Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 6

- Белег! - силно го извикаха аз. - Спри, дай да видя какво има там.

Сталкерът пълзеше първи, след него - Иля Лвович, аз, Злия, Звънаря и Никта с фенерче. Когато старецът се притисна към стената на квадратната вентилационна шахта, която продължаваше хоризонтално вече десетки метри, аз оставих фенерчето, промуших се покрай него и се добрах до Белега. В него беше третото фенерче - лъчът осветяваше разклонение след което един „ръкав” продължаваше направо, а втри се спускаше надолу. Сталкерът обърна към мен спокойното си лице и аз попитах:

- Е?

- Звънар, не вдигай шум! - казах аз. - Иля Лвович, и вие също дишайте по-тихо, моля.

Последвах примера на Белега. И чух приглушени гласове, единият питаше нещо, другият отговаряше.

- Струва ми се, че това е Мечока - прошепнах аз. - А втория... или е Присняк, или някой друг. Не познавам добре гласа на капитана.

- Вие пък къде видяхте Пирсняк? - изцепи се Злия отзад. - Какво, чувате го от тук по някакъв начин, ли? А Марянка не се ли чува? Аз нея, миличката, бих я застрелял веднага, само да ми падне пред очите, курва такава...

- Замълчи, де! - съснах му аз.

Гласовете станаха по-силни, но почти веднага утихнаха. В този момент в далечината затрака автомат. Аз се промуших между Белега и стената и огледах разклонението.

- Бойците през цялото време се стремят някъде надолу. Значи и ние трябва да пълзим в тази посока.

- Ами пълзи тогава! - кресна Злия.

- А ти ми вземи фенера.

Увесих „узито” на гърдите си, криво ляво се преобърнах с краката напред, започнах да изпълзявам по гръб, като широко разтворих крака и драсках с ръбовете на подметките по грапавия метал. Останалите, мърморейки и ругаейки сдържано, запълзяха след мен. Въздуховода се изравни и аз видях решетка в долната стена. Приближих се, легнах по корем, почти притиснах лицето си към нея и погледнах. На това място вентилацията беше под тавана на полутъмен коридор. Долу някаква прегърбена фигура, съскайки тихо, влачеше човешко тяло, което оставяше кървава след - преместваше се по малко напред и рязко дръпваше жертвата след себе си.

- Този пък кой е? - прошепна в ухото ми Злия, се беше промъкнал покрай Белега и залегнал до мен.

Свих рамене докато наблюдавах, как съществото - или пък беше човек? - бавно изчезва зад ъгъла. Изглежда, че нямаше крака. във всеки случай, то не се опитваше да се изправи и се придвижваше като инвалид, чието тяло в поставено върху дъска с колеца.

- Добре, стига сме стърчали тука, давай нататък!

Злия почваше да ме дразни. За разлика от мълчаливия Белег, той беше твърде разтревожен, постоянно натякваше на останалите и изискваше нещо от тях.

Не след дълго, въздуховода смени посоката и отпред заприсвятква зеленикава светлина. Аз пак се преобърнах, пропълзях на лакти още няколко метра, стигнах до лека решетка, която преграждаше въздуховода, и погледнах между пръчките. Зад мен стана тихо, спътниците ми бяха спрели и чакаха аз да мръдна от мястото си. Разгледах помещението, обърнах глава и зашепнах:

- Като чели там няма никой, но е голямо и не мога да го огледам цялото. Белег, сега ще избия решетката, веднага ще скоча и отскачам вляво. Там до стената има някаква гадост, май може да се скрия зад нея. Ти си след мен - и отскачаш вдясно, там има същата гадория. Зъл, Шепа, вие насочвайте цевите през отвора и гледайте, ако нещо се размърда или започне да стреля , сваляте го. Нали така, партньоре?

- Добре, така да е.

- Хубаво, значи се договорихме. А след това, ако долу е спокойно, излизайте всички, само че бързо. И веднага побягваме по-нататък. Щото Злия е прав - ще изгубим бойците окончателно и повече няма да ги открием в този лабиринт.

За трети път започнах да се преобръщам, а Белега попита:

- Що за гадости е това до стените?

- Не зная. Нещо като шкафове са, но светят.

Легнал по гръб с притиснати към брадичката колене, аз сиснах в една рука „узито”, а в другата „браунинга” и стоварих подметките си върху решетката. Тя изпадна, аз скочих след нея. За миг пред погледа ми се разкри цялото обширно помещение, след това паднах на пода и веднага се претърколих вляво, зад прикритието на масивен стъклен цилиндър. Той беше изправен до стената, наполовина вграден в нея, стигаше почти до тавана и беше затворен с капак от пластмаса и метал.

Застанах на колене, се насочен автомат, целейки се в дълбочина на помещението. Покрай стените имаше дълги редици от няколко десетки същите такива контейнери, светещи в зелено. От отвора на вентилацията светна лъч от фенерче, в него се мярна сянка, и Белега след като скочи на пода, веднага се хвърли към противоположната на мен страна.

- Изглежда спокойно - казах аз. - За сега не виждам никой.

Той замръзна с насочен автомат. Аз погледнах нагоре: от вентилацията се подаваше цев, после се показа още една.

- Спускайте се едон след друг - изправих се на крака и се преместих по-близо до отвора, притиснах се към стената и вдигнах ръка. - Ей, подай ми фенерчето, след това слизай.

Когато всички се озоваха долу, аз и Белега вече стояхме пред цилиндрите и разглеждахме съдържанието им. Бяха изпълнение с гъсто-зелена светеща течност, която леко се движеше, от време на време от дъното се издигаха едри мехури, каквито не могат да се образуват в обикновена вода. В главата ми изплува чута някога и отдавна забравена дума - автоклав. Това такова ли е, или нещо друго? От затварящият обема капак се спускаха няколко шланга и проводници с различна дебелина, краищата им изчезваха някъде под лопатките, в шията и гърдите на гола жена. Бледото слабо лице, по което се движеха сини отблясъци, беше обърнато към мен, очите и устата бяха отворени. От лакътя до рамото на лявата ръка нямаше кожа, виждаше се овала на бицепса, който сякаш се състоеше от сраснали нишки. Най-тънкият шланг, закрепен с гумен наустник, изчезваше в устата на жената, друг, със сребриста метална облицовка, завършваше в основат на шията, където беше изрязан кръгъл отвор с подута по ръба кожа. Жената не стоеше, а висеше, - сигурно относителната плътност на течността беше същата, като на човешкото тяло, - с леко подгънати, необичайно тънки крака. Ръцете, с широко разтворени пръсти (единият безименен пръст беше украсен с метален пръстен, каквито зоолозите използват, за да маркират птиците) се поклащаха, когато покрай тях се приплъзваха мехурите.

- Що за простотия е това? - произнесе зад гърба ми Никита и аз се обърнах. Злия, вдигнал берданата, вървеше напред между редиците автоклави, останалите се бяха скупчили пред цилиндъра отсреща. Отместих проточилият шия Звънар, и се приближих: вътре имаше слаб, с изпъкнали ребра, юноша. Плешив, с шия като на пиле, голяма глава и увиснали бузи. Без крака. Не просто без крала - при него долната половина на тялото изобщо я нямаше, включително тазобедрените стави. От среза стърчеше края на гръбнака, към който беше присъединен сноп проводници, изчезващи в синя течност.

- Мамка му, та това не е гном или някаква псевдоплът! - каза Никита. - Нормален човек е...

- Бил е- добавих аз.

- Ама те какво са направили с него? И кои са тези „те”?

- Някакви учени. Чувал съм, че в Зоната няколко военни бази имат лаборатории, секретни, разбира се. Изследва мутанти, правят всякакви опити... Така че какво им пречи, да не поизследват и хора? Спомням си, преди време се носеше слух, че натовците са дали голям подкуп на някой от правителството, и са им разрешили да построят изследователски център, подземен...

- Но как се е оказал под Долината?

Кимнах:

- И аз си помислих за същото. Възможно ли е, в това място да са правили не само такива... биологични опити, а и да са провеждали физически изследвания? В смисъл, на физиката на пространството? Ами ако сами са създали мехура над себе си, тоест той да се е появил заради това, че са изпуснали от контрол някакъв процес?

- Стига сте стърчали там! - извика Злия, който беше успял да се отдалечи няколко крачки. Неговият неприятен дрезгав глас, внезапно раздал се в тишината, нарушаван само от тихото бълбукане на автоклавите, накара всички да потреперят, и сякаш разруши някаква кошмарна мъртвешка илюзия.

- Да тръгваме - казах аз и заедно с Белега се отдалечихме от автоклава. - Шепа, не стой там, стига!

Получовекът продължаваше ритмично а се удря в стената, когато ние тръгнахме по-нататък между редиците цилиндри. Подминахме няколко мъже и жени - отделни части от телата им, бяха заменени с металически или пластмасови фрагменти, преминахме покрай киборг с механични крака-пружини, покрай тяло, което вместо глава имаше полупрозрачен балон, пълен с някаква мътна течност, - в дълбочина, в самия център на балона слабо светеше червено пламъче. Зад нас останаха няколко гноми и необичайно голяма разплута псевдоплът, на която бяха отстранили рачешките крака, а вместо тях бяха пришили къси пипала, отрязани, съдейки по всичко, от калмар, като при това ги бяха пришили грубо, така че добре се виждаха местата на свързване, неравните шевове и големите металически скоби. Имаше и плъховълци - около двадесет, по два - три в един обем. Не забелязах някой от тях да е киборгиризиран, но повечето кожа от гърбовете и хълбоците им беше свалена, а към оголените мускули и стави бяха присъединени проводници. Близо до края на редицата, в автоклав висеше още един юноша без долна част на тялото и в същия контейнер - голям плъховълк, гръбнакът на човека беше присъединен към гърба на звяра, чрез керамични скоби и дълги болтове, виждаше се съединяващия телата сноп нерви, затворен е прозрачна пластмасова тръба. Уродливия кентавър висеше така, сякаш спеше - легнал настрани, и двете двойки очи бяха затворени. Юношата беше неподвижен, а огромния плъх понякога започваше да движи краката си, все едно бяга - сигурно му се присънваше, че преследва плячка.

Догоних Злия - той бързаше напред, лицето му беше съсредоточено и намръщено, едното му око потрепваше. Най-после стигнахме до края на помещението. В последните автоклави имаше пораснали слепи песове: единият беше без задна половина на тялото, от среза излизаше дебел сноп проводници, тялото на втория беше обхванато с назъбени метални скоби от двете страни, а на гърба му беше монтирана малка купола с многоцевна картечница, приличаща на тази, която самоуките майстори бяха приспособили към хеликоптера, но десет пъти по-малка, като играчка. Отзад към куполата беше заварена метална кутия, отпред излизаха проводници - краищата им изчезваха в каучукова тапа на тила на песа. Хълбоците, задницата и краката на звяра бяха покрити с изпъкнали пластини, нещо като броня на сегменти, проектирана специално за такава форма на тялото, а на главата му проблясваше издължен решетъчен шлем.

До напречната стена имаше дълга метална маса. След последния автоклав имаше врата, а срещу нея - масивно устройство, приличащо на старите компютри, метален шкаф с мигащи датчици и превключватели.

- Бръмчи - каза Шепата, потупвайки го леко.

Чак сега осъзнах, че през цялото време изпод пода се усещаше приглушено бръмчене, като от трансформатор и че тук, до машината, то става доста по-силно, и ми се струваше, че дори подът леко препери.

- Това нещо все още работи - добави партньорът и чукна с приклада по стената на електронния шкаф. - А тези шлангове...

От страничния панел на машината излизаха нещо като кабели или шлангове покрити с плоски железни пръстени - провисваха и стигаха до най-близкия автоклав, който беше съединен със следващия, на свой ред присъединен към този, който беше по-далеч... Всички контейнери в помещението бяха включени в обща система, която беше управлявана от тази машина.

- Нагледахте ли се? - попита Злия. - Да тръгваме, защото иначе изобщо няма да се измъкнем от тук!

То пристъпи към вратата и в същия миг тя се разтвори и силно го удари по гърдите и главата. Злия отхвръкна и с крясък се стовари между отворената врата и стената - а в отвора се появи Мечока.

* * *

В ръцете му „ефен”.

Върху обраслото с гъста четина лице, проблясваха очите му: тъмни и леко безумни. Мечока винаги си е бил малко психар. Надрусан, нямаше какво друго да е.

Изглежда, той не очакваше да ни види тук, но когато ни видя - не се засуети. Когато Злия падна зад вратата, притиснат към стената от нея, погледът на Мечока се стрелна от страна на страна и сталкерът се озъби, разкривайки големи бели зъби. Цевта на „ефена” се вдигна и се насочи към лицето ми - от всички аз бях най-близо до вратата.

Цевта изведнъж стана много голяма, разшири се като черна дупка, в която падащ стремително, изпълни цялото ми полезрение...

- Привет Косматия, аз те видях, ти беше в кабината, Косматия, защо си дошъл при нас, искаш да срещнеш Господарите на Зоната ли, та те се тук, с нас!

Пред мен се появи човешки силует, и черната дупка стремително се смали, и отново се превърна в обикновена цев - от която изригнаха куршуми.

Белега, който стоеше странично до стената, се отпусна на едно коляно, насочвайки автомата, аз и Никита едновременно се хвърлихме към Мечока, а той изрита Звънаря, а пък той се стовари върху нас - паднахме и тримата.

Белега стреля, Мечока отскочи, куршумите удариха вратата, която се понесе насреща, тъй като Злия, ругаейки, се опитваше се пореден път да се изправи и да се измъкне из-зад нея.

Като продължаваше да стреля, Мечока заднишком се оттегли през отвора на вратата, след което „ефена” замъкна. След миг сталкерът изчезна от поглед, отскачайки някъде встрани. Отзад пронизително запищя алармен сигнал, на пода пред нас се посипаха блестящи отломки. Белега, който така и не улучи Мечока, прекрати стрелбата. Аз чух приглушен възглас на английски, още гласове, тропот...

- Избий ги! - истерично виеше Злия и опитваше да се измъкне из-зад вратата.

Аз и Никита се изправихме на крака, а Звънаря остана да лежи неподвижно - беше достатъчен един поглед, за да се разбере, че е мъртъв. Партньорът скочи към желязната маса повдигна я с усилие и я прекатури странично, така че да прикрие отвора на вратата, зад който се виждаше нещо странно: земя, храсти и дори дърво... Не, не беше открито пространство - отгоре беше затворено с извит полегат купол. Зад малко възвишение в средата на залата се появиха три глави: капитан Пирсняк, Уилям Блейк и непознат войник. И тримата откриха огън, а аз и Шепата паднахме зад масата. Сирената пищеше неистово, червена светлина се мяташе по стените и тавана.Най-после успях да се огледам: върху машината, управляваща автоклавите, имаше редица дупки. Предния панел се беше отчупил и паднал, увиснал на една страна, проводниците зад него бяха на топки, до тях бързо се въртеше и свистеше прозрачна бобина и непрекъснато удряше с отчупения си край върху кафява магнитна лента, а наблизо друга бобина се въртеше в обратна посока.

Внезапно сирената замлъкна и силно бълбукане изпълни помещението. Едновременно всички шлангове, съединяващи автоклавите, се напрегнаха, повдигнаха се, а след това отново увиснаха: зелената течност започна да се източва от обемите. Бръмченето из-под пода стана по-силно и ниско, в него започна да се долавя и слаба вибрация.

В отвора на вратата се появи войник, цевта на пистолета в ръката му се насочи към мен и Никита, и в този миг Злия стреля през процепа между вратата и стената. Войникът падна по гръб и веднага, след като престана да закрива обзора ни, Шепата, а след него и аз открихме огън. Моите куршуми отидоха твърде високо, тези на Никита очертаха бразда в склона, която се издигаше към главите отгоре. Те се скриха, а отстрани на възвишението, зад храстите, за миг се появи Мечока, махна с ръка и веднага изчезна.

- Граната! - Никита отскочи встрани и аз последвах примера му.

Гранатата падна до масата и се взриви. Тежкия плот със скърцане се подмести, краката се удариха в машината. От дълбочина на залата се чуха няколко изстрела, а след това за кратко настъпи тишина, и в нея прозвуча гласът на Иля Лвович, който през цялото време се криеше в пролуката между машината и стената:

- Те оживяват!

Той се беше измъкнал от укритието си и сочеше към най-близкия автоклав, в който се поклащаше тялото на песа с картечницата на гърба, лапите се движеха, главата помръдваше...

Аз се прехвърлих през масата в тясното пространство между плота и машината. Светещата течността беше изчезнала от автоклавите, изтичайки някъде под пода, в помещението беше станало по-тъмно. Белега, който беше успял да отскочи преди взрива, се движеше на колене покрай стената, приближавайки се към вратата, а Шепата го следваше. Сега аз бях единственият, който добре виждаше съседното помещение, е, и Злия поглеждаше от пролуката, през която застреля войника.

- Аз настойчиво съветвам всички по-бързо да освободят тази стая от присъствието си... - с почти делови глас произнесе Иля Лвович.

Думите му бяха заглушени от силен звук, с който капаците на всички автоклави се вдигнаха рязко.

И едновременно с това, от дълбочина на залата, трима войници заедно се спуснаха към вратата, прескачайки през храстите и дупките. Дадох единичен изстрел - единият падна.

В този момент песът с оръжието на гърба се измъкна от автоклава.

Той веднага падна странично, опита се да се изправи, трескаво изправяйки лапите си, запълзя... Крайниците му се раздалечиха, звярът се удари с гърди в пода, повдигна се, започна странично да се отдалечава от бившия си затвор, зъбеше се без да ръмжи, пърхаше и кихаше през решетката на шлема, сякаш беше коте, което току що се е измъкнало от водата.

Войниците се приближаваха, движейки се на зигзази, за да затрудняват прицелването в тях. Те не стреляха, само защото не виждаха никой: всички, освен мен, се намираха от двете страни на вратата, аз се крие зад масата и поглеждах отстрани, така че не беше възможно да ме забележат.

В дълбочина на помещението с автоклавите другите същества изпадваха или се измъкваха пълзешком. За сега, освен аз и стареца, никой не ги беше забелязал: Белега, Никита, Злия - всички гледаха с изумление към песа-катерчар.

Приповдигнах се и натиснах спусъка, но „узито” мълчеше - пълнителят беше празен. Резервните се намираха в раницата на Шепата. Двамата войници откриха огън, но аз се прикрих зад масата - куршумите удариха по плота и в машината отзад. Прибрах „узито” под колана, извадих „браунинга” и залегнах по корем.

Песът се насочи към отвора на вратата и от някъде от вътрешността на съседното помещение се чу изплашеният възглас на Маряна. Лапите пак се раздалечиха, той се пльосна по корем, но веднага се изправи, цевите на малката картечница се завъртяха. Металните пластини върху хълбоците и задницата на звяра проблясваха мрачно. Насочих пистолета си към него. Войниците от другата страна рязко завиха - единия надясно, другият наляво.

Песът откри огън. Никога не съм си представял, че мога да кажа или да си помисля подобно нещо - кучето започна да стреля.

* * *

Никита и Белега откриха огън и куршумите зачаткаха по бронята. Тялото на звяра се разтресе, главата му се обърна към сталкерите. Картечницата започна да се завърта - още две секунди откосът биеше през отвора на вратата, след това се измести, строши касата и удари в стената, приближавайки се към хората... Аз се промуших между краката на масата, залегнах по корем, оттласнах се с крака от машината и след миг се озовах точно зад песа, с изпъната между задните му лапи ръка. Коремът му беше единственото незащитено място. Притиснах цевта към него и стрелях.

Успях да му вкарам три куршума, а след това той заръмжа и ме одраска по главата. Картечницата замлъкна, звярът отскочи към вратата, завъртя се неловко, плъзгайки се и падайки заднишком към пода. Злият, който и до сега беше останал притиснат зад вратата, я натисна с рев, тласна я с всички сили и удари песа. Вратата се захлопна и го изхвърли от стаята. Аз се изправих на колене, притискайки длан към челото си, върху което ноктите бяха оставили дълбоки драскотини.

Зад вратата се чу приглушен възглас и картечницата веднага затрака отново. Звукът се отдалечаваше: звярът бягаше към храстите и преследваше тези, които се криеха там.

Със ситни стъпки Иля Лвович се измъкна из-зад машината, гледайки в дълбочина на помещението с втренчен поглед.

Аз и всички останали се обърнахме. Звукът на картечницата стихна в далечината, смениха го други звуци: хъркане, простенване, пърхане, драскане на нокти по пода, пукане на стави... Всичко това ставаше все по -силно, според това, доколко, измъкналите се от автоклавите същества, постепенно се съвземаха и се приближаваха към нас - кое пълзешком, кое на четири крака, а някои и изправени в цял ръст.

Белега първи схвана на къде отиват нещата и разтвори вратата.

- След мен! - викна той и се втурна по следите на песа.