Антични трагедии

201
е само част от едно изречение. Цялата декларация на Прометей представлява двустишие, чийто пълен прозаичен превод гласи:
„Накратко, мразя всички онези богове, които за доброто, получено от мене, ми се отплатиха със зло“. Този пълен текст прави Прометеевите думи ясни и недвусмислени. Както е съвсем очевидно, Прометей дели боговете на категории. Подобно на Омировите олимпийци, на които не са чужди никакви човешки слабости, олимпийските богове в
„Прикованият Прометей“ също проявяват незавидни качества. Едно от тях, което възмущава Прометей, е непризнателността към довчерашните им съратници. Непризнателността, показана от една категория богове, извиква омразата на титана, изразена чрез току-що приведените негови думи. Но както омразата, така и причината й се долавят само тогава, когато се възприеме цялостният текст на репликата. Недоразумението, което се поражда от двукратно приведения стих, е съвсем явна сетнина на непълно цитиране. Цитатът се оказва непълноценен като довод, като доказателствен материал.
Определянето на „Прикованият Прометей“ като безбожническа творба не се съгласува с факта, че самият Прометей е бог и произлиза от богове. Божествената му същност не се оспорва от никого.
Прикован над бездната, титанът произнася думите:
Чрез тях се изразява следният смисъл: „Страдам аз, богът, което е недопустимо; страдам от богове (т.е. от Зевс и от оръдията на неговия произвол), което е също недопустимо!“ Както е очевидно, поетът отправя мисълта на зрителя и читателя към божествената същност на действуващите лица не за да я постави под въпрос. Есхил не разисква по подобна тема. Темата и тук, и навред в трагедията е произволът на боговете от олимпийското поколение. Този произвол засяга не само смъртните, на чиято печална участ, подготвяна от Зевс, Прометей отрежда дължимото внимание: той се отнася дори до богове, какъвто е
Прометей.
Ако терминът атеизъм означава отрицание на боговете,
непризнаване на тяхното съществуване, ще подчертаем, че в
О, вижте как
аз, богът, страдам от ръцете божии!

202
„Прикованият Прометей“ няма подобно нещо. Никое от действуващите лица не се изказва в атеистичен смисъл. С изключение на Ио̀ те всички са богове от различни степени или поколения и всяко атеистично изявление в техните уста би звучало повече от странно. Поради това съвсем естествено Прометей говори не за отричане на боговете, а за омразата си към една категория от тях.
„Прикованият Прометей“ не е атеистическа драма още защото
Есхил, поетът с прадядовските религиозни възгледи, няма субективните предпоставки да схване Прометей като отрицател на боговете. Запазените му драми говорят за преданост към религията на атическия демос, в тях няма нито сянка от намерение за ревизия на религиозните вярвания. Разбира се, древността е познавала религиозни скептици и безбожници, но Есхил не принадлежи към тях.
Величието на „Прикованият Прометей“ се корени в революционизиращите му идеи срещу деспотизма, потисничеството и насилието. Що се отнася до образите на Есхиловите богове в тази драма, поетът, както вече се загатна, върви по дирите на Омир.
Подобно на стария поет той изобразява боговете от Олимп в тяхната отблъскваща същност. Изглежда, „Прикованият Прометей“ изважда на показ „свещени“ истории, които са били предмет на тайните представления (drómena) на мистериите. Нека добавим, че според няколко литературни свидетелства на древността Есхил бил привлечен към съдебна отговорност по обвинение, че профанирал мистерийните представления.
Древните автори не съобщават коя от осемдесетте Есхилови драми имали предвид съдебните органи.
Но сред седемте запазени негови трагедии единствената, която притежава черти на религиозна профанация, е „Прикованият
Прометей“.

203
3
Когато се стремим да вникнем в замисъла на „Прикованият
Прометей“, не бива да забравяме, че тази трагедия е част от незапазена трилогия. И още: че Есхиловата трилогия не е механичен сбор от трагедии, а органическа цялост, поради което липсата на една или друга нейна съставка неизбежно затруднява анализа на онова, което е запазено. Случаят, който ни занимава, е особено сложен, тъй като от трилогията за Прометей липсват две трети: трагедиите „Прометей
Огненосецът“ и „Освободеният Прометей“.
Ние познаваме само онази част от трилогията, която представя конфликта между Прометей и олимпийците. Всъщност това е конфликт на две поколения богове. Едно старо поколение враждува с младите, олимпийските богове, които начело със Зевс са заграбили световната власт. Развоят на действието в „Прикованият Прометей“ не води до промяна във възгледите на враждуващите страни. От началото до края на трагедията Прометей остава непримирим враг на Зевс,
какъвто е и Зевс за Прометей. Затова — нищо по-естествено от познатия завършек на запазената трагедия.
Все пак „Прикованият Прометей“ съдържа някои обиди посочвания за развоя на събитията в трилогията. Можем да приемем дори априори, че враждата между боговете е приключвала с помирение. Защото трилогията не може да не узакони онова, което е вече налично положение. А в наличния световен ред фигурират и двете спорещи страни. Те вече не спорят и всяка е получила дължимата чест.
Следователно помирението наистина е било предмет на трилогията. В
най-общ смисъл за него говорят няколко места от запазената трагедия.
Ще приведем само едно от тях, което представлява едновременно и пророчество на Прометей, и указание за по-нататъшния развой на действието в трилогията, и характеристика на Зевс:
Той е твърд и жесток, и закон е сега
произволът му, знам. Ала до-ще часът —
и тогава ще стане и кротък, и благ

204
Прометей нееднократно предвещава падането на Зевс, и началото на екзода е особено показателно в това отношение. Прометей подчертава, че единствен може да помогне на самодържеца, защото единствен знае спасителния път. И понеже въпреки всичко Зевс не претърпява предвещаното падане, заключаваме: събитията в трилогията са се развили така, че бедствието, което го е заплашвало,
бива предотвратено, че Прометей в края на краищата е изказал съдбоносната за Зевс тайна. Ние обаче не знаем и навярно никога не ще узнаем как помирението е било осъществено драматургически.
Възгледът за помирението между враждуващите богове в
„Прикованият Прометей“, изказан отдавна в научната литература се подкрепя от единствената запазена Есхилова трилогия — „Орестията“.
Тук, както и в трилогията за Прометей, отново спорят стари и млади богове, богове от олимпийското и от предолимпийското поколение.
Младите, представени от Атина и Аполон, са във вражда със старите,
представени от Хора на Ериниите. Първоначалната несъвместимост на гледищата им се преодолява по начин, показан в третата част на трилогията. Никоя от страните не претърпява унижението да бъде победена, всяка получава участ, която я задоволява. До равновесие и до разрешение на драматическия конфликт се стига по пътя на компромиса.
Несъмнено, в трилогията за Прометей средството, чрез което се урежда спорът между други представители на същите поколения богове, е отново компромисът. Бихме могли да се досетим за някои от неговите елементи. Така например Зевс, който възнамерявал да погуби човешкия род, явно се е отказал от намерението си. Обвинението срещу Прометей, че откраднал божествения огън, с който облагодетелствувал хората, несъмнено е било снето. Нека обаче повторим, начинът, по който компромисът се е осъществявал сценически, остава неясен за нас.
под съдбовния удар; суровият гняв
ще притихне, и той ще подири съюз
и приятелство с мен
и желан при желан ще се върне.

205
Може би някому ще се стори, че подобен завършек лишава трилогията от величавостта, намерила най-ярък израз в „Прикованият
Прометей“. Несправедливо би било обаче да се иска от великия първотворец на атическата трагедия да превъзмогне всички обективни и субективни предпоставки, за да заговори в смисъл, който изцяло би ни допаднал. От друга страна, какъвто и да бъде завършекът на трилогията, едно е безспорно и неоспоримо: поетът е искал да защити и е защитил човека като Прометеево дело.

206

Изтегляне 2.54 Mb.

Сподели с приятели: