в правоотношението, те (участниците) биват активни и пасивни.
23.3. СТРУКТУРА НА ПРАВООТНОШЕНИЕТО
Всяко обществено отношение, включително и правното, предполага няколко задължителни елементи, които образуват неговата структура. Тези необходими елементи са: субектите, които взаимодействуват помежду си и образуват противоположно единство: единство от субективни права и юридически задължения на страните в правоотношението; обектите, по повод на които се установяват тези взаимоотношения;взаимодействието,което образува съдържанието на общественото отношение. От външната му страна то се изразява в действията (респективно във въздържане от действието, когато правната норма забранява едни или други действия (например, в правоохранителните отношения) на правните субекти.

Участниците (страни, субекти) на правоотношението заедно с неговия обект и съдържанието (взаимодействието) образувт структурата или състава на правоотношението. Съдържанието на правоотношението не е еднородно. Следва да разграничаваме юридическо (правно) и фактическо съдържание в него. Така, в стоката икономистште различават две стойности - потребителната и разменна, като първата служи за задоволямавето на някакви материални или духовни потребности на човека (от храна, облекло, жилище, зрелища, музика и т. н.), а другата намира израз в паричния еквивалент на вложения в стоката обществено-необходим труд. Правистите, от своя страна различават фактическо и юридическо съдържание на правоотношението, като под фактическо съдържание се разбират определени действия, чрез които се реализират субективните права и юридическите задължения на гражданите, а п. од юридическо съдържание - самите субективни права и юридически задължения, т. е. от една страна право на избор, или възможност от определени действия на притяжателя на субективното право (оправомощения),и от друга страна необходимост от съответни дължими действия на лицето по задоволяване субективното право на неговия притежател.

Юридическото задължение е също така мярка, мащаб но не на възможното, а на необходимото, обезателното поведение на съответното задължено лице. Това негово поведение е предписано императивно от правната норма и има за цел да осигури реализацията на субективното право на другото лице, на оправомощения. Ако задължението не се изпълнява, държавата по искането на оправомощения е длъжна да приложи правната принуда, за да гарантира реализация на субективното право на неговия притежател. Задължението, като и субективното право винаги е регламентирано нормативно. То се установява не произволно, а в съответствие с изискванията на правната норма.

Субективното право и юридическото задължение образуват диалектическо (т. е. противоречиво) единство. Няма субективно право, което не би било обезпечено с юридическо задължение. Съответно няма юридическо задължение, на което да не кореспондира определено субективно право на друго лице. Това са корелативни понятия.,т. е. едното не може да съществува без друго.
23.3.2. ОБЕКТ НА ПРАВООТНОШЕНИЕТО
Под обект на правоотношението разбират обикновено онези реални блага, към използването или опазването (охрана, защита) на които са насочени субективното право и юридическото задължение (с. 359). Обектът е благо, с което се разпорежда оправомощеното лице (субект, страна) под закрила на държавата, т. е. благо,което се охранява от държавата.

Обектите могат да бъдат най-разнобразни предмети, които представляват определена ценност за страната в правоотношението (за субекта на правото): движими и недвижими вещи, трудови спестявания, предмети на домашното стопанство, на бита, на личното потребление и т. н.(1)

Много от авторите, особено в наказателното право, разграничават понятията обект и предмет на правоотношението.

Субектът на правото е категория на обективното право, той не е индивидуализиран и персонифициран, докато субектът на правоотношението е конкретен участник, страна в правоотношението, която трябва да отговаря на определени условия. Тези условия фактически са качества, присъщи на субекта и са свързани с неговата правосубектност: въэраст, психическо състояние, специални и др. изисквания необходими за някои видове правоотношения, напр. трудови, семейно-брачни, здравословни и др. подобни.

Качеството “субект на правото” някои приемат за първиччно и определящо юридическо качество, общо и принципно, а качеството “субект на правоотношението” разглеждат като вторично, или своеобразна негова конкретизация.(1)
(1) вж. Теория на социалистическо право, 1973, с. 67. ”Отделна личност не престава да бъде субект на правото, когато не е субект на едно или друго конкретно правоотношение. Никой не може обаче да бъде субект на конкретно правно отношение,без да има принципното юридическо качество субект на правото…Индивидите са изравнени като субекти на правото, а не като субекти на конкретни правни отношения.” (с. 67)
Следователно субектът на правото е обобщен, абстрактен израз на способността на лицето да има права и задължения независимо от конкретните правоотношения. Субектът на правоотношението, напротив е персонифициран участник на отделните конкретни правоотношения, които се отнасят (принадлежат) към един или друг правен отрасъл. Този участник, или страната в правоотношението е индивидуален или колективен субект, който притяжава конкретно субективно право или носи конкретно юридическо задължение.

Субектите на правото са индивиди или колективнш общности от индивиди. Под индивиди се разбират отделни хора, или човек в юридическия смисъл на думата. Колективните общности са колективи от хората, организации от различен вид. Индивидите и колективите могат да бъдат, ако това е предвидено в правните норми, участници в правните отношения, и следователно, носители на субективни права и юридически задължения. Правният субект е всяко лице (физическо или юридическо), което притяжава правосубектност - юридическо качество от особено свойство.(1)

Качеството правосубектност принадлежи на първо място на човека, но не само на физически лица. Международните документи, посветени на правата на човека, пходчертават изрично и преди всичко това основно правно качество на човека.(1)

Следва да се има предвид, че обемът и съдържанието на правосубектността не зависят от индивидуалната воля и желание на човека. Никой не може да бъде ограничен в правосубектността освен в случаите и по реда, предвиден в закона. Тя не може да бъде променена даже със съгласието на техните носители. Сделките, които съдържат такова ограничение са недействителни. Лицето се разпорежда с правата, които му принадлежат, но не и със самата способност да има тези права.(1)

Правоспособността обаче не не е някакво естествено, вродено свойство на човека, както са мислели навремето представителите на естественоправната школа. Тя е юридическо качество, породено от обективното право. По своя обем и съдържание правоспособността се различава през историческите епохи и даже днес в различни страни. Така, различен е каталогът на правата на човека в Древния свят, Средновековието и Новото време. Някои права на човека, които днес се смятат за повече от очевидни, например правото на брак и семейството съществуват далеч не за всички в Средновековието и особено в най-старото време. Ако днес принципът за равенство на хората пред закона е един от основните принципи на правовата адържава, то господствуваващата представа в добуржоазните епохи е представата за неравенство между хората. Правата и юридическите задължения се разпределят в обществото в зависимост от мястото на правния субект в социалната иерархия на обществото.

Ако правоспособността възниква от момента на раждането на индивида, то дееспособността възниква постепенно във времето, след навършването на определена възраст - първоначално частична или ограничена, и след това пълна. Това е лесно обяснимо, ако вземаме предвид, че за извършването на осмислени и отговорни действия субектът следва да притяжава необходимите социален опит, разум и воля, които се придобиват от човека с времето, в процеса на неговото обществено възпитание. В повечето страни днес се приема, че пълната дееспособност на физическите лица настъпва с навършването на пълнолетие, т. е. 18 годишна възраст. Възможни са изключения от това общо правило, то те задължително трябва да са предвидени в закона. Така, у нас ал. 3 от чл. 12 на Семейния кодекс постановява:”Непълнолетният с встъпването в брак става дееспособен, но той може да се разпорежда с недвижим имот само с разрешение на районния съд по местоживеенето му.”

При легалните (т. е. предвидени в закона) ограничения на дееспособността са възможни различни решения на въпроса в отделни страни поради нацоналните, историческите, религиозните и др. особености в тяхното развитие.

Ограничението на дееспособността е възможно и след като лицето е навършило 18-годишна възраст и е придобило по закон пълна дееспособност. Пълното и частичното ограничение на дееспособността на пълнолетния е възможно поради психическо заболяване, слабоумие и др., когато лице изцяло или частично не може да се грижи за себе си ( вж. ЗЛС) и само по съдебен ред.

Само със закон може да бъде ограничена дееспособността на чужденците. Например, те не могат да се ползват с правата, свързани с осъществяване на суверенитета: да участвуват в изборите (избирателните права), да заемат някои, посочени в закона длъжности (съдии, прокурори, следователи, министри и др.), не могат да придобиват право на собственост върху земята (конституционното ограничаване у нас)(1) и във всички други,
(1) Тази конституционна разпоредба отдавно се оспорва и изглежза ще бъде променена с оглед на уеднаквяване на националното ни законодателство с това на Европейския съюз.
точно установени от закона случаи.

Поставяне под запрещение. Юридическото понятие “поставяне под запрещение” е свързано органически с правното качество дееспособност.

Поставянето под запрещение е обявяване на лицето за частично (ограничено) или изцяло (пълно) недееспособно (ограничено или пълно запрещение).

Целта на този правен институт е двуяка. От една страна, поставянето под запрещение цели да вземе под закрила на държавата физическите лица, които са неспособни ( изцяло или частично) сами да се грижат за себе си, не са в състояние със своите действия да осъществяват субективните си права и юридическите си задълженния, да поемат върху себе си юридическите отговорности. Казано накратко, целта на института е да защити с държавноправни средства интересите на индивида. Причината, която обуславя необходимостта от правната защита на такива физически лица е тяхният незрял или увреден разум, съзнание и воля. Това са малолетните и непълнолетните, а също така психически непълноценните хора, които са навършили пълнолетие. Тези категории лица или нямат нужния социален опит и интелектуална зрялост (при малолетни и непълнолетни), или им липсва изобщо необходимия разум и съзнание, за да разбират значението на своите действия и последиците от тях.

. При душевноболните, страдащи от слабоумие (идиотия, имбецилност, дебилност, т. е. различни проявни форми на олигофрения) необходимите нормални разум, съзнание и воля липсват и при навършване на пълнолетието. Следователно, те трябва да бъдат защитени от всякакви недобросъвестни лица, които биха могли в користния си интерес да се възползуват от тези интелектуални недостатъци на болните.

Втората цел на института “поставяне под запрещение” е да защити интересите на обществото, правата на другите лица, които биха могли да бъдат поставени в опасност от неразумните действия на малолетните, непълнолетните и пълнолетните, страдащи от тежки форми на психическо разстройство. В крайна сметка в интерес и на болния, и в обществен интерес е такива лица да бъдат изключени от участниците в гражданския оборот.

Според закона за лицата и семейството (ЗЛС) са необходими комулативно две непременни условия, за да бъде лицето поставено под пълно или частично запрещение. Първо, лицето не може само да се грижи за своите работи. Второ,то страда от слабоумие или от душевна болест.

Вместо лицата, поставени под пълно запрещение и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници. Пълното запрещение е свързано, следователно, с института настойничество.

Сделките, извършени от изцяло недееспособни са нищожни, т. е. не пораждат никакви юридически последици.

Лицата поставени под ограничено запрещение имат частична(ограничена) дееспособност. Те могат да извършват някои дейности сами, а други - със съгласието на техните родители или попечители.

Ограниченото запрещение се регулира с нормите на института на попечителство. Законът позволява на поставените под частично запрещение сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите си нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. Другите сделки могат да се сключват само със съгласието на родителите или попечители.