Тогава момчето си спомни за стария цар и с учудване установи колко отдавна не бе мислило за тази среща. Цяла година бе работило без отдих и единствената му грижа беше да спести достатъчно пари, за да не се връща в Испания с наведена глава.
„Никога не се отказвай от мечтите си - бе казал старият цар. - Следвай поличбите."
Момчето вдигна Урим и Тумим от пода и отново изпита странното усещане, че царят е наблизо. Добре се беше потрудило през тази година и поличбите казваха, че сега е моментът да тръгне.
„Ще стана отново такъв, какъвто бях по-рано - размишляваше момчето. - Но овцете не ме научиха на арабски."
Овцете обаче го бяха научили на нещо много важно: че на света съществува език, който всички разбират, и момчето го бе ползвало през цялото това време, за да преуспее магазинът. Езикът на въодушевлението, на нещата, направени с воля и любов в търсене на онова, което човек силно желае или в което вярва. За момчето Танжер вече не беше чужд град и то почувства, че така, както бе завладяло това място, по същия начин би могло да завладее света.
„Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да го постигнеш", бе казал старият цар.
Ала старият цар не бе споменал за кражби, за огромни пустини, за хора, които знаят за какво мечтаят, но не искат да осъществят мечтите си. Старият цар не бе казал, че Пирамидите са само купчина от камъни и всеки би могъл да издигне подобна купчина в градината си. Беше забравил също така да каже, че когато имаш пари за по-голямо стадо от това, което си имал, трябва да купиш това стадо.
Момчето взе дисагите заедно с останалите торби и слезе по стълбите. Старият търговец обслужваше семейство чужденци, докато двама други клиенти разглеждаха магазина, пиейки чай в кристални чаши. Посетителите не бяха малко, като се има предвид ранният час. От мястото, където се намираше, момчето за пръв път забеляза, че косата на Търговеца прилича много на косата на стария цар. Спомни си усмивката на сладкаря през първия ден, когато нямаше нито при кого да отиде, нито с какво да се нахрани. Онази усмивка също приличаше на усмивката на стария цар.
„Сякаш е минал оттук и е оставил следа - помисли си то. - Човек би казал, че тези хора в определен момент от съществуването си също са срещнали царя. В края на краищата той самият бе споменал, че винаги се явява на този, който следва Личната си легенда."
Момчето си тръгна, без да се сбогува с Търговеца на кристал. Не искаше хората да видят, че плаче. Щеше да му е мъчно за времето, прекарано тук, и за всички полезни неща, които бе научило. Бе придобило по-голяма увереност в себе си и силното желание да завладее света.
„А сега се връщам в полетата на Андалусия, които така добре познавам, и отново ще поведа овцете си." Но вече не беше толкова доволно от решението си. Бе работило цяла година, за да осъществи една мечта, а сега тази мечта с всяка изминала минута му се струваше все по-незначителна. А може би все пак мечтата му беше друга.
„Кой знае дали не е по-добре да бъдеш като Търговеца на кристал: никога да не отидеш в Мека, а да живееш с желанието да я видиш." Ала момчето държеше в ръцете си Урим и Тумим и тези камъни му предаваха силата и волята на стария цар. Водено от случайността (или от някоя поличба — помисли си момчето), то се озова в същото кафене, където беше влязло първия ден. Крадецът не беше там и собственикът му донесе чаша чай.
„Винаги мога да стана пастир - размишляваше момчето. - Научих се да се грижа за овцете и никога няма да ги забравя. Но може би няма да имам друга възможност да стигна до Египет. Старецът имаше златна ризница и знаеше моята история. Той наистина беше цар, и то мъдър цар."
Намираше се само на два часа път с кораб от равнините на Андалусия, а от Пирамидите го делеше цяла пустиня. Момчето разбра, че положението би могло да бъде представено и по друг начин. Всъщност то се намираше с два часа по-близо до съкровището си. Въпреки че му беше необходима цяла година, за да измине тези два часа.
„Сега разбирам защо искам да се върна при овцете си. Защото ги познавам: не създават много работа и не е трудно да ги обикна. Не знам дали мога да обикна пустинята, но пустинята е тази, която крие моето съкровище. Ако не успея да го открия, винаги мога да се върна вкъщи. Но животът внезапно ми даде достатъчно пари, а разполагам и с много време. Защо пък да не опитам?"
В този момент изпита огромна радост. Винаги можеше да стане пастир. Винаги можеше да стане продавач на кристални съдове. Сигурно в света има много други скрити съкровища, но то бе сънувало два пъти един и същи сън, освен това бе срещнало истински цар. А това не се случваше всекиму.
Бе доволно, когато излезе от кафенето. Сети се, че един от доставчиците на Търговеца му носеше кристалните съдове с керваните, които кръстосваха пустинята. Подържа в ръцете си Урим и Тумим: заради тези два камъка бе поело отново по пътя към съкровището си.
„Винаги съм до тези, които следват Личната си легенда", бе казал старият цар.
Нищо нямаше да загуби, ако отидеше до склада и попиташе дали Пирамидите наистина се намират толкова далеч.
Англичанинът бе седнал в някаква постройка, която миришеше на животни, пот и прах. Помещението трудно можеше да се нарече склад, приличаше по-скоро на обор. „Никога не си бях представял, че ще трябва да мина през подобно място - мислеше той, докато разлистваше някакво списание по химия. - Десет години четене ме доведоха до един обор!"
Но не можеше да не продължи напред. Трябваше да вярва на поличбите. Целият му живот, всичките му научни занимания бяха посветени на стремежа да открие единствения език, на който говореше Вселената. Отначало бе проявил интерес към есперанто, после към религиите и накрая към алхимията. Можеше да говори на есперанто, познаваше отлично повечето религии, но все още не бе станал алхимик. Бе успял, наистина, да достигне до важни открития. Но оттук нататък търсенията му изобщо не напредваха. Напразно се бе опитвал да установи контакт с някой алхимик. Алхимиците са странни хора, мислят само за себе си и почти винаги отказват да помогнат. Дали пък не бяха открили тайната на Великото творение, наречено Философски камък, и поради това да са се затворили в мълчание?
Вече бе изхарчил част от състоянието, което баща му му бе оставил, в напразно търсене на Философския камък. Бе обиколил най-добрите библиотеки в света, бе купил най-важните и най-редките книги по алхимия. В една от тях прочете, че преди много години известен арабски алхимик посетил Европа. Говорело се, че бил на повече от двеста години и че бил открил Философския камък и Еликсира на дълголетието. Тази история бе направила силно впечатление на англичанина. Щеше да си остане обаче само легенда, ако един негов приятел, който се бе върнал от археологическа експедиция в пустинята, не му бе разказал за някакъв арабин с изключителни способности.
- Живее в оазиса Ал-Фаюм - каза приятелят му. -Хората говорят, че е на двеста години и че може да превърне всеки метал в злато.
Англичанинът не можа да си намери място от възбуда. Незабавно отложи всички ангажименти, взе по-важните книги и сега беше тук, в този склад, който приличаше на обор, а навън един огромен керван се готвеше да прекоси Сахара. И този керван щеше да мине през Ал-Фаюм.
„На всяка цена трябва да се запозная с проклетия алхимик", помисли си англичанинът. И миризмата на животните му се стори малко по-поносима.
Един млад арабин, натоварен с доста багаж, влезе в постройката, където се намираше англичанинът, и го поздрави.
- Къде отивате? — попита го младият арабин.
- В пустинята - отговори англичанинът и отново се зачете. В момента нямаше никакво желание да разговаря. Трябваше да си спомни всичко, което бе научил за десет години, защото алхимикът сигурно щеше да го подложи на нещо като изпит.
Младият арабин извади една книга и започна да чете. Книгата беше на испански. „Това е добре", каза си англичанинът. Говореше по-добре испански, отколкото арабски, и ако това момче отиваше в Ал-Фаюм, щеше да има с кого да разговаря, когато нямаше да е зает с по-важни неща.
„Странна работа - помисли си момчето, докато се опитваше отново да прочете сцената на погребението, с която започваше книгата. - Изминаха почти две години, откакто започнах да чета книгата, а все още съм на тези страници." Въпреки че наблизо нямаше цар, който да го прекъсне, то не успяваше да се съсредоточи. Все още се колебаеше за решението си. Но бе разбрало нещо много важно: решенията са само начало на нещо. Когато някой взема решение, той всъщност се гмурва в опасно течение и то може да го отнесе в посока, за която изобщо не е предполагал в момента на вземането му.
„Когато реших да търся съкровището си, никога не съм си представял, че ще работя в магазин за кристал -помисли си момчето в подкрепа на разсъждението си. -По силата на същата логика този керван съответства на взето от мен решение, но пътят, по който той ще мине, си остава загадка."
Срещу него някакъв европеец също четеше книга. Европеецът беше антипатичен, бе го изгледал с презрение, когато то влезе. Можеха да станат добри приятели, но европеецът не бе пожелал да разговарят.
Момчето затвори книгата. Не искаше да върши нищо, с което да заприлича на този европеец. Извади от джоба си Урим и Тумим и започна да си играе с тях.
- Но това са Урим и Тумим! - възкликна чужденецът.
Момчето бързо прибра камъните в джоба си и каза:
- Не се продават.
- Не струват много - каза англичанинът. - Това са обикновени скални кристали. На земята има милиони скални кристали, но за посветения това са Урим и Тумим. Не знаех, че се срещат в тази част на света.
- Подари ми ги един цар - отвърна момчето. Чужденецът онемя. После пъхна ръка в джоба си и треперейки, извади същите два камъка.
- Спомена за някакъв цар - проговори той.
- А вие не вярвате, че царете разговарят с пастири -каза момчето, като с това искаше да приключи разговора.
- Напротив. Пастирите първи са признали един цар, когато останалата част от света е отказала да го признае. Ето защо няма нищо необикновено в това царете да разговарят с пастири.
И добави, страхувайки се, че момчето не е разбрало: - Пише го в Библията. В същата книга, която ме научи как да направя Урим и Тумим. Тези камъни са единственият позволен от Бога начин за предсказване на бъдещето. Духовниците ги инкрустират върху златни ризници.
Момчето се зарадва, че е дошло в този склад.
- Може би това е поличба - изказа на глас мислите си англичанинът.
- Кой ви е говорил за поличби? Интересът на момчето растеше с всеки изминал момент.
- В живота всичко е поличба - отвърна англичанинът, този път затваряйки списанието, което четеше. -Вселената е създадена, за да говори на език, който всички да разбират, но той е бил забравен. Освен другите неща аз търся и този Световен език.
Затова съм тук. За да открия един човек, който знае Световния език. Той е алхимик.
Разговорът бе прекъснат от собственика на склада.
- Имате късмет - каза дебелият арабин. - Днес следобед тръгва керван за Ал-Фаюм.
- Но аз съм за Египет - възрази момчето.
- Ал-Фаюм е в Египет - отвърна собственикът на склада. - Какъв арабин си ти?
Момчето отговори, че е испанец. Англичанинът се зарадва. Макар и облечено в арабски дрехи, момчето бе европеец.
- Той нарича поличбата „късмет*' - каза англичанинът, след като дебелият арабин излезе. - Ако можех, щях да напиша огромна енциклопедия за думите „късмет" и „съвпадение". С думи като тези е написан Световният език.
После добави, че е забелязал момчето благодарение на Урим и Тумим, а това едва ли би могло да се нарече „съвпадение". Попита го дали и то е тръгнало да търси алхимика.
- Тръгнал съм да търся едно съкровище - каза момчето и веднага съжали за думите си. Но англичанинът сякаш не им обърна голямо внимание.
- Аз също, в известен смисъл - каза той.
- Дори не знам какво означава алхимия - добави момчето, ала в този момент собственикът на склада ги извика навън.
- Аз съм Водачът на кервана - каза един мъж с дълга брада и черни очи. - Имам власт над живота и смъртта на всеки, който е тръгнал с мен. Защото пустинята е като капризна жена и понякога подлудява мъжете.
Имаше около двеста души и два пъти повече животни - камили, коне, магарета, птици. Англичанинът носеше няколко сандъка, пълни с книги. Имаше жени, деца, а повечето от мъжете носеха саби на кръста и дълги пушки на рамо. Вдигаха силна врява и Водачът трябваше да повтори още няколко пъти думите си, за да го разберат всички.
- Събрали сте се много хора и в сърцата ви има различни богове. Но моят единствен бог е Аллах и се заклевам в него, че ще направя всичко, което мога, и то по най-добрия начин, за да победя още веднъж пустинята. Сега искам всеки от вас да се закълне дълбоко в сърцето си в бога, в когото вярва, че ще ми се подчинява при всички обстоятелства. В пустинята неподчинението означава смърт.
Глух шепот премина през множеството. Всеки се заклеваше тихо пред своя бог. Момчето се закле в Исус Христос. Англичанинът стоеше мълчалив. Шепотът продължи по-дълго, отколкото бе необходимо за обикновена клетва. Хората молеха небето да ги закриля.
Чу се продължителен звук от тръба и всеки се качи на седлото. Момчето и англичанинът бяха купили камили и с мъка се качиха на тях. Момчето съжали камилата на англичанина, която бе натоварена с тежки сандъци, пълни с книги.
- Съвпадения не съществуват - каза англичанинът, опитвайки се да довърши разговора, който бяха започнали в склада. - Един приятел ме накара да дойда дотук, защото познаваше арабин, който...
Но керванът потегли и думите на англичанина не можеха повече да достигат до момчето. Независимо от това то знаеше за какво става въпрос. За тайнствената верига, в която нещата са свързани едно с друго и която бе направила така, че да стане пастир, да сънува един и съши сън, да отиде в оня град близо до Африка, да срещне на площада един цар, да се остави да го ограбят, за да се запознае след това с един търговец на кристал, и...
„Колкото повече се доближаваме до мечтата си, толкова повече Личната легенда се превръща в смисъл на живота ни", помисли си момчето.
Керванът потегли на изток. Пътуваха сутрин, спираха, когато слънцето изпичаше силно, и отново продължаваха привечер. Момчето рядко разговаряше с англичанина, който през повечето време бе потънал в книгите си. Ето защо започна да наблюдава мълчаливо хода на животните и хората през пустинята. Сега всичко бе много по-различно от деня, в който бяха потеглили, когато суматохата, виковете, плачът на децата и цвилене-то на животните се бяха смесили с нервните заповеди на водачите и на търговците.
В пустинята нямаше нищо друго освен вечния вятър, тишината и копитата на животните. Дори водачите рядко говореха помежду си.
- Много пъти съм прекосявал тези пясъци - каза една вечер някакъв камилар. - Но пустинята е толкова голяма, а хоризонтът - толкова далеч, че карат хората да се чувстват незначителни и да мълчат.
Момчето разбра какво искаше да каже камиларят, въпреки че никога преди това не бе стъпвало в пустинята. Всеки път, когато гледаше морето или огъня, бе в състояние да мълчи часове наред, без да мисли за нищо, потънало в необятността и силата на природните стихии.
„Научих много както от овцете, така и от кристалните съдове - помисли си то. - Пустинята също може да ме научи на нещо. Изглежда много по-стара и много по-мъдра."
Вятърът никога не стихваше. Момчето си спомни за деня, в който бе почувствало същия този вятър в Тарифа, докато седеше на крепостната стена. Може би вятърът в момента галеше вълната на овцете му, докато те търсеха вода и храна из полетата на Андалусия.
„Те вече не са мои овце - каза си то, без да изпитва тъга. - Сигурно са свикнали с някой нов пастир, а мен са забравили. И това е добре. Който е свикнал да пътува, както овцете, знае, че винаги идва ден, в който трябва да тръгнеш."
Сетне момчето си спомни за дъщерята на търговеца. Бе убедено, че тя вече се е омъжила. Вероятно за продавача на пуканки или пък за някой друг пастир, който също умее да чете и да разказва необикновени истории; в края на краищата той не бе единственият. Но това негово предчувствие го удиви. Нима той също бе на път да научи този Световен език, който знае миналото и бъдещето на всички хора? „Имам предчувствие", често казваше майка му. Момчето започваше да осъзнава, че предчувствията са мигновено потапяне на душата във Всемирния поток на живота, където историята на всеки човек е част от едно цяло, така че всичко можем да разберем, защото всичко е написано.
„Мактуб", каза момчето, спомняйки си за Търговеца на кристал.
Една част от пустинята бе покрита с пясък, а друга -с камъни. Когато керванът стигнеше до някой каменен блок, заобикаляше го. Когато на пътя им се изпречеше скала, правеха голям завой. Когато пясъкът бе твърде ситен за копитата на камилите, минаваха оттам, където беше по-устойчив. На места, където едно време е имало езера, земята бе покрита със сол. Животните надаваха рев, камиларите слизаха и ги разтоварваха. После слагаха товара на собствения си гръб, преминаваха през опасното място и отново натоварваха животните. Когато някой от водачите се разболееше или умреше, камиларите хвърляха жребий и избираха нов водач.
Ала нищо от това не ставаше случайно: независимо че керванът често бе принуден да се отклонява, той винаги следваше пътя към крайната цел. След като преодолееше препятствията, отново намираше звездата, която сочеше местонахождението на оазиса. Когато на разсъмване хората виждаха на небето тази блестяща звезда, знаеха, че тя сочи към място, където има жени, вода, фурми и палми. Единствено англичанинът не бе разбрал това, защото почти през цялото време четеше книгите си.
Момчето също носеше със себе си книга, която се бе опитало да чете през първите дни на пътуването. Но му се стори много по-интересно да наблюдава кервана и да слуша вятъра. След като опозна по-добре камилата си и се привърза към нея, изхвърли книгата. Тя бе излишен товар въпреки суеверието, което бе породила у него, защото всеки път, когато я отваряше, срещаше някоя важна личност.
Най-накрая момчето успя да се сприятели с камиларя, който винаги пътуваше до него. Нощем, когато спираха, за да починат около запалените огньове, то му разказваше приключенията си от времето, когато беше пастир.
По време на един от тези разговори камиларят на свой ред заговори за живота си.
- Живеех близо до Ал-Кайрум - започна да разказва той. - Грижех се за зеленчуковата си градина, за децата си и мислех, че животът ми няма да се промени до деня на смъртта ми. Една година реколтата бе по-богата от обикновено. Отидох с цялото си семейство в Мека и така изпълних единственото задължение, което ми оставаше. Бях доволен и вече можех спокойно да умра.
Но един ден земята започна да трепери и Нил излезе от коритото си. Това, което мислех, че се случва само на другите, се случи и на мен. Съседите ми се уплашиха, че наводнението ще унищожи маслиновите им дървета; жена ми се боеше да не би водата да отнесе децата ни, а аз се страхувах, че ще видя разрушено всичко онова, което бях постигнал.
Ала нищо не можеше да се направи. Земята бе станала неизползваема и трябваше да намеря друг начин да си изкарвам прехраната. Сега съм камилар. Но тогава разбрах думите на Аллах: никой не се страхува от неизвестното, защото всеки човек е способен да отвоюва това, което иска и от което се нуждае.
Страхуваме се единствено да не загубим това, което притежаваме, било то животът ни или пък градината ни. Но този страх ще премине, когато разберем, че собствената ни история и историята на света са написани от една и съща Ръка.
Понякога керваните се срещаха през нощта. И винаги единият керван имаше това, от което другият се нуждаеше. Като че ли наистина всичко бе написано от една и съща Ръка. Камиларите си разменяха информация за пясъчните бури и се събираха около огньовете да си разказват истории за пустинята.
Друг път се появяваха тайнствени мъже. Бяха бедуини и зорко следяха пътя, по който се движеха керваните. Пристигаха безшумно и все така безшумно си тръгваха, целите загърнати в тъмни бурнуси, изпод които се виждаха само очите им.
Една вечер камиларят се приближи до огъня, където седяха момчето и англичанинът.
- Говори се за война между клановете - каза камиларят.
Тримата замлъкнаха. Момчето усети страха, който витаеше из въздуха, макар че никой не бе изрекъл нито дума. За пореден път бе успяло да разбере езика без думи, Световния език.
След известно време англичанинът попита има ли някаква опасност за кервана.
- Който влезе веднъж в пустинята, не може да се върне назад - каза камиларят. - А щом не можем да се върнем, единственото нещо, което трябва да направим, е да открием най-добрия начин да продължим пътя си. За останалото Аллах ще се погрижи, включително и за опасността.
И завърши, произнасяйки тайнствената дума „Мактуб".
- Вие трябва да обърнете по-голямо внимание на керваните - каза момчето на англичанина, след като камиларят се отдалечи. - Те доста често се отклоняват от пътя си, но винаги вървят към крайната цел.
- А ти трябва да четеш повече книги за света - отговори англичанинът. - Книгите са като керваните.
Дългата колона от хора и животни започна да върви по-бързо. Не само през деня цареше тишина. Нощите, когато хората обикновено се събираха да разговарят около огньовете, също се изпълниха с мълчание. Един ден Водачът на кервана реши, че повече няма да се палят огньове, за да не привличат вниманието.
Пътниците нареждаха животните в кръг и всички спяха в центъра, като по този начин се опитваха поне малко да се стоплят през студените нощи. Водачът поставяше въоръжена стража около лагера.
През една такава нощ англичанинът не можа да заспи. Повика момчето и тръгнаха да се разхождат из дюните. Имаше пълнолуние и момчето разказа историята си на англичанина. Той се заинтригува от случая с магазина, който преуспял, откакто момчето започнало да работи в него.
- Това е принципът, който движи всичко - каза той. -В алхимията се нарича Всемирна душа. Когато желаеш нещо от цялото си сърце, ти се приближаваш до Всемирната душа. Тя винаги е положителна сила.
Каза също така, че душата не е само привилегия на хората: всичко, което съществува на повърхността на Земята, също притежава душа, независимо дали става дума за минерал, растение, животно или само някаква мисъл.
- Всичко, което се намира под и на повърхността на Земята, непрекъснато се променя, защото Земята е жива и също притежава душа. Ние сме част от тази Душа, но рядко узнаваме, че тя винаги е на наша страна. Ала ти сигурно си разбрал, че в магазина за кристал самите предмети също са допринасяли за неговото преуспяване.
Момчето мълчаливо съзерцаваше луната и белия пясък.
- През последните дни наблюдавам как керванът прекосява пустинята - промълви то. - Керванът и пустинята говорят на един й съши език, затова тя му позволява да премине през нея. Но тя ще следи всяка негова стъпка, за да провери дали той е в пълна хармония с нея. И керванът ще стигне до оазиса само ако издържи това изпитание.
Ако някой от нас, дори да е много смел, дойде тук, без да разбира този език, ще умре още през първия ден.
Двамата вдигнаха поглед към луната.
- Това е магията на поличбите - продължи момчето. - Виждам как водачите разчитат поличбите в пустинята и как душата на кервана разговаря с душата на пустинята.
След известно време англичанинът на свой ред проговори:
- Трябва да обърна по-голямо внимание на кервана.
-
А аз трябва да прочета вашите книги - отвърна момчето.
Книгите бяха много странни. В тях се говореше за живак, сол, дракони и крале, но момчето нищо не можеше да разбере. Имаше обаче една мисъл, която се повтаряше: че всички неща са проявления на една-единстве-на същност.
В една от книгите момчето откри, че най-важният текст от алхимията се състои само от няколко реда и е гравиран върху един най-обикновен изумруд.
Сподели с приятели: |