Антични трагедии

207
1
В своята „Поетика“ Аристотел говори за един разред трагедия,
която означава като „най-хубава“, като kaliste tragoidia. Текстовете от трактата, които изясняват представата за тази „най-хубава“ трагедия,
внушават, че философът мисли за творба, подобна на Софокловия
„Едип цар“. Но понеже тук става дума за разред, за категория трагедии,
уместен е въпросът, дали имаме основание да отнесем към този разред и „Антигена“. Казваме, въпросът е уместен: на, драматическите състезания през 442–441 г. пр.н.е. трагедията била отличена с първата награда, а поетът — с почетното воинско звание стратег. Освен това според граматика Салустий „Антигона“ е една от „най-хубавите“
Софоклови драми.
Ние не знаем критериите за „хубаво“, в съответствие с които комисията по драматическите състезания гласувала в полза на
„Антигона“; не ни са известни също така естетическите гледища на
Салустий, от позицията на които трагедията е причислена към „най- хубавите“ драми на Софокъл. Възможно е понятията за „хубаво“ в двата случая да съвпадат поне частично с понятието на Аристотел. Но съвпадат или не и ако съвпадат — доколко съвпадат, е един въпрос, по- важен от който е втори: че и в двата случая е изречена одобрителна оценка. По тази причина би било неправилно да се абстрахираме от тях, да не ги вземаме под внимание.
Понятието за „хубава“ трагедия у Аристотел е по-лесно установимо. Въз основа на „Поетиката“ можем да посочим онези белези на „най-хубавата“ трагедия изобщо, който има наум философът.
Яснотата относно белезите, общи за въпросния разред трагедии, е съществено условие да установим доколко те са въплътени в конкретната трагедия, в „Антигона“.
Според „Поетиката“ една издържана трагедия трябва да представлява преди всичко преход не от нещастие към щастие, а обратно — от щастие към нещастие.
Трагическият герой, който по силата на една приемлива логика преминава от щастие към нещастие, не бива да бъде въплъщение нито

208
на добродетел и справедливост, нито на порочност и престъпност. Той е някъде по средата между тези крайности.
Трагедията, която може да се назове „най-хубава“, има строеж,
внушаващ на зрителя едно първоначално мнение, противно на което се развива драматическото действие. Това мнение е погрешно и подлежи на корекция.
[1]
Понеже, както се каза, мнението на зрителя е погрешно, „най- хубавата“ трагедия трябва да бъде преход от незнание към знание. Това означава, че в края на краищата зрителят преодолява погрешното си мнение, субективната си преценка за герои и събития, за да се добере до истината за тях.
Най-сетне, на „най-хубавата“ трагедия е присъщо заплетеното действие.
Трагедията „Антигона“ отговаря на всички тези условия.
Преди всичко, няма защо да се доказва очевидното — че тя е преход от щастие към нещастие. Следователно означението й като трагедия не е условно, както, да речем, при Софокловия „Филоктет“. В
„Антигона“ катастрофата постига и двамата антагонисти — и
Антигона, и Креон.
Една от причините, които са пречили на много изследвачи да стигнат до убедителен възглед за трагическата вина на двамата герои,
е, че у всеки от тях има както черти, които го представят като нарушител на някаква норма за поведение, така и черти, които го определят като личност с положителни качества. Това обяснява съществуващия в литературата възглед за едновременната правота и на
Креон, и на Антигона.
От току-що казаното се вижда как може да се породи онова зрителско мнение, което ще създаде неправилно или не съвсем правилно отношение към героите и техните постъпки. Ние не знаем, а можем само да предполагаме как са реагирали древните зрители на
„Антигона“ към думите и делата на нейните герои, поради което,
вместо да предполагаме, е по-уместно да се вгледаме в позицията на трагическия Хор. Всъщност последният е по-скоро зрител и резонатор,
отколкото същински драматически герой. Негов прототип е средният античен зрител от Дионисовия театър. Хорът дълго се заблуждава, той гласува доверие на Креон и е склонен да осъди Антигона, после се колебае, за да стигне накрая до възклицанието, отправено към Креон:

209
Както виждаме, в един момент от драматическото действие стават видими неща, чиято очевидност по-рано не е била безспорна.
Като осъзнава погрешността на мнението си, зрителят го заменя с онова знание, чийто проповедник е поетът. Показвайки колко късно
Креон съзира Правдата, „Антигона“ наистина представлява преход от незнание към знание. Защото първоначалното мнение на Хора не притежава нужните качества, за да бъде знание.
Що се отнася до заплетеността на драматическото действие, в
„Антигона“ то е също налице. Предостатъчно е да се каже, че по свои,
художнически съображения Софокъл не е сметнал за необходимо да съобщи на зрителя, че единият от героите брани истината, докато другият се впряга в защита на неправо дело. Нещо повече: като използува похвата на погрешното мнение и на художествената лъжа
(pseûcos), той води зрителя до погрешно умозаключение, до неверен силогизъм (paralogismós). Така поетът усложнява нещата, което трябва да разглеждаме като съзнателно преследван литературен ефект.
От казаното произтича изводът, че „Антигона“ на Софокъл с право може да се причисли към трагедиите, които Аристотел означава като образцови, като „най-хубави“.
[1]
То е напълно сходно с онова, което тъй често авторът на един съвременен детективски роман внушава на своя читател и противно на което се развива действието на романа.
↑

Изтегляне 2.54 Mb.

Сподели с приятели: