Класификация, или видове презумпциите

.

В зависимост от класификационното основание презумпциите могат да се групират по различен начин. Ще посочим най-разпространените класификации.

Конкретните, или специалните презумпции, за разлика от общите, имат значение не за всички,но само за определен вид правоотношения. Тяхната валидност зависи от конкретните фактически обстоятелства. Пример за подобна презумпция е предположението, че една и съща вещ, продадена на няколко лица, е продадена най-напред и принадлежи на този, който първи е предявил иск в съда. Това съвсем не изключва възможността презумпцията да се оборва с всички допустими от закона средства.

Според юридическата сила, или степента на своята задължителност презумпциите биват фактически и юридически, или законови (легални). Фактическите предположения не са предвидени в нормативния акт, но съществуват като общоизвестни (общоутвърдени) житейски истини, с които се съобразяват съдебните и други правоприлагащи органи. Те имат значение на доказателствен акт, който подлежи на свободна съдейска оценка, и следователно може да бъде признат за истина или отхвърлен от правоприлагащия орган. В хода на доказването се правят определени логически изводи. Така, в законодателството на една или друга страна може да не е записана презумпцията, според която притяжателят на вещта се счита за неин собственик, докато не е доказано обратното. В практическото съдопроизводство винаги ще се отчита обаче факта на притяжанието като доказателство, че тази вещ принадлежи на дадено лице като на собственик. Ако презумпцията не отговаря на истината, тя следва да се обори от заинтересуваното лице. Фактическите презумпции се наричат понякога прости, или обикновени, за разлика от юридическите или законови презумпции.

Следователно, за простите предположения са характерни две неща: първо, законът не задължава да се съобразяваме винаги с фактическите презумпции, и второ,те могат да се оборват чрез argumentum a contrario, т. е. чрез доказателство от противното(1).

Юридическите презумпции са предвидени в правната норма и по тази причина се наричат законови, или юридически предположения. Естествено е да възникне въпрос защо законодателят е формулирал едни или други ппрезумпции непосредствено в правото. Отговорът на въпроса следва да се търси в практическите цели на съдопроизводството. Вече изтъкнахме, че същината на презумпциите се крие в изводите, които се правят от известен и безспорен факт за неизвестен факт. Морандьер сочи с основание, че понякога доказването на юридически факт или сделка е крайно затруднено. Законът може да освободи една от страните от прякото доказване и да изведе истинността на предполагаемия факт от съществуването на друг факт, който се доказва по-лесно. Именно в такива случаи са необходими законовите, или юридическите презумпции(1).

Оборими, или относителни са презумпциите, когато юридическите факти или правата на субектите се предполагат за съществуващи, докато не е доказано обратното. В този случай тежестта на доказването преминава на противната страна. Така, чл. 32(1) и чл. 33 (1) от Семейния кодекс съдържат разпоредби, според които съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване. Съпругът на майката може да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него. Този иск може да бъде предявен до изтичането на една година от узнаване на рождението.

Вече сочихме, че предположението относно смъртта на лицето, ако пет години от него не е получено никакво известие, е оборимо. Вж. чл14 ал1 от ЗЛС,който постановява:”След като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъствуващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересуван обявява неговата смърт. ” Чл. 18 от ЗЛС урежда последиците, които настъпват, ако се окаже, че обявеният за умрял е жив, т. е. когато презумпцията пада. Не случайно законодателят употребява израза “обявява неговата смърт”, а не признава за починал. С други думи,съдът не констатира смъртта на отсъствуващия, но само предполага, макар и с голяма степен на вероятност, съществуването на факта на смъртта. Съдебната презумпция изпълнява ролята или функцията на юридически факт. Така, чл. 17 от ЗЛС постановява:”Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето. ”(1).
(1)Законодателството на отдели страни установява различни срокове за обявяване на смъртта на безвестноотсъствуващите. Например, според закона, който е действувал в Ливан до 1995 г. семействата на изчезналите нямали право да искат обявяването на тяхната смърт в продължение на …. 90 (деветдесет !) години. През този срок евентуалните наследници не биха могли да наследяват имотите на изчезналия, а съпрузите им да се омъжат повторно. Новият закон, приет през 1995 г. разрешава на мюсюлманите да искат обявяване на смъртта четири години след изчезването на лицето и да изчакат още шест години за получаване на наследството. За христианите срокът и за вземането на съдебното решение, и за наследяването е 10 години.

Трябваше да се случи жестоката гражданска война в Ливан и да изчезнат в хода на войната над 10 000 ливанци, за да се отмени един очевадно архаичен закон, защищаващ в продължение на деветдесет години наследстнвените права на изчезналия и унижаващ жената чрез фактическото унищожаване на нейното брачно право.

В гражданското право, както отбелязохме, действува презумпцията за виновност, за разлика от противоположната презумпция в правоохранителните правоотношения, свързани с наказателната юридическа отговорност (наказателно-правна, административно-правна и в някои други отрасли на правото). Правонарушителят, който е причинил имуществена вреда, не е изпълнил юридическото задължение или по друг начин е нарушил чуждото право, се счита за виновен докато не е доказал, че той е действувал невиновно. (1)

При безусловните, или абсолютните презумпции (необорими) не се допуска нормативно ( забранява се от закона) доказването на противното, т. е . юридическите факти или правата се приемат за безусловно дадени. Необоримите, или абсолютните презумпции не познават изключение. Тяхното опровержение не се допуска от закона. (1)

Изискването, че никой не може да се позовава на незнанието на закона е известно от древността, задълго даже до възникването на римското право. Първите ни известни най-древни закони (закони на Ур Наму, на Ешнуна, на Липит Ищар, на Хамурапи и др.) или са изсечени върху камък (базалтови стели) и поставени на най-видно място (при влизането в страната, на нейните граници, или на градските площади),или са записани върху глинени плочки,или са пирографирани върху дървени дъсчици (както при квиритите - древните римляни) и пр., за да бъдат доведени до знанието на всички свои адресати.

Презумпциите имат важно значение както за процесуалното, така и за материалното право. Тяхното значение за материалното право не е така очевидно, и по тази причина някои считат, че презумпциите са правни фигури, характерни само за процесуалното право. Още повече, че с тях е свързано обикновено такова процесуално понятие като тежестта на доказването. Старото римско процесуално правило гласи: задължението да се доказва пада върху онзи, който твърди, но не и върху този, който отрича. . Така, презумпцията за невиновност в наказателното (или административното) право, или обратно, презумпцията за виновност в гражданското право изискват обвинителят или ответникът да оборят презумпцията, т. е. обвинителят да докаже виновността на обвиняемия. Обвиняемият не е длъжен да доказва своята невинност. Съответно причинителят на имуществената вреда в гражданския процес е длъжен да докаже, че няма вина в причиняването на вреда.

Виновността (респективно невинността) се доказват по установения в закона ред.

Не може да се отрече, разбира се, голямото практическо значение на презумпциите преди всичко в процесуалното право, но те играят важна роля също така и в материалното право. В този случай презумпциите действуват като мълчаливо приемани предположения, защото са очевидни и не пораждат спорове. Например, при купуване на някаква вещ на пазара, купувачът не иска от продавача доказателства,че той има право да отчуждава дадена вещ. Мълчаливо се приема,че продавачът има право да се разпорежда с вещта. (1)
(1). (Вж. О. С. Иоффе,М. Д. Шаргородский. Вопрось1 теории права. М.,1961,стр. 262). Въпросът за презумпции в правната теория има своя драматична история в недалечно минало. В социалистическата теория той продължително време бе идеологизиран и политизиран. Открито се провъзгласяваше “голямото постижение” на социалистическия процес, “който се е отказал от презумпциите като от всякакви формалности, които затрудняват установяване на материалната истина”. (вж. В. И. Каминская. Учение о правовь1х презумпциях в уголовном процессе. М-Л, 1948, с. 89 ) . Нихилистичното отношение към презумпциите в наказателния процес намира своето обяснение в практическите потребности на репресивната машина по време на Големия терор в Съветския съюз през 30-те години. Автентичният теоретик и пропагандатор на подобни възгледи (по въпроса за презумпциите) е А. Я. Вишински, който в същото време е и Главният прокурор и обвинител в процесите през тези години. Той обяви направо презумпцията за невиновност за ненужна и вредна “буржоазна формалност”. Влиянието на тази политизирана и назадничава теза се усеща в учебниците по теория на социалистическото право чак до седемдесетте години (вж. учебник по ТСП от 1973 г. ).. В гражданското право по същото време се наложи презумпцията за приоритета на държавната собственост пред кооперативната, обществената и личната, според която презумпция “тежестта на доказването на правото на собственост върху имуществото при спор пада върху кооперативната и обществената организации и гражданите, но не и върху държавните организации”(вж. Гражданское право, М.,1944, т. 1, с. 250. Учебник под редакция на проф. Генкин). В теорията и практиката през този период се подчертава класовото значение на презумпцията за държавната собственост. Върховният съд на РСФСР посочва изрично, че “при споровете на държавата с частно лице, особено от средата на нетрудещите се, трябва да се установи презумпцията в полза на държавата” (Вж. проф. Юдельсон, с. 256).
22. ЮРИДИЧЕСКИ ФИКЦИИ
Латинската дума “фикция” означава буквално измислица, нещо не съществуващото в реалния свят. Правната конструкция, наречена “юридическа фикция” (fictio juris), е известна още в римското право, а още по-точно и в древното вавилонско право. В римското право тази юридическа фигура придобива сравнително завършен вид. Днес юридическите фикции се разглеждат като квазиюридически факти, или мними, неистински, несъществуващи юридически факти.

В математиката съществува понятието имагинерна, или въображаема величина, коята наподобява в определен смисъл юридическата фикция. Имагинерната величина означава нещо, което е възможно само в мислите, във въображението. В този смисъл и юридическата фикция е мним, несъществуващ, имагинерен факт, който съществува само в правната представа, или въображението.,но се приема, че той съществува в реалната действителност. От друга страна е възможно фактът или правата, които съществуват в живота да се обявяват за несъществуващи.

Тук веднага проличава отликата на фикцията от презумпцията, за която е характерно по-начало съществуването на предполагаемия факт, и като изключение - неговото несуществуване.(1)
(1) вж. Проф. К. С. Юдельсон. Проблема доказьiвания в советском гражданском процессе, гл. V Презумпции как основание освобождения от доказьiвания. М., 1951, с. 248 и сл.
Юридическата фикция е правнотехническо средство, или приьом, който се използва в правото, за да се подведе нещо реално, действително към някаква условна формула, която има правно значение. Типичен пример на юридическа фикция, известен още на римските юристи е да се разглеждат заченатите деца като родени, ако след раждането това ще бъде в тяхната полза. Целта на тази правна конструкция е чисто житейска и същевременно справедлива, разумна и хуманна: да се признаят и заченатите деца за правоспособни (т. е. за субекти на правото), които имат законно право на част от откритото вече (в случая на неочакваната смърт на бащата) наследство.(1)
(1)Политическият спор в края на ХХ в. между католическата църква (в Италия, в Полша) и светските партии по въпроса за законността и хуманността на абортите има и своя юридическа страна, а именно дали заченатите, но още не родили се деца следва да се признаят за субекти на правото. Този спор е спор между глухите, защото страните си служат с мирогледни аргументи, които са логически несъвместими. За католическите противници на аборта извършването му е дръзко противопоставяне на волята на бога и е фактически убийство на детето, тъй като жвотът на всеко живо същество е даден от бога . Светските застъпниците на аборта, напротив, не признават в ембриона правния субект и считат, че биологическият живот на детето се дава от родителите, и преди всичко от майка на детето, и следователно тя, а не бог се разпорежда с правото на майчинство. В този случай мълчаливо се предполага, че субектът на правото, а заедно с него и качеството правосубектност, се появява само след раждането,
Юридическите фикции не се разделят на законови и фактически, тъй като трябва да бъдат предвидени задължително в правната норма, т. е. те винаги са законови. Поради това, че са записани в закона и приемат задължително някакъв несъществуващ факт за съществуващ, те придобиват качеството необоримост. Правните фикции са необорими квазиюридически факти.(1)
(1). Латинска дума“квази” означава буквално като че ли”, т. е. нещо мнимо, неистинско, лъжовно.
Понякога е трудно да се разграничат юридическите фикции и презумпции. Например, може да се твърди с основание, че вече посочената презумпция за познаване на закона, с нейната максима, че “правните норми са известни на всички” е фактически “fictio juris”, която приема всички юристи, да не говорим за гражданите-неюристи, за енциклопедисти в областта на правото.

Като правнотехническо средство фикциите се използуват днес както във вътрешнодържавното, така и в международното право.

За илюстрация може да си послужи, например,спогодбата между правителството на Република България и правителството на република Индонезия за избягване на двойното данъчно облагане (вж. ДВ, бр. 37 от 30. 1v. 1993 г.), която прибягва към фикция при тълкуването на термина “граждани”. Чл. 23, ал. 2 пояснява: Терминът “граждани” означава: всички физическси лица, притежаващи гражданство на една от договорящите държави, а също така всички юридически лица, сдружения и асоциации, чийто статус като такива произтича от действуващото законодателство на една от договарящите държави. Казано другояче, спогодбата обявява за граждани не само физически, но и юридически лица и други колективни субекти.

Юридическата фикция се използва също така в Правилника за прилагане на Закона за данък върху общия доход (Д.в.”, бр. 100/94 от 6.12.94 г.), който в чл. 3 ал. 3 предвижда: ”Доходите на българските граждани, изпратени на работа в чужбина от българските работодатели, се считат за придобити в Република България”, и на това основание се облагат с данък върху общия доход. Юридическата фикция твърди в случая, че българският гражданин, изпратен на работа в чужбина от българските работодатели, например в Германия, в Либия или Сибирска Русия, придобива своите доходи не в тези стрпани, а в България.

Най-после юридическата фикция стои в основа на института на осиновяването, който регулира съответните отношения в семейното и наследствено право. Нашият закон не прави разлика между децата, родили се в дадено семейство и децата, осиновени от същите родители.

Обикновено считат, особено в европейската юридическа литература, че понятието “fictio juris”е формулирано за пръв път в римското право. В действителност тази институция римляните възприемат от Изтока. Като юридически технически прийом тя е известна още във вавилонското законодателство. В Древния Вавилон юридическата фикция се е използвала в случаите, когато не е било възможно да се приложи“принципът на талиона” (равно за равно”,”око за око, зъб за зъб”). В такива случаи съдията е прибягвал до фикция, без да има понятие, разбира се, че използва юридически прийом, който впоследствие ще се нарича фикция. Така, на лекаря, който е направил несполучлива операция, отрязвали пръсти, на опърничавия роб откъсвали ухото и т. н.(1). Считало се, че за несполучливата операция са виновни пръстите, а ушите са дадени на човека за да слуша. Такава фикция се е наричала

Понятието юридическа фикция се разработва и от средновековните юристи с оглед на понятието юридическо лице. Римското право използва това правнотехническо средство, но не стига до правната фигура юридическо лице като самостоятелен субект на правото, наред с физическото лице. Римското право създава необходимите предпоставки за конструиране на новото понятие “юридическо лице”, като признава за носители на права и задължения някои корпорации като държавата, общините и т. н. Римляните обаче не са стигнали до там, да приемат, че тези обединения са нов правен субект,различен от физическите лица, които ги образуват.(1)

1. 
   М. Андреев, Римско право, с. 143.
   

Един от първите, които се опитват да разкрият същността на юридическото лице е папа Инокенти 1V, който счита, и с основание, че юридическото лице е абстрактно правно понятие, на което се приписва качеството на физическо лице. С помощтта на фикцията съюзът на лицата се разбира изкуствено като едно лице. Теорията на фикциите се разработва най-вече от цивилистите през ХIХвек. (1)

Да припомним, че първият компонент на правото разгледано като система е правосъзнанието, или интелектуалният компонент в двете негови основни форми (може да се каже също, че на двете стъпала на развитието), а именно - масово правосъзнание (на първото стъпало) и теоретико-идеологическо (на второто стъпало) съзнание за правото, включително и професионалното правосъзнание, или правосъзнанието на юристите,което се изработва на основата на теоритически знания и юридическа практика.

Вторият компонент е обективното право, или нормативният компонент,който се състои от правнити институции. По-горе ги разгледахме заедно със субективното право от методологически съображения, въпреки че неговото (на субективното право) истинско място е тук, в раздела за правоотношенията., защото без субективни права и юридически задължения няма и правно отношение. Тези субективни права и юридически задължения образуват юридическо съдържание на правоотношението.

В реалната действителност съществува безкрайно разнообразие на обществени отношения и връзки (семейно-битови,приятелски, служебни,делови, производствени, трудови, икономически, политически,културологически,нравствени, юридически и т. н.) във всички сфери на обществения живот. Още древните гърци определят човека като “зоополитикон”, т. е. политическо, или обществено същество. Римляните го разглеждат и като юридическо същество.

Отделният индивид живее в изключително сложна система от най-различни обществени отношения . Всъщност целият обществен живот е огромна динамична система от най-разнообразни връзки и отношения, които изразяват взаимодействие между отделни хора и колективи (съдружества, организации, обединения и пр.) в гражданското и политическото общество. Именно в този смисъл човекът се определя понякога като “съвокупност от обществените отношения” (Маркс).

Обществените отношения между хората и техните обединения се изграждат върху обективна основа, която не зависи от волята и желанието на отделните индивиди. Тази обективна основа са техните материални и духовни потребности и интереси, които постоянно се развиват, умножават и практически са безгранични.

Богатството и неизчерпаемостта на тези потребности и интереси се определя преди всичко от такъв обективен фактор като съществуващото разделение на труда в обществото и свързаните с него различни форми на собственост, пазар и пазарните отнощения, чрез които се задоволяват материалните и духовните потребности и интереси на членовете на обществото.

От целия този многообразен комплекс на обществените отношения нас ни интересуват най-вече юридическите, или правните отношения, и по-конкретно тяхната спецификата, т. е. по какво те се различават от другите обществени отношения. С други думи кога, или в какви случаи обществените отношения придобиват правно качество и съответна юридическа форма.

Правоотношенията са вид обществени отношения, разгледани от правна гледна точка. Те са, както бе отбелязано, една от разновидностите на обществените отношения, при това са особено значими за отделния индивид, държавата и обществото. Това са такива обществени отношения, които са преминали, пречупени чрез правото., т. е. признати от държавата и предвидени в някаква правна норма.

Обичайното и кратко определение на правоотношението е: правоотношението е обществено отношение между хората, урегулирано от правото, т. е. обществено отношение, получило санкция от правото, от държавата. Това е обществено отношение, което е признато и утвърдено от държавата. Но държавата говори само на юридически език,т. е. нейното утвърждаване придобива правна форма във вид на някакъв юридически акт и по такъв начин пряко или косвено е свързано със съответната правна норма. Правоотношението е юридическа форма на съответните обществени отношения. Неговото фактическо съдържание може да бъде от най-различен характер: икономическо, политическо, нравствено, семейно-битово, техническо и т. н. Правните норми имат за цел да регулират по един или друг начин отношенията между хората в обществото. В това е техният истински смисъл и обществено предназначение.

Казахме вече, че правните отношения са икономически,трудово-производствени, търговски, семейни и други отношения, урегулирани от правото (от правната норма), които поради тяхната важност и значение за обществото, за хората държавата взема под своя защита и охрана. Не е трудно да се предположи, че по принцип всички обществени отношения биха могли да получат държавноправната закрила, т. е. да бъдат урегулирани от правото. В действителност в обществото нещата не стоят точно така. Не всички обществени отношения се нуждаят в държавноправна защита и не всички от тях се поддават на правно регулиране. В някои случаи държавната намеса в обществените отношения на хората изобщо не е уместна и не е желателна. Нещо повече много често те се противопоставят решително против намесата на държавата в техния граждански бит и особено в личните взаимоотношения.

Правоотношения са онези обществени отношения, които се включват в сферата на правното регулиране. Под сфера на правно регулиране се разбира онзи кръг от обществените отношения, които се подлагат и поддават на правното регулиране, т. е. могат да се регулират от правото. Когато общественото отношение е урегулирано от правото, то се превръща в правоотношение . Поведението на неговите участници се определя вече от предписанията на правната норма във вид, желателен за законодателя, за правотворческия орган изобщо, а в социално-политически план - за управляващата класа. Участниците в правоотношението придобиват специално качество, като се превръщат в носители на субективни права и юридически задължения.

Какъв смисъл се влага обаче в твърдението, че не всички обществени отношения се поддават на правното регулиране? Отговорът на този въпрос трябва да се търси в самата природа на обществените отношения. Съществуват определени области от човешките взаимоотношения и интереси, които не могат или не би трявало да се регулират от правните норми и където правото е безсилно да задължи индивида или да му гарантира определено субективно право. Това нещо разбират още представителите на естественоправното направление. Свободата на мисълта, разсъждава Барух Спиноза,е естествено право на човека. Това право не може да се промени от никой. Държавата не може да забрани на хората да мислят, да преценяват действията на правителството. Тя може да затвори устата на хората, но е безсилна да ги задължи да не мислят, да обсъждат, да преценяват неговата политика.

Всеки опит правото да навлезе в сферите, които не са му подвластни, е обречен на неуспех. Правото и държавата не са всесилни. Затова най-добре свидетелства практиката на авторитарните, и особено на тоталитарните режими, които се стремяха да одържавят всички сфери на обществото от горе до долу. Оказа се обаче, че и при тоталитарните режими не е възможно всичко да се рагламентира със средствата на правото. Законодателят се оказва безпомощен, когато навлиза в областта на личните интимни отношения между хората и неговите разпоредби стават чисто декларативни, без да предизвикват необходимия юридически ефект. Така чл. 16 от Семейния кодекс, приет през май 1985 г. постановяваше: ”Съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделно”. Назидателният характер на подобна правна разпоредба не се нуждае от коментар. На всеки здравомислящ човек е ясно, че хората се женят не да четат съвместно романи пред камината. Правото не може да нарежда как те ще живеят, да се намесва и да определя кога те ще живеят съвместно и кога разделно,да бъдат щастливи или нещастни и пр.(1)

(1)Често се твърди, че първите антитоталитарни романи са “1984” и “Фермата” на Джордж Оруел, написани скоро след Втората световна война . Не се знае от мнозина обаче, че първият роман, насочен против тоталитаризма се появи в Съветска Русия в края на опустошителната кървава гражданска война (1921 г. ) и е написан от руски писател Евгений Замятин. Повече от красноречиво е неговото наименование : “НИЕ” (“МЬI”). Авторът рисува фантастичната Единна държава, от която е изгонено всичко лично, индивидуално; изчезна даже понятието “Аз” и остава само колективното “Ние”. Няма нужда и от имена, всичко е заменено с номера. . Начело на Единната държава стои “Върховният Благодетел”, на него му е подчинено всичко. В Единната държава е постигнато, най-после, всеобщо колективно щастие, изграден е най-съвършенният мравуняк от хора. Тъй като всички проблеми със щастието на хората в държавата са решени, Върховният благодетел поставя пред ощастливената Маса грандиозна задача- да се изгради космическата свърхмашина Интеграл”. Нейното предназначение е да разпространи със сила безусловното щастие в цялата Вселенна. Неочаквано грандиозната космическа задача срещна непреодолима пречка. Тоталитарният “Интеграл” се оказва безсилен пред чувствата и емоциите на хората, пред вътрешното чувство на любовта. Единната държава контролира всяка крачка от външното поведение на хората. Всеки индивид, независимо мъжки или женски, може да установи по всяко време интимен регламентиран контакт с който и да е представител на другия пол, но не може държавната машина да вдъхне чувството на любов на един индивид към другия. И грандиозният експеримент с всеобщого щастие във Вселенната се проваля.

По-същество литературно-художествената фантазия на Е. Замятин не се различава от философските разсъждения на Барух Спиноза: държавата може да затвори устата на гражданите, да сложи им катинар, но е безсилна да им забрани да чувствуват, да преживяват, да мислят и да оценяват действията на нейните органи.