Алхимикът паулу Куелю

- Дори ако това е само желанието да пътувам? Или да се оженя за дъщерята на търговеца на платове?

- Или да търсиш някакво съкровище. Всемирната душа се подхранва от щастието на хората. А понякога от нещастието, завистта, ревността... Единственото за­дължение на хората е да осъществят Личната си леген­да. Всичко се свежда до една-единствена същност. И когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейст­ва, за да постигнеш желанието си.

Помълчаха известно време, гледайки площада и хо­рата. Пръв проговори старецът.

- Защо отглеждаш овце?

- Защото обичам да пътувам.

Старецът посочи един продавач на пуканки, който бе спрял червената си двуколка в единия край на пло­щада.

- Този продавач на пуканки също искаше да пътува, когато беше дете. Но предпочете да купи тази двуколка и да продава пуканки, за да може за няколко години да спечели малко пари. Когато остарее, ще отиде за един месец в Африка. Така и не успя да разбере, че човек ви­наги притежава възможности да осъществи мечтата си.

- По-добре да е станал пастир - изрече на глас мис­лите си момчето.

- Мислил е и за това - отвърна старецът. - Но продаваните на пуканки стоят по-горе от пастирите. Те имат свой дом, докато пастирите спят под открито не­бе. Освен това хората предпочитат да омъжат дъщери­те си по-скоро за продавачи на пуканки, отколкото за пастири.

Момчето се сети за дъщерята на търговеца и почув­ства остра болка в сърцето си. В нейния град не може да няма продавач на пуканки.

- С една дума, това, което хората мислят за прода­вачите на пуканки и за пастирите, според тях е по-важ­но от Личната легенда.

Старецът прелисти книгата и се зачете в една стра­ница. Момчето изчака малко и на свой ред го прекъсна.

- Защо ми разказвате тези неща?

- Защото се опитваш да изживееш Личната си ле­генда и си на път да се откажеш от нея.

- А вие винаги ли се появявате в такъв момент?

- Невинаги под тази външност, но не пропускам да се явя. Понякога се появявам под формата на добра идея, на начин да се излезе от безизходно положение. А друг път правя така, че в решителния момент нещата лесно да се осъществят. И не само това... Повече от хо­рата обаче нищо не забелязват.

Старецът разказа как миналата седмица се наложи­ло да се яви под формата на камък на един търсач на скъпоценни камъни. Човекът зарязал всичко, за да тър­си изумруди. Пет години работил на реката, строшил 999 999 камъка, за да открие поне един изумруд. И в то­зи момент бил на път да се откаже, а му оставал само един-единствен камък, за да открие изумруда. И тъй ка­то търсачът на скъпоценни камъни бил заложил на Лич­ната си легенда, старецът решил да се намеси. Превър­нал се в камък и се изтърколил в краката му. Търсачът, обзет от гняв поради неуспеха си през тези пет изгубе­ни години, захвърлил камъка надалеч, но го хвърлил толкова силно, че той се ударил в друг камък, които се счупил и от него се показал най-красивият изумруд на света.

- Хората твърде рано откриват смисъла на живота си - каза старецът с горчивина в очите. - Може би по­ради това се предават твърде рано. Така е устроен све­тът.

Тогава момчето си спомни, че разговорът бе започ­нал от скритото съкровище.

- Съкровищата излизат на повърхността на земята благодарение на поройните дъждове, но същото това прииждане на водата отново ги заравя в земята - каза старецът. - Ако искаш да научиш нещо повече за съкро­вището си, ще трябва да ми дадеш една десета от овце­те си.

- А не може ли да ви дам една десета от съкровище­то?

Старецът се разочарова от предложението.

- Ако обещаеш нещо, което все още не притежаваш ще изгубиш желанието да го постигнеш

Тогава момчето му каза, че е обещало една десета на циганката.

- Циганите са хитри - въздъхна старецът. - Във все­ки случай, добре е да осъзнаеш, че всяко нещо в живо­та има своята цена. Точно на това се опитват да ни на­учат Воините на светлината.

Старецът върна книгата на момчето.

- Утре по същото време ще доведеш една десета от овцете си. И аз ще ти кажа как да стигнеш до съкрови­щето. А сега - довиждане!

И се скри в една от улиците, излизащи на площада.

Момчето се опита да чете, но не успя да се съсредо­точи. Бе развълнувано и напрегнато, защото знаеше, че старецът казва истината. Отиде при продавача на пу­канки и си купи едно пакетче, питайки се дали да не му разкаже това, което бе чуло от стареца. „Понякога е по-добре да оставим нещата такива, каквито са", размис­ли момчето й нищо не каза^ Ако беше проговорило, продавачът на пуканки щеше поне три дни да се чуди дали да не зареже всичко, а толкова бе свикнал с дву­колката си!

Можеше да му спести това мъчително колебание. Тръгна безцелно из града и стигна до пристанището. Там имаше малка постройка с гише, откъдето хората си купуваха билети. Египет се намираше в Африка.

- Какво ще обичате? - попита продавачът зад ги­шето.

- Може би утре - отвърна момчето и се отдалечи. Ако продадеше само една овца, парите щяха да му стигнат да пресече протока. Тази мисъл го плашеше.

- Още един мечтател - каза продавачът на своя по­мощник, докато момчето се отдалечаваше. - Няма с какво да си плати билета.

Докато стоеше пред гишето, момчето си спомни за овцете. Страхуваше се да се върне при тях. През послед­ните две години бе научило всичко, свързано с отглеж­дането на овце. Умееше да ги стриже, да се грижи за заплодените овце, да защитава животните от вълци. Познаваше всички полета и пасища на Андалусия. Зна­еше точната цена на всяка една от овцете.

Намисли да отиде до кошарата на приятеля си по най-дългия път. В града имаше замък и момчето реши да изкачи каменистия склон, за да седне на една от крепост­ните стени. От тази височина се виждаше Африка. Вед­нъж някой му бе обяснил, че оттам са дошли маврите, които толкова дълго са владели цяла Испания. Момче­то ненавиждаше маврите. Те бяха довели със себе си циганите.

Оттук можеше да види и почти целия град, включи­телно и площада, където бе разговаряло със стареца.

„Проклет да бъде часът, в който срещнах този ста­рец", помисли си момчето. Бе потърсило една жена, ко­ято тълкува сънища. Ала нито жената, нито старецът обърнаха внимание на това, че е пастир. Бяха самотни­ци, които вече не вярваха на нищо в живота и не разби­раха, че пастирите постепенно се привързват към овце­те си. Той познаваше много добре всяка една: знаеше коя куца, коя щеше да има агне след два месеца, кои бя­ха най-мързеливите. Знаеше как да ги стриже, а също и как да ги коли. Ако случайно заминеше, те щяха да страдат.

Задуха вятър. Той познаваше този вятър: хората го наричаха левантински, защото с него бяха дошли и ор­дите на неверниците. Преди да дойде за пръв път в Та­рифа, никога не бе мислил, че Африка е толкова близо. Това криеше голяма опасност: маврите отново можеха да нападнат.

Вятърът задуха по-силно. „Раздвоен съм между ов­цете и съкровището", мислеше момчето. Трябваше да избира между онова, с което бе свикнало, и онова, кое­то би искало да има. Освен това съществуваше и дъще­рята на търговеца, но тя не бе от такова значение, как­вото имаха овцете, защото не зависеше от него. Може би дори не си спомняше за него. Момчето беше убеде­но, че ако не се видеше с нея след два дни, тя въобще нямаше да обърне внимание на отсъствието му: за нея всички дни бяха еднакви. А когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да за­белязват хубавите неща в живота, докато слънцето върви по небосклона.

„Оставих баща си, майка си, замъка в градчето, къ­дето съм роден. Те свикнаха с това, аз също свикнах. И овцете ще свикнат с отсъствието ми", реши момчето.

Погледна площада отвисоко. Продавачът продължа­ваше да е зает с пуканките си. Двама млади седнаха на пейката, където бе разговаряло със стареца, и бавно се целунаха.

„Продавачът на пуканки", каза си момчето, без да довърши изречението. Защото източният вятър задуха още по-силно и то започна да го усеща върху лицето си. Този вятър бе довел маврите, наистина, но той носе­ше и мириса на пустинята и на покритите с воали жени. Носеше потта и сънищата на мъжете, които един ден бяха тръгнали да търсят неизвестното, да търсят злато, приключения... и пирамиди. Момчето завидя на свобо­дата на вятъра и разбра, че би могло да бъде като него. Достатъчно бе да поиска и нищо не можеше да го спре. Овцете, дъщерята на търговеца, полетата на Андалусия бяха само стъпки по пътя към Личната му легенда.

На другия ден по обяд момчето отиде на срещата със стареца. Водеше със себе си шест овце.

- Изненадан съм - каза то. - Приятелят ми веднага купи стадото. Каза, че цял живот е мечтал да бъде пас­тир. Това е добра поличба.

• 
  Винаги е така - отвърна старецът. - Нарича се Принцип на успешното начало. Ако играеш карти за пръв път, почти съвсем сигурно е, че ще спечелиш. То­ва е късметът на начинаещия.
  

- Защото животът иска да изживееш Личната си ле­генда.

След това започна да оглежда овцете и откри, че ед­на от тях куца. Момчето обясни, че това е без значение, защото тя е най-умната овца и дава много вълна.

- Къде е съкровището? - попита то след малко.

- Съкровището е в Египет, близо до Пирамидите. Момчето се изплаши. Старицата бе казала същото, но не му беше взела никакви пари.

- За да стигнеш до съкровището, трябва да следваш поличбите. Бог е предопределил пътя, който всеки от нас трябва да извърви на този свят. Нужно е само да прочетеш това, което е написал за теб.

Преди момчето да продума, една пеперуда започна да пърха с криле между него и стареца. Спомни си за своя дядо. Когато беше дете, той му бе казал, че пепе­рудите носят късмет. А също и щурците, зелените ска­калци, сивите гущерчета и четирилистните детелини.

- Точно така - каза старецът, който умееше да чете мисли. - Точно както дядо ти те е учил. Това са добри­те поличби.

След това старецът разтвори плаща, който покрива­ше гърдите му. Момчето се удиви от това, което видя, и се сети за блясъка, който бе съзряло предишния ден. Старецът носеше ризница от чисто злато, покрита със скъпоценни камъни.

Наистина беше цар. Сигурно я криеше под плаща, за да не попадне на разбойници.

- Вземи - каза старецът, изваждайки от средата на златната ризница един бял и един черен камък. - Казват се Урим и Тумим. Черният означава „да", а белият -„не". Когато не успееш да видиш поличбите, те ще ти помогнат. Но задавай винаги ясни въпроси. Опитвай се по принцип сам да вземаш решения. Съкровището е при Пирамидите и ти го знаеше, но трябваше да заплатиш със шест овце това, че ти помогнах да вземеш решение.

Момчето прибра камъните в дисагите си. Отсега нататък никой друг нямаше да взема решения вместо него.

- Не забравяй, че всичко се свежда до едно-единствено нещо. Не забравяй езика на поличбите. И най-вече не забравяй да извървиш докрай пътя на Личната си ле­генда. Преди това обаче бих искал да ти разкажа една кратка история.

Един търговец изпратил сина си да научи тайната на Щастието при най-мъдрия от мъжете. Младежът вър­вял четирийсет дни през пустинята, докато най-сетне стигнал до красив замък на върха на една планина. Там живеел мъдрецът, когото той търсел.

Но вместо да срещне един свят човек, героят на на­шата история се озовал в някаква зала, в която царяло голямо оживление: непрекъснато влизали и излизали търговци, по ъглите разговаряли много хора, а малък оркестър свирел нежни мелодии. Имало и богата тра­пеза, отрупана с най-вкусните ястия от областта. Мъд­рецът разговарял с всички тези хора и се наложило мла­дежът да чака два часа, докато дойде неговият ред.

Мъдрецът внимателно изслушал целта на неговото посещение, но му казал, че в момента не разполага с време, за да му обясни тайната на щастието. Предло­жил на младежа да се поразходи из двореца и да се вър­не при него след два часа.

„Ще те помоля обаче за една услуга - добавил Мъд­рецът, подавайки на момчето чаена лъжичка, в която капнал две капки олио. - Докато вървиш, носи тази лъ­жица и внимавай да не разлееш олиото."

Младежът започнал да се изкачва и да слиза по стъл­бите в двореца, като не откъсвал очи от лъжичката. След два часа се върнал при Мъдреца.

„И тъй, видя ли персийските килими, които са в тра­пезарията ми? - попитал Мъдрецът. - Видя ли градина­та, която отне на Майстора на градинарите цели десет години, докато я направи? Забеляза ли красивите перга­менти в библиотеката ми?"

Засрамен, младежът признал, че нищо не е видял. През цялото време внимавал да не разлее капките олио, които Мъдрецът му бил поверил.

„Върни се тогава и се запознай с чудните неща, кои­то са част от моя свят - казал Мъдрецът. - Не можеш да се довериш на някого, ако не познаваш дома му."

Вече по-спокоен, младежът взел лъжичката и отново тръгнал да се разхожда из двореца, като този път вни­манието му било привлечено от всички произведения на изкуството, които висели по стените и по таваните. Видял градините, близките планини, крехките цветя, оценил изтънчения вкус, с който било подбрано място­то на всяка една от тези творби. Накрая се върнал при Мъдреца и му разказал подробно за всичко, което бил видял.

„Но къде са двете капки олио, които ти бях пове­рил?" - попитал Мъдрецът.

Поглеждайки към лъжичката, младежът забелязал, че ги е разлял.

„Ето това е единственият съвет, който мога да ти дам - казал Мъдрецът на мъдреците. - Тайната на щас­тието се крие в това да се радваш на чудесата на света, ала никога да не забравяш за двете капки олио в лъжич-

ката."

Старецът погледна момчето, протегна ръце към него и направи някакви странни жестове над главата му. След това си тръгна, като отведе животните със себе си.

В най-високата част на Тарифа има една стара кре­пост, построена от маврите, и който седне на крепост­ните й стени, може да види площада, продавача на пу­канки и дори малка част от Африка. Съшия този след­обед Царят на Салим седна на крепостната стена и по­чувства източния вятър върху лицето си. Овцете стоя­ха до него неспокойно, бояха се от новия си господар и всички тези промени ги тревожеха. Те не ги искаха; ис­каха само храна и вода.

Мелхиседек погледна към малкия кораб на приста­нището, който вдигаше котва. Никога повече нямаше да види момчето, така както не видя Авраам, след като му бе взел една десета от това, което имаше. Какво да се прави, работата му бе такава,

Боговете не трябва да имат желания, защото бого­вете нямат Лична легенда. Въпреки това Царят на Са­лим пожела от дъното на душата си момчето да успее.

„Жалко, че веднага ще забрави името ми - помисли си той. - Трябваше да му го повторя няколко пъти, та когато заговори за мен, да каже, че съм Мелхиседек, Царят на Салим."

После вдигна очи към небето с чувство на разкая­ние: „Знам, че това е суета на суетите, както ти казва­ше, Господи. Но един стар цар понякога изпитва нужда да се гордее със самия себе си."

„Колко е странна тая Африка", помисли си момчето.

Бе седнало в някакво кафене, което по нищо не се отличаваше от останалите кафенета из тесните улички на града. Няколко души пушеха огромна лула, която преминаваше от уста в уста. Само за няколко часа бе срещнало мъже, които се разхождаха, хванати за ръце, жени със забулени лица и свещеници, които се изкачва­ха на високи кули и започваха да пеят, а през това вре­ме всички наоколо коленичеха и си удряха главите в зе­мята.

„Явно такава е практиката на неверниците", каза си момчето. Като дете често ходеше в селската църква да съзерцава една картина, изобразяваща Свети Сантяго, убиеца на маври, на бял кон, с извадена сабя в ръка, а в краката му хора, които приличаха на тези араби. Мом­чето се чувстваше зле, беше ужасно самотно. Неверни­ците имаха зловещи погледи.

Забеляза и нещо друго. Толкова бе бързало да тръг­не, че бе забравило една подробност, една малка под­робност, която обаче за дълго би могла да му попречи да стигне до съкровището: в тази страна всички говоре­ха само на арабски.

Собственикът на кафенето се приближи до момчето и то посочи някаква напитка, която бе видяло да подна­сят на друга маса. Оказа се горчив чай. Момчето би предпочело да пие вино.

Но сега не бе моментът да се ядосва за такива не­ща. Трябваше да мисли само за съкровището и за това по какъв начин да стигне до него. Носеше доста пари със себе си от продажбата на овцете и знаеше, че па­рите имат вълшебна сила: с тях човек никога не оста­ва съвсем сам. Надяваше се за няколко дни да стигне до Пирамидите. Един старец с толкова много злато на гърдите си нямаше нужда да лъже, за да спечели шест овце.

Той му бе споменал за поличби. Докато прекосява­ше морето, момчето бе размишлявало върху поличби-те. Знаеше за какво става дума. Докато обикаляше по­летата на Андалусия, бе свикнало да разчита по земята и по небето указанията за пътя, по който да върви. При­съствието на определена птица го предупреждаваше за опасността от змия наблизо, а някои храсти означаваха, че наблизо има вода. Овцете го бяха научили на всичко това.

„Щом Бог води овцете, ще води и човека", реши то и се успокои. Чаят вече не му се струваше толкова гор­чив.

- Ти кой си? - попита го някакъв глас на испански. Момчето изпита огромно облекчение. Тъкмо си мис­леше за поличбите, когато се появи този знак.

- Откъде знаеш испански? - попита на свой ред момчето.

Новодошлият беше младеж, облечен по западен ма­ниер, но цветът на кожата му показваше, че сигурно е местен жител. Имаше горе-долу същия ръст и вероят­но бе на същата възраст.

- Тук почти всички говорят испански. Намираме се само на два часа път от Испания.

- Седни и си поръчай нещо за моя сметка - каза момчето. - А за мен поръчай вино. Не мога да понасям този чай.

- Тук няма вино - отвърна новодошлият. - Религия­та не позволява.

Момчето му каза, че трябва да стигне до Пирамиди­те. Без малко щеше да заговори за съкровището, но после реши да не го споменава. Бе твърде вероятно арабинът да поиска част от него, за да го заведе дотам. Спомни си какво бе казал старецът за подобни предло­жения.

- Бих искал да ме заведеш до Пирамидите, ако мо­жеш. Ако се съгласиш да ми станеш водач, ще ти платя.

- Имаш ли представа как се стига дотам?

Момчето забеляза, че собственикът на кафенето беше наблизо и слушаше внимателно разговора. Почувства се притеснено от присъствието му, но беше намерило водач и не биваше да изпуска възможността.

- Трябва да пресечеш цялата Сахара - каза ново­дошлият. - А за това ще са ни нужни пари. Искам да знам дали имаш достатъчно.

Въпросът се стори доста странен на момчето. Но то вярваше на стареца, а старецът беше казал, че когато много искаме нещо, Вселената винаги ни съдейства, за да го постигнем.

Извади парите от джоба си и ги показа на новодош­лия. Собственикът на кафенето се приближи и също хвърли един поглед. После размени няколко думи на арабски с младежа. Изглеждаше ядосан.

- Да се махаме оттук - каза новодошлият. - Той не иска да стоим повече в кафенето.

Момчето се успокои. Стана, за да плати сметката, но собственикът го сграбчи и започна да му говори не­що, без да спира. Момчето беше силно, но се намира­ше на чужда земя. Новият му приятел избута собстве­ника на кафенето и изведе момчето навън.

- Искаше да ти вземе парите - каза той след мал­ко. - Танжер не е като останалата част на Африка. Пристанищен град е, а в пристанищата винаги има много крадци.

Момчето можеше да се довери на новия си приятел. Той му бе помогнал в критичен момент. Извади парите от джоба си и ги преброи.

• 
  Утре можем да стигнем до Пирамидите - каза другият младеж, вземайки парите. - Ще трябва обаче да купя две камили.
  

.Достатъчно е да го наблюдавам", каза си то. Знае­ше, че е по-силно от арабина.

Изведнъж, сред цялата тази навалица, погледът му бе привлечен от най-красивата сабя, която някога бе виж­дало. Ножницата й бе обкована в сребро, а на дръжката й бяха инкрустирани скъпоценни камъни. Момчето си обеща да купи тази сабя, когато се върне от Египет.

- Попитай продавача колко струва - помоли то но­вия си приятел. Но внезапно се сети, че докато се лю­буваше на сабята, през тези две секунди бе забравило за него.

Сърцето му се сви, сякаш не му достигаше въздух в гърдите. Страхуваше се да погледне до себе си, защото знаеше какво го очаква. Очите му останаха приковани в сабята още няколко мига, докато накрая събра смелост и се обърна.

Около него бе пазарът, хората, които идваха и си отиваха, викаха и купуваха, килимите до лешниците, марулите до медните подноси, мъжете, хванати за ръ­це, забулените жени, миризмата на непознати ястия, но никъде ни следа от спътника му.

Момчето искаше да си внуши, че са се изгубили слу­чайно. Реши да остане на същото място и да чака непознатия младеж. Малко след това някакъв човек се изка­чи на една от онези купи и започна да пее; всички, кои­то бяха наоколо, коленичиха, удариха си главите в зе­мята и също запяха. А после, подобно на работни мрав­ки в мравуняк, вдигнаха сергиите и си заминаха.

Слънцето също започна да залязва. Момчето се за­гледа в него, докато то се скри зад белите къщи около площада. Спомни си, че когато същото това слънце из­гряваше тази сутрин, то се намираше на друг конти­нент, беше пастир, имаше шейсет овце и щеше да хо­ди на среща с едно момиче. Още от сутринта знаеше всичко, което щеше да се случи, докато обикаляше из полето.

А сега, когато слънцето залязваше, беше в една много различна страна, чужденец на чужда земя, и до­ри не разбираше езика, на който говореха. Вече не бе­ше пастир и нямаше нищо свое, дори и пари, за да се върне и да започне отначало.

„И всичко това се случи между изгрева и залеза на същото това слънце", помисли си то. И му стана мъчно за самия него, защото понякога нещата в живота се променят, преди още да си свикнал с тях, и то толкова бързо, че едва успяваш да нададеш вик.

Срамуваше се да заплаче. Никога не беше плакал пред овцете си. Но пазарът беше пуст, а той бе далеч от родината.

Накрая не издържа и се разплака. Плачеше, защото Бог бе несправедлив. Това ли заслужават хората, които вярват в мечтите си?

„Когато бях с овцете си, се чувствах щастлив и раз­давах от щастието си на другите около мен. Щом виде­ха, че идвам, винаги ме посрещаха добре.

• 
  А сега съм тъжен и нещастен. Какво да правя? От днес нататък ще живея с това огорчение и няма да се доверявам на хората, защото един от тях ме предаде.
  

Отвори дисагите си, за да види какво има в тях. На­дяваше се да е останало парче от сандвича, който си бе­ше купил на кораба. Но намери само дебелата книга, наметалото и двата камъка, които старецът му беше дал.

При вида на камъните изпита огромно облекчение. Бе заменил шест овце за два скъпоценни камъка от златна ризница. Можеше да ги продаде и с парите да си купи билет за връщане. „Отсега нататък няма да бъда толкова глупав", реши момчето, изваждайки двата ка­мъка от дисагите, за да ги скрие в джоба си. Намираше се в пристанищен град и единствената истина, която не­познатият му бе казал, е, че едно пристанище винаги е пълно с крадци.

Едва сега момчето разбра отчаяните усилия на собст­веника на кафенето: опитвал се е да му каже да не се до­верява на непознатия младеж. „И аз съм като всички хора: виждам света и нещата, които се случват в него, такива, каквито бих искал да бъдат, а не такива, какви-