Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 7

- Нещо като волиера е, разбираш ли? - извиках аз в отговор на въпроса на Шепата. - Държали са тук всякакви мутирали зверове...

След като преминахме покрай редица дървета и полегата могилка, плътно покрита със следи от крака и лапи, достигнахме до проход в ъгъла на залата, дупка, през която би могъл да премине и танк. До нея растеше дърво - сигурно, както някои от тварите в автоклавите, беше резултат от трансгенетични експерименти: дъб, но с кора на бреза, поради което белият, покрит с тъмни петна и ивици ствол на „руската красавица” изглеждаше уродлив. На него висеше тяло в полуразпаднал се докторски халат, от корема му стърчеше крив клон и отрязан край, който беше пробил гърба и корема на човека.

Зад дупката имаше машина, подобна на тази, която управляваше автоклавите. Залата с тавана-купол зад нас вече се беше изпълнила със звуци: множество същества се движеха из нея.

Злия с автомат в ръце пръв нахлу в следващото помещение. Тропот от крака се донасяше до нас и отпред: военните бяха близо. Тракането на картечницата стихна, или бяха застреляли мутанта, или патроните му бяха свършили. Сталкерът прескочи тяло на пода и премина през врата в другия край на помещението, другите, освен аз и Иля Лвович, го последваха. Ние спряхме за малко, разглеждайки мъртвеца с изумление. Това беше гном с наушници на главата, проводник излизаше от тях и водеше към машината до стената. За разлика от онази, която беше в помещението с автоклавите, тази не работеше, всички лампички и датчици бяха тъмни. Мордата на джуджето беше застинала в гримаса, която аз, с известно съмнение, определих като блаженство. Никога не съм си и помислял, че гномите са способни да изпитват нещо подобно... Той лежеше по гръб, като тинейджър-меломан, който слуша музика. До средата на тялото - гном като гном, но с долната половина се беше случило нещо странно. Все едно беше от восък, който под въздействието на топлина се е размекнал, частично се е смесил с веществото на пода, частично се е растекъл, след което е застинал. Кости, кожа, сухожилия - всичко това се беше сляло в обща мръсно-сива маса.

- Господи, що за музика е слушал той? - прошепна Иля Лвович.

В залата-волиера, близо до дупката, се раздаде силно хъркане. Хванах стареца за лакътя и го задърпах по-нататък, към широкия коридор, от който се чуваха гласовете на спътниците ни.

Коридорът плавно се извиваше. Догонихме другите, когато те тъкмо минаваха покрай купчина камъни - на това място скалата беше пробила стената. Кмъните наполовина бяха затрупали безногия гном, чийто торс беше прикрепен към тясна платформа с вериги.

- Какво става тук? - попитах аз Никита. Той, Белега и Злия вървяха покрай самата стена, наблюдавайки в дълбочина на коридора.

- Някакъв непонятен звук - тихо каза партньорът. Ето вратата, в която те влезнаха. Останали са съвсем малко...

Злия погледна към нас.

- Няма значение, внимавайте, Горския още е с тях.

Аз поклатих глава.

- Не, Горския го няма.

- Казвам ти, там е! Къде ще се дене?

Аз замълчах, и тогава Шепата каза:

- Зли, партньорът ми очисти Горския.

- Кво? - не повярва сталкерът, приближавайки се странично към отворената врата. Та той беше във вертолета. Какво, приземи се и тогава ти го... Ех, че си глупак, а защо не взе вертолета? С него можеше да настигнем войниците, докато все още пътуваха към езерото...

- Зли, той го свали заедно с вертолета.

- Какво?

- Как така? Ти нещо ме занасяш, малкия...

- Млъкнете и двамата! - шътнах им аз. - Зли, накратко - Горския вече го няма. Какво е това там...

В отворената врата странично лежеше издъхналият пес-картечар с разпран корем. Никита леко отстъпи, приведе се, хвърли се напред и прескочи през звяра.

- Блейк, стой, юда!!! - след миг закрещя той, тропайки с подметките.

Аз надникнах, след това прекрачих в залата, изградена от крупни бетонни блокове. В далечния край над пода се виждаше кръгъл отвор, начало на тунел с неравни каменни стени. В тъмнината полегато, а по-нататък все по-стръмно надолу изчезваха тесни релси. Те започваха от средата на залата, и до застопоряващите буфери върху тях лежеше преобърната вагонетка, от която се бяха разсипали кутийки и раница. Наблизо лежеше човешко тяло.

Всичко това се мярна пред очите ми, и погледът ми се съсредоточи към голяма желязна врата, към която тичаше Никита. От средата й стърчеше кръгъл ръждив щурвал. Вратата се затвори със силно скърцане, нещо изщрака приглушено и щурвалът започна да се върти.

Партньорът захвърли автомата, направи гигантски скок, надвеси се над щурвала с широко разтворени крака, като юначен богатир, който изтръгва с корените вековен дъб, и натисна... Но миг преди това из-зад вратата се чу приглушеното щракване на фиксатора. Шепата запухтя, мускулите на гърба му се издуха под ризата. Аз вече бях стигнал до него, но не започнах да му помагам: и без това всичко беше ясно. Щурвалът се завъртя малко в обратна посока, след това празният ход свърши, и той не помръдна повече...

- Закъснях! - Шепата се отдръпна заднишком и взе лежащия на пода „вал”.

Белега внимателно подаде глава в помещението, след това влезна, прекрачвайки песа. След него в отвора се появи Иля Лвович.

- Всички ли избягаха там? - попитах аз и с бързи крачки се отправих към вагонетката.

- Да, хлапака беше последен.

- Останаха ли ти пълнители за „узито” в раницата? Дай ми.

Минавайки покрай вагонетката, хвърлих поглед към трупа. Човекът имаше големи очила с черни рамки. Късо подстригана къдрава коса със светлокафяв цвят, брадичка и мустачки, облечен в комбинезон с кръг от светла тъкан на гърдите, където беше извезано нещо като преобърната буква „У”. Лежащият наблизо плъховълк му беше прегризал шията, но и загиналият непознат му беше раздробил черепа с чукче, което също беше захвърлено наблизо. Това чукче веднага ми хареса - тънко, с извит край, раздвоен като змийски език, за да може да се изваждат гвоздеи или да се разкъртват летви.

Вдигнах го в движение и забързах нататък. Отзад се раздаде изстрел и веднага - дрезгав крясък. Обърнах се и машинално вдигнах чукчето. През вратата нахлу Злия, на гърба му висеше човешки торс без крака, стиснал с тънки ръце шията на сталкера.

- Махнете го! - запищя Злия, въртейки се на едно място. Белега и Никита се спуснаха към него с насочено оръжие, но не се решиха да стрелят. Автоматът на Злия отхвръкна на пода, сталкерът вдигна ръце, опитвайки се да хване съществото, като драскаше с пръсти по плешивия череп.

- Отдръпнете се! - закрещях аз. Партньорът отскочи. Пребягах между Иля Лвович и Белега и стоварих раздвоения край на чукчето върху гръбнака на получовека.

Класна джаджа! Удобно, достатъчно тежко, и точно с необходимата дължина... Чукчето раздроби прешлените, сякаш бяха от пластмаса, и се заби на няколко сантиметра в тялото. Висящия край на гръбнака се изви, ръцете за последно стиснаха шията на Злия, и съществото рухна на пода.

- Той беше прикрепен към плъх - изхърка сталкерът, масажирайки шията си и вдигайки автомата. - Аз го гръмнах, а той скочи върху мен... От там идват и други...

От коридора се чуваха множество звуци: тропот на крака и лапи, съскане, някакво ухане, драскане на нокти по пода. Аз погледнах и веднага се отдръпнах. Никита ми пъхна в ръцете два пълнителя за автомат.

- Това са последните.

- В тунела! - креснах аз. - В този, с релсите!

- Ще изгубил бойците! - възмути се Злия, и Шепата, блъскайки Иля Лвович, закрещя в отговор:

- Та нали вратата е заключена! Няма начин да ги открием!

- Нека Химика да я разбие с артефакт!

- Твърде бавно е! - това вече го казах аз, прескачайки през мъртвото тяло до вагонетката. Никита и Белега се спуснаха след мен, така че на Злия не му оставаше друг избор, освен да последва примера им. Шумът в коридора стана по-силен, и чудовищата от автоклавите започнаха едно след друго да нахлуват в залата.

* * *

Ехото донесе шум зад нас, и Злия, който бягаше последен, се заозърта.

- Осветете!

Без да спира, Белега постави фенерчето на рамото си и насочи лъча зад гърба си.

- За сега несе виждат - каза Злия, след като се огледа няколко пъти. - Махни го, заслепява ме. Получава се, че ние преследваме бойците, а тези твари - нас. Белег, сега ти мини последен, прикривай ни.

Той изпревари сталкера и Шепата, и тръгна до мен. Движехме се бързо, но не бягахме, защото всички бяхме доста уморени, а Иля Лвович едва местеше краката си. Тунелът зави в една посока, след това в другата. Ехото се промени: отпред, след поредния завой, имаше открито пространство. Нещо блесна пред мен. Тънко, проточено от стена до стена, на половин метър над пода...

- Внимателно! - извиках аз, и Злия, който също беше забелязал жицата, се отдръпна, хващайки за рамото, вървящия от ляво, Иля Лвович. Но не успя - кракът на стареца закачи жицата, За миг тя се натегна, а след това се раздаде взрив.

До стената, един върху друг бяха струпани няколко камъка, за тях беше скрита гранатата. Аз залегнах, камъните изсвистяха отгоре, зачаткаха... Старецът извика.

Аз скочих, след мен се изправи Никита, после и другите. Иля Лвович лежеше на дясната си страна. Камъните и осколките от гранатата бяха превърнали тялото му от кръста до рамото в парче потрепващо кърваво месо, от което висяха разкъсаните и размазани остатъци от ръка.

Захвърлих чукчето, дръпнах каишката на ремъка на рамото ми и извиках на Никита:

- Донеси някаква пръчка, бързо!

То се огледа и се спусна обратно в тунела, като извади ножа в движение. Иля Лвович се опитваше да се преобърне по гръб, здравата му ръка се тресеше, разперените пръсти се опитваха да хванат въздуха.

- Дръжте го! - наредих аз, докато полага контейнера на земята. - На старни, раната му да е отгоре!

Болката беше дала сили на стареца - сталкерите едва успяваха да го удържат.Иля Лвович разби устата на Белега, и така хвана Злия за китката, че той с болезнена гримаса я издърпа от свитите пръсти и силно изруга!

От към тунела се чу тропане на крака. Аз отворих една от клетките си, омотах пръстите си с парцал и когато в полезрението ми се появи Никита, пъхнах ръка в контейнера.

Вътре имаше артефакт, наричан сладолед. Бялата маса забълбука и аз я хвърлих в дупката, където преди беше гранатата. Никита ми подаде дебела треска, която беше отцепил от някаква дъска.

- А защо с чукчето не... - започна той.

- Не бива да се пъха метал в сладоледа.

Той вече кипеше и набухваше като шапка от кипяща пяна. От към стената лъхна студ. Иля Лвович виеше, дърпаше се, сталкерите го удържаха с труд.

- Ама кой е заложил този капан? - попита партньорът, дишайки тежко. - Мали бойците побягнаха по друг път...

- Възможно е, да е стар. - аз мушнах края на треската в сладоледа и го разбърках. - И от къде знаеш, че е за нас, ами ако е за тези, които биха могли да дойдат в тунела от към другата страна?

Студът стана по-силен, пареше кожата на китката ми. Ярко-бялата светеща маса спадна, повърхността й започна да се кристализира скоро хрущящата коричка върху пастата щеше да обхване „задействалият се” артефакт.

- От към другата? В такъв случай, към какво се приближаваме, Химик?

- Сега ще разберем. Тези, които ни преследват, изостанаха ли?

Никита вдигна автомата и се обърна.

- Когато отцепих парчето от дъската, чух шум. Давай по-бързо, те всеки момент ще се появят.

Всичко това трябваше да го крещим, защото Иля Лвович непрекъснато виеше от болка. Аз наклоних треската, завъртях я няколко пъти, вдигнах я - като захарен памук на клечка, на нея увисна дълга, пенеща се топка сладолед, към който от основната маса се проточваха тънки хрущящи нишки. те се скъсаха, а аз извиках: „Дръжте по-здраво!” - и пъхнах треската в раната.

Старецът запищя. Аз започнах да размазвам сладоледа по тялото му, когато субстанцията почти свърши, загребах с треската още, после за трети път - и накрая сладоледа в дупката започна да се втвърдява. През това време, лявата страна на ранения беше покрита с плътен искрящ слой. Той се опиваше и огъваше, когато Иля Лвович се дърпаше, но не се късаше и не се пукаше, въпреки че се покри с дребни пукнатини. От мътно-прозрачно веществото стана бяло, като сняг, и напълно покри раната.

Температурата в тунела спадна с най-малко един градус. Старецът престана да се гърчи и сега само мигаше с пълните със сълзи очи. Аз нито веднъж не бях изпробвал сладоледа върху себе си, но Долдън ми е разказвал, че се чувстваш, все едно са те пъхнали в хладилник, и освен това и силно ти се спи, но не можеш да заспиш, а изпадаш в някакво странно състояние на полусън, както когато наблюдаваш, какво се случва, но отстрани и кой знае защо, с насмешка, по-точно с ирония. Всички тревоги изчезват, емоциите се успокояват, светът изглежда голям, студен и бял, като двореца на Снежната кралица. И болката, разказваше Долдън, изчезва напълно, и дори не можеш да разбереш, как си бил способен да я изпитваш, защото ти се струва, че тялото ти е излято от гъвкав лед, а как ледът би могъл да изпитва болка?

Старецът седна, а аз захвърлих треската до стената.

- Лвович, как сте? - попита Никита, целейки се в направление на коридора.

Злия, който. както изглежда вече беше виждал действието на този артефакт, пусна ранения и бутна Белега по рамото. Ние се изправихме над стареца. Той седеше неподвижно и гледаше към нас.

- Въпреки всичко, свършен е - тихо произнесе Злия. - Но поне няма да го боли. Облегнете го до стената и да тръгваме.

- Какво, тук ли ще го оставим? - възмути се Никита. - Да го разкъсат тези... Ето, чувам ги, вече са близо! Не, с нас трябва...

- Дребен, не дрънкай глупости! - прекъсна го сталкерът. - За какъв дявол да го мъкнем със себе си? Ти какво вчерашен ли си, след такава рана не се оцелява, нима не знаеш? Химика постъпи правилно, помогна на дядото да изживее последните си минути без мъки, но...

Партньорът погледна към мен и аз намръщено кимнах.

- Сладоледа не лекува, действието му е друго. А такава рана с нищо не може да се излекува.

Иля Лвович чуваше и разбираше всичко, но думите ни не го вълнуваха, не предизвикваха никакви емоции, сякаш ставаше дума за някой друг, едва познат му човек, чиято съдба не касаеше стареца.

- Край, тръгваме! - повтори Злия. - Нека си почива, докато не..

Из-зад завоя се показа плъховълк - як звяр с мощни лапи. Белега и Никита откриха огън едновременно, а аз започнах да презареждам „узито”. Скоро главата на вълка започна да диня, по която няколко пъти са ударили с чук. Той пробяга още малко и падна в краката на сталкерите.

- Този се е откъснал напред - казах аз и вдигнах чукчето от пода. - Но ей сега ще се появят и останалите...

Шепата хвала Иля Лвович подмишницата на здравата ръка, повдигна го с лекота и го поведе напред по тунела.

- Дебил! - Злия се спусна след тях. - Искаш всички да ни затриеш, ли? Казах ти, остави го! Той и така вече е покойник!

Той почти настигна Никита, и аз хукнах след тях, за да защитя партньора от Злия: той имаше право да постъпи както сметне за благоразумно, и ако искаше да носи ранения, то имаше пълното право на това. Белега побягна след нас, и в този момент отпред се раздаде звук, сякаш там някой много силно и много звучно се изхрачи. Шепата, веднага лед като достигна завоя, се стовари на пода, избута стареца до стената, свали автомата от рамото и пусна дълъг откос в дълбочина на тунела. Злия, Белега и аз също залегнахме.

Изпълзях напред. Из-зад завоя долетя зелена, изпускаща изумрудена светлина, струя. Тя прелетя над Шепата и попадна в извивка на стената, оставяйки върху камъните дълга пенеста следа.

Партньорът прекрати стрелбата и се отдръпна назад. Като видях, че той сваля от колана предпоследната граната и се кани да я хвърли, задминах Злия и Белега, добрах се бързо до него и извиках:

- Почакай! Какво има там?

Никита се огледа - върху лицето му беше изписано силно изумление. Аз легнах до него и най-накрая надникнах из-зад завоя.

* * *

Той беше три пъти по-голям от обичайните кучета-мутанти и, вероятно, би могъл да погълне човек, както питон зайче - наведнъж. Заради непривично дългите глава и шия звярът приличаше на гущер. Върху мордата му се виждаха два светли кръга с размери на чаени чашки, и по средата им тъмнееха цепки, като при отварящите се очички на пале. Аз така и не разбрах - той вижда ли поне нещо с тях или се ориентира предимно чрез „менталния си нюх”, както неговите събратя от повърхността.

Песът отвори паст, показвайки тънък език, притисна търбух към камъните и засъска.

- Какво му се пулиш? Застреляй го! - прошепнах аз, въртейки глава, без да зная на къде да гледам - напред, към чудовището, или назад, където из-зад завоя всеки момент можеха да се появят другите твари.

- Десет куршума му вкарах! Той нещо като хитинова броня ли има, или...?

Вгледах се: действително имаше хитин, малки овални пластинки по цялото тяло.

- А в мордата?

- В мордата също го улучих! Засядат...

- Щом е на верига, значи тук има още някой - произнесе отзад Злия, и в този момент партньорът без предупреждение хвърли гранатата.

Шепата я хвърли така, че тя не отлетя в пропастта зад пътя, но и не падна твърде близо до нас. И, вероятно, след като е изтеглил халката е изчакал малко, защото гранатата едва докосна камъните и се взриви.

Гущеропесът по някакъв начин разбра какво се случва, отскочи, но не много далеч и взривът го отхвърли назад. Звярът се превъртя през глава и прелетя над веригата. Предните му лапи се удариха в края на пътя, който поддаде със скърцане. За миг ми се стори, че ей сега чудовището ще пропадне надолу и ще увисне на веригата, но то, драскайки с нокти по камъните и напъвайки с тресящата се шия, успя да се измъкне. Грохотът от падащите камъни утихна. Изведнъж звярът издаде бълбукащ звук, какъвто се чува от сифон в който изтича вода.

- Наведете се! - закрещя партньорът.

Гъщеропесът се изхрачи - полоса от зелена светеща слюнка се изстреля от гърлото му, като копие, откъсна се, проряза въздуха на сантиметри над главите ни и се залепи на стената до завоя на коридора.

Отзад се чу тих смях. Огледахме се. Злия и Белега лежаха странично, а седящият до тях Иля Лвович изведнъж се раздвижи, неловко опитвайки се да се изправи на крака. Аз извиках:

- Лвович, назад! Седнете!

Но той не ме слушаше. Партньорът замахна с ръка.

- Не трябва... - започнах аз, обръщайки се към него, но Шепата вече беше хвърлил втората граната.

Този път я хвърли веднага, след като издърпа халката. Гранатата падна, затъркаля се подскачайки... право към устата на гущеропеса, който беше протегнал глава насреща.

Тя влезна в полуотворената паст. Между мен и Никита се появиха крака. Иля Лвович пристъпи напред. Той сви здравата си ръка, поставяйки големия си палец под мишница, и започна бързо да движи лакът нагоре-надолу, имитирайки пиленце с едно крилце.

- Лвович! - закрещях аз.

Гущеропесът отметна глава и граната изскочи от устата му, излитайки като от стръмно възвишение, и се затъркаля към нас.

Без да спира старецът се наведе, хвана я и я протегна към песа. „Тю-тю-тю” - дочух дрезгавият му слаб глас.

Звярът се изхрачи, струята удари стареца в гърдите. Иля Лвович залитна, протягайки ръката с гранатата. От горната половина на тялото му заструя изумрудена светлина, а след това се чуха приглушени пукания, сякаш върху кожата му един след друг започнаха да се пукат мехури. Звярът издрънча с веригата и се изправи на задни крака. В последния момент Иля Лвович сякащ се изплаши, че ще му вземат гранатата и е притисна към корема си. Гущеропесът изви шия и раззина паст, спусна се върху стареца отгоре и сякаш надяна върху него главата си.

А след това гранатата се взриви.

Звукът беше доста по-слаб от предишния път. Мордата на чудовището се намираше на метър от пода, когато от обърнатата надолу уста, покрила стърчащите от нея крака на стареца, изригна фонтан от огън и кръв. Той удари в пода, като реактивна струя от излитаща ракета, главата на чудовището се разду, от цепките на очите, ушите, ноздрите и из-под хитиновите пластинки плиснаха струйки огън.

Участъкът пред тунела пропадна с тежко мъчително скърцане. Още миг и видяхме, разпукващата се и разпадащата се на парчета глава на звяра, след което пътя пропадна.