Българи в Мала Азия
Скептицизмът за участие на българите в Троянската война се подхранва не само от нейната древност, но и от отдалечеността на Троя от днешните български земи. Естествено е да се постави въпросът: имало ли е българско население в Мала Азия? Живели ли са в Мала Азия хора с “балкански корени”? Изворите дават убедителни отговори на тези въпроси.
Според Херодот, когато фригите от Мала Азия живеели в Европа заедно с македонците, се наричали бриги, но след като си сменили страната, сменили и името си на фриги2. Пак според Херодот, траки3 (на друго място споменати от Херодот с названието пеони4) “стримони” се преселили в Мала Азия, където били наречени “битюни”. Там те били колонисти в Троя.
Позовавайки се на Ксант, Страбон пише, че фригите са дошли в Мала Азия от Европа след Троянската война, а Стефан Византийски отново по сведение на Ксант пише, че град Локоза във Фригия е бил населен с траки “локози”1.
24. Карта на териториите на Фригия.
Конон разказва, че царят на бригите Мидас склонил поданиците си да се преселят от Европа отвъд Азиатска Мизия; с малка промяна на името те се преименували на фриги1.
И така, миграциите на балканско население в Мала Азия са регистрирани от най-стари времена. Приема се2, че масирано преселване на “бриги” от района на Македония в Мала Азия е имало през ХІ–Х в. пр. Р. Хр. Някъде около 800 г. пр. Р. Хр. те са основали там своя “фригийска” държава. До р. Галис е намерен надпис (датира се към средата на VІІІ в. пр. Р. Хр.) на фригийския владетел Гордий І, в който той има титлата “цар на Изтока и Запада”. По своя български смисъл името “Гордий”е наистина “царско”. След като през VІІІ в. пр. Р. Хр. достига най-голям разцвет3 при цар Мидас, сина на Гордий І, в 636 г. пр. Хр. Фригийското царство (карта на територията му е представена на илюстрации 24 и 25) е било разгромено от кимерийците, а в 546 г. пр. Р. Хр. е било завладяно от Мидия.
Археологическите данни говорят за тесни връзки на материалните култури на фригите и траките, което е естествено, като се има предвид общият им произход.
Също така естествено е в светлината на всичко казано по-горе да очакваме, че там, където в древността е имало “траки” и български имена, в по-късни времена ще се говори за българи. Това се потвърждава от персийски и турски извори.
25. Фригия по времето на Херодот (Херодот. Исторически новели. Наука и изкуство, София, 1982).
В Южен Анадол, в Тороските планини, между Ерегли и Адана, има планина, която поне девет века е носила името “Булгардаг” (“Българската планина”). Обилни сведения за многобройни българи, живели в и около “Планината Булгар” и действали в цяла Централна и Южна Мала Азия от началото на ХІІІ в. до началото на ХVІ в. намираме в “История на Караманската династия” (“Караман Тарихи” или “Таварих – е ал-е Караман”). Тя е започната в края на ХІІІ или началото на ХІV в. в стихове на персийски от Деххани, продължена е в края на ХІV в. от Яриджани и е преведена на турски и продължена през ХVІ в. от Ахмед Бей Шикяри1.
“Историята на Караман” е интересно произведение, което не спада към официалната османска историография. То е хроника на най-силния и най-дълготрайния съперник на османците в Мала Азия – на Караманската династия2. Авторът – Ахмед Бей Шикяри - изяснява от неосманска гледна точка много обществено-политически, етнически, демографски и социално-икономически проблеми.
Известни са 22 ръкописа с преписи на “Историята на Караман”. Най-ранният от тях е персийски вариант от 1517 г., а най-късният – разширен турски вариант от 1925 г. Дядото на автора на «История на Караман», Хан Касъм паша, дошъл при османския султан Мехмед ІІ Фатих (1451-1471) от Иран. Той бил възпитан в султанския диван и бил сред важните служебни и обществени личности – «еркян» - при Байезид ІІ. При коронясването му и възкачването му на трона през 887/1482 г. станал “нишанджия”, а през 890/1485 везир, и скоро след това починал1.
От гледна точка на нашите цели преди всичко е важно да подчертаем, че “Историята на Караман” съдържа сведения за наличието на компактно българско население в южна Мала Азия в Българската планина и съседните й области2. Летописецът често определя българите, които живеят там, като българска религиозна и народностна общност, български народ, българско племе с думите “кавим” и “таифе”. Тези термини са употребени за българите и през ХІІІ, ХІV, ХV и ХVІв.3
Например според “Историята на Караман” около есента на 1359 г. караманският владетел Алаеддин изпраща военачалника си Кьокез с “десет хиляди стрелци с камъни от Булгар”. Малко по-късно “булгар таифеси” – българска народностна и религиозна общност – разбива Хаджъ Бейлер4. Пак там е описано как през 1277 г. българите се намесват дейно в обсадата и битките на Мехмед за град Коня срещу селджуците:
“Разправя разказвачът: когато селджушкият султан бягаше, бе оставил на свое място везирите си. Наричаха единия Еминюддевле, а другия Бахаюддевле. Те затвориха градските порти и не предадоха града. Двадесет и осем дни се сражаваха за крепостта. Българският и монголският народ разрушиха двете кули и влязоха вътре. Стана такова клане....”5.
Отново при решителни събития за караманците (1278 или 1279 г.), когато селджуците чрез монголците успяват да убият караманския владетел Мехмед, брат му Махмуд се изкачил на Булгар, където получил подкрепа от българския народ и българската войска:
“70 000 татари преминаха като ураган към Деве мейданъ, дойдоха в полето на Мут, обсадиха крепостта и се биха три дни. Махмуд Бей бе дошъл от Съвас с 33 000 бойци и се бе изкачил на Булгар. Българският народ се бе приготвил. В онази местност дойде вестта за смъртта на Мехмед Бей като мъченик ... Махмуд Бей повели, българският народ заварди проходите, сам той с 30 000 кюрдски, тюркменски и монголски войници, биейки голям барабан и малък тъпан, дойдоха в Мут, така удариха с меч по татарина, че татарите бяха разбити, избягаха и дойдоха в прохода. Десет хиляди стрелци с камъни от Булгар така стреляха с камъни, че татарите не отърваха нито една глава ...”1.
Общо в изложението на “Историята на Караман” на по-малко от 47 страници има 42 преки споменавания на българския народ, български бойци, българска войска, български бейове, страна Булгар, планина Булгар, на българските владетели Айдън Бей и Яхши Хан2. При това само в два случая се говори за военни действия между българи и караманци. Останалите 40 сведения свидетелстват за съюзнически и приятелски връзки между тях3.
В един от вариантите на “Историята на Караман” в раздела посветен на периода (1495-1517) е разказано за управлението на кралицата на българите Катерина в планината Еренколоф, около Бейшехир и между Бейшехир и Коня. Българите на Катерина и тя самата били разгромени от войските на султан Селим преди похода му до Египет и Арабия (1516 г.)1.
Освен в “Историята на Караман”, сведения за българи в Мала Азия и по-специално в района на Булгардаг има и в други средновековни документи. Според турския изследовател Н. Асъм тези българи, а и българите от Таш са се намирали тук от времето на селджуците насам (следователно още от ХІ в.) и че в Селчукнаметата (стихотворните истории на селджуците) пише, че в селджушката войска е имало българи. Асъм подчертава нещо много важно: езикът на тези българи е славянски, а тяхната религия – християнска. Това показва, че те са от балканските българи2.
Според Ходжа Деххани, когато предците на караманците идват в Мала Азия от Ширван и усядат в южната част на полуострова, те заварват българите в и около Българската планина и дори една година се сражават с тях. След това караманците влизат в съюзни, дори може би и във васални отношения с българите и извършват съвместни военни действия непрекъснато от ХІІІ до първата четвърт на ХVІ век.3.
Всички тези данни водят до извода, че българи са живели в Мала Азия от много отдавна. Счита се, че те са се преселили там; теориите кога и как е станало това всъщност се свеждат до предположения, за които е и лесно, и трудно да се посочат основания в изворите, защото по начало
“Част от българите на Балканския полуостров непрекъснато през вековете са се заселвали в Анадола.”4.
Тези думи са в пълна хармония с “фригийските” (на “бригите”) и въобще на траките преселвания от Балканите в Мала Азия през антични времена.
Названия на българите в антична Гърция
Най-напред да разгледаме любопитния въпрос: срещат ли се думите “българ(ин)” и “българ(и)” в “античната” литература на гръцки език?
Този въпрос трябва да бъде уточнен, защото в гръцкия език няма букви, съответстващи на българските “Б” и “Ъ”. Във византийските ръкописи българите са записвани “вулгари”; обаче тази форма на името отразява римо-латинското влияние. За гръцкия език е характерно означаването на “Б” с “МП” или “П”. Освен това, вместо звука “Ъ” античните гърци може би са писали не “У”, а друга гласна буква, най-вероятно “Е” или “И”.
И така, среща ли се в античната гръцка литература название на народ, което прилича на една от думите пулгари, пелгари, пилгари?
Сега отговорът може да бъде намерен лесно: това са пеласгите (пиласги, пеларги1). Коренното население на южната и югоизточната части на Балканския полуостров2, което древните гърци са заварили при колонизацията на територията на “антична Елада”.
Обаче как окончанието “гар” в думата “пелгар” би могло да премине в “арг” и “асг”?
Обикновено отговор на такива въпроси се търси в етимологични преходи и връзки между думите. В случая може да бъде посочен друг, естествен и съвсем прост “графичен” механизъм на прехода на “гар” в “арг” и “асг”.
Той е основан на следното наблюдение: за съчетанието “гар” (в гръцкия език това е дума, която означава “защото”) древните гърци са използвали различни “лигатури” и съкращения3, които могат да бъдат прочетени4 и като “арг” или “асг”.
Този механизъм прави възможна хипотезата, че още от древни времена едно от названията на българите е била същата дума “българи”.
В подкрепа на тази хипотеза може да бъдат представени и други доводи; ще скицираме накратко три от тях.
А) Ударението в думата “пеласги” (“пеларги”) пада на първата сричка, както и в “българи”;
Б) Колебанието около вариантите “пеласги” и “пиласги” навежда на мисълта, че Е и И заместват звук, различен от Е и И, който липсва в гръцкия език – такъв е звукът Ъ.
В) Независимо от оскъдната информация за пеласгите до нас са достигнали сведения за произхода на името им: по думите на Акусилай1, те са наречени пеласги на името на владетеля си Пеласг, който е бил син на Зевс. Тази легенда може да бъде сравнена с някои средновековни сведения за произхода на българите. В произведенията на ред стари автори (Йосиф Генезий, Михаил Сириец, Лъв Дякон; в латинския превод на хрониката на Теофан, направен от Анастасий Библиотекар; в един анонимен ръкопис, публикуван от Сп. Ламброс2) се твърди, че българите са получили името си от името на владетеля си Българ. Съпоставяйки легендите за пеласгите и за българите, виждаме, че това всъщност е една и съща легенда, в която името на народа и на владетеля му са записани и прочетени по различни начини, в единия вариант като Българ, а в другия - като Пеласг (или Пеларг).
Четири тракийски и пеласгийски думи
Днешната историческа наука счита, че всички пеласги и тракийци отдавна са били “елинизирани”, възприели са гръцкия език и са станали част от гръцкия народ. За техните езици в науката се знае малко.
Ето например две думи, за които се предполага, че са останали от пеласгите: balios, което означава “бяло”1 и sitos, което се превежда като “жито”2. Отделяйки окончанието “s” в balios получаем balio, което се произнася почти като българското “бяло”; по всичко личи, че в записа “balios” буквата “i” е изместена – вероятно би трябвало да е “bialos”. А ако опитаме да напишем “жито” с гръцки букви, ще получим записа sito(s). Към това можем да добавим, че в “тракийския” език думата “бело” е означавала “бяло”3.
Големият български историк от първата половина на ХХ в. Ганчо Ценов4 е обърнал специално внимание на един факт, отбелязан преди него от Чертков5 и Мюленхоф: че още през античността се споменава река “Черна” – приток на Дунав. И понеже в някои стари ръкописи същата река е наречена “Аква негра”, т.е. “черна вода”, Мюленхоф е направил извод, че думата “черна” е имала в тракийския език същия смисъл, който има и до ден днешен в българския. С това Мюленхоф е обосновал виждането си, че езикът на славяните е бил “недоразвит” и че затова те са заимствали много думи от “чуждите” “древни” езици. Ако се замислим, ще видим, че колкото и да е парадоксално, Мюленхоф е почти прав: българският език е поучил в наследство от древните траки и пеласги много неща. Това, което Мюленхоф е пропуснал да осъзнае, е “дребната” подробност за произхода на българите именно от трако-пеласгите.
Един от най-авторитетните познавачи на антична Гърия Дж. Пинсент1 привежда името на тракийската (по-късно и фригийска) богиня на плодородието “майка земя”2 в следните почи еднакви варианти: Zemelo и Semele3. Те малко се различават от познатата ни дума “земля”. Нещо повече, окончанието “О” в формата Zemelo много добре отговаря на “звателния падеж” в българския език. Молейки се на богинята Земя, българите биха я наричали “Земльо”.
Сега да съберем заедно разгледаните четири думи. Излиза, че през античността населението на източната и южната части на Балканите е наричало черното, бялото, житото и земята практически със същите думи, с които българите ги наричат и днес.
Има и доста други подобни примери4: “риза”5, “кисти”6, (т.е. “чисти”), “стара”7 и т.н.
Очевидно е, че ако “античните българи” са коренно население на източните и южните части на Балканите, то вероятно още от заселването на гърците на техните земи в гръцкия език са влезли немалко български думи.
Кои именно?
Да се отговори на този въпрос не е лесно. Причината е преди всичко в това, че практически целият “речник” на античните гръцки произведения се приема априори за гръцки. И ако някоя “антична” дума се среща и в българския език, то автоматично се счита за заимствана от гръцки, а не обратно, само защото “е добре известно”, че българите са влезли в контакт с гърците вече след античността.
Обаче ако “балканският” произход на българите е факт, то последното разсъждение не е вярно. В тази ситуация става ясно, че заедно с проблема за произхода на българите е необходимо да бъдат преразгледани връзките и взаимоотношенията между българския и гръцкия езици.
След такова преразглеждане може да се окаже, че думите, останали от пеласгите (а значи от античните българи) в гръцкия и българския езици, са доста повече от онези, които намираме в днешните монографии.
Етимология и пряк смисъл
Имената на историческите личности често служат като признак за определяне на тяхната етническа принадлежност или поне за хипотеза за възможната такава етническа принадлежност. Нещо повече, понякога към имената прилагат “етимологични” съображения, които дават възможност по определен начин малко да се “поправи” срещнато в стар документ име и така да му се даде смисъл в този или онзи език. В зависимост от резултата такава процедура също “създава” нови хипотези.
Някой може да се заблуди и да си помисли, че и приложеният по-горе към имената на членовете на семейството на Приам подход е именно такъв.
Всъщност това не е така. Имената не бяха подлагани на никакви фонетични изменения, не бяха използвани и етимологични съображения. От гледна точка на българския език тези имена имат пряк смисъл. Разбира се, възможни са случайни съвпадения. Но седем имена в едно семейство е много, и ако някой иска да твърди, че тяхното “разбиране” в българския език е случайно, той трябва да обоснове това с достатъчно сериозни аргументи.
Ще завършим наблюденията си върху имената в семейството на Приам с още един - последен – пример. В него вече ще си позволим едно малко изменение.
В “Библиотеката” на Аполодор са приведени имената и на дъщерите на Приам и сред тях има едно, което привлича внимание, понеже започва с “мед”: Медесикаста1. Тази дума е дълга, и ако в нея може да се намери достатъчно ясен и подходящ смисъл, то “случайността” е малко вероятна.
И така, името Медесикаста може да бъде записано с кирилица още и във формата Медешикашта. Сега да го разгледаме като дума, съставена от четири части: Мед-еш-и-кашта. “Мед еш” и “кашта-къща” вече се разбират добре. “Медесикаста” – “мед еш у къща”!
Наистина в легендите за Троянската война има много поезия.
Сподели с приятели: |