I. „ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ“

198
1
На пръв поглед „Прикованият Прометей“ стои встрани от оцелелите трагедии на Есхил. Нужно е сякаш насилие над съзнанието ни, за да съчетаем тази драма с представата за древния гръцки театър като учреждение, произлязло от култа на един бог. В „Прикованият
Прометей“ се изричат и бранят възгледи, които не принадлежат към идейния свят на Есхил; решенията на известни въпроси тук не съвпадат с решенията на същите въпроси в други творби на поета.
Олимпийските богове, показани в тази трагедия, са чужди на
Есхиловата представа за тях.
Това изглежда тъй озадачаващо, че някои изследвачи заключават:
„Прикованият Прометей“ не може да принадлежи на Есхил, той трябва да се смята за творение на по-млад, софистически настроен поет.
Този извод не се подкрепя от литературната традиция, която не дава основания да се съмняваме, че автор на трагедията е Есхил.
Заглавието „Прикованият Прометей“ е включено в стигналия до нас списък на Есхиловите драми.
Но тук могат да се приведат също така твърде убедителни доводи, извлечени от елементарната теория на онова словесно творчество, което не предлага идеите си в готов вид, а използува диалектическия път. А когато говорим за диалектически път, на първо място ще посочим диалога (няма значение дали това ще бъде философският диалог на Платон, или хумористично-сатиричният на
Лукиан). Защото и диалектика, и диалог съдържат представа за разговор, срв. гл. dialégomai — разговарям. По начало драмата е диалог, разговор, който при известни условия добива драматичен характер, както и диалогът като литературен вид може да покаже съществени белези на драма. И понеже в идеята за драма, за трагедия и комедия винаги присъствува и представата за разговор, не е неясно, че ако разговорът желае да бъде не приятелско хортуване, а път, който води към нови истини, в него трябва да се борят гледища, той трябва да бъде спор. Самите понятия за борба и за спор подсказват, че участниците в разговора изповядват противоположни, враждебни,

199
несъвместими помежду им гледища. В такъв смисъл дори спорът между събеседници, които преследват една делнична истина, не е далече по същността си от драматическия спор, който трябва да разкрие истини със значение на ръководни житейски правила, на основни понятия.
Нека повторим, по правило драмата не предлага на зрителя и читателя готовите гледища на своя творец. Като прибягва към диалектиката, тя създава възможност да се завърже разговор и да се развие спор, да се очертаят враждебните гледища и да се стигне до техния сблъсък. Последица на тоя сблъсък е изясненото и вече безспорно понятие, истината, която е крайна цел на драмата.
Воден от художнически съображения, поетът много често не бърза да определи сблъскващите се възгледи като правилни или неправилни. Заключението относно правилността или неправилността им трябва да бъде резултат не на дидактика, а, както се каза, на диалектика. То ще дойде с развоя на драматическото действие, за да изпъкне с особена убедителност и нагледност идеята, която изповядва поетът.
Следователно не е странно, а е напълно естествено, че по един и същ въпрос, относно едно и също лице, за едно и също деяние в драмата не само могат, но и безусловно трябва да се застъпят противоположни възгледи. Драматическият жанр не дава на поета право на авторска реч и на пряк изказ на идеи, поради което ние,
читателите и зрителите, стигаме до неговото верую по непряк път.
Помнейки току-що изтъкнатия елементарен белег на драмата, ние не ще бъдем изненадани, че в „Молителките“ Есхил прославя върховния олимпийски повелител Зевс, докато в „Прикованият Прометей“
същият Зевс е предмет на безмилостна критика. Тук има не противоречие и непоследователност у поет, който по един и същ въпрос говори веднъж едно, друг път друго, а необходимост да се представят противоположните гледища на спорещите страни.
Когато това тъй естествено и елементарно в естествеността си положение на нещата не се оцени по надлежния начин, онзи, който анализира Есхиловото творчество, може да стигне и — както показва литературната история — действително стига до неправомерното заключение, че „Прикованият Прометей“ не принадлежи на Есхил.

200
2
Като прослава на подвиг в името на човека трагедията
„Прикованият Прометей“ е революционизираща творба. В нея звучат хуманни и демократични възгледи, тя е зов за борба срещу диктатурата и насилието. Тя е вдъхновявала мечтатели и борци за по-съвършено общество и така ще бъде винаги, защото свободата никога не ще престане да бъде висша цел на човешките стремежи.
Но в тази драма има едно необичайно обстоятелство: въплътител на своеволието и тиранията, срещу които въстава Прометей, е един бог,
върховният бог, самият Зевс. Това обстоятелство подтиква някои автори към свръхтълкуване на трагедията като безбожническа творба.
Във враждебната позиция на Прометей срещу Зевс, в изобличителните му речи срещу олимпийския произвол те съзират основание да заключат, че „Прикованият Прометей“ отрича боговете изобщо. Това заключение се подкрепя винаги с един-единствен стих от реплика на
Прометей:
Ако към посочените достойнства на трагедията би могло да се добави с основание, че тя е атеистична творба, че отрича не само личността и делата на един бог, но и боговете изобщо, ние с готовност бихме приели подобна добавка. Но в случая тълкувателите се поддават на изкушението да търсят в нея нещо повече от това, което тя в действителност съдържа. Приемем ли „Прикованият Прометей“ като безбожническа драма, неизбежно ще трябва да затворим очи пред факти, които, като всички факти, се отличават с упоритост и не могат да бъдат нито заобиколени, нито премълчани.
Преди всичко стихът

Изтегляне 2.54 Mb.

Сподели с приятели: