Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата

Образът на царя е равносилен на този на Христос – душата, която копнее за божието царство и грехът, който я отделя от него, от християнска гледна точка. От друга страна това е стремежът към идеалния свят и действителността, която е илюзорна и я отдалечава от идеалния свят. Душата не трябва да се поддава на илюзорната реалност. Идеята за изпитание е действителност – идеален свят. Двата прочета взаимно не се отричат. Абстрактността – душата, като разпъната между доброто и злото и тя трябва да направи своя избор. Текстът е достатъчно символистичен, защото не внушава само една идея. Текстът е многозначен. В друг аспект, в битието – бит, в който се губи творчеството. Изгубения статус е архетип на следствие от първородния грях.

Душата избира света илюзорно пред идеалното, консумативното пред духовното. Съдбата на човешката душа не е в нейния избор, а в това, че не може да избере между двете. Не може да оцени идеалното, към което същностно принадлежи – разкаянието на човешката душа. Това разкаяние е непрекъснато повтарящо се разкаяние за недостатъчното оценяване на идеалното. Текстът внушава, че човешката душа има изключителната способност да решава в борбата между патриотично и трансцедентално.

В този текст има присъствие на мъст. Мъст за отмъщаване на идеалното, което изисква от нея жертва. Жертвата тук е човешката душа, която е слаба да понесе изпитанията, които идеалния свят изисква от нея. Съпричастното с материалното, душата не чувства удовлетвореност и изпитва чувство за вина – трагичност да изживява материалната недостатъчност. Финалът е прелюдия към ново блудство – душата в нейната трагична двойственост.

Идеята за музикалност на символистическата поезия е поетическото разнообразие, което е генератор за музикалност – стремежи за моделно използване на различните размери – различно изискване на размери. Използването на асонанс и алитерация е в музикалността на текста. Истинската поезия трябва да звучи като музика. Емблиматичността за музикалност: „Ти смъртно се мяркаш”.

Идеята за трагичната двойнственост е в душата, която не може да направи избора си: чрез комбинация на символи и превръщането им в общ символ. В стихотворението „Черна песен” няма символи. Там пряко словесно се изразява трагизма на човешката душа. Няма художествена многозначност – те са символи на двойнствеността на човешката душа.

Като драматург в Нар. театър в София (1934-1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир"), Пиер Корней ("Сид"), М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний"), Хуго фон Хофманстал ("Електра"), В. Юго ("Ернани"), Ал. Толстой ("Цар Феодор"), X. Ибсен ("Малкият Ейолф") и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито един ред поезия.

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенстването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъствува в европейските литературни речници и енциклопедии.

Лилиев е автор на две стихосбирки: „Птици в нощта”, „Лунни петна”, „Край морето”. Преводач е от френски, руски и немски. Превежда Гьоте, Пушкин, Толстой, Ибсен, Гогол. Автор е на поемите „Тъмите”, „Градът”, „Зад стената”, „Родина”. Автор е на множество статии за българския театър. Той е част от литературния кръг „Звено”, както и от „Везни”, „Златорог”, „Демократически период”, „Ново общество”, „Оса”. Неговата лирика се приема за най-високата точка на Българския символизъм. В лириката му четем опити за освобождаване от самосебе си. Стиховете му са отворени към всеки. Уединението на човека при него не е гордост, а мъка, от която личността да се освободи. В текстовете на Лилиев виждаме и утвърждаване и разколебаване на утвърдените норми на символизма. Това е диалогична лирика, която ни въвежда във вътрешния свят на литературния Аз.