Алхимикът паулу Куелю

- Това е Изумруденият скрижал - каза англичани­нът, горд от това, че може да научи момчето на нещо.

- Но защо тогава трябва да се изчетат толкова мно­го книги?

- За да можеш да разбереш тези няколко реда - от­говори англичанинът, ала самият той не бе много убе­ден в това.

Книгата, която най-силно заинтригува момчето, описваше живота на известните алхимици. Бяха хора, посветили цялото си съществуване на това да пречист­ват метали в лабораториите си. Вярваха, че ако един метал бъде обработван години наред, той накрая ще из­губи специфичните си свойства, за да остане от него са­мо Всемирната душа. Тази единствена субстанция по­зволяваше на алхимиците да придобият познания за всичко, което съществува на повърхността на Земята, защото тя бе езикът, чрез който нещата общуват по­между си. Това откритие, което алхимиците наричаха Великото творение, бе създадено от две части - течна и твърда субстанция.

- Нима не е достатъчно да наблюдаваш хората и поличбите, за да откриеш този език? - попита момчето.

- Страдаш от манията да опростяваш всичко - отвърна разгневен англичанинът. - Алхимията изисква се­риозна работа. Необходимо е да следваш всяка фаза от процеса така, както са посочили учителите.

Момчето откри, че течната субстанция на Великото творение се нарича Еликсир на дълголетието и той не само лекува всички болести, но и не позволява на алхи­мика да остарее. А твърдата субстанция се нарича Фи­лософски камък.

- Не е лесно да се открие Философският камък - ка­за англичанинът. -Алхимиците прекарвали дълги годи­ни в лабораториите си, наблюдавайки огъня, който пре­чиства металите. Толкова дълго наблюдавали огъня, че дълбоко в себе си постепенно се отказали от суетите на света. Докато един прекрасен ден открили, че пречист­ването на металите е пречистило и тях самите.

Момчето се сети за Търговеца на кристал. Той беше споменал, че е добре, дето са почистили кристалните съдове, за да изтрият от главите си лошите мисли. Все повече се убеждаваше, че алхимията може да се изучи в ежедневието.

- Освен това - продължи англичанинът - Философ­ският камък притежава едно необикновено свойство. Съвсем малко парченце от него е в състояние да пре­върне големи количества метал в злато.

След като момчето чу това, алхимията го заинтри­гува още по-силно. Мислеше, че с малко търпение ще успее да превърне всичко в злато. Прочете биографии­те на някои личности, които бяха успели: Хелвеций, Елий, Фулканелли, Жебер. Животът им е бил необикно­вен, всички те са следвали Личната си легенда докрай. Пътували са, срещали са се с мъдреци, правели са чуде­са пред невярващите, притежавали са Философския ка­мък и Еликсира на дълголетието.

Ала когато се опитваше да разбере по какъв начин да стигне на свой ред до Великото творение, съвсем се объркваше. В книгите имаше само рисунки, закодирани напътствия и неясни обяснения.

- Защо са написани на такъв недостъпен език? - по­пита то една вечер англичанина. Впрочем бе забеляза­ло, че напоследък той беше в лошо настроение. Може би книгите му липсваха.

- За да могат да ги разберат само тези, които имат достатъчно силно чувство за отговорност - отвърна ан­гличанинът. - Представи си, че всеки започне да пре­връща оловото в злато. За кратко време златото ще престане да има каквато и да било стойност. Само упо­ритите, само тези, които истински са се посветили на търсенето, могат да достигнат до Великото творение. Ето защо съм дошъл в пустинята: за да открия един ис­тински алхимик, който да ми помогне да разчета зако­дираните обяснения.

- Кога са писани тези книги? - попита момчето.

- Преди няколко века.

- По онова време не е имало книгопечатане - настоя момчето. - Не е било възможно всички да научат за съ­ществуването на алхимията. Защо тогава езикът им е толкова странен? Какви са тези рисунки в тях?

Англичанинът не отговори. Каза, че от доста дни наблюдава кервана, но не е успял да открие нищо ново. Бе забелязал само едно: все по-често се споменаваше за война.

Един ден момчето най-сетне върна книгите на англи­чанина.

- Е, успя ли да научиш много нови неща? - попита той, изпълнен с очакване. Имаше нужда от някой, с ко­гото да разговаря, за да забрави страха от войната.

- Научих, че светът има Душа и че който разбере та­зи Душа, ще разбере езика на нещата. Научих, че мно­го алхимици са следвали Личната си легенда и са успе­ли да открият Всемирната душа, Философския камък, Еликсира на дълголетието. Ала научих най-вече, че те­зи неща са толкова прости, та могат да бъдат гравира­ни върху един изумруд.

Англичанинът остана разочарован. Бе посветил тол­кова години от живота си на магическите символи, трудните думи, лабораторните уреди, а нищо от това не бе заинтригувало момчето. „Сигурно душата му е твърде примитивна, за да може да разбере тези неща", реши той.

Взе си книгите и ги сложи в сандъците, които вися­ха на седлото на камилата.

- Върни се при кервана си - каза англичанинът. -Мен той на нищо не можа да ме научи.

И момчето отново потъна в съзерцание на мълчали­вата пустиня и на пясъка, който животните раздвижва­ха. „Всеки учи по свой начин - повтаряше си то. - Не­говият начин е различен от моя, така както моят начин се различава от неговия. Но както той, така и аз търсим своята Лична легенда, заради което го уважавам."

Керванът започна да пътува денонощно. Непрекъс­нато се появяваха плътно увити в бурнуси пратеници и камиларят, който бе станал голям приятел с момчето, обясни, че войната между клановете е започнала. Щеше да бъде голям късмет, ако успеят да стигнат до оазиса.

Животните бяха изтощени, а хората - все по-мълча­ливи. През нощта мълчанието ставаше ужасяващо, за­щото ревът на някоя камила, който по-рано не беше ни­що друго освен най-обикновен животински рев, сега плашеше всички, защото можеше да бъде сигнал за на­падение.

Опасността от война сякаш не тревожеше особено камиларя.

- Жив съм - каза той на момчето, докато ядеше ше­па фурми в една тъмна и студена нощ. - Когато ям, не правя нищо друго, освен да ям. Ако трябва да вървя, ще вървя, без да мисля за друго. Ако трябва да се бия, все ми е едно дали ще умра сега или пък някой друг ден. За­щото не живея нито с миналото си, нито с бъдещето си. Разполагам само с настоящето и само то ме интересу­ва. Ако можеш никога да не излизаш от настоящето, ще бъдеш щастлив човек. Ще разбереш, че в пустинята съ­ществува живот, че небето е осеяно със звезди, а вои­ните се бият, защото това е част от човешкото битие. Животът ти ще се превърне в безкраен празник, защото той не е нищо друго освен моментът, в който живеем.

Две вечери след това, преди да заспи, момчето по­гледна към звездата, която сочеше пътя на кервана през нощта. Стори му се, че хоризонтът се намира по-близо, защото над пустинята имаше стотици звезди.

- Там е оазисът - каза камиларят.

- Но защо не тръгнем веднага нататък?

• 
  Защото имаме нужда от сън.
  

- Пристигнахме! - възкликна англичанинът, който също току-що се бе събудил.

Момчето обаче гледаше палмите пред себе си, без да продумва. Пустинята го бе научила на мълчание. Предстоеше му дълъг път, докато стигне до Пирамиди­те, и един ден тази сутрин щеше да бъде само спомен. Сега обаче тя бе настоящето, празникът, за който бе споменал камиларят, и момчето се опитваше да изжи­вее този миг с помощта на уроците от миналото и меч­тите за бъдещето. Един ден тази картина с хилядите палми щеше да бъде спомен. Но за него в този момент тя означаваше сянка, вода и убежище от войната. Как­то ревът на камила можеше да се превърне в сигнал за опасност, така и редицата от палми можеше да означа­ва чудо.

„Светьт говори на много езици", реши момчето.

„Когато времето ускори своя ход, керваните също тръгват по-бързо", мислеше си Алхимикът, докато гле­даше как в оазиса пристигат стотици хора и животни. Местните жители шумно посрещаха новодошлите, вдигналият се прах закриваше слънцето на пустинята, а децата подскачаха, възбудени от появата на непознати. Алхимикът забеляза, че племенните вождове се прибли­жиха до Водача на кервана, а после дълго разговаряха помежду си.

рите си и да им отстъпят най-хубавите места в тях. Та­ка повелявал Законът на гостоприемството. След това Водачът накара всички, включително и собствените си стражи, да предадат оръжието си на мъжете, посочени от племенните вождове.

- Такива са правилата на Войната - обясни Водачът на кервана. - По този начин оазисите не могат да слу­жат за убежище нито на бойни отреди, нито на отделни воини.

За голяма изненада на момчето англичанинът извади от джоба на сакото си хромиран револвер и го даде на мъжа, който събираше оръжието.

- Но защо ви е револвер? - попита момчето.

- За да ми помогне да се доверя на хората - отвър­на англичанинът. Бе доволен, че е стигнал до крайната цел на търсенето си.

А момчето мислеше за съкровището си. Колкото повече се приближаваше до мечтата си, толкова по-трудни ставаха нещата. Вече не действаше така нарече­ният от стария цар Късмет на начинаещия. Сега бе до­шъл моментът да се подложат на изпитание упоритост­та и смелостта на този, който е тръгнал да търси Лич­ната си легенда, и момчето знаеше това. Ето защо не трябваше нито да бърза, нито да проявява нетърпение. В противен случай рискуваше да не забележи поличби-те, с които Бог бе белязал пътя му.

„Бог е белязал пътя ми**, помисли си момчето, изне­надано от себе си. До този момент поличбите за него бяха нещо съвсем естествено на този свят. Също като храненето, спането, нуждата от любов, търсенето на ра­бота. Никога не бе предполагало, че това може да е ези­кът, чрез който Бог му показва какво трябва да прави.

„Не бъди нетърпелив - повтори момчето на себе си. - Както каза камиларят, яж, когато е време за яде­не, и върви, когато е време за вървене."

Изтощени от умора, през първия ден всички спаха, включително и англичанинът. Момчето бе доста далеч от него, в една шатра с пет други момчета, които бяха почти на неговата възраст. Тъй като живееха постоянно в пустинята, искаха да слушат истории за големите градове.

Момчето им разказа за живота.си като пастир и тък­мо щеше да заговори за магазина за кристал, когато в шатрата влезе англичанинът.

- Търсих те цяла сутрин - каза той, извеждайки момчето навън, - Трябва да ми помогнеш да открия къ­де живее Алхимикът.

Отначало се опитаха да го намерят без чужда по­мощ. Един алхимик несъмнено живее по начин, разли­чен от този на останалите жители на оазиса, и сигурно в шатрата му има постоянно запалена свещ. След дъл­го обикаляме се убедиха, че оазисът е много по-голям, отколкото си го бяха представяли, и че в него има сто­тици шатри.

- Загубихме почти цял ден - каза англичанинът, пре­ди да седнат с момчето до един от кладенците.

- Може би ще е по-добре да попитаме - рече мом­чето.

Англичанинът се колебаеше, понеже не искаше в оа­зиса да узнаят за присъствието му. Накрая се съгласи и помоли момчето да стори това, тъй като то говореше арабски по-добре от него. Момчето се приближи до ед­на жена, която бе дошла при кладенеца, за да напълни с вода кожения си мях.

- Добър ден! Бихте ли ми казали къде точно живее Алхимикът? - попита момчето.

Жената отвърна, че никога не е чувала за него, и бързо се отдалечи. Преди това обаче го предупреди да не заговаря жени, облечени в черно, тъй като те са омъ­жени. Традицията трябвало да се спазва.

Англичанинът остана безкрайно разочарован. На­празно бе предприел това дълго пътуване. И момчето на свой ред се натьжи. Спътникът му също като него следваше Личната си легенда. А когато някой прави то­ва, цялата Вселена съдейства, за да постигне той жела­ното от него, бе казал старият цар. А той не може да не е казал истината.

- По-рано никога не бях чувал да се говори за алхи­мици - каза момчето. - Иначе щях да се опитам да ти помогна.

Нещо проблесна в очите на англичанина.

- Разбира се, че е така! Сигурно никой тук не знае с какво се занимава един алхимик! Трябва да попиташ за човека, който лекува всички болести в селото!

Много жени, всичките облечени в черно, идваха да си налеят вода от кладенеца, но въпреки настояванията на англичанина момчето не заговори нито една от тях. Най-накрая се появи един мъж.

- Познавате ли някой тук, който да лекува болести? -попита момчето.

- Аллах лекува всички болести - отвърна мъжът, ви­димо изплашен от чужденците. - Вие търсите магьос­ници.

И след като издекламира няколко стиха от Корана, продължи по пътя си.

Приближи се друг мъж. Бе по-възрастен и носеше само една малка кофа. Момчето му зададе същия въп­рос.

- А защо ви трябва такъв човек? - попита арабинът, вместо да отговори.

- Защото приятелят ми е пътувал месеци наред, за да се срещне с него - отвърна момчето.

- Ако тук, в оазиса, има такъв човек, той сигурно ще е много могъщ - каза старецът, след като размисли за миг. - Дори и племенните вождове не ще могат да се срещат с него, когато им се наложи. Той ще е този, кой­то ще реши. Изчакайте края на войната и си вървете с кервана. Не се опитвайте да проникнете в живота на оа­зиса - добави той и се отдалечи.

Но англичанинът ликуваше. Бяха попаднали на вяр­на следа.

Най-сетне се появи една девойка, която не беше об­лечена в черно. Носеше стомна на рамо и беше със за­булена глава, но лицето й беше открито. Момчето се приближи, за да я попита за Алхимика.

И сякаш времето спря, а Всемирната душа се появи пред него с цялата си сила. Когато видя черните й очи, колебаещи се между усмивката и мълчанието, разбра най-важната и най-мъдрата част от Езика, на който го­вореше светът и който всички хора на земята дълбоко в сърцата си бяха способни да разберат. Тя се наричаше Любов и бе по-стара от хората и от самата пустиня, но въпреки това се появяваше отново със същата сила навсякъде, където два чифта очи се срещнеха, както се срещнаха тези два чифта очи до един кладенец. Накрая устните избраха усмивката и това бе поличба. Поличбата, която, без да знае, момчето бе чакало през целия си живот и която бе търсило в овцете, в книгите, в крис­талните съдове и в мълчанието на пустинята.

Това беше най-чистият Световен език, без никакви обяснения, защото Вселената не се нуждае от обясне­ния, за да продължи пътя си в безкрайното пространст­во. В този момент момчето разбра единствено, че е за­станало пред жената на своя живот и че тя сигурно го знае, без да са нужни никакви думи. Беше убедено в то­ва повече, отколкото във всичко останало на света, до­ри и родителите му винаги да бяха казвали, че трябва първо да ухажваш едно момиче, да се сгодиш, да го опознаеш и да имаш пари, преди да се ожениш. Но кой­то твърди това, никога не е достигнал до универсалния език, защото потопиш ли се в него, не е трудно да раз­береш, че в света винаги има двама души, които се тър­сят, било сред пустинята, било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всич­ки неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката, която събужда Любовта и която е създала срод­на душа за всеки, който работи, почива и търси съкро­вища под слънцето. Защото, ако не беше така, мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл. „Мактуб", каза си момчето.

Англичанинът стана от мястото, където седеше, и го разтърси.

- Хайде, попитай я!

Момчето се доближи до девойката, която отново се усмихна. Усмихна се и то.

- Как се казваш? - попита я.

- Фатима - рече момичето, свеждайки очи.

- Това име се среща и там, откъдето идвам.

- Това е името на дъщерята на Пророка - каза Фати­ма. - Нашите воини са го пренесли в твоята страна.

Девойката бе тъй нежна, а говореше за воини с така­ва гордост! Ала англичанинът до него продължаваше да настоява и момчето я попита за човека, който лекува всички болести.

- Той познава тайните на света. Разговаря с джино­вете на пустинята - каза тя.

Джинове наричаха добрите и злите духове. И девой­ката посочи с ръка на юг към мястото, където живееше този странен човек.

После напълни стомната и си тръгна. Англичанинът пък тръгна да търси Алхимика. А момчето още дълго остана седнало до кладенеца. Разбра, че някога източ­ният вятър е оставил на лицето му парфюма на тази де­войка, че я обича още преди да знае, че съществува, и любовта му към нея ще му помогне да открие всички съкровища на света.

На другия ден момчето се върна при кладенеца, за да чака девойката. Но за своя изненада завари там анг­личанина, който за пръв път бе вперил поглед в пусти­нята.

- Чаках цял следобед и цяла вечер - каза англичани­нът. - Той дойде, когато започнаха да се появяват пър­вите звезди. Разказах му за това, което търся. Тогава той ме попита дали вече съм превръщал олово в злато. Отговорих му, че именно това искам да науча. Тогава той ми каза да опитам. Единствените му думи бяха: „Върви да опиташ."

Момчето мълчеше. Англичанинът бе пропътувал ця­лото това разстояние, за да чуе нещо, което вече знае­ше. Момчето си спомни, че и то бе дало шест овце на стария цар, без той да му каже нищо ново.

- Опитай тогава - рече то на англичанина.

- Точно това ще направя. Дори ще започна веднага. Малко след като англичанинът си тръгна, дойде Фатима, за да напълни стомната си с вода.

- Дойдох да ти кажа нещо съвсем простичко - изре­че момчето. - Искам да станеш моя жена. Обичам те. Момичето остави стомната си да прелее.

- Ще те чакам тук всеки ден. Прекосих пустинята, за да търся едно съкровище близо до Пирамидите. Война­та беше за мен проклятие. Но сега я благославям, за­щото ми позволява да остана близо до теб.

- Войната ще свърши някой ден - каза момичето.

Момчето погледна палмите в оазиса. Беше пастир, а тук имаше много овце. За него Фатима имаше по-голя­мо значение от съкровището.

- Воините търсят своите съкровища - каза девойка­та, като че ли бе отгатнала мислите на момчето. -А же­ните от пустинята се гордеят с воините си.

След това отново напълни стомната и си отиде.

Всеки ден момчето отиваше при кладенеца да чака Фатима. Разказа й за живота си като пастир, за царя, за магазина за кристал. Сприятелиха се и с изключение на петнайсетте минути, които прекарваше с нея, останала­та част от деня минаваше безкрайно бавно. Бе изтекъл почти месец, откакто бяха пристигнали в оазиса, кога­то Водачът на кервана свика всички на събрание.

- Не знаем кога ще свърши войната и не можем да продължим пътя си - каза той. - Битки сигурно ще има дълго, може би години. И от двата лагера се сражават силни и храбри воини, които са горди, че воюват. Това не е война между добрите и лошите. Това е война меж­ду силите, които се борят за една и съща власт, а кога­то започне такава битка, тя продължава по-дълго от ос­таналите, защото Аллах подкрепя и двете страни.

Хората се разпръснаха. Същия следобед момчето отново се срещна с Фатима и й разказа за събранието.

- На втората ни среща ти ми заговори за любовта си - каза девойката. - После ми разказа за много красиви неща, като Световния език и Всемирната душа. Всичко това постепенно ме накара да се почувствам част от теб.

Момчето слушаше гласа й, който му се струваше по-хубав от шума на вятъра в листата на палмите.

- Толкова отдавна стоя при тоя кладенец в очакване да се появиш... Вече не си спомням за моето минало» за Традицията, за начина, по който мъжете биха искали да се държат жените от пустинята. От дете мечтаех за то­ва как пустинята ще ми донесе най-хубавия подарък в живота ми. Този подарък най-сетне пристигна, това си ти.

Момчето поиска да докосне ръката й. Но Фатима бе хванала дръжките на стомната.

- Ти ми разказа за мечтите си, за стария цар, за съ­кровището. Разказа ми за поличбите. Ето защо не се страхувам от нищо. Нали поличбите те доведоха при мен? И аз съм част от твоята мечта, от Личната ти легенда, както често казваш.

Затова искам да продължиш пътя си към това, което си дошъл да търсиш. Ако трябва да изчакаш края на войната, толкова по-добре. Но ако трябва да заминеш преди това, тръгвай към твоята Легенда. Вятърът про­меня формата на дюните, но пустинята си остава съща­та. Така ще бъде и с нашата любов.

Мактуб - добави тя. - Ако аз съм част от твоята Ле­генда, един ден ти ще се върнеш.

Момчето си тръгна натъжено от срещата с Фатима. Спомни си за много хора, с които се бе запознало. На женените овчари им беше много трудно да убедят же­ните си, че трябва да обикалят из полето. Любовта изисква да бъдеш близо до човека, когото обичаш.

На другия ден то разказа всичко това на Фатима.

- Пустинята ни отнема мъжете и невинаги ги връща - отвърна тя. - Трябва да свикваме е това. От този момент те започват да съществуват за нас в облаците, които не носят дъжд, в животните, които се крият меж­ду камъните, във водата, която щедро избликва от зе­мята. Те стават част от всяко нещо, превръщат се във Всемирната душа.

Някои се завръщат. Тогава всички останали жени са щастливи, защото мъжете, които те очакват, също мо­гат да се завърнат един ден. По-рано гледах тези жени и завиждах на щастието им. А сега и аз ще има кого да очаквам.

Аз съм жена от пустинята и се гордея с това. Искам и моят мъж да бъде свободен като вятъра, който движи дюните. Искам да откривам моя мъж в облаците, в жи­вотните и във водата.

Момчето тръгна да търси англичанина. Искаше да му разкаже за Фатима. Учуди се, когато видя, че е по­строил малка пещ до шатрата си. Пещта беше странна, а върху нея бе поставена прозрачна стъкленица. Англи­чанинът поддържаше огъня с дърва, устремил поглед към пустинята. Очите му блестяха по-силно, когато прекарваше по цели нощи, зачетен в книгите си.

- Това е първият етап от работата - каза той. - Тряб­ва да отделя нечистата сяра. За да постигна това, не би­ва да се страхувам от неуспех. Именно страхът от не­успеха ми пречеше до днес да се опитам да стигна до Великото творение. И сега започвам това, което бих могъл да започна още преди десет години. Щастлив съм все пак, че не съм чакал двайсет години.

И продължи да слага дърва в огъня и да съзерцава пустинята. Момчето остана при него, докато пустинята започна да розовее от светлината на залеза. Тогава то изпита непреодолимото желание да отиде дотам, за да види дали тишината ще може да отговори на въпроси­те му.

Дълго вървя без посока, като не губеше от поглед палмите на оазиса. Слушаше вятъра, усещаше камъни­те под краката си. Понякога се натъкваше на някоя ра­ковина и знаеше, че много отдавна тази пустиня е била огромно море. После седна на един камък, запленено от гледката, която се простираше пред него. Не може­ше да отдели Любовта от чувството за собственост. Ала Фатима беше момиче от пустинята. И ако някой би могъл да му помогне да я разбере, то това беше само пустинята.

Стоеше така, без да мисли за нищо, когато усети ня­какво движение над главата си. Погледна към небето и видя два ястреба, които летяха много високо.

Започна да наблюдава ястребите и рисунките, които те описваха, летейки. На пръв поглед полетът им пред­ставляваше произволно криволичене, но за момчето имаше някакъв смисъл. Не можеше обаче да разбере какво точно означава. Тогава реши да проследи с поглед движението на птиците, като се надяваше да открие в него някакво послание. Може би пустинята беше в със­тояние да му обясни любовта без притежание.

Почувства, че му се доспива. Но сърцето му насто­яваше да не заспива, а да се отдаде на мига. „Ето че постепенно прониквам до същността на Световния език и всичко на земята придобива някакъв смисъл, дори и полетът на ястребите. - И в този момент благодари на съдбата, че го е изпълнила с любов към едно момиче. -Когато човек обича, нещата придобиват още по-дълбок смисъл" - помисли си момчето.

Изведнъж единият от ястребите се спусна светка­вично и нападна другия. По време на това внезапно дви­жение момчето за миг видя следното: въоръжен отряд с извадени саби нападаше оазиса. Видението веднага изчезна, но остави у него тревожно усещане. Бе чувало да се говори за миражи, дори понякога му се бяха при­виждали. Това бяха желания, които се материализираха върху пясъка на пустинята. Но момчето в никакъв слу­чай не желаеше оазисът да бъде нападнат от въоръжен отряд.