Философски факултет Пространството като проблем на философия на културата

Човешкото желание да се запази непроменен света, извиква на помощ скепсиса. Посредством него се рационализира това, което не е очевидно. Така, посредством различни приоми, се търсят и откриват пътища, за да остане средата непроменена.

Важен аспект в ограничаването на средата, е апокалиптично-консервативното съзнание. Всяка нова, обективирана реалност, разбирана като заплаха, се заглушава още в зародиша си. Запазването на непроменено статукво, е същностен белег на това съзнание. Утвърденото е свято и нищо не може да утвърди ново начало.

Същевременно, релационната непромененост, намира израз и в запазване на непроменено статукво. Тя се свързва с времето. Например, американската цивилизация на маите, е определяла времето като цикъл. Съгласно техните представи, след края на цикъла настъпва друга ера, различна от предишната. Всяка съпро-тива срещу нашественици или болести, за тях губи смисъл. Това обезсмисляне на съществуването, налага един статичен корелатив.

В тази връзка са и някои религиозни учения, които проповяд ват края на света. Създавайки емоционална нагласа на безво-лие и нежелание за съпротива, се надгражда линията за ограничаване ареала на средата.

Функционалното ограничаване на средата може да има различни измерения, включително и запазване на статуквото на битието. Неговият ареал на проява се оконтурява от организацията му, която от своя страна подкопава устоите на автономната човешка реалност. “Социалната му ентропия”, макар и да е свързана с “осъществяването на живота”, по същество се явява една видоизменяща се статична власт.

Тази релационна връзка, неизменно се съпътствува от икономизъм на материалното. Осъществяваната замяна на духовните ценности с обективираните материални блага, насочва вниманието към запазването и недопускането на външно влияние. Запазването им за бъдещето, за ограничен кръг от хора, ревностно се защитава от структурите на цивилизацията.

Битието е основа, в която интерференцията на реалността исоциалното амира изява. Именно, в тази взаимовръзка, социалното взима връх. Институализирането на социалните взаимовръзки, се явява комплекс, който налага траен отпечатък на статичност и ограничаване ареала на средата.

VI. Вместо заключение

От позициите на философия на културата, анализирането на пространството предполага анализа му в контекста на непосредствено-интуитивната и мисловнодискурсивната духовни традиции и релационно-функционалното взаимопроникване между тях. При първата духовна традиция, действителната функция на пространството се свързва с обективиращата мисъл, която го интерпретира с образи и нагледи. Тяхното културологично присъствие наред в митовете намира изява и в изкуството и религията. Периодичното извикване на живот и пресътворяването на образите на пространството, определят и първият аспект в интерпретацията на културата, като съвкупност от идеи и ценности.

Интерпретативното разнообразие в определянето на пространството, същностно намира изява в самата култура. Това от своя страна наложи включването и на втората духовна традиция, в интерпретативното отношение към пространството. Така предиспониран, анализа му пряко отразява културната му детерминация и етапите на културата - отразяващи себеосвобождаването на човека.

От своя страна изискването на философията да отразява във фундаментална цялост предопределя анализирането на пространството в аспектите на двете духовни традиции. Функционалното обединение на тези духовни форми, като съществен компонент на философия на културата, дават възможност да се проследи формирането на сетивната представа и заместването й на по-късен етап от символен и понятиен концепт. Този релационен преход се приобщава към изходната хипотеза на културно-философския анализ, да изследва в единство разнообразните аспекти, отразяващи пространството.

Към всички основания, за да се аргументира тази насока на анализ, може да бъде прибавено още едно, присъстващо в цялата работа. Интерпретирането на двете духовни традиции на пространството, формират различно дейностно отношение към него. При непосредствено-интуитивната традиция, създаваните образи и нагледи, продуцират движение не толкова в индивида, колкото външни движения. Дори и при изкуството, където креативността и оригиналността са водещи, “традицията играе огромна роля”.¹⁴¹ Едни и същи са фундаменталните мотиви, които са намерили изява в произведенията на изкуството.

При тази мисловна традиция, отразените образи и нагледи в символи, са достатъчно устойчиви, за да се проследят от възникването им до днес. Тази относителна устойчивост, е особено важна, защото от нея следва извода, че пространството се интерпретира предметно, като ценностно-неутрален посредник. В тази връзка, не може да намери пълно съответствие и израз и самата автономна човешка реалност.

Обективистичната традиция, макар и да създава различни форми, тяхната универсална значимост създава чувство за опора, защита на фона на пространствената недостъпност. Основната роля на този подход, не е да създава предпоставки за дистанциране на човека, а да тонизира и универсализира неговото отношение.

В действителност, показаната обща насока на обективиращата мисъл, в отделните индивиди се партикулира самата тя. Така се формират вторични образни пластове, които се отразяват като вътрешна духовност. Преживяването на пространственият образ, се свързва главно с ареал на обхващащите граници човека и непосредственото от това вживяване в пространствения образ. Накратко, обективиращата традиция позволява преминаването от един свят в друг, на базата на множественото опредметяване. Това в прочем, има основание в самата обективизация, да се търси един идеален свят.

Един нов аспект ни се представя със символната духовна традиция и свързаното с това понятийно интерпретиране на пространството. Веднага трябва да се отбележи, че това е самостоятелна форма на културата, на духовното самосъзнаване на човека. Аспектите й на изява пряко отразяват не толкова външните аспекти на движение, колкото индивидуалната дейност на субекта. Тази действена насока се предопределя от стремежа рационално да се обоснове пространството. Самата форма на колективното мислене се заменя с надличностната мисъл, чрез типизиращи понятия.

Понятийното интерпретиране, както беше показано, разкрива различни аспекти на пространството. Базирано на опита и свързаната с това рационална обосновка, определят насоките на концептирането, техницизирането и познавателното му интерпретиране. В тази връзка, и самата култура се възприема в по-широк контекст, като създаваща модели на и за поведение.

Разширеното тълкуване на културата предполага и разширено интерпретиране на пространството. Това се показа с априорния подход, при който вниманието се насочва не към определяне същността на обектите, а във връзка с начина, чрез който класовете обекти стават достъпни. По този начин се избягва и противопоставянето на физическата и метафизическата мисъл и самият възглед за универсума, се свързва с функционални термини, отразяващи - операции, действия, отношения.

Като самостоятелно обособена форма, тази духовна традиция директно се съотнася в хоризонта на философия на културата, изследваща създаването на проблема за пространството и анализираща го в обособените културни форми. От това може да се преповтори извода, че културата не е константна величина, а е една динамична структура. Въпреки това, тези две духовни традиции отразяват пространството за един дълъг период. Едва в съвремието, като ера на духовен центризъм и непрекъснато разширяващ се информационен обмен, се налага и нов аспект в интерпретирането на пространството от културата - релационно-функционалният. Основание за това се явява интерпретирането на културата като самоосвобождаване на човека в стремежа му да постигне автономия на свободата си.

В тази връзка се дооформя “универсалната цел на философия на културата, която се съдържа във въпроса, по какъв начин и чрез какви средства, тази автономия може да бъде постигната”¹⁴²

Един от отговорите на това, беше даден в релационно-функционалното реализиране на двете духовни традиции, проявени в пространството като среда. Преходите между тях, от образи и символи към понятийни концепти и обратно, се субсидират от динамичната техницизирана среда. По този начин, тези две духовни традиции присъствеват не само като възобновяващо се самоосъществяване, но и като функционално взаимопроникващи се в отразяването на пространството. В тази връзка, се преутвърждава отношението в средата на субективно и обективно, отразявайки я като динамичен и действен контекст на културата. Индивидуално и универсално значимото, приемат.една определяща я релевантност, която може да се определи като нов етап в постигане свободата на автономията на човека.

Всичко това, дава основание да се обобщи, че интерпретирането на пространството от културата, обособява в нея самостоятелни форми, отразяващи обективистичната и субективистичната духовни традиции. Първата - отразяваща идеите и ценностите, отнесени към пространството се формира многоликият му образ. Наред с това, субективната традиция, отразяваща културни модели на и за поведение, определя аспектите на концептиране, познавателно интерпретиране и техницизиране на пространството. Самоосъществяването на тези традиции в пространствената среда, разширяват проблемната интерпретация на пространството , като културен феномен, който функционално свързва проблема на пространството, като проблем на философия на културата.

БИБЛИОГРАФИЯ

1.АвдиевВ., “История на древния изток”, С., 1989

2. Аристотел, PHISICS, 208 в

3. Бахтин М., “Философия на словесността”, С., 1996

4. Башлар, “Поетика на пространството”

5. Бердяев Н., “За робството и свободата на човека”, С., 1992

6. Библия, Евангелие на Матея, 1982

7. Бояджиев Цв., “Античната философия”, С., 1994

8. Бурдийо П., “Казани неща”, С., 1993

9. Бъркли Дж., “Философски произведения”, т.I, С., 1992

10. Васютинский Н., “Золотая пропорция”, М., 1990

11. Вебер М., “Социология на господството”, С., 1992

12. Гомбрих Е., “История на изкуството”, С., 1992

13. Гусдорф Ж., “Интелектуалното съзнание” в “Мит и философия”, С., 1991

14. Древноегипетска лирика, Висящи градини, С., 1980

15. Дюркем Е., “Заключение към елементарните форми на религиозния живот”, в “Идеи в културологията”, т.II, С., 1993

16. Ейбръхъм У., “Корените на мита и философията”, в “Мит и философия”, С., 1991

17. Елиаде М., “Образи и символи”, С., 1998

18. Елиаде М., “Митът за вечното завръщане”, С., 1994

19.Елиаде М., “Шаманизмът и архаичните техники на екстаза”, С., 1996

20. ENCYCLOPAEDYA BRYTANYCA, L., 1992

21. Ериугена, “За разделението на природата”, С., 1994

22. Законите на Ману, в “История на древния изток”, С., 1989

23. Казо Ч., Скот Ст., “Ново изследване на старите загадки”, С., 1989

24. Кант, “Критика на чистия разум”, С., 1992

25. Капра Фр., “Дао физики”, С.П., 1994

26. Касиди Ф., “Проблемът за произхода на гръцката философия и преходът от образа към понятието”, в “Мит и философия”, С., 1991

27. Касирер Е., “Критическият идеализъм”, Сп.”Философска мисъл”, 9/91

28. Касирер Е., “Есе за човека”, С., 1996

29. Крьобер Ал., Клакхън Кл., “Всеобщата история на думата култура”, в “Идеи в културологията”, т.I, С., 1990

30. Лосев Ал., “Проблемът за символа и реалистичното изкуство”, С., 1989

31. Лосев Ал., “Специфика на античната култура”, в “Мит и философия”, С., 1991

32.Лосев Ал., “Културата като проблем на философията на историята”, в “Идеи в културологията”, т.I, С., 1990

33. Малиновски Бр., “Що е култура?”, в “Идеи в културологията”, С., 1990

34. Маразов Ив., “Човек, мит, култура”, С., 1992

35.Массон В., “ПервьIе цивилизаций”, Л., 1989

36. Михайловска Е.,”Цивилизация и цивилизации”, С., 1991

37. Науменко Л., “От мита към логиката” в “Мит и философия”, С., 1991

38. Нестле В., “Мет и логос” в “Мит и философия”, С., 1991

39. Омир, “Илиада”, С., 1971

40. Омир, “Одисея”, С., 1981

41. Папирус на Бременер и Ринд

42. Платон, “Диалози”, т.ІV, С., 1990

43. Попов Здр., “Символът, историчност и универсалност”, в “Културното битие на човека и проблемите на обществознанието”, С., 1989

44. Рикерт Х., “Живот и култура”, в “Идеи в културологията”, т.ІІ, С., 1993

45. Рорти Р., “Философията и огледалото на природата”, С., 1998

46. Ръсел Б., “История на западната философия”, т.І, ІІ, ІІІ, С., 1994

47. Симеонов В., “Символите” С., 1991

48. Сорокин П., “Форми и проблеми на културната интеграция”, в “Идеи в културологията”, Т.ІІ, С., 1993

49. Спиноза Б., “Природата и произхода на душата”, в “Европейска философия”, т.І, С., 1994

50. Станоев В., “Доминанта на културата и философията”, в “Културното битие на човека и проблемите на обществознанието”, С., 1989

51. Судзуки Д., “Увод в дзен”, С., 1991

52. Франк С., “Реалност и човек”, С., 1992

53. Франкфорт Хенри и Хенриета, “Еманципация на мисълта от мита”, в “Мит и философия”, С., 1991

54. Хайдегер М., “Същности”, С., 1993

55. Хайдегер М., “Наука и осмисляне”, в “Идеи в културологията”, т.ІІ, С., 1991

56. Хелвеций К., “За ума”, в “Европейска философия”, т.І, С., 1994

57. Цигова Б., “Дзен естетиката и японската художествена традиция”, С., 1988

58.Чаттерджи С., Датта Д., “Индийская философия”, М., 1993

59.Чжуанцзъ, “Древнокитайски мислители”, С., 1980

60. Шлухтер В., “Общество и култура”, в “Идеи в културологията”, т.ІІ, С., 1993

61. Шпенглер, “Залезът на Запада”, т.І, ІІ, 1995

62. Ясперс К., “Екзистенциална философия”, С., 1997