Алхимикът паулу Куелю

На втората година ще си спомниш за съществуването на съкровището. Поличбите ще започнат все по-на­стойчиво да говорят за това и ти ще се опиташ да не им обръщаш внимание. Ще използваш знанията си само за благоденствието на оазиса и на неговите жители. Пле­менните вождове ще ти бъдат благодарни за това. Ка­милите ти ще ти донесат богатство и власт.

На третата година поличбите ще продължат да говорят за съкровището и за Личната ти легенда. Ще бро­диш из оазиса по цели нощи, а Фатима ще бъде тъжна, защото заради нея ти няма да си извървял пътя си. Но ти ще й дадеш много любов, която ще бъде споделена. Ще си спомниш, че тя никога не те е молила да оста­неш, защото жената от пустинята знае да чака завръща­нето на мъжа си. Затова ти за нищо няма да я виниш. Но нощем дълго ще вървиш из пясъка на пустинята, между палмите, и ще мислиш, че си могъл да продъл­жиш пътя си, да се довериш повече на любовта си към Фатима. Защото това, което те е накарало да останеш в оазиса, е бил собственият ти страх, че никога няма да се завърнеш. И щом стигнеш до тази мисъл, поличбите ще ти покажат, че твоето съкровище е погребано за­винаги.

На четвъртата година поличбите ще те изоставят, защото ти ще си се отказал да им обръщаш внимание. Племенните вождове ще разберат това и ти ще бъдеш свален от длъжност в Съвета. По това време ще си бо­гат търговец с много камили и стока. Но ще прекараш останалите дни от живота си, бродейки между палмите и пустинята с ясното съзнание, че не си изпълнил Лич­ната си легенда, а вече е твърде късно за нея.

Никога няма да разбереш, че Любовта в никакъв случай не пречи на човек да следва Личната си легенда. А ако това се случва понякога, то е само защото Лю­бовта не е била истинската, тази, която говори на Све­товния език.

Алхимикът изтри кръга, който бе нарисувал върху пясъка, и змията бързо се скри между камъните. Мом­чето си спомни за търговеца на кристал, който винаги бе искал да отиде в Мека, и за англичанина, който тър­сеше истински алхимик. Спомни си за едно момиче, ко­ето се бе доверило на пустинята, и един ден пустинята бе завела при него този, когото то искаше да обича.

Възседнаха конете си и този път момчето тръгна след Алхимика. Вятърът носеше шумове от оазиса и то се опитваше да различи гласа на Фатима. Този ден не бе ходило при кладенеца заради битката.

Но същата тази вечер, докато наблюдаваха змията вътре в кръга, странният конник със сокол на рамото бе говорил за любов и съкровища, за жените от пустинята и за неговата Лична легенда.

- Идвам с вас - каза момчето. И веднага усети как душата му се изпълва със спокойствие.

- Ще тръгнем утре сутринта, преди изгрев слънце -бе единственият отговор на Алхимика.

Момчето не мигна през цялата нощ. Два часа преди разсъмване събуди едно от арабчетата, които спяха в неговата шатра, и го помоли да му покаже къде живее Фатима. Излязоха навън и се запътиха натам. В замяна даде на арабчето пари, с които да си купи една овца.

После го помоли да открие къде точно спи Фатима, да я събуди и да й каже, че момчето я чака навън. Араб­чето изпълни всичко това и спечели пари за още една овца.

- Сега ни остави сами - каза момчето на арабчето, което се върна да си доспи в шатрата, гордо с това, че е помогнало на Съветника на оазиса, и доволно, защо­то имаше пари за две овце.

Фатима се появи на вратата на шатрата и двамата тръгнаха между палмите. Момчето знаеше, че нару­шава Традицията, но сега това нямаше никакво значе­ние.

- Заминавам - каза то. - И искам да знаеш, че ще се върна. Обичам те, защото...

- Не казвай нищо повече - прекъсна го Фатима. -Човек обича, защото обича. Не се нуждаем от някаква причина, за да обичаме.

Ала момчето продължи:

- Обичам те, защото сънувах сън, срещнах един цар, продавах кристални съдове, пресякох пустинята, клановете си обявиха война и дойдох до кладенеца, за да науча къде живее един алхимик. Обичам те, защото цялата Вселена ми помогна да стигна до теб.

Двамата се прегърнаха. За пръв път телата им се до­косваха.

- Ще се върна - повтори момчето.

- По-рано, когато гледах пустинята, си пожелавах нещо - каза Фатима. - А сега ще гледам към нея с на­дежда. Един ден баща ми замина, но се върна при май­ка ми. И продължава да се завръща.

Не си казаха нищо повече. Повървяха малко между палмите и момчето изпрати Фатима до вратата на шат­рата.

- Ще се върна, както баща ти се е върнал при майка ти - каза то.

Забеляза, че очите на Фатима бяха пълни със сълзи.

- Но ти плачеш...

- Аз съм жена от пустинята - отвърна тя, като кри­еше лицето си. - Но все пак съм жена...

Фатима влезе в шатрата. След малко слънцето ще­ше да изгрее. На разсъмване тя щеше да излезе, за да върши това, което бе правила толкова години наред. Сега обаче всичко се бе променило. Момчето вече ня­маше да бъде в оазиса и оазисът нямаше да има това значение, което бе имал преди малко. Той вече нямаше да бъде мястото с петдесет хиляди палми и триста кла­денеца, където поклонниците с радост пристигаха след дълго пътуване. От днес нататък оазисът щеше да бъде за нея едно празно място.

От този ден нататък пустинята щеше да стане по-важна от оазиса. И Фатима непрестанно щеше да се взира в нея, опитвайки се да открие звездата, която во­деше момчето по пътя към неговото съкровище. Щеше да изпраща целувки по вятъра с надеждата, че той ще докосне лицето на момчето и ще му каже, че тя е жива и го чака, така както една жена чака един смел мъж, тръгнал да търси мечти и съкровища. От този ден ната­тък пустинята щеше да се превърне в едно-единствено нещо - надеждата за неговото завръщане.

* * *

- Не мисли за това, което си оставил зад себе си -каза Алхимикът, когато препуснаха с конете си из пясъ­ците на пустинята. - Всичко е гравирано върху Все­мирната душа и ще остане там завинаги.

- Ако това, което си открил, е направено от чиста материя, то никога няма да изгние. И ти ще можеш да се върнеш един ден. А ако е било само мигновен блясък, звездна експлозия, тогава няма да намериш нищо, след като се завърнеш. Но в замяна на това ще си видял светлинна експлозия, нещо, което си е струвало да из­живееш.

Спътникът му говореше е езика на алхимията. Ала момчето разбираше, че става дума за Фатима.

Трудно му беше да не мисли за това, което бе оста­нало зад него. Пустинята с неизменния си пейзаж често се изпълваше с видения. Момчето продължаваше да вижда финиковите палми, кладенците и лицето на лю­бимото момиче. Виждаше англичанина с неговата ла­боратория, а също и камиларя, който всъщност бе учи­тел, но не го знаеше. „Може би Алхимикът никога не е обичал", помисли си момчето.

Алхимикът яздеше пред него със сокола на рамо. Соколът познаваше добре езика на пустинята и когато спираха, той излиташе от рамото на Алхимика да тър­си храна. Първия ден донесе заек. На следващия ден до­несе две птици.

През нощта постилаха одеялата си на пясъка, но не палеха огън. Нощите в пустинята бяха студени, а с из­тъняването на луната започнаха да стават все по-тъм­ни. Яздеха мълчаливо вече цяла седмица, като говоре­ха само за предпазните мерки, необходими, за да из­бегнат сраженията между клановете. Войната продъл­жаваше и вятърът понякога донасяше сладникавата миризма на кръв. Сигурно наблизо се водеше битка и вятърът подсети момчето, че Езикът на поличбите мо­же да му покаже това, което очите му не успяваха да видят.

На седмия ден от пътуването Алхимикът реши да спрат за нощувка по-рано от обикновено. Соколът изле­тя, за да потърси дивеч, а той извади бидона с вода и го подаде на момчето.

- Ти почти стигна до крайната точка на пътуването си - каза Алхимикът. — Моите поздравления за това, че последва Личната си легенда.

- Но вие ме водите, без да говорите - каза момче­то. - Мислех, че ще ме научите на това, което знаете. Преди време вървях през пустинята с един човек, който носеше книги по алхимия, но нищо не успях да науча.

- Съществува само един начин да научиш нещо -отговори Алхимикът, -г И това е действието. Именно пътуването те научи на всичко, което трябва да знаеш. Липсва само едно-единствено нещо.

Момчето поиска да узнае кое е то, но Алхимикът вдигна поглед към хоризонта, очаквайки соколът да се завърне.

- Защо ви наричат Алхимик?

- Защото наистина съм такъв.

- А къде са сгрешили другите алхимици, които са търсили злато, че не са успели да го получат?

- Те са се ограничили само в търсенето на злато -отговори спътникът му. - Търсили са съкровището на Личната си легенда, но не са искали да изживеят сама­та легенда.

- Кое е това последно нещо, което трябва да нау­ча? - настоя да разбере момчето.

Алхимикът обаче продължаваше да наблюдава хо­ризонта. След известно време соколът се върна, носей­ки храна. Изкопаха дупка и запалиха огън в нея, за да не види никой светлината на пламъците.

- Наричат ме Алхимик, защото съм алхимик - каза той, докато приготвяха яденето: -Усвоих тази наука от дедите си, които на свой ред са я усвоили от техните де­ди, и така до сътворението на света. По онова време пя­лата наука за Великото творение е могла да бъде грави­рана върху един обикновен изумруд. Но хората не са обръщали внимание на простите неща и започнали да пишат трактати, тълкувания и философски проучвания.

Започнали също така да твърдят, че познават пътя по-добре от останалите. Изумруденият скрижал обаче про­дължава да съществува и днес.

- Какво е било гравирано върху него? - поиска да узнае момчето.

Алхимикът започна да рисува върху пясъка и това му отне не повече от пет минути. Докато той рисуваше, момчето си спомни за стария цар и за площада, където един ден се бяха срещнали. Струваше му се, че оттога­ва са изминали много години.

- Ето това е било гравирано върху Изумрудения скрижал - каза Алхимикът, след като спря да пише.

Момчето приближи и се опита да разчете думите на пясъка.

- Това е някакъв код - каза то, малко разочаровано от Изумрудения скрижал. - Виждал съм нещо подобно в книгите на англичанина.

- Не - отвърна Алхимикът. - Това е като полета на ястребите - не трябва да се опитваш да го проумееш единствено с разума си. Изумруденият скрижал е пре­кият път към Всемирната душа.

Мъдреците са разбрали, че естественият свят е само образ, копие на Рая. Самото съществуване на този свят е гаранция, че съществува и друг свят, много по-съвър­шен. Бог го е създал, за да може чрез видимите неща хората да разбират неговите духовни послания и чудна­та сила на мъдростта му. Именно това наричам Дейст­вие.

- Трябва ли да разбера Изумрудения скрижал? - по­пита момчето.

- Може би ако се намираше в алхимична лаборато­рия, сега би бил моментът да научиш кой е най-добри­ят начин да разбереш Изумрудения скрижал. Ала ти си в пустинята. Потопи се тогава в нея. Тя ще ти помогне да разбереш както света, така и всяко друго нещо на повърхността на земята. Дори не е нужно да разбираш пустинята: достатъчно е да насочиш вниманието си към една песъчинка и ще видиш в нея всички чудеса на Съ­творението.

- Какво трябва да направя, за да се потопя в пусти­нята?

- Вслушай се в гласа на сърцето си. То знае всичко, защото ти е дадено от Всемирната душа и един ден ще се върне при нея.

Изминаха още два дни в мълчаливо яздене. Алхими­кът бе станал още по-предпазлив, защото наближаваха зоната с най-ожесточени сражения. Момчето се опитва­ше да чуе гласа на сърцето си.

Никак не му беше лесно да разбере сърцето си. По-рано то винаги бе готово да тръгне на път, а сега иска­ше да пристигне на всяка цена. Понякога сърцето му часове наред разказваше истории, изпълнени с ностал­гия, друг път се трогваше от изгрева на слънцето в пус­тинята и караше момчето скришом да плаче. Когато за­говореше за съкровището, сърцето му туптеше по-бър­зо, а ритъмът му се забавяше, когато очите на момчето блуждаеха в безкрайния хоризонт на пустинята. Никога не замлъкваше, дори и когато момчето не разменяше нито дума с Алхимика.

- Защо трябва да слушаме гласа на сърцето си? -попита момчето един ден, когато бяха спрели, за да но­щуват.

- Защото съкровището е там, където ти подскаже сърцето.

- Но сърцето ми е неспокойно - каза момчето. - Сънува, вълнува се и е влюбено в едно момиче от пусти­нята. Непрекъснато ме разпитва за нещо, а когато мис­ля за Фатима, по цели нощи не ми позволява да заспя.

- Това е добре. Означава, че сърцето ти е живо. Про­дължавай да се вслушваш в това, което иска да ти каже.

През следващите три дни те срещнаха няколко въо­ръжени мъже и забелязаха други да се появяват на хо­ризонта. Сърцето на момчето заговори за страха. Раз­казваше му истории, които бе чуло от Всемирната ду­ша. Истории за хора, тръгнали да търсят съкровищата си, но които никога не са ги намерили. Понякога пла­шеше момчето с мисълта, че може да не достигне до съкровището или че може да умре в пустинята.

-— Сърцето ми се опитва да ме предаде - каза момче­то на Алхимика, когато спряха, за да починат конете им. - Не иска да продължа пътя си.

- Това е добре - отвърна Алхимикът. - Доказва, че сърцето ти е живо. Естествено е да изпитваш страх, след като си заменил за един сън всичко, което си по­стигнал.

- Тогава защо трябва да слушам сърцето си?

- Защото никога не ще можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки непрестанно това, което мисли за живота и за света.

- Дори и когато се опитва да ме предаде?

- Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш добре сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и жела­нията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал.

Момчето продължи да слуша писа на сърцето си, докато вървяха през пустинята. Започна да разбира не­говите хитрости и уловки и да го възприема такова, каквото бе. От този момент нататък престана да се страхува. Вече не искаше да се връща назад, защото един следобед сърцето му каза, че е доволно. „Ако по­някога протестирам, то е само защото съм човешко сърце, а сърцата на хората са устроени така, Страхуват се да осъществят най-големите си мечти, защото мис­лят, че не ги заслужават или пък че няма да ги постиг­нат. Ние, сърцата, умираме от страх само при мисълта за любов, изчезнала завинаги, за мигове, които биха могли да бъдат прекрасни, а се е получило обратното, за съкровища, които биха могли да бъдат намерени, а са останали завинаги заровени в пясъка. Защото ние много страдаме, когато това се случи."

- Сърцето ми се страхува, че ще страда - каза мом­чето на Алхимика една нощ, когато гледаха тъмното небе.

- Кажи му, че страхът от страданието е по-лош, от­колкото самото страдание. Сърцето никога не страда, когато търси мечтите си, защото всеки миг на търсене е миг на среща с Бога и с Вечността.

- Всеки миг на търсене е миг на среща - каза мом­чето на сърцето си. - Докато търсех съкровището си, всеки ден бе озарен от светлина, защото знаех, че всеки един момент е част от мечтата ми да го намеря. Дока­то търсех съкровището си, по пътя към него открих не­ща, които никога не съм си представял, че ще открия, ако не бях имал смелостта да опитам невъзможното за един пастир.

Цял следобед след това сърцето му мълчеше. През нощта момчето спа спокойно, а когато се събуди, сър­цето започна да му разказва истории за Всемирната ду­ша. Каза, че всеки щастлив човек носи Бога в себе си и че щастието би могло да бъде открито в най-обикнове­ната песъчинка от пустинята, за което бе споменал и Алхимикът. Защото песъчинката е миг от Сътворение­то и на Вселената са й били необходими милиарди го­дини, за да я създаде.

- Всеки човек на земята има свое съкровище, което го очаква - добави сърцето му. - Ние, сърцата, рядко споменаваме за тези съкровища, тъй като хората вече не искат да ги откриват. Говорим за съкровища само на децата. После оставяме животът да упъти всеки към собствената му съдба. Но, за съжаление, малко са тези, които следват начертания им път. Това всъщност е пъ­тят на Личната легенда и на щастието. И тъй като хора­та мислят, че светът е пълен със заплахи, той наистина се изпълва с такива.

Тогава ние, сърцата, започваме да говорим все по-тихо, ала никога не замлъкваме съвсем. И се молим ду­мите ни да не бъдат чути: не искаме хората да страдат заради това, че не са послушали гласа на сърцето си.

- А защо сърцата не съветват хората да не се отказ­ват от мечтите си? - попита момчето Алхимика.

- Защото в този случай сърцата страдат най-много. А те не обичат да страдат.

От този ден нататък момчето започна да разбира сърцето си. Помоли го никога да не го изоставя. Помо­ли го също така всеки път, когато се отдалечи от мечти­те си, сърцето да се свива в гърдите му и да дава знак за тревога. Момчето се закле, че винаги когато усети този знак, ще го следва.

Вечерта разказа всичко това на Алхимика. И Алхи­микът разбра, че сърцето на момчето се е върнало при Всемирната душа.

- А сега какво трябва да направя? - попита момче­то.

- Продължавай да вървиш към Пирамидите – каза Алхимикът. - И внимавай за поличбите. Сърцето ти ве­че е готово да ти покаже съкровището.

- Това ли е последното нещо, което оставаше да науча?

- Не - отвърна Алхимикът. - Това, което остава да научиш, е следното: Преди да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа винаги ни подлага на изпита­ние, за да прецени какво сме научили по пътя към цел­та. Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хо­ра се отказват. Това е, което наричаме на езика на пус­тинята ,да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта".

Всяко едно търсене винаги започва с Късмета на на­чинаещия. И винаги завършва с Изпитание за завоева­теля.

Момчето си спомни за една стара пословица от не­говия край, която казваше, че най-тъмен е часът преди изгрева на слънцето.

На другия ден се появи първият конкретен сигнал за опасност. Трима воини се приближиха към тях и ги по­питаха какво правят тук.

- Дойдох на лов със сокола си - отговори Алхими­кът.

- Трябва да ви претърсим, за да видим дали не носи­те оръжие - каза един от воините.

Алхимикът бавно слезе от коня си. Момчето стори същото.

- Защо носиш толкова много пари? - попита воинът, като видя кесията на момчето.

- За да стигна до Египет - каза то.

Мъжът, който претърсваше Алхимика, намери мал­ко кристално шишенце, пълно с течност, й стъклено яй­це с жълтеникав цвят, малко по-голямо от яйце на ко­кошка.

- Какви са тези неща? - попита той.

- Философският камък и Еликсирът на дълголетие­то. Това е Великото творение на алхимиците. Който пие от този еликсир, никога няма да се разболее, а малко парченце от тоя камък превръща всеки метал в злато.

Тримата мъже избухнаха в смях, а заедно с тях се смееше и Алхимикът. Отговорът им се стори много за­бавен и без да им създават повече пречки, ги пуснаха да си вървят, като им върнаха всичко.

- Но вие луд ли сте? - попита момчето Алхимика, след като се бяха отдалечили достатъчно. - Защо на­правихте това?

- За да ти покажа един от най-простите закони в све­та - отговори Алхимикът. - Когато големите съкрови­ща са пред нас, ние никога не ги забелязваме. А знаеш ли защо? Защото хората не вярват в съкровища.

Продължиха да вървят през пустинята. С всеки из­минал ден сърцето на момчето ставаше все по-мълча­ливо. Вече не го интересуваха нито минали, нито пред­стоящи събития; единственото, което правеше, бе да наблюдава пустинята и заедно с момчето да пие от Все­мирната душа. Момчето и сърцето му станаха големи приятели и вече бе невъзможно единият да предаде другия.

Сърцето проговаряше само за да ободри и окуражи момчето, което понякога ужасно се отегчаваше от тиши­ната на дните. За пръв път сърцето заговори за изклю­чителните качества на момчето - за смелостта му да изостави овцете, за да изживее Личната си легенда, и за ентусиазма, който бе проявило в магазина за кристал.

Разказа му и нещо друго, за което момчето никога не бе узнало - опасностите, през които бе преминало, без изобщо да ги забележи. Сърцето му каза как вед­нъж бе скрило пистолета, който момчето беше открад­нало от баща си, тъй като имало голяма вероятност да се нарани. Припомни му и за оня ден, когато момчето се бе почувствало зле на полето, бе повръщало, а пос­ле бе спало дълго. Наблизо го чакали двама разбойни­ци, които се били наговорили да му откраднат овцете и да го убият. Но тъй като момчето не се появило, си тръгнали, защото решили, че е минало по друг път.

- Сърцата винаги ли помагат на хората? — попита момчето Алхимика.

- Помагат само на тези, които са решили да следват Личната си легенда. Освен на тях помагат и на децата, на пияниците и на старците.

- Това означава ли, че вече не съществува никаква опасност?

- Означава само това, че сърцата правят всичко, ко­ето е по силите им - отвърна Алхимикът.

Веднъж следобед минаха край лагера на един от кла­новете. Навсякъде имаше араби, облечени в разкошни бели дрехи, и складирано оръжие. Мъжете пушеха с наргиле и разговаряха за битките. Никой не обърна внимание на двамата пътници.

- Не съществува никаква опасност - каза момчето, след като се отдалечиха малко от лагера. Алхимикът се разгневи.

- Доверявай се на сърцето си - каза той, - но не за­бравяй, че си в пустинята. Когато хората са във война, Всемирната душа също чува виковете от сраженията. Никой не е пощаден от последствията на това, което става под слънцето.

„Всичко се свежда до едно-единствено нещо", по­мисли си момчето.

А пустинята сякаш потвърди, че старият Алхимик беше прав. Зад пътниците внезапно се появиха двама конници.

- Не можете да продължите нататък - каза единият от тях. - Вие сте в района на битките.

- Отивам наблизо - отвърна Алхимикът, като гледа­ше воините право в очите. Те замлъкнаха за известно време, а после им разрешиха да продължат пътя си.

Момчето, което бе свидетел на тая сцена, се удиви.

- Вие ги подчинихте на волята си - промълви то.

- Очите са външен израз на силата на душата - от­говори Алхимикът.

Истина е, мислеше си момчето. Бе забелязало, че сред многото воини в лагера има един, който не ги из­пуска от очи. А беше толкова далече, че дори не може­ха да различат лицето му. Въпреки това момчето бе си­гурно, че този мъж ги наблюдава.

Най-сетне, когато се готвеха да преминат през една планинска верига, простираща се по целия хоризонт, Алхимикът каза, че им остават само два дни път до Пи­рамидите.

- Сигурно скоро ще се разделим. Защо не ме научи­те на Алхимия? - помоли момчето.

- Ти вече знаеш това, което е необходимо. Доста­тъчно е всеки от нас да проникне във Всемирната душа и да открие съкровището, предназначено за него.

- Не говоря за това. Искам да науча как се превръ­ща олово в злато.

Алхимикът не искаше да наруши мълчанието на пустинята и отговори на момчето едва когато спряха, за да обядват.

- Всяко нещо във Вселената еволюира - започна той. - А според мъдреците златото е металът, стигнал най-далече в тази еволюция. Не ме питай защо, тъй ка­то и аз не знам. Знам само, че Традицията никога не лъже. Хората обаче не са разтълкували правилно думите на мъдреците. И вместо да бъде символ на еволюция­та, златото се е превърнало в повод за войни.

- Нещата около нас говорят на много езици - каза момчето. - Видях как ревът на камилата се превърна в сигнал за опасност, а после отново стана най-обикновен камилски рев.

Но веднага замлъкна. Алхимикът сигурно знаеше всичко това.

- Запознах се с истински алхимици - продължи той. - Те се затваряха в лабораториите си и се опитва­ха да еволюират като златото; накрая откриваха Фило­софския камък. Бяха разбрали, че когато нещо еволю­ира, еволюира и всичко онова, което го заобикаля.

Други откриваха Философския камък съвсем слу­чайно. Те имаха дарба, а духът им беше много по-буден от духа на останалите. Такива хора обаче се срещат много рядко.