Антични трагедии

220
Казаното позволява да заключим, че понижението в
Еврипидовата трагедия е само външно. То се уравновесява с мълчаливото, упорито, готово за, подвиг действително благородство.
Поетът не смята за парадокс, че то обитава диви кътища, че се крие под бедняшки дрипи.
Размишленията по поставения въпрос ни водят неизбежно до заключението, че всъщност понижението у Еврипид означава стъпка към реалистичното изображение.

221
2
Самата древност признавала Еврипид за „философ на сцената“.
Поетът бил ученик на софиста Протагор и на философа Анаксагор.
Първият е релативистът, комуто принадлежи крилатата фраза „Човекът е мярка за всички неща“; но той е повлиян също така от материализма на атомистите и на Хераклит. Вторият, когото съвременниците му нарекли „Разумът“, се стремял да обяснява нещата, като излиза от самите тях и отрича всякаква божествена намеса. Еврипид е под знака и на релативизма, и на материализма.
Разбира се, драматическият поет няма право на авторска реч, той изразява гледищата си чрез думите на своите герои. Така Хорът в
„Електра“ поема защитата на една очевидно Анаксагорова теза, като поставя под съмнение здравия смисъл на един мит. Наказвайки смъртните, Зевс, казва митът, променил пътя на светилата, пратил засуха на огромни земни пространства и пр., и пр. Като излага това,
Хорът добавя своя коментар:
Разсъжденията му за нелепостта на въпросния мит приключват с една необикновена по „еретичността“ си бележка:
Да, така се мълви, но аз —
аз не вярвам в такива неща:
златоликото слънце да смени
горещата своя пътека
и тъй за греха на един човек
зле да накаже всинца.
Но страшните басни, които плашат човека,
са полезни за култа на бога.

222
И така, един начин да изрази себе си поетът намира, като приписва радикалните си възгледи на известно драматическо лице.
Този начин обаче не е единствен. Трагедии като „Иполит“,
„Електра“ и „Вакханките“ подсказват, че Еврипид дири и други начини.
Както се знае, традицията, писана или неписана, узаконява митологическия сюжет в атическата трагедия. Исторически драми като
„Падането на Милет“ от Фриних и „Персите“ от Есхил са изолирани явления. При това дори в посочените два случая за исторически сюжет би трябвало да се говори с голяма предпазливост, тъй като не разполагаме нито с Фриниховата драма, нито с двете трагедии, които заедно с „Персите“ са образували „Персийската трилогия“. Ние не можем да бъдем положителни, че историята у двамата поети се явява в
„чист“ вид, че тя не преминава в митология.
И тъй сюжетът на атическата трагедия изобщо е митологически.
Това важи и за трагедията на Еврипид.
Тогава въпросът, който може да ни озадачи, гласи:
Как е възможно една митологическа драма, драма, чийто сюжет често е „свещена“ история, да се превърне в средство за религиозно- скептически, материалистически и дори безбожнически внушения към публиката от Дионисовия театър?
Еврипидовата „Електра“ поставя въпроса за отмъщението, което трябва да понесе Клитемнестра като убийца на Агамемнон. Преди
Еврипид той вълнува Есхил в „Хоефорите“ и Софокъл в „Електра“.
Постановката на въпроса у двамата по-стари поети е еднаква. Не друг,
а сам бог Аполон напътва отмъстителната ръка на Орест, който трябва да убие майка си. Не се поставя под въпрос нито правилността на отмъстителното дело, нито необходимостта с него да се заеме не кой да е друг, а родният син на убийцата. И у тримата поети Орест се стъписва в мига, когато трябва да действува, но след борба със себе си
— а тази борба е особено продължителна и мъчителна у Еврипидовия
Орест — изпълнява заповедта на бога.
Изглежда, че така поставеният въпрос е смущавал в една или друга степен и поети, и публика. Убийство на майка от син, дори когато е продиктувано от дълг да се отмъсти за убит баща, е нещо чудовищно. Поради това едно допълнително разяснение по въпроса предлагат сцените от Есхиловата „Орестия“, където Орест бива

223
преследван от Ериниите. В края на краищата старият поет все пак утвърждава възгледа, че синът е постъпил правилно, като е убил майка си.
Еврипид е явно несъгласен с тази постановка на въпроса, но не започва с оспорване на традиционната теза. И у него, както у Есхил и у
Софокъл, Орест действува под Аполонова принуда, и у него мъдростта и правдивостта на бога не се поставят под съмнение. До края? Не, до момента, когато майката трябва да падне от ръката на сина си. Защото тъкмо в този момент започва колебанието на Орест.
Но тук има и нещо повече: колебанието бързо прераства в неверие. Орест изрично заявява неверието си в здравия смисъл на
Аполоновите думи. Реакцията му предизвиква дискусия, опонент в която е Електра. Тази дискусия, израз на неописуема душевна борба,
трябва да поведе Орест в пътя, който според бога е единствено правилен. Орест е ужасен от задачата си, той вижда нещо безумно в
Аполоновата повеля — и все пак й се подчинява.
Пред свършеното отмъстително дело Електра също се променя така, както не се променя нито Есхиловата, нито Софокловата Електра.
Трябва да се приеме, че тук има съществен психологически момент: за обзето от жажда за мъст съзнание въпросите имат един смисъл, докато принадлежат към желаното, и съвсем друг — когато станат свършен факт. Сега, когато майчината кръв е пролята, Електра плаче потресена,
Орестовата мисъл за нелепостта на божията повеля е несъмнена вече и за нея.
Но всичко, казано в този дял на нашето встъпление, трябваше да покаже, че въпреки митологическия сюжет Еврипидовата трагедия внушава и дори пряко пропагандира идеи, които далеч не подкрепят олимпийската религия. „Електра“ настойчиво набляга върху смисъла на Аполоновото слово, за да му даде онова определение, което то заслужава. Заслужава — според кого? Според Орест и Електра ли,
които като хора могат да грешат и лекомислено да сквернословят по адрес на един бог? Еврипид не ни оставя да гадаем доколко отмъстителите са прави, като критикуват бога. В самия край на трагедията той въвежда обожествените Кастор и Полидевк, които изясняват без остатък повдигнатия въпрос.
Само по себе си, казва Кастор, който говори от името на двамата,
убийството на една убийца е справедливо дело, но — тук е новото в

224
Еврипидовата драма — то не е трябвало да бъде извършено от синовни ръце. Кастор, който знае, че Орест е бил подтикнат към отмъщението от Аполон, произнася по адрес на бога недомлъвка, която все пак не страда от неяснота:
По-нататък — още веднъж в същия смисъл:
Тъкмо в тази позиция на Еврипид към Аполон е тенденциозността на поета. Чрез Кастор той изрича присъда над бога.
Така поетът изтъква — както няколко века по-късно изтъква един сроден нему дух, римският поет епикуреец Тит Лукреций Кар — колко много престъпления се дължат на религията:
Следователно Еврипид построява трагедията така, че въпросът за правдивостта и справедливостта на бога се оказва основен,
първостепенен. А отговорът на този въпрос е отрицателен.
По-горе се спомена, че „Електра“ не е единствената Еврипидова трагедия, в която божията правдивост и справедливост се поставят под знака не на съмнението, а на прякото и категорично отрицание.
Проф. д-р Александър Ничев
Че Феб… ах, Феб… Но млъквам, той е царят ми.
Мъдрец е, но немъдър е съветът му.
Неизбежност напътваше тая съдба,
и още — нелепата Фебова реч.
Tantum religio potuit suadere malorum.

225

Изтегляне 2.54 Mb.

Сподели с приятели: