Едгар Кейси за сродните души Кевин Дж. Тодеши предговор

През цялото лято Тина и Лорън се „мотаели" заед­но. Водели си общ дневник, в който всяка записвала впечатленията си. Четяли заедно. Слушали заедно музика. Заедно играели и рисували. Не се разделя­ли дори в почивните дни—тогава преспивали ту у ед­ната, ту у другата. Така всяка станала почти член от семейството на приятелката си. „В неделя редувах­ме църквите, тя беше презвитерианка, а аз съм ка­толичка и когато аз ходехе в нейната, после тряб­ваше да отида и в моята. Струваше ми се странно, на нея не й се налагаше повторно посещение на църк­ва. Спомням си, че се питах защо посещението ми в техния храм не се брои".

През цялото лято двете били неразделни. Когато дошла есента, а заедно с нея и учебната година, при­ятелството им продължило, макар да били много ра­зочаровани, че програмата не предвижда общи ча­сове за двата класа. Имали обаче доста възможнос­ти да учат заедно и по думите на Тина, „тя беше по-добра от мен по всичко, освен по математика". В учи­лище постоянно си пишели бележчици, а освен това им се паднало да работят съвместно в училищната библиотека, което се считало за голяма привилегия.

Съчинявали заедно стихотворения и записвали обещания в общия си дневник: „Обещавам си да по­питам онзи сладур, когото видях в църквата, как се казва и в кое училище учи". Всъщност на този етап нямали връзки с момчета, само от време на време си падали по някого, но това никога не стигало по-далеч. Често отивали до реката в близката гора и сяда­ли на един огромен, надвиснал над водата дънер. „Седяхме и разговаряхме там с часове". Постоянно префасонирали спалните си, така че да наподобяват апартамента на Мери Тайлър Мур. И двете били скаутки, така че и на лагери ходели заедно. Тина си спомня:

„Тя беше може би първият човек, който поис­ка да се сприятели с мен, и ме хареса такава, каквато бях. Едва когато срещнах Лорън, по­чувствах че имам съюзник. Тя ме защитаваше, когато ми се подиграваха или ме наричаха „дунда". Винаги съм я приемала и обичала. Просто умирахме да сме заедно, без значение какво ще правим. С часове лежахме по гръб, гледахме облаците в небето и ги оприличавах­ме на разни неща. По онова време не го знаех­ме, но и двете бяхме много задълбочени духов­но и разговорите ни сигурно биха озадачили околните. Беше едно от онези сигурни приятел­ства, в които спокойно можеш да кажеш на дру­гия: „ти си най-добрият ми приятел".

Тази дружба била стабилизиращ фактор в живота им цели две и половина години, докато бащата на Лорън не бил изпратен на Западното крайбрежие. Учебната година наближавала и двете знаели, че Ло­рън ще се мести. Затова се договорили никога да не си казват „сбогом", а само „довиждане". Тина си спомня, че когато дошъл моментът на заминаване­то, тя казала „довиждане", но вътрешно й идело да заридае. В дневника й на тази дата, 30 май 1975 г., били записани само три думи: „Лорън замина, пла­ках". Дори и сега тя казва: „Беше адски болезнено да я гледам как заминава; истински ужас. Все едно ед­ната от нас умираше". В края на същата учебна годи­на Лорън записала следното в годишника на Тина:

„Страшно съжалявам, че те напускам. През изминалите две и половина години имахме толкова хубави моменти... Съзнаваш ли колко ки­лометри съм изминала до вас и обратно, през гората, по плажа, нагоре по някое дърво (и пос­ле надолу)... Хрумвало ли ти е някога колко пъ­ти сме се правили на откачени? Колко пъти не сме се засрамвали, когато е трябвало? Наисти­на не смятам, че мога да кажа „сбогом"... Още отсега виждам писмата, които ще си пишем. Вероятно ще трябва да пращам моите в големи, дебели, огромни пликове, защото няма да се съ­бират в обикновените. Колко жалко, че няма да можем просто да прецапаме половината миля между къщите ни! Е, въпреки това винаги ще си останем най-големите приятелки..."

Точно както обещала, Лорън й пишела постоянно. Тина признава, че никога не си е падала особено по писмата. Двете си обещали да си ходят на гости и със съвместни усилия на семействата им в края на деве­ти клас Тина отишла на гости на Лорън. В края на единадесети Лорън й върнала визитата. През 1981 г., когато Лорън щяла да се омъжва, Тина отлетяла за Калифорния, за да й стане шаферка. Сватбата на Ти­на била пет години по-късно и Лорън изиграла съ­щата роля. Двете останали приятелки, като контак­тували само по телефона и с писма още десет годи­ни, до смъртта на Лорън.

„Иска ми се да не беше умирала; толкова ми е трудно да мисля за нея сега — въздъхва Тина. — С нея ми беше абсолютно спокойно. През всичките години на приятелството ни тя сякаш беше по-голямата, а аз — по-малката. Винаги вървеше пред мен — омъжи се първа, първа започна да се занимава с изкуство.

Тя беше водачът, а аз я следвах охотно. Каквото и да се случваше в живота ни, нашите отношения не трепваха".

След смъртта на приятелката си Тина се подложи­ла на хипнотична регресия, която потвърдила, че двете са сродни души — видяла се преродена в Шот­ландия като малката сестра на Лорън.

„И тогава тя беше водещата в отношенията ни. Беше по-голяма, а аз—по-малка. Видях как седя до нея, натруфена с копчета и дантели, и много им се радвах. Мисля, че съм прекарала много време около нея или просто съм я след­вала по петите където и да отиде. Исках да бъ­да там. Животът ни беше пълен с работа, но простичък. С годините всяка от нас тръгна по обичайния път: омъжихме се, родихме деца, но винаги се борехме рамо до рамо с живота".

По-късно шотландското им прераждане било пот­върдено от медиум, който заявил, че тогава двете са били заедно до края на живота си. После добавил, че тяхното приятелство се е градило цели 8000 години, като през този период са били в различни отноше­ния. С течение на вековете осъзнали, че любовта е по-силна от времето. Разбира се, Лорън и Тина не винаги са били заедно — всяка се е прераждала и отдел­но от другата, — но в осем живота са имали много близки отношения. В Италия например са били при­ятелки и се занимавали със сценични изкуства, а в Египет работили заедно в един от храмовете.

Друго от преражданията им било в Женева, като сестри и приятелки. Те прекарвали много време заедно и си водели общ дневник. Тогавашният им ба­ща сега бил баща на Тина. През живота си в Женева двете били неразделни — разказвали си разни неща, пишели стихове и обичали да разсъждават върху впечатленията си. Притежавали сходни дарби, стре­межи и умения. Тогава животът им бил далеч по-ясен, прост и лесен.

Всичко това звучало познато на Тина и й помог­нало да си обясни връзката, която има с Лорън дори и сега:

„От Лорън се научих на обич; където и да отидехме, каквото и да ни се случваше, чувст­вата ни една към друга оставаха непроменени. До самата й смърт тя беше човекът, с когото се познавах от най-дълго време. Когато разбрах, че е мъртва, не я почувствах по-малко близка. Когато се премести, обичта ми не намаля. Ся­каш връзката ни беше вечна, независимо от съ­битията. Лорън ме научи, че любовта надхвър­ля времето".

От тълкованията на Едгар Кейси става ясно, че силата, която мотивира душите във времето и прос­транството, е именно любовта. Той е вярвал, че имен­но любовта е земното проявление на Твореца, защо­то „Бог е любов!" (1579-1). При приятелствата тази любов вдъхновява човек да помага на другия в жи­тейските изпитания. Част от наследството на душа­та като духовно същество е да усети връзката си със Създателя посредством отношенията си с други хо­ра. Кейси е бил убеден, че всички души в крайна сметка ще осъзнаят истинската връзка помежду си и Бог. През 1936 г. той казва на един петдесетгодишен писател:

„Оттам необходимостта да създаваме не са­мо земни приятелства, земна любов, а по-скоро онова, което е тяхната истинска основа, да създаваме условията, които подпомагат лю­бовта в отношенията помежду ни. С други ду­ми, любовта не е възвеличаване на егото или възвеличаване на онзи, комуто е дарена, нейна­та цел е на Земята да се възвеличават съзида­телните сили, които я пораждат" (1096-1).

Изключително религиозна шестдесет и една го­дишна жена се интересувала къде е започнала връз­ката й с нейна много скъпа приятелка. От дълги го­дини двете споделяли едни и същи „религиозни иде­али". В тълкованието се казвало, че те са подпомага­ли една раннохристиянска секта по времето на прес­ледванията. Силата на религиозното им убеждение се запазила и досега, заедно с вярата, че всяка от тях ще получи през живота си всичката помощ, която й е необходима (5025-1).

Двадесет и три годишен мъж попитал с кои хора от обкръжението си е имал най-близки отношения в миналото. Кейси му отговорил простичко: „Онези, с които имаш най-активни отношения в настоящето" (3545-1). Тридесет и пет годишна домакиня пък по­искала да разбере откъде произлиза близостта с най-добрата й приятелка. Според Кейси в прераждането й преди настоящото тази приятелка е била нейна дъ­щеря (808-18).

Млада жена, която често имала проблеми с прия­телите си, научила от него, че често я разбират пог­решно, което внася напрежение и разногласия в от­ношенията им. Той я посъветвал винаги да полага усилия и да изяснява тези ситуации, защото прияте­лите никога не са прекалено много. След това добавил: „Защото любовта — също както приятелството — на­раства, когато обсипваш другите с нея..." (951-4).

Една учителка попитала Кейси каква е причина­та за отчуждението й с бивша приятелка. Той отго­ворил, че двете повтарят момент, който са преживе­ли стотици години преди това във Франция. Съветът му бил да поправят онова, което някога са пренебрег­нали, защото „никой няма толкова много приятели, че да си позволи да загуби дори един" (3234-1).

Тридесет и осем годишен държавен чиновник по­искал да знае как да изглади някои несъгласия със свой приятел и получил следния отговор:

„Когато има съгласие, връзките ви могат да бъдат укрепени. Има ли раздор, не се мъчете да се убеждавате в искрената си загриженост. То­зи подход ще заздрави приятелството взаимно. Когато единият стане зависим от другия по ка­къвто и до било начин, скоро загубва своята жизненост, своята сила. Тъй се градят приятелствата" (622-7).

Тридесет и девет годишна жена пожелала да нау­чи нещо повече за миналите си връзки с колега, с ко­гото понастоящем били много близки. В тълковани­ето се казвало, че при последното си прераждане тя е живяла в Ню Йорк по време на неговото основаване. Тогава имала подчертана способност да привли­ча мъжете, като винаги държала неколцина „в ре­зерв" — черта на характера, с която и днес можело да злоупотреби. В онова прераждане сегашният й при­ятел бил един от любовниците й (1935-2).

Шарън, управителка на салон за красота, научи­ла от Кейси, че с приятелката й Лоти са се познава­ли в не едно минало прераждане — в някои като съпернички, в други като много близки приятелки. Те­зи две крайности били най-добре изразени по време на едновременните им прераждания съответно в ко­лониален Кънектикът и Палестина. В американско­то си въплъщение двете не се разбирали. Тогава Ша­рън усилено защитавала свободата на мисълта и се-беизразяването—идеи, които били чужди на Лоти по онова време. В светите земи обаче двете често пома­гали на хора, изпаднали в нужда. Желанието да слу­жат на другите те пренесли и в настоящия си живот (1825-1).

През 1924 г. едно деветнадесетгодишно момиче попитало с кой от сегашните си познати е имала близки отношения по време на прераждането си във Франция. Кейси споменал две от приятелките й — едната от местоработата, й а другата от квартала, където живеела. По време на въпросния период със съседката били сестри и тогава тя била най-близки­ят й човек, а колежката й била монахиня. Момичето се сприятелило с нея и често търсело съветите й, след като постъпило в манастир (288-5).

От тълкованието си, направено през 1943 г., ню­йоркски зъболекар открил, че по време на преражда­нето си като трапер имал в отношения с двамата си най-добри приятели. Единият му бил съдружник, а другият работел във факторията, където често носе­ли събраните кожи за продан. Научил също така, че по онова време познавал секретарката и чистачката си. Някога двете жени често спорели с него и му опъ­вали нервите, точно както и в настоящия живот. Ка­то цяло обаче, приятелството и отдавнашната им връзка била от голяма полза за фирмата (2772-5).

От архивите на Кейси става ясно, че всичките ни важни настоящи връзки се коренят в миналото. Яв­но на душевно ниво никога не срещаме значимите хора в живота си за пръв път.

Да разгледаме и един съвременен пример. Пат, мъж на средна възраст, работел в туристическия бизнес и често пътувал до Египет. С годините той за­вързал стабилно приятелство с египтянина Мохамед. Били горе-долу на една възраст и всеки от тях си имал собствен живот, семейство и приятели, но дружбата им се подновявала при всяка среща. Вед­нъж Мохамед казал на жена си: „Не зная защо вина­ги ми е толкова тъжно, когато Пат си отива". Също така по някаква причина изпитвал желание да се грижи за приятеля си и да му купува подаръци.

При едно от посещенията на американеца двама­та се разхождали из местния базар и си говорели за света около тях. Пат се загледал във витрината на един магазин, където били подредени снимки на Египет в началото на двадесети век. Той отстъпил крачка назад, загледал се в избледнелите фотоси и усетил необяснимо желание да посочи нещо на Мо­хамед. Спонтанно се обърнал към него и извикал: „Ей, тате, ела да видиш това!" След тази случка два­мата останали с дълбокото убеждение, че някога са били баща и син.

Ето и друг пример. Двама бизнесмени работели за една международна компания, всеки за своята стра­на — единият живеел в Япония, а другият в Съеди­нените щати. Когато се срещнали, между тях веднага се създало дълбоко приятелство, сякаш се познава­ли цял живот. След това се наричали съответно „моят японски брат" и „моят американски брат". По­ради естеството на работата често имали възмож­ност да си ходят на гости и всеки път очаквали с нетърпение да се видят отново.

Връзката помежду им била очевидна и японецът отишъл при медиум и го попитал дали не е познавал и преди своя „американски брат". Медиумът отгово­рил, че в свое предишно прераждане наистина са били братя и продавали килими в Средния изток. Невероятно, но скоро след това двамата бизнесмени били изпратени едновременно в командировка на едно и също място в Средния изток.

Ето какво си спомня една жена за началото на свое тридесетгодишно приятелство: „Първия път, когато я чух да говори, гласът й сякаш отекна в душата ми и нещо в мен трепна". Двете, Бони и Джийн, се срещна­ли на лекция в рамките на курса, който Бони посеща­вала. Преподавателят представил Джийн като госту­ващ лектор за деня, тя щяла да го замества. Отнача­ло Бони се ядосала, тъй като била записала този курс точно заради него, заради опита и репутацията му. „Никак не се зарадвах", спомня си тя. Джийн загово­рила и разочарованието на Бони се изпарило. „Раз­брах, че искам да ме научи на всичко, което знае, но и нещо повече — исках да науча всичко за нея".

Джийн говорела и говорела, а усещането на Бони, че между тях съществува някаква връзка, се засилвало. Във въображението си вече се виждала как стои пред курса и преподават заедно. По онова време била съпруга и майка, без никакъв опит да застане пред аудитория, но тази перспектива определено я въодушевявала.

След като лекцията приключила, двете се разго­ворили и се оказало, че имат много общи неща. Ос­вен интереса им по темата, харесвали един и същи тип книги, едни и същи периоди от историята и всяка от тях в момента преживявала семейни пре­дизвикателства и промени. Наскоро разведена, Джийн се мъчела да издържа сама трите си деца. Бони пък била с четири деца, отношенията със съп­руга й били трудни, имала проблеми с гърба и сил­ното усещане, че нещо в живота й липсва. В края на тази тяхна първа среща тя почувствала необходи­мост да установи трайни отношения с жената, коя­то току-що била срещнала: „За пръв път изпитвах такова силно желание да завържа приятелство. Все едно нямах друг избор".

Когато курсът свършил, Бони разбрала, че Джийн ще води друг, и веднага се записала в него. Време­то минавало, а тя ходела на всичките й лекции, ка­то полагала големи усилия да се сприятелят. Джийн очевидно харесвала Бони, но се държала на разсто­яние, сякаш имала някакви опасения. Бони реши­ла, че явно е прекалено заета с лекции и с децата си и няма време за нови приятелства. Направената по-късно регресия към минали прераждания показала, че в историята се таи нещо повече.

Преди приключването на курса Бони постъпила в болница за операция на гърба. По време на престоя си там сънувала, че купува стъклени чаши, на които били гравирани нейните инициали. Подарила ги на Джийн, но тя й казала, че кухненските й шкафо­ве са претъпкани и няма място за тях. Според Бони това означавало, че приятелката й няма как да я вмести в живота си. Сънят много я разстроил, тъй като тя все още имала огромно желание да се сприя­телят.

Един ден Джийн й дошла на свиждане. След ка­то поговорили малко, Бони решила да й разкаже съ­ня си, като се престори, че не разбира значението му. Другата я изслушала, усмихнала се и казала само: „Интересно". В последвалата пауза Бони се по­чувствала неудобно, но няколко секунди по-късно Джийн казала: „Ще излизам с неколцина приятели. Искаш ли да дойдеш с нас?" В този момент Бони разбрала, че незнайно защо, приятелката й все пак е решила да „направи място" за нея. Не след дълго двете жени станали много близки и започнали да работят заедно върху организирането на курсове за възрастни.

Няколко години след началото на приятелството им Бони се подложила на регресия, която изяснила връзката им и първоначалното колебание на Джийн. По време на връщането назад двете се появявали в различни роли: учител-ученик, учител-учител и пр. В едно от тези прераждания станала злополука и Бо­ни непряко причинила смъртта на Джийн. Това обяснявало само отчасти колебанието на Джийн.

Бони видяла сцени и от друг живот₁ в който двете обучавали новопосветени и тя преценила погрешно действията на „колежката си". Сметнала, че Джийн проповядва своите собствени убеждения, а не духов­ните истини. Трябвало да вземе решение:

„Имах три варианта: да кажа на Джийн как­во мисля и да й дам възможност да ми обясни как­во става; да уведомя върховния учител за по­дозренията си или да си премълча. Премълчах си и ме изгониха, тъй като се бях провалила в поставеното ми изпитание..."

По-късно Бони щяла да има и „видение наяве" как в древността двете с Джийн се занимават с просве­тителство. Преживяването потвърдило, че тя има какво да сподели с другите, и я накарало да разбере защо изпитва такава нужда да преподава заедно с Джийн.

Оттогава зад гърба на Бони са останали стотици курсове и семинари. Освен колежки, двете станали и големи приятелки. Макар да признават, че от вре­ме на време имат някои различия, магията на съв­местната им работа продължава. Бони отбелязва: „Обединената ни творческа мисъл е вдъхновение за нас. Единственото, което остана непроменено в от­ношенията ни през годините, е, че се приемаме и обичаме безусловно".

Когато Бони преживяла тежък развод, Джийн й да­вала кураж и я подпомагала със средства. След това Бони се почувствала съсипана и не искала нищо, ос­вен да се изолира от външния свят. Приятелката й обаче постоянно я връщала към него под претекст, че няма кой да изнася лекции или да води семинарите.

Но връзката им е пълна и с радости и смях. Бони обяснява:

„През годините, докато работехме заедно и организирахме курсове, семинари и проекти, сме се смели и забавлявали като деца. Приятел­ството ни остана неизменно — в лични труднос­ти и предизвикателства, в големи радости и вълнения. Подкрепяхме се и се защитавахме една друга. Никога не ни омръзна да работим заедно или просто да разговаряме. Между нас съществува изключително разбирателство, ко­ето другите често забелязват и ни завиждат за него. За мен лично тази дружба е един от глав­ните ми източници на жизнени сили. Наричам я трансцендентална връзка, изпълнена с любов и доверие, които надхвърлят границите на този живот".

Като последен пример от тълкованията на Кейси ще дам този с Ранди, седемнадесетгодишен първокурсник, комуто било казано, че е бил в близки отно­шения с Гас — един от най-добрите си приятели в ко­лежа, поне в четири прераждания (78-1). Понастоя­щем момчетата често разговаряли за философия и сравнителна религия. Обичали да учат или просто да се мотаят заедно, освен това често се защитавали взаимно в спор с други приятели или колеги. Очевид­но родството на душите им от миналото оказвало ог­ромно влияние върху сегашния им живот.

В последното им прераждане двамата били мона­си в Англия и прекарвали много часове в изследва­ния и дълбок размисъл. Оттогава датирала любовта им към размишленията и съзерцанието. В прераж­дането си по време на кръстоносните походи Ранди бил щитоносец и загинал, защитавайки командва­щия своя град, прероден в Гас. Оттогава двамата из­питвали нужда да защитават принципите и приятелството си на всяка цена. В едно по-ранно преражда­не проповядвали заедно като християнски мисионе­ри и загинали мъченически заради вярата си. Въп­реки тази смърт, те все още изпитвали непресъхващо желание да изучават, обсъждат и споделят с дру­гите духовните истини.

По време на прераждането им в древен Египет Ранди бил по-малкият брат на Гас. Макар че отнача­ло двамата често се карали и били противници при политическите размирици в страната, по-късно Ран­ди променил убежденията си и станал верен съюз­ник и помощник на брат си. От този си живот два­мата се научили да не бързат с преценките и крити­ките към другите, а да оставят фактите сами да го­ворят за себе си.

През следващите няколко години двамата си оста­нали най-добри приятели. Ала както често става при приятелствата между сродни души, обстоятелствата ги разделили. Всеки от тях тръгнал в различна по­сока, за да постигне индивидуалните си цели (а за­едно с това професионални промени, бракове, пре­мествания и деца), но близо двадесет и пет години продължавали да си пишат. После, в един момент за­губили връзка. В архивите на Кейси няма никаква информация за Ранди след 1949 г., но се знае, че Гас е починал някъде в началото на 80-те. И все пак връзката им не е приключила. В някой бъдещ мо­мент пътищата им във времето и пространството не­избежно ще се пресекат и те отново ще подновят от­ношенията си.
Пета глава

Групи сродни души и цикълът на прераждането
...трябва да ни е ясно, че в момента, в който срещнем човек, с когото сме свързани, ролята на съдбата приключва и ние сме оставени на себе си. Всичко, което произлиза от взаимоотношенията ни в предишните прераждания, трябва да бъде разрешено в този живот (или дори следващите). В състояние сме да действаме съгласно свободната си воля, защото на този етап от историческото си развитие в будния си живот ние не сме запознати с подробностите около предишните си отношения и това ни позволява да стигаме до абсолютно нови прозрения, основани на начина, по който се възприемаме такива, каквито сме сега.

Рудолф Щайнер, Човекът и светът в светлината на антропософията
Тълкованията на Кейси потвърждават, че връзка­та между двама души, както и връзките в едно се­мейство могат да бъдат духовни. Но от тях става яс­но и че душите могат да бъдат привличани и в по-го­леми групи. Тези групи от сродни души в повечето случаи се проявяват, когато отделни личности се съ­бират, за да сътворят нещо голямо — например учителите в един университет; хората, които се обеди­няват около обща кауза; политиците, лидерите и на­родът на една държава. Макар че тези групи изглеж­дат второстепенни в сравнение с индивидуалните уроци на душата, те могат да окажат огромно влия­ние върху своите членове, както и върху световната общност.

В едно тълкование (3976-29), направено през 1944 г. по време на Втората световна война, Кейси дава няколко примера за групи сродни души, които са ро­дени в определени страни и ще имат важно влияние върху останалия свят. Според него, „макар че ще ми­нат години, докато това стане...", един ден комуниз­мът ще рухне, защото в стремежа си към свобода ду­шите нарочно са избирали да се родят в Русия.⁸ Ка­то друга голяма група Кейси посочва Китай и обяс­нява, че много души са се родили там с единствена­та цел да постигнат религиозна свобода в страната. Разбира се, резултатът щял да дойде „след много вре­ме според човешките представи", но бил убеден, че в далечно бъдеще Китай ще стане „люлка" на индиви­дуалната духовност.

Освен тези положителни примери, очевидно ня­кои групи души се събират и с отрицателни цели, каквито са религиозните и расовите конфликти и предразсъдъци. Душата носи подобни негативни мо­дели на поведение, докато не си извлече необходими­те поуки и не се трансформира. Тълкованията не­двусмислено сочат, че колкото и време да отнеме, накрая всеки ще бъде подпомогнат да ги преодолее.

Групите сродни души в рамките на цикъла от прераждалия излизат наяве и в много от жизнени­те тълкования, направени за хора, лично свързани с Едгар Кейси. Когато правел тълкование за мина­лите прераждания на даден човек, Кейси много­кратно повтарял, че черпи само от онези негови жи­воти, които имат най-силно влияние върху настоя­щия. С други думи, той не споменавал всичките прераждания на човека, а само важните за настоя­щия му личен цикъл. Въпреки големия брой хора, тясно свързани с работата му, обикновено се оказвало, че те са били свързани с него и в минало­то. Самият Кейси бил много впечатлен от сложна­та мрежа на взаимоотношения между него и мнози­на други и казал, че ако някой намери време да съ­бере цялата информация за многократните събира­ния на всички тези хора, „каква книга ще се полу­чи само..." (случай 951-4, доклади).

В жизнените тълкования, които е правел за себе си (294-8 и други), той често споменава за две свои прераждания, които оказвали особено голямо влия­ние върху настоящето: едното в древен Египет, а дру­гото — в древна Персия. В Египет бил висш жрец, който разпространявал духовни истини из цялата страна, а в Персия — номад, който основал град, пре­върнал се впоследствие във важен лечебен център. Очевидно много хора били повлияни от неговата ра­бота във въпросните два периода, защото голям брой от тях били събрани около него и сега. Тази групова връзка между сродни души за пръв път излязла на­яве през 1928 г.

През тази година Кейси направил няколко тълко­вания, описващи целта на основаната от него организация за изучаване и документиране на работата му.⁹ Първоначално създадено като образователно за­ведение със собствена управа, персонал и заинтере­совани членове из цялата страна, целта й била да разпространява информацията от тълкованията на Кейси и да разкрива практическото й приложение в живота на хората. Докато правел тълкование за един от членовете на организацията, той казал нещо не­очаквано — че асоциацията нямало да привлече, ни­то ще заинтригува някого, „освен онези, които са гра­дили първите й основи в земята, сега известна като Египет" (254-^2). По-късни тълкования потвърдили, че настоящата им работа е просто продължение на започнатата преди хиляди години от същите души.

Настоящото им общо желание да бъдат част от ед­но образователно сдружение обаче не бил единстве­ният им стремеж, съхранен оттогава. Кейси съоб­щил, че мнозина от тях в миналото са се противопос­тавяли един на друг, дори са враждували, понеже не са можели да постигнат съгласие по отношение на работата. По тази причина на душевно ниво те отно­во щели да преживеят подобни спречквания, разно­гласия и ядове, които трябвало да бъдат посрещна­ти и преодолени. Тълкованието им напомняло да ра­ботят заедно и да се научат на сътрудничество, по­неже „паянтова къща права не стои".

До смъртта на Кейси неговата организация обе­динила няколко по-малки групи с конкретни цели и функции. Сред дейностите им било основаването на болница, университет, групи за изследователска ра­бота и за духовни обсъждания. Когато през 1931 г. асоциацията основала и общоцърковна молитвена група, поредица от тълкования посочили как мно­го от същите тези хора са участвали в подобно фор­мирование в египетския период: „Така положихме основите на молитвената група" (281-42, 281-43 и други).

Освен това от тълкованията ставало ясно, че тези хора са живели заедно и са имали различни взаимо­отношения, някои положителни, други отрицателни, но като общност в повечето случаи са се стремили към общото благо. Кейси предсказал, че ако сега ра­ботят в сътрудничество, накрая групата ще има въз­можност да се моли заедно с „хиляди други" (294-127). Макар че до 70-те години всички първоначал­ни членове починали или се пръснали, самата молитвена група е продължила дейността си до 1998 г. и разпространявала месечен списък с молитви на около 4000 души по целия свят.

Колкото до прераждането му в Персия, в едно от тълкованията на Кейси се казва: „Откриваме, че на това земно ниво, на различни места има много хора, свързани с тази същност в момента" (294-8). През следващите двадесет години се оказало, че връщане­то на мнозина в групата е предсказано точно, ако мо­же да се съди по големия брой тълкования от същия период, в които се обсъжда значимостта на персийс­кото им прераждане. През 1948 г., три години след смъртта на Кейси, неговата секретарка Гладис Дейвис направила списък с не по-малко от петдесет души, от чиито тълкования личало, че са били свързани с неговата работа както в Персия, така и в Египет (случай 294-153, доклади).

Един от най-удивителните примери за човек, привлечен в някогашната си духовна група, е опи­сан в книгата на Джонатан Кот „Търсене на Ом Се­ти", публикувана през 1987 г. В нея се разказва за Дороти Ийди, която се почувствала напълно погъл­ната от живота на древните египтяни, въпреки че е англичанка. По някакъв начин спомените за пре­дишната група от сродни души й повлияли до та­кава степен, че за нея миналото станало по-важно от настоящето.

Родена на 16 януари 1904 г. в Англия, отначало Дороти била дете като всички други. На тригодиш­на възраст обаче паднала по стълбите и не успели да я свестят. Майка й повикала семейния лекар, който я прегледал и обявил, че е починала от мозъчно сът­ресение. Момиченцето било положено на леглото си, а семейство и роднини се събрали да го оплакват в друго помещение в къщата.

За тяхна най-голяма изненада и радост, един час по-късно го заварили да си играе в стаята. На пръв поглед всичко изглеждало нормално. Но скоро след това детето започнало постоянно да разправя как сънувало някакъв огромен храм с величествени ко­лони, заобиколен с красиви градини. Освен това често я заварвали да плаче без особена причина. Когато майка й се опитвала да я утеши и я питала какво има, Дороти неизменно отговаряла през съл­зи, че иска да си отиде „у дома". Когато я уверява­ли, че вече си е у дома, тя още повече се разплаква­ла и заявявала, че не знае къде е домът й, но иска да бъде там.

Когато станала на четири, родителите й я завели в Британския музей. Тя изглеждала отегчена и вглъ­бена в себе си, но само докато стигнали от египетски­те галерии. Когато ги зърнала, Дороти била абсолют­но прехласната—тичала от място на място с разши­рени от радост очи, целувала краката на статуите и оглеждала въодушевено експонатите. Когато родите­лите й настояли да продължат нататък, тя отказала да се помръдне. Объркани, те я оставили сама и про­дължили да разглеждат музея. След половин час се върнали да я вземат, но Дороти отново не искала да напусне залата. Когато майка й я вдигнала на ръце, тя извикала: „Оставете ме... това е моят народ!".

По-късно същата година й подарили детска илюс­трована енциклопедия. В нея имало снимка на Розетския камък, която я очаровала. Тъй като я съзерца­вала много често, майка й й казала, че на камъка са изписани букви, които не могат да бъдат разчетени. Дороти отвърнала, че е знаела този език, но просто го е забравила.

На седемгодишна възраст, докато разлиствала ня­кои от списанията на баща си, тя се натъкнала на фотос на древен египетски храм. За нейно удивление това бил съшият храм, който често сънувала като де­те — храмът на Сети I от Абидос, фараон от деветна­десетата династия. Всъщност били снимани архео­логическите разкопки, а не монументалната сграда от сънищата й, но Дороти веднага я разпознала. Пре­изпълнена с радост, тя изтичала при баща си, пока­зала му фотографията и извикала: „Това е моят дом! Ето къде живеех!".

Скоро след това й попаднала снимка на изключи­телно добре запазената мумия на Сети I. Дороти развълнувано обяснила на баща си, че е познавала то­зи човек и той бил изключително добър и любезен. Вече докаран до полуда, таткото креснал, че няма как да го е познавала, защото той е мъртъв от три хи­ляди години. Като чула това, Дороти избягала рида­ейки в стаята си.

Несъмнено, родителите й смятали, че тя ще надрасне „фантазиите си за Египет". Но този ден така и не дошъл. Когато станала на десет, Дороти привляк­ла вниманието на сър Ъ. А. Уолъс Бъдж, известен британски египтолог, който забелязал, че момичен­цето често посещава музея. По нейно настояване той започнал да й помага в „припомнянето" на йероглифните символи. Не след дълго Дороти станала толкова добра в тази област, че можела да превежда откъси от „Египетската книга на мъртвите".

Сънищата за Египет станали още по-ясни и До­роти започнала да се вижда в тях като младо еги­петско момиче. Друг път пък имала чувството, че се намира в подземна зала и е заобиколена с вода. Ня­мало как да знае, но археолозите вече били откри­ли доказателства за наличието на голяма подземна зала, пълна с вода, в средата на която имало малко островче.

Сънищата й ставали все по-подробни—кошмари, в които Дороти се наричала Бентрешит и била бита с пръчка от висш жрец със сурово лице. Той явно не одобрявал някоя нейна постъпка. По-късно щяла да научи, че пътищата на Бентрешит и Сети I случайно се кръстосали, двамата се влюбили и имали връзка.

От края на пубертета до втората половина на два­десетте си години Дороти имала чувството, че прос­то изчаква времето, когато ще може да се завърне в Египет. На двадесет и седем годишна възраст си намерила работа в едно египетско списание, чрез ко­ето срещнала и се омъжила за младеж от по-богата­та средна класа на Кайро. През 1933 г. най-сетне се качила на кораб за Порт Саид, където щял да я чака годеникът й. Когато слязла на сушата, тя коленичи­ла, целунала пръстта и се заклела никога повече да не напуска родната си страна. Била на двадесет и девет години и имала чувството, че едва сега се е прибрала у дома. Крайната й цел бил храмът на Се­ти в Абидос, но поне била в Египет.

Бракът й се оказал труден от самото начало. Тя копнеела за древната земя, за паметниците, за едно по-простичко време. Съпругът й обаче обичал модер­ния свят. Искал да бъде близо до средните и висши­те класи и да има до себе си съпруга, а не египтоложка. След като им се родил син, който Дороти настоя­ла да кръстят Сети, двамата се развели.

Младата жена си намерила работа към египетско­то Министерство на древните паметници. Станала чертожничка на обекта с голямата пирамида и сфинкса. Копнеела да отиде в Абидос, но на този етап се задоволявала да помага на египтолозите на пла­тото Гиза. Околните я смятали за малко ексцентрич­на на моменти, но иначе я уважавали като учен. Има няколко труда по египтология, съавтор е в други, а освен това е написала множество статии, есета и ко­ментари.

По стар египетски обичай я наричали Ом Сети — по името на сина й. Направила няколко еднодневни пътувания до Абидос, но успяла да се премести там едва през 1956 г., на петдесет и две годишна възраст. През следващите двадесет и пет години—до 1981 г., когато починала, успяла да възстанови голяма част от някогашното великолепие на града.

Привързаността на Дороти Ийди към миналото няма никакво обяснение в настоящето и би могла да идва само от дълбините на душата й.

Един съвременен пример за група сродни души, отново събрани заедно, е историята на четирима ду­ши, които накрая се посветили на театъра и в служ­ба на хората. Всичко започнало с Том—директор на академия по сценични изкуства. През 1987 г., дока­то подготвял програмата за предстоящия сезон, той назначил Катлийн за режисьор. Най-интересното е, че я наел, „без да й види очите", въз основа на пре­дишната й работа, образованието и сценичния й опит. След назначаването си организирала прослуш­ване за пиесата „Добрият доктор" и била силно впе­чатлена от една жена на име Лори. Затова пренаписала една от мъжките роли, за да може да я включи в състава. От този ден нататък тримата щели да ра­ботят заедно върху много пиеси.

През юли същата година Катлийн започнала ра­бота на пълен работен ден в един дом за лица с ум­ствена изостаналост. В свободното си време продъл­жавала да изпълнява ангажиментите си към театъ­ра, както и да поддържа контакт с Лори и Том. Три­мата били станали много близки приятели. По-къс­но същата година, когато му останало повече време, Том също започнал работа в дома. На следващата го­дина пък Лори решила да се запише в училище за медицински сестри и отишла да работи при остана­лите двама, за да спечели допълнителни пари за обу­чението си. Въпреки че имали семейства и били много заети, тримата продължили да работят заедно на двете места.

През 1989 г. в дома се освободило едно място и Ло­ри препоръчала Джанет, своя колежка от сестринското училище, с която се била сприятелила. Малко след като новата започнала работа, Том я помолил да приеме роля в „Амадеус", последната им постановка. От този ден нататък станали четирима — били пре­дани приятели, колеги, помагащи на умствено изос­таналите да „живеят възможно най-нормално", и личности, дълбоко отдадени на театъра и сценични­те изкуства.

Разбира се, помежду им от време на време възник­вали спорове и дори завист. Това, че са свързани сродни души, не означава, че между тях няма да има никакви проблеми. Първият се появил, когато според Катлийн и Лори Том правел всичко, за да подкрепя и защитава Джанет, сякаш изпитва необходимост „да се грижи за нея". Но каквито и разногласия да имали, четиримата продължавали да поддържат близки отношения, работели и играели заедно. Да поработват в театъра, започнали и неколцина от ум­ствено изостаналите обитатели на дома, след като Том взел разрешение от социалните служби с цел да подпомогне интегрирането им в обществото.

По-късно Катлийн отишла при медиум, за да по­пита дали групата им е била свързана и в минали прераждания. Така узнала, че независимо от групо­вата връзка (която включвала и други хора от театъ­ра, както и някои от живеещите в дома), четирима­та са имали отделни прераждания един с друг. На­пример Катлийн и Лори имали един живот заедно като индианки, а трима от четиримата били семейство в Египет. Но събрани всички заедно, озна­чавало, че работата им е от голямо значение. Съв­местните им усилия можело да бъдат проследени в Атлантида, Гърция и Англия.

В Атлантида четиримата се занимавали с лече­ние, изкуства, използване на интуитивните способ­ности и разпространяване на духовни истини. То­гава с най-голям интерес лекували и помагали на хората да черпят от творческите си дарби. Същата група била събрана и в Гърция, когато сами пише­ли и изпълнявали пиесите си. Имали солидно обу­чение по сценични и музикални изкуства и много от постановките им третирали връзката на човечест­вото с боговете, други имали за тема философията, динамиката на свободната воля и съдбата. Целта им била с помощта на изкуството да образоват сво­ята публика.

Последното им групово прераждане било в Лондон през XIX век. Родена в бедно семейство, тогава Кат­лийн едва свързвала двата края. Понякога нищета­та я принуждавала да проституира. Накрая един търговец се съжалил над нея и я взел да слугува в къ­щата му. За съжаление подбудите му не били морал­ни —той я изнасилил и после започнал да я принуж­дава да прави любов с него винаги когато пожелаел. Тя обаче успяла да се измъкне и не след дълго си на­мерила работа като слугиня на почтен богат благо­родник, в настоящето Том.

Търговецът обаче бил бесен, задето го напуснала, и използвал връзките си, за да я вкара за двадесети­на дни в лудница като морално пропаднала жена. Но новият й работодател направил нужното, за да я ос­вободи, тъй като изпитвал състрадание към нея.

По този начин Том и Катлийн се запознали с ми­зерните условия в приютите и ужасното отношение към хората там. Несретниците били натъпквани в помещенията без оглед на умствените, емоционал­ните и физическите им недъзи и никой не го било грижа за тяхното лечение или благополучие. Тормо­зът във всичките му форми бил нещо обикновено. Някои от пациентите били затваряни в клетки; дру­ги лежали голи сред собствените си екскременти. То­ва било падение, каквото нито Том, нито Катлийн си представяли, че може да съществува. От този ден двамата се заклели да направят нещо по въпроса.

Благородникът превърнал част от имението си в приют, в който хората с душевни и физически недъ­зи можели да „живеят възможно най-нормално", а Катлийн започнала работа там. На пациентите би­ли осигурявани свеж въздух, чисти дрехи и добра храна. Освен това получавали подходящо медицин­ско лечение. С течение на времето някои от тях, ко­ито иначе щели да останат затворени до края на жи­вота си, били излекувани и изписани. Към нашите двама герои се присъединила и Лори, чиято дъщеря била пратена в лудница. Когато видяла ужасните ус­ловия в държавното заведение, Лори я прибрала и я завела в приюта на Том. Негова дъщеря в онова пре­раждане била Джанет, която щяла да продължи де­лото му. На тази връзка помежду им се дължала нас­тоящата му подкрепа и привързаност към нея.

След като научила тези неща, всичко вече изглеж­дало смислено на Катлийн, но най-интересен й бил фактът, че трима от четиримата са имали в предиш­ни прераждания роднини, по една или друга причи­на изпратени в заведения за душевно болни. Групата отново била събрана, за да цери, да твори и да по­мага на хората в неравностойно положение. По-къс­но двама от тях щели да разширят дейността си с ум­ствено изостаналите. Също както през XIX век, Том щял да превърне част от фермата си в дом, където хората с душевни заболявания да водят нормален живот, а Лори щяла да стане сестра в психиатрична болница.

От тълкованията на Едгар Кейси разбираме, че на душите е предопределено да се събират в групи и да се занимават с дейности, които са започнали в пре­дишни животи. Някои от тези групи са имали полез­но влияние; други далеч не. Но както Кейси е казал, единственото сигурно е, че „никой близък човек не става част от твоя живот, ако няма възможност да ти помогне да развиеш у себе си онова, което смяташ за свой идеал" (1581-2). С други думи, каквото и да се е случило в миналото, всичките ни настоящи връзки могат да станат полезни за нас, ако никога не забра­вяме висшата цел на земните си прераждания — да следваме закона за любовта.