Обща теория на правото (Помагало) от проф. Владимир Захаров

Хипотезата е първата част от правната норма, в която се съдържа юридически факт (или факти, образуващи юридически състав), т. е. се посочват фактическите обстоятелства или условия, при които се реализира предписаното правило за поведение. Съответно възникват определени правни (юридически) последици във вид на субективни права и юридически задължения на страните в правоотношението. В някои случаи хипотезата не е формулирана изрично, а се извлича логически от диспозицията на нормата. В зависимост от формулировката на нормата хихотезите биват определени точно или относително. В този случай те се наричат абсолютно определени или оттносително определени хипотези. Няма обаче норма без хипотеза, както считат някои автори, които смесват хипотезата с нейната формулировка в текста на закона, тъй като без юридическия факт, който е настъпил няма да възникнат никакви юридически последици.

Диспозицията е тази структурна част от правната норма, в която е формулирано самото правило за поведение (субективно право и юридическо задължение), т. е. се съдържа позволение, задължение или забрана. Диспозицията е централен елемент в структурата на правната норма, тъй като тя посочва конкретното поведение на участниците в правоотношението, когато е настъпил юридическият факт, формулиран в хипотезата. Диспозицията, както посочихме, е ядрото и свързващото звено между отделните части на нормата, вкл. и санкцията. Ако тя се нарушава и не се изпълнява, в действие влиза санкцията, третата част от правната норма.

С оглед степента на своята конкретност диспозицията се разделя на два вида. Тя може да бъде относително или абсолютно определена. Когато субективното право или юридическото задължение е определено точно и безусловно, диспозицията се счита за абсолютно определена с оглед на дължимото поведение. Тя предписва на правния субект, на страните в правоотношението точно определени действия (или забрана да се действува). Абсолютно неопределени диспозиции не са възможни. Диспозицията може да бъде описателна когато в нея се дават пояснения за някои обстоятелства относно нейното приложение. Диспозицията също така е задължителен елемент на правната норма. Без нея нормата е безсмислена и е лишена от своето юридическо съдържание.

Санкцията е тази структурна съставка на правната норма, в която са посочени правните последици, които произтичат от неизпълнението на предписанията на нормата, т. е. от нарушаването на диспозицията. Тя не е задължителен елемент в структурата на правната норма. Когато в нормата отсъства санкцията, тя се нарича двуелементна. Такива са нормите на международното право, на конституционното право, най-различни устройствени норми и т. н. Това съвсем не означава, че нормите в тези отрасли не се охраняват с принудителната сила на държавата. Но принудата е предвидена в други норми, често и от други отрасли на правото.

Санкцията е задължителен елемент само в триелементните правоохранителни норми, които забраняват да се извършват общественоопасни действия (бездействие) и са свързани с правонарушенията. Когато се изпълняват задълженията от правния субект, посочени в диспозицията, санкцията не действува, не се прилага. Тя се проявява в случай на нарушение на правната норма, т. е. накърняване на нечие субективно право или неизпълнение на задължение.

Санкциите също се разделят на два вида в зависимост от тяхната конкретност: абсолютно определени и относително определени санкции. Абсолютно определени санкции преобладават в древното право и през Средновековието, те не предоставят избор на правоприлагащия орган при налагане на наказанията и не дават възможност да се отчита степен на вина при правонарушението (смъртно наказание, глоба в точно определен размер, лишаване от свобода на точно определен срок и т. н.). Съвременните санкции са относително определени и предоставят определен простор на правоприлагащия орган да отчита степента на вината на дееца при налагането на наказанията.

Санкциите биват също наказателни и правовъзстановителни. Наказателните санкции са специфични за публичното право, а правовъзстановителните се прилагат в частното право. На свой ред наказателните санкции се разделят на три вида: а) наказателно-правни, или углавни, които се налагат за извършени правонарушения във вид на престъпления; б) административно-правни, които обслужват административното право и се налагат за административно-правни нарушения, т. е. правонарушения с по-малка степен на обществена опасност в сравнение с престъпленията, и в) дисциплинарни наказания, налагаеми в трудовото право за трудовоправни нарушения, а също така за правонарушения предвидени в специални Устави и Правилници (напр. в армията).

Най-тежките наказания са предвидени в Наказателния закон, който предвижда възможност да се налага наказание във вид на лишаване от свобода. В миналото най-тежкото бе смъртното наказание, което е заменено днес с доживотен затвор без право на помилване. Най-разпространеното наказание за административното правонарушение е глоба или отнемането на някакви специални права (на управление на МПС, на ловуване и т. н.)

Правовъзстановителните санкции нямат наказателен характер и имат за цел да възстановят положението, съществувало до правонарушението. Те се прилагат в отраслите на частното право и имат предимно имуществен характер.

Публичноправните норми уреждат устройството, задачите и функциите на държавните органи, техните права и задължения (правомощия), отношенията между тях и гражданите и т. н. Тяхната специфична черта е властническия характер, тъй като те са свързани със суверенитета на държавата. Такива са напр. нормите на конституционно, административно, наказателно и др. отрасли на публичното право, изобщо всички норми, които уреждат устройството, компетенциите, задачите и функциите на държавните органи от трите (четирите) вида власти. Властнически норми се наричат също така императивните или заповедническите (от лат. imperativus - повелителен, заповеднически, не допускащ избор в противоположност на диспозитивен). Те съдържат в себе си безусловна, императивна заповед да се извърши или да не се извършват определени действия.

Частноправните норми регулират отношенията между правните субекти в частния живот на гражданите, т. е. отношенията главно между физически и юридически лица. Тези норми предоставят на правните субекти определен простор за действие, определят само най-общите параметри (рамки) на тяхната дейност, дават свобода на избор дали да влизат или не в отделни правоотношения помежду си, да действат по свое усмотрение. Те не съдържат императивна заповед, на която трябва да се подчиняват правните субекти, те сами определят своето поведение, сами се разпореждат с предоставеното им субективно право. Такива норми се наричат диспозитивни (от лат. dispositivus - този, който се разпорежда, на който е предоставено право на избор в противоположност на imperativus). Това са нормите на частното, и преди всичко на гражданското, на търговското и др. подобно право, т. е. нормите, които предоставят възможност на правните субекти (на страните) свободно, доброволно да влизат в правоотношения на основа на равенство и автономност.

Правните норми, които пораждат, променят или прекратяват (погасяват) субективните права за участника в правоотношението, се наричат съответно правопораждащи, правопроменящи или правопрекратяващи. Нормите, които установяват задължения, са правозадължаващи, а тези които забраняват да се извършват определени действия (респ. да се проявява бездействие), се наричат забранителни. Дефинитивните правни норми съдържат определение на някакво правно понятие или разкриват смисъла на някакъв термин. Компетенционните норми установяват кръга на правомощията на съответен държавен орган. Регулативните правни норми регулират обществените отношения, а в санкционните се съдържа една или друга санкция за извършеното правонарушение.

По своите формулировки правните нрми понякога се различават твърде съществено. Обикновено се използуват три начина на формулиране на правните норми.

Прекият начин, който се нарича още изчерпателен е най-удобен, ясен и сравнително точен способ на формулиране на правната норма. При него в текста се посочват всички елементи на правната норма, т. е. хипотеза, диспозиция и, ако е предвидена, санкция. Този начин на формулирането на правните норми е преобладаващ.

Препращащият и бланкетен начини на изразяване на правните норми се използват в интерес на максималната икономия на текста с оглед икономичност, пестеливост на изразите и за да се избегнат повторенията.

В препращащия начин текстът не съдържа всички елементи от структурата на нормата, а само препраща към текста на друг член в същия нормативен акт, където ги има. Такива са напр. текстовете на чл. 72, ал. 2, чл. 96, чл. 97, ал., т. 3, същия член ал. 2 и 3, чл. 101, ал. 1, чл. 109, чл. 131, чл. 158 т. 4 от Конституцията и мн. други.

При бланкетния начин на формулиране на нормата също е налице препращане към някакъв друг текст, което (препращане) обаче е от по-общ характер. В случая се препраща към текста на друг нормативен акт или даже към бъдъщ закон, който предстои да се приеме. Този начин на формулиране на правните текстове изпълнява по-скоро своеобразна сигнална функция, информира правоприлагащия орган или друг правен субект: внимавай, нормата още не е влязла в сила, предстои да се приеме нов нормативен акт, в който ще бъдат формулирани необходимите елементи на правната норма; или, внимавай, по този въпрос има специален закон и т. н. Тук препращането не е точно и определено, както в първия случай, но от по-общ характер. Такива са напр. текстове на чл. 33, ал. 1, чл. 36, ал. 3, чл. 41, ал. 2, чл. 42, ал. 2, чл. 44, ал. 3, чл. 46, ал. 3, чл. 47, ал. 5, чл. 59, ал. 2, чл. 60, ал. 2, чл. 61, чл. 149, ал. 2, чл. 152 от Конституцията и мн. др.

Съществуват три основни разновидности на тези актове: нормативен, индивидуален и тълкувателен.

Нормативният акт е източник на правото и се използва от правоприлагащите органи. Той съдържа правни норми, на които се позовават субекти на правото и действа неопределено време, до изричната му отмяна.

Индивидуалният акт е, като правило, акт на оперативно управление на държавния орган. Той не съдържа правни норми и не е източник на правото. Този акт е конкретен, т. е. в него е записано някакво конкретно решение на правния субект - присъда, заповед и т. н. Индивидуалният акт е персонифициран и съдържа, но не общо, а индивидуално правило за поведение (конкретна разпоредба). Той е срочен и се издава на основата на нормативния акт и за неговото изпълнение. Следователно индивидуалният акт е вторичен, издаден на основата на вече съществуващ акт с по-висока юридическа сила.

В държавното управление индивидуалните актове се използват като актове на правоприлагане. Те изпълняват ролята на юридически факти, като с тях винаги е свързано или възникването, или изменението, или прекратяването на субективните права и юридически задължения.

За разлика от вторичните нормативни актове, които се наричат още конкретизиращи, индивидуалните актове са персонифицирани, т. е. се отнасят до точно определени личности или субекти. Най-важната им особеност е, че те не притяжават качеството нормативност и се характеризират с еднократност на действието, т. е. загубват юридическата си сила с тяхното изпълнение и по такъв начин прекратяват своето действие.

Тълкувателният акт също не съдържа правни норми и в това отношение прилича на индивидуален. Но той само разяснява и конкретизира, персонифицира смисъла на нормата. Тълкувателният акт е типичен за Конституционния съд, чиито решения, смятат някои, имат нормативен характер.

14.1. НОРМАТИВЕН ПРАВОВ АКТ. ВИДОВЕ
Нормативните актове, както вече отбелязахме, са източници на правото. Те са писмени юридически документи, съдържащи правни норми, от които се ръководят преди всичко правоприлагащите държавни органи.

Нормативният акт е специфичен за романо-германското и славянското правно семейство и се възприема още от Римското право, което познава вече такива правни актове като едикти, сенатус-консулти, императорски конституции и др. Днес нормативните актове са единствен или господстващ източник в континенталното право.

Нормативните актове притяжават важни предимства пред останалите източници на правото. Най-напред те са динамични и могат да се променят по-бързо от останалите източници.

Другото тяхно важно качество е гъвкавост и точност, в тях съвсем ясно и определено се записва субективното право и юридическото задължение.

По формата си нормативните актове са твърде разнообразни. Съществуват различни видове нормативни актове - конституции, кодекси, устройствени и текущи закони, постановления на Министерския съвет, правилници, наредби и инструкции на министрите и общинските съвети ( по въпроси от местно значение).

Според юридическата си сила всички те могат да се разделят на две оссновни групи. Първата група съдържа първични или законови актове, в които е записано първично, не съществувало преди право. Към втората се отнасят подзаконови, или вторични актове, създадени на основата на вече съществуващи закони. Някои от тях притяжават качеството нормативност. Вторичните нормативни актове детайлизират първичните и не бива да им противоречат. Те се наричат още конкретизиращи нормативни актове.

Нормативните актове притяжават характерни особености. Най-напред това е правотворчески акт на компетентния държавен орган. На системата на нормативните актове е присъщо качеството йерархичност или съподчиненост. Актовете се подреждат съобразно тяхната съподчиненост, която зависи от положението на държавния орган в системата на държавния апарат.

Нормативните актове могат да се подреждат и съобразно тяхната юридическа сила, която се обуславя от мястото на даден нормативен акт в иерархията на нормативните актове. Висша юридическа сила притежават конституционните закони. След тях в йерархията се нареждат другите закони и по-нататък подзаконовите., наречени също вторични актове.

С оглед на систематиката най-общото разделение на нормативните актове е на законови и подзаконови. Основният критерий на класификацията е предмет на правното регулиране. В зависимост от този критерий актовете се разделят съобразно отрасловото деление на правото на гражданскоправни, наказателноправни, административноправни, финансовоправни, конституционноправни и т. н. Нормативните актове могат да се класифицират и съобразно субекта на правотворчеството на правните актове на Народното събрание, на Министерския съвет, на Президента и др. Те могат да се групират и по територия на действието. В този случай биват общи или централни, и местни. Най-после могат да се обединят даже по юридическото наименование на акта - декрети, постановления, укази, правилници, инструкции и т. н.

14.1.1. ЗАКОН. ПОНЯТИЕ, ПРИЗНАЦИ, ВИДОВЕ
Частично този въпрос е засегнат в темата “Естествено и позитивно право”, когато се разглежда въпросът за съотношението между естествен и позитивен закон. По същество законът там се отъждествява с общото понятие “право”. Същевременно се подчертава, че от дълго време насам в теорията се разграничават понятията природен (или естествен) закон и законите в обществото, създадени от човека, включително и от държавата. Многовековният проблем е как да се разбира тяхното съотношение, ако обществените закони са обективни, не са произволни.

През ХIХ в. науката започва да разграничава право във формален и право в материален смисъл. Общата теория на правото се занимава, както бече бе отбелязано, само с въпроса за правото във формален смисъл, т. е. законът се разглежда като нещо различно от правото. Правото е по-широко понятие, а законът е само неговата форма, една от неговите разновидности. В правната теория това е акт на законодателната власт, на парламента.

Законът притяжава висша юридическа сила в сравнение с подзаконовите актове. Това означава по-специално, че всички други (вторични) правни актове не трябва да противоречат на закона, тъй като се издават за неговото по-нататъшно развитие и конкретизиране с цел да се реализира закона. Това изискване се разбира в смисъл, че всички вторични актове трябва да бъдат законосъобразни.

Висшата юридическа сила на закона в сравнение с вторичните актове означава също, че законът не подлежи на утвърждаване и не може да бъде отменен от никакъв друг държавен орган, освен Народното събрание у нас, което притяжава правото на законодателство като свой неотнимаем прерогатив. Законът може да бъде отменен или изменен само от законодателния орган с друг закон.

Всички закони на парламента (на Народното събрание у нас) трябва да отговарят днес на основното изискване - да бъдат конституционносъобразни, т. е. да бъдат в съответствие с Конституцията и да не й противоречат. От всички закони в страната само на конституционните закони принадлежи върховенство по отношение на всички други нормативни актове. Другите, неконституционните (устройствени, текущи и др. ) закони притежават фактически само качеството на приоритет по отношение на другите нормативни актове, т. е. висша юридическа сила само по отношение на подзаконови нормативни актове.

Законите, и това е също тяхната важна особеност, се приемат по специален ред, предвиден в Конституцията и Правилника на Народното събрание, което е предмет на специална научна и учебна дисциплина “Конституционно право на Република България”. Неговият предмет включва също подробна класификация на актове на Народното събрание, и на първо място на основния му акт - закона.

Тук ще отбележим само, че класификацията на законите може да се извърши според различни критерии в зависимост от целите и задачите, които се поставят пред нея. Тя може да бъде по предмета на правното регулиране (конституционни, наказателноправни, гражданскоправни, процесуални административноправни, търговски, финансови и под. закони), по неговия метод (императивни и диспозитивни ), по време на действие (срочни и безслочни), по териториално действие на закона (общонационални и регионални), по неговото наименование (конституции, кодекси, декрети и пр.), според органа, който издава закона (там, където законодателният орган може да действа в двойното си качество в зависимост от важността на компетенцията, напр. Народно събрание и Велико народно събрание) и т. н. Отделен вид образуват общите, специални и изключителни закони. От миналото остава също разделението на закони в тесния (собствения) и широкия смисъл, който включва всички форми на обективното право.

Основните закони (конституционните) съдържат норми от най-общ характер (някои ги наричат норми - принципи) и имат пряко действие. ако няма специален закон, създаден на основа и в съответствие с Конституцията. Те се отнасят до организацията на цялата държава и нейната форма, общественото устройство, конституционните права на човека и други основни обществени отношения.

Правните принципи закрепени в конституционните норми определят изискванията, на които трябва да отговаря законодателството.

След приемането на нормативния акт той не влиза в сила веднага, необходимо е да измине определен период от време. Това време е нужно за обнародване на нормативния акт, за да се запознаят със съдържанието му неговите адресати - гражданите и правоприлагащите органи.

Обнародването е съществено условие за действието на законите в демократичната държава. Тяхната пълна гласност е безусловно изискване на правовата държава. Конституцията задължава съответните компетентни органи да публикуват всички нормативни актове в ”Държавен вестник” (чл. 5, ал. 5 от Конституцията). Те влизат в сила три дни след тяхното обнародване, ако няма друг срок, изрично посочен в самия закон. Денят на обнародването не влиза в този тридневен срок. Срокът изтича в 24 . 00 ч.

След приемането на нормативния акт има 15- дневен срок, в който той трябва да се обнародва от президента. Ако президентът не е съгласен със закона като цяло или неговите отделни разпоредби, той може да го върне за повторно гласуване, като това става с писмена мотивировка. Правото на държавния глава да върне спорния закон за повторно приемане се нарича често право му на ”отлагателно вето”.

Повторното приемане на закона се извършва при утежнени за Народното събрание условия. Новото гласуване на закона изисква вече квалифицирано мнозинтво от всички народни представители в парламента, т. е половина плюс един от 240 негови члена, тъй като в Основния закон на страната е предвиден постоянен брой на народните представители. Ако законът се приема за пръв път, той се гласува с мнозинство от присъствуващите при наличие на конституционно установен кворум, който се образува от обикновено мнозинство от общия брой на народните представители. След повторното приемане промулгацията (обнародването) на закона трябва да бъде извършена от президента в срок от 7 дни след получаването му. Общото правило за влизане в сила на законите у нас, както вече бе споменато, е изтичането на три дни след тяхното обнародване, ако в закона не е посочен друг срок. В този последен случай са възможни два варианта на влизането му в сила - от деня на неговото обнародване (така влезе в сила напр. действащата конституция от 1991 г.) или от датата, отбелязана изрично в нормативния акт. Най-после отделните текстове (членове, алинеи и даже точки) могат да влизат в сила в различно време, а също в различно време да прекратят своето действие. Прекратяването на действието на нормативния акт означава, че неговите норми губят юридическата си сила, т. е. държавата не гарантира вече защита на права и задължения, записани в нормите на този акт.

В националните законодателства на другите страни се предвиждат свои срокове за влизането на закона в сила, които са съобразени с конкретните условия на дадена страна.