Лекции изнесени в Хамбург от 18. До 31. 1908 г превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев сканирано от книга

ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

В хо­да на на­ши­те лек­ции Вие видяхте, до как­во от­но­ше­ние сти­га­ме към то­зи ре­ли­ги­озен документ, на­речен Евангелието на Йоан, ко­га­то ся опи­ра­ме на Духовната Наука, на Антропософията. Вие видяхте, че не ста­ва ду­ма да из­в­ле­чем от то­зи до­ку­мент ня­как­ви ис­ти­ни за ду­хов­ни­те свето- ве, а да по­со­чим как, не­зави­си­мо от вся­как­ви чо­веш­ки и дру­ги докумен- ти, съ­щес­т­ву­ва въз­мож­ност за про­ник­ва­не в ду­хов­ния свят, съ­що как­то и днес, изу­ча­вай­ки математиката, пра­вим то­ва не­за­ви­си­мо от ис­то­ри­чес­ки­те произведения, ко­ито в хо­да на чо­веш­ка­та ево­лю­ция са раз­ра­бо­ти­ли за пръв път ед­на или дру­га част от математиката. Какво зна­ят за ге­омет­ри­ята на Евклид нап­ри­мер онези, ко­ито в учи­ли­ще за­поч­ват да изу­ча­ват еле­мен­тарна геометрия? Какво зна­ят те за он­зи пър­во­на­ча­лен ис­то­ри­чес­ки документ, за она­зи Евклидова книга, ко­ято за пръв път пре­дос­та­вя на чо­ве­чес­т­во­то ос­нов­ни­те ге­омет­рич­ни истини? Едва ко­га­то хо­ра­та - из­хождай­ки от са­ми­те се­бе си - нап­ред­нат в геометрията, те ве­че мо­гат да оце­нят Евклидовите про­из­ве­де­ния спо­ред тях­но­то дос­тойн­с­т­во и значе- ние. Следователно, ние мо­жем да пос­тиг­нем от са­мия ду­хо­вен жи­вот оне­зи истини, за ко­ито ста­ва ду­ма в него. И ко­га­то сме ги от­к­ри­ли и пос­ле от­но­во се об­ръ­ща­ме към ис­тори­чес­ки­те документи, ние от­но­во от­к­ри­ва­ме това, което, та­ка да се каже, ве­че знаем. Едва по то­зи на­чин ние сти­га­ме до ед­но ис­тин­с­ко и дос­той­но оце­ня­ва­не на съ­от­вет­ни­те ис­то­ри­чес­ки документи.

В хо­да на лек­ци­ите ве­че се убедихме, че от всич­ко то­ва Евангелието на Йоан не гу­би ни­що от сво­ята стойност; ние се убедихме, че за този, кой­то се опи­ра на Антропософията, прек­ло­не­ни­ето пред та­ки­ва ре­ли­гиозни
из­точ­ни­ци да­леч не е по­-мал­ко от прек­ло­не­ни­ето на хора, ко­ито се опи­рат са­мо на съ­от­вет­ни­те ре­лиги­оз­ни източници. Да, ние видяхме, че до­ри на­й-­дъл­бо­ки­те ис­ти­ни от­нос­но християнството, ко­ито бих­ме мог­ли да на­ре­чем съ­що и все­об­щи ис­ти­ни на мъдростта, от­но­во се из­п­ра­вят пред нас в Евангелието на Йоан. Ние ви­дях­ме още, че ед­ва ко­га­то вник­нем в то­зи дъл­бок сми­съл на хрис­ти­ян­с­ко­то учение, раз­би­раме за­що Христос се по­яви в точ­но оп­ре­де­ле­но вре­ме от ево­лю­ци­ята на човече- ството, а имен­но в на­ча­ло­то на на­ше­то летоброене.

Вече ста­на ду­ма за въз­хо­дя­ща­та посока, в ко­ято за­поч­на да се раз­ви­ва сле­дат­лан­т­с­ко­то човечество. Посочих­ме също, как след ат­лан­т­с­кия По- топ въз­ник­на пър­ва­та ве­ли­ка сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха, древ­но­-ин­дийс­ка­та култура. Показахме, че ха­рак­тер­на­та осо­бе­ност на та­зи древ­но­ин­дийс­ка кул­ту­ра се свеж­да­ше до това, че чо­веш­ки­те ду­ши бя­ха за­ли­ва­ни от коп­не­жи и спомени. Разказахме и за това, по как­во коп­не­ят те, как­во ис­кат да си спомнят. Спомените се със­то­яха в това, че бя­ха ос­та­на­ли жи­ви пре­да­ния за ед­на от епо­хи­те пре­ди ат­лан­т­с­кия Потоп, през ко­ято всич­ки чо­ве­ци при­те­жа­ва­ха ед­но сум­рач­но ясновидство, позво­ля­ва­що им да виж­дат в ду­хов­ния свят, та­ка че той им бе­ше поз­нат от тех­ни­те соб­с­т­ве­ни изживявания, как­то за днеш­ни­те хо­ра са оче­вид­ни че­ти­ри­те цар­с­т­ва на природата: минералното, рас­ти­тел­но­то и т.н. Видяхме, че пре­ди ат­лан­т­с­ка­та ка­тас­т­ро­фа все още ня­ма­ше ряз­ка гра­ни­ца меж­ду яс­но­то днев­но съз­на­ние и нощ­но­то съз­на­ние на човека. Когато то­га­ваш­ни­ят чо­век заспиваше, не­го­ви­те вът­реш­ни из­жи­вя­ва­ния не бя­ха та­ка не­съз­на­тел­ни и тъмни, как­то днес; ко­га­то об­ра­зи­те от днев­ния жи­вот изче- зваха, въз­ник­ва­ха об­ра­зи­те от ду­хов­ния живот, и то­га­ва той нав­ли­за­ше всред про­це­си­те и Съществата на ду­хов­ния свят. А ко­га­то сут­рин от­но­во се при­би­ра­ше в сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, ду­хов­ни­те из­жи­вя­ва­ния и ис­ти­ни по­тъ­ва­ха в мрак и око­ло не­го се по­явя­ва­ше днеш­на­та дейс­т­ви­тел­ност на минералите, растенията, жи­вот­ни­те и т.н. Рязката гра­ни­ца меж­ду но- щ­но­то без­съз­на­ние и днев­на­та буд­ност се очер­та­ва ед­ва след ат­лан­т­с­кия Потоп, в на­ша­та сле­дат­лан­т­с­ка епоха. Човекът все по­ве­че се от­къс­ва­ше от ду­хов­на­та дейс­т­ви­тел­ност - що се от­нася до не­пос­ред­с­т­ве­ни­те му въз­п­ри­ятия - и все по­ве­че нав­ли­за­ше в чис­то фи­зи­чес­ка­та действителност. Оставаше са­мо споменът, че има и дру­го царство, ед­но цар­с­т­во на ду­хо- в­ни про­це­си и Същества, и точ­но по те­зи спо­ме­ни се раз­га­ря­ше коп­не­жът на душите, чрез ня­как­ви из­к­лю­чи­тел­ни със­то­яния от­но­во да се из- диг­нат до сферите, къ­де­то чо­ве­кът пре­би­ва­ва­ше пре­ди впли­та­не­то си във фи­зи­чес­кия свят. Тези из­к­лю­чител­ни със­то­яния бя­ха дос­тъп­ни са­мо на мал­ци­на избраници, на посветените, чи­ито вът­реш­ни се­ти­ва бя­ха "отваряни" в мис­те­рий­ни­те центрове, та­ка че те мо­же­ха да виж­дат в ду­хов­ния свят. Посветените пред­ла­гаха на дру­ги­те хора, на ко­ито лип­с­ва­ха

Този коп­неж за връ­ща­не в ду­хов­ния свят по­раж­да­ше всред древ­но­ин­дийс­ка­та кул­ту­ра пре­ди всич­ко оно­ва настроение, ко­ето ка­ра­ше хо­ра­та да раз­г­леж­дат външ­на­та дейс­т­ви­тел­ност ка­то илюзия, ка­то Майя. Те си казваха: Истинската дейс­т­ви­тел­ност е са­мо в ду­хов­ния свят, къ­де­то мо­жем да се връ­ща­ме с по­мощ­та на Йога. Тъкмо то­зи свят, из­пъл­нен с ду­хов­ни про­це­си и Същества, е истински, до­ка­то ма­те­ри­ал­ни­ят свят е не- действителен, той е илюзия, Майя!

До то­ва се свеж­да­ше пър­во­то и ос­нов­но ре­ли­ги­оз­но све­то­усе­ща­не след ат­лан­т­с­ка­та ка­тас­т­ро­фа и Йога беше пър­ва­та фор­ма на пос­ве­ще­ние в на­ча­ло­то на сле­дат­лан­т­с­ка­та епоха. Първоначално тук ня­ма и сле­да от раз­би­ра­не за ис­тин­с­ка­та ми­сия на сле­дат­лан­т­с­ка­та епоха. Защото ми­си­ята на чо­ве­чес­т­во­то не се из­ра­зя­ваше в това, да при­ема се­тив­ния свят ка­то илюзия, ка­то Майя, да се от­д­ръп­ва и бя­га от то­зи свят; сле­дат­лантско­то чо­ве­чес­т­во има­ше дру­га мисия: все по­ве­че и по­ве­че да зав­ла­дее фи­зи­чес­кия свят, да ста­не гос­по­дар над фи­зи­чес­ки­те яв­ле­ния и процеси. На- пълно по­нят­но е, че човечеството, ко­ето пос­те­пен­но нав­ли­за­ше във фи­зи­чес­ки­те из­ме­ре­ния на нещата, от­на­ча­ло ги при­ема­ше ка­то илю­зия или Майя, по­не­же до­се­га те бяха ед­ва за­гат­на­ти всред ду­хов­на­та действител- ност. Това нас­т­ро­ение не мо­же­ше да ос­та­не в своя пър­во­нача­лен вид. Следатлантската епо­ха не мо­же­ше да се от­на­ся към фи­зи­чес­ка­та дейс­т­ви­тел­ност ка­то към ед­на илюзия. И ние виж­да­ме как стъп­ка по стъпка, сле­дат­лан­т­с­ко­то чо­ве­чес­т­во съ­умя през раз­лич­ни­те кул­турни епо­хи да ук­ре­пи връз­ка­та си с фи­зи­чес­ка­та действителност.

В она­зи култура, ко­ято оп­ре­де­ля­ме ка­то древ­но­-пер­сийс­ка - за­що­то ис­то­ри­чес­ки­те све­де­ния за пер­сийс­ка та или Заратустровата кул­ту­ра са са­мо пос­ле­ден от­з­вук на това, за ко­ето ста­ва ду­ма тук, в та­зи вто­ра култур­на епо­ха ние виж­да­ме как хо­ра­та пред­п­ри­емат пър­ва­та стъпка, за да над­рас­нат древ­но­ин­дийс­кия принцип и за да зав­ла­де­ят фи­зи­чес­ка­та дейст- вителност. Но все още ня­ма н сле­да от ед­но сър­деч­но про­ник­ва­не в ма- терията, ня­ма и ни­как­во се­ри­оз­но из­с­лед­ва­не на фи­зи­чес­ки­те закономер- ности. Древноиндийската култу­ра не отс­тъп­ва та­ка бързо. Дори ней­ни­те да­леч­ни ос­тан­ки от по­-къс­ни­те времена, по­каз­ват ехо­то от оно­ва наст- роение, ко­ето тре­ти­ра фи­зи­чес­ка­та дейс­т­ви­тел­ност ка­то илюзия. Ето за­що на­ша­та съв­ре­мен­на кул­ту­ра ни­ко­га не би мог­ла да про­из­ле­зе не­пос­ред­с­т­ве­но от древ­но­ин­дийс­ка­та култура. Там ця­ла­та мъд­рост бе­ше на­со­че­на из­вън фи­зи­чес­кия свят и гле­да­ше на­го­ре към ду­хов­ни­те све­то­ве ­

За древ­но­пер­сийс­ка­та култура, ви­ди­ма­та фи­зи­чес­ка дейс­т­ви­тел­ност пре- д­с­тав­ля­ва по­ле за работа. Макар и все още да е счи­та­на за из­раз на враж­деб­ни­те Богове, проб­ляс­ва надеждата, че с по­мощ­та на Боговете на свет- лината, фи­зи­чес­ка­та дейс­т­ви­тел­ност мо­же да бъ­де из­ця­ло про­ник­на­та от ду­хов­ни­те си­ли и от доб­ри­те Богове. Представителят на пер­сийс­ка­та кул­ту­ра пос­те­пен­но се про­буж­да за ре­ал­нос­т­та на фи­зи­чес­кия свят. Ма- кар и да го раз­г­леж­да ка­то об­ласт от Бога на тъмнината, той все пак хра­ни надеждата, че мо­же да вло­жи там си­ли­те на доб­ри­те Богове.

По-нататък чо­ве­чес­т­во­то нав­ли­за в кул­тур­на­та епоха, ко­ято има своя ис­то­ри­чес­ки из­раз във ва­ви­ло­но­-­асирийс­ко­-хал­де­о­-­еги­пет­с­ка­та култура. Звездното не­бе прес­та­ва да бъ­де за чо­ве­ка ед­на илюзия, а нещо, в чии то пис­ме­ни зна­ци той ве­че мо­же да чете. В това, ко­ето за ин­ди­еца бе­ше все още Майя, в бля­съ­ка и ор­би­тите на звездите, пред­с­та­ви­те­лят на тре­та­та кул­тур­на епо­ха виж­да из­раз на ре­ше­ни­ята и на­ме­ре­ни­ята от страна на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества. Постепенно хо­ра­та се из­пъл­ват с усеща- нето, че външ­на­та дейс­т­ви­телност е не илюзия, а ед­но откровение, ед­но про­яв­ле­ние на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества. През еги­пет­с­ката кул­ту­ра хо­ра­та за­поч­на­ха да при­ла­гат това, ко­ето мо­же да се из­в­ле­че от звез­д­на­та писменост, в кар­тогра­фи­ра­не­то на Земната повърхност. Защо егип­тя­ни­те ста­на­ха пър­ви­те геометри? Защото вярваха, че чрез мислите, ко­ито раз­п­ре­де­лят и под­реж­дат Земята, мо­же да се овладее, да се пре­об­ра­зи и са­ма­та материя.

Ето как по­-къс­но­то чо­ве­чес­т­во пос­те­пен­но зав­ла­дя­ва ма­те­ри­ал­ния свят, пър­во­на­чал­но смя­тан за ед­на илюзия, и пра­ви то­ва с Духа, кой­то все по­ве­че и по­ве­че на­би­ра си­ли в дъл­бо­ка­та вът­реш­на същ­ност на човека.

Вече споменахме, че хо­ра­та стиг­на­ха до из­жи­вя­ва­не­то на Аза или "Аз-съм" ед­ва през по­-къс­ни­те ат­лантски периоди. Защото до­ка­то виж­да­ха об­ра­зи­те в ду­хов­ния свят, те му принадлежаха, са­ми­те те бя­ха ка­то един об­раз всред мно­го дру­ги образи. Сега обаче, Духът тряб­ва­ше да бъ­де об­х­ва­нат в са­ма­та вът­реш­на същ­ност на човека. Нека се­га към това, ко­ето

пов­то­рих­ме днес, да при­ба­вим и ня­кои подробности, свър­за ни с раз­ви­ти­ето на вът­реш­на­та чо­веш­ка същност.

Доколкото през Атлантската епо­ха чо­ве­кът пог­леж­да­ше на­вън с един вид сънищно, яс­но­виж­да­що съз­нание, той всъщ­ност не об­ръ­ща­ше вни­ма­ние на сво­ите вът­реш­ни процеси. Вътрешният свят, кой­то по­-къс­но ще­ше да бъ­де об­х­ва­нат от Азът или "Аз-съм", все още има­ше твър­де не­яс­ни контури. Наред с из­чез­ва­не­то на ду­хов­ния свят, чо­ве­кът осъз­на и своя соб­с­т­вен ду­хо­вен свят. През древ­но­ин­дийс­ка­та кул­ту­ра то­зи соб- ствен ду­хо­вен свят бе­ше об­гър­нат от ед­но стран­но настроение. Хората смятаха, че ако ис­кат да про­ник­нат в ду­хов­ния свят и да се из­диг­нат над илюзиите, те тряб­ва да се от­ка­жат от "Аз-съм" и да се по­то­пят във Все- мирния Дух, в Брахман. Ето за­що ста­ри­те ме­то­ди на пос­ве­ще­ние са свър­за­ни със за­гу­ба на лич­но­то съзнание. Най-древните фор­ми на пос­ве­ще­ние се от­ли­ча­ват пре­ди всич­ко с ед­но без­лич­но нав­ли­за­не в ду­хов­ния свят.

През тре­та­та кул­тур­на епо­ха не­ща­та се променят. Себесъзнанието за­поч­ва да се раз­ви­ва все по-силно. Чове­кът все по­ве­че нап­ред­ва към сво­ята вът­реш­на Азова същност. Привързвайки се към ма­те­ри­ята и про­никвай­ки в нея чрез законите, де­фи­ни­ра­ни от не­го­вия Дух без на­ме­са­та на ста­ро­то ясновидство, чо­ве­кът все по­ве­че се приб­ли­жа­ва до своя Аз, ка­то в дре­вен Египет то­ва лич­нос­то­во съз­на­ние дос­ти­га ед­на вър­хо­ва точка. Обаче в лич­нос­то­во­то съз­на­ние има­ше и още нещо, ко­ето не му поз­во­ля­ва­ше да под­дър­жа връз­ка­та с всич­ко онова, от ко­ето то бе­ше произлязло. Ако ис­ка­ме да вник­нем в ис­тин­с­кия про­из­ход на нещата, трябва да се спрем вър­ху два ос­нов­ни мо­мен­та от ево­лю­ци­ята на чове- чеството.

Нека да при­пом­ним как през Атлантската и древ­но­ин­дийс­ка­та епо­ха хо­ра­та се стре­мя­ха да за­ли­чат личността. За ат­лан­т­ци­те то­ва бе­ше не­що естествено, по­не­же вся­ка нощ те "премахваха" лич­нос­т­та и под­но­вява­ха жи­во­та си в ду­хов­ния свят. За ин­дий­ци­те - също, за­що­то чрез Йога тях­но­то пос­ве­ще­ние ги приб­ли­жава­ше до ед­но без­лич­но състояние. Край- ната цел бе­ше съ­вър­ше­ни­ят по­кой във Всемира. Този по­кой от­к­рива­ме в съз­на­ни­ето на то­га­ваш­но­то човечество, а имен­но в съзнанието, че ин­ди­ви­дът е са­мо ед­но зве­но във ве­ри­га­та на поколенията, и че чрез сво­ята кръв е свър­зан с поколенията, вклю­чи­тел­но до на­й-­да­леч­ни­те си пред- шественици. Този е ос­нов­ни­ят момент, за кой­то ста­ва дума. Той ид­ва в ре­зул­тат на она­зи древ­на традиция, при ко­ято чо­век се усе­ща­ше ка­то под­с­ло­нен в ло­но­то на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. Стана така, че хората, пре­ми­на­ли през ед­но нор­мал­но развитие, сега, през тре­та­та кул­тур­на епоха, за­поч­на­ха да се чувству­ват ка­то от­дел­ни човеци, но в съ­що­то вре­ме не забравяха, че са под­с­ло­не­ни в ло­но­то на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния
свят, и че по си­ла­та на кръв­но­то род­с­т­во са вклю­че­ни в ця­ла­та ве­ри­га на поколенията. За тях Богът жи­ве­еше в те­ча­ща­та през по­ко­ле­ни­ята кръв.

Посочихме още, че всред пред­с­та­ви­те­ли­те на ста­ро­за­вет­ния народ, то­ва нас­т­ро­ение стиг­на до оп­ре­де­ле­на сте­пен на съвършенство. "Аз и Отец Авраам сме едно", с дру­ги думи, ин­ди­ви­дът усе­ща­ше се­бе си ка­то под­с­ло­нен в ро­дос­лов­на­та верига, сти­га­ща чак до Отец Авраам. В об­щи линии, то­ва бе­ше ос­нов­но­то настро­ение всред всич­ки нор­мал­но раз­ви­ти на­ро­ди на тре­та­та кул­тур­на епоха. Обаче са­мо пред­с­та­ви­те­ли­те на Ста- рия Завет бя­ха про­ро­чес­ки предупредени: в ду­хо­вен смисъл, съ­щес­т­ву­ва не­що мно­го по­-дъл­бо­ко от бащинството, ко­ето те­че в кръв­та на поколе- нията. Ние по­со­чих­ме и ве­ли­кия мо­мент от ево­лю­ци­ята на човечеството, ко­га­то всич­ко то­ва бе­ше про­ро­чес­ки предизвестено. Мойсей чу зова: "Кажи им, ко­га­то съ­обща­ваш Моето име, че "Аз-съм" ка­за това!" и точ­но то­га­ва за пръв път проз­ву­ча въз­вес­тя­ва­не­то и от­к­ро­вени­ето на Лого- са, на Христос. За тези, ко­ито изоб­що бя­ха в със­то­яние да разберат, за пръв път про­ро­чес­ки отек­на вестта, че в Бога жи­вее не са­мо това, ко­ето е за­ло­же­но в кръв­но­то родство, а и един чис­то ду­хо­вен елемент. Това е ед­но от го­ле­ми­те про­ро­чес­т­ва на Стария Завет.

Впрочем кой бе­ше то­зи - ето въпросът, на кой­то бих­ме ис­ка­ли да се спрем - кой бе­ше този, кой­то то­га­ва въз­вес­ти пред Мойсей за пръв път сво­ето име по един про­ро­чес­ки начин? Тук от­но­во се на­тък­ва­ме на едно място, към ко­ето тъл­ку­ва­те­ли­те на Йоановото Евангелие се от­на­сят на­пъл­но по­вър­х­нос­т­но и не ис­кат да признаят, че то­зи ре­ли­ги­озен до­ку­мент тряб­ва да се раз­г­леж­да мно­го по-дълбоко.

Кой бе­ше този, кой­то про­ро­чес­ки въз­вес­ти сво­ето име; този, ко­му­то тряб­ва да се да­де име­то "Аз-съм"? Кой бе­ше той?

Едва сега, с по­до­ба­ва­ща се­ри­оз­ност и страхопочитание, за­поч­ва­ме да раз­би­ра­ме един осо­бен па­саж от Еванге­ли­ето на Йоан. Този па­саж за­по- ч­ва от 37. стих на 12. глава. Там Христос Исус ни по­соч­ва сбъд­ва­не­то на нещо, ко­ето пред­с­каз­ва про­рок Исай, в смисъл, че юде­ите не ис­кат да по­вяр­ват в Христос Исус. Тук са ми­ят Исус се по­зо­ва­ва на Исаия:

„ Той ос­ле­пи очи­те им и Вкамени сър­ца­та им, за да не Виждат с очи­те си и да не ра­зу­мя­ват със сърца­та си, та да се не обър­нат и ги изцеля. Това ка­за Исайя, ко­га­то бе Видял сла­ва­та Му и бе го­во­рил с Него." (12, 40-41)

Исай "го­во­ри с Него"! С ко­го го­во­ри Исай? Тук ние сме от­п­ра­те­ни към ед­но мяс­то от Стария Завет, къ­дето се казва:

„В годината, ко­га­то ум­ря цар Озия, Видях Господа сед­нал на Висок и из­диг­нат прес­тол и по­ли­те му из­пъл­ва­ха храма." (Исаия 6, 1)

Какво виж­да Исай? Евангелието на Йоан от­го­ва­ря ясно: Той виж­да Хри- стос! В ду­хов­ния свят Христос вина­ги е мо­жел да бъ­де виж­дан и Вие ще се съг­ла­си­те с Тайната Наука, ко­га­то тя твърди, че онзи, ко­го­то Мойсей
ви­дя и от ко­го­то чу име­то "Аз-съм", е Съществото, ко­ето по­-къс­но се яви на Земята ка­то Христос. Истинският "Дух Божи" на древ­нос­т­та е не друг, а Христос, как­то раз­би­ра­ме в ед­но от оне­зи мес­та на рели­ги­оз­ни­те документи, ко­ито е из­к­лю­чи­тел­но труд­но да бъ­дат обяс­не­ни без пра­ви­лен и дъл­бок пог­лед вър­ху нещата. Ето за­що ду­ми­те "Отец", "Син" и "Светият Дух" чес­то се раз­ме­нят по на­й-с­т­ра­нен начин. Външно, в ек­зо­те­рич­ния живот, те­зи ду­ми ви­на­ги се упот­ре­бя­ват така, че да не се про­яви тех­ни­ят ис­тински езо­те­ри­чен смисъл. Ако в ду­ха на древ­но­то юдей- с­т­во се го­во­ри за "Отец", ста­ва ду­ма пре­ди всич­ко за он­зи Отец, кой­то ма­те­ри­ал­но пул­си­ра в кръв­та на поколенията. Но ко­га­то се го­во­ри така, как­то тук Исай го­во­ри за "Господа", за този, кой­то се изя­вя­ва духовно, в то­зи слу­чай се го­во­ри за Логоса по съ­щия начин, как­то и в Евангелието на Йоан. Авторът на Йоановото Евангелие не ис­ка да ка­же ни­що друго, освен: Този, кой­то ви­на­ги е мо­жел да бъ­де виж­дан в ду­хов­ния свят, ста­на плът и жи­вя меж­ду нас!

Едва ко­га­то проумеем, че и в Стария Завет се го­во­ри - в из­вес­тен сми­съл - за Христос, ние ще раз­бе­рем и по ка­къв на­чин древ­ни­ят юдейс­ки на­род се на­мес­ва в на­ше­то развитие. Древноеврейският прин­цип из­раства от еги­пет­с­ка­та епоха. Той из­рас­т­ва от скри­ти­те ду­хов­ни си­ли на еги­пет­с­кия принцип.

Следователно, виж­да­ме как пос­те­пен­но нап­ред­ва нор­мал­ни­ят ход на чо­веш­ка­та еволюция. Първата сле­датлан­т­с­ка кул­ту­ра е древноиндийската, вто­ра­та е древноперсийската, тре­та­та е вавилоно-асирийско-халдео-еги- петската, след­ва чет­вър­та­та - гръко-римската, а пе­та­та е на­ша­та съв­ре­мен­на кул­тур­на епоха. Преди да за­поч­не чет­вър­та­та епоха, от тре­та­та епо­ха - ка­то ед­но тайн­с­т­ве­но раз­к­ло­не­ние - се от­де­ля он­зи народ, чи­ито тра­ди­ции сла­гат ос­но­ва­та на християнството. И ако обоб­щим всичко, ка­за­но в хо­да на до­се­гаш­ни­те лекции, ще на­ме­рим за на­пъл­но логично, че явя­ва­не­то на Христос тряб­ва­ше да ста­не тък­мо в чет­вър­та­та кул­тур­на епоха.

Вече посочихме, че през чет­вър­та­та епо­ха чо­ве­кът бе­ше нап­ред­нал до та­ка­ва степен, ко­ято му поз­во­ля­ваше да обек­ти­ви­ра своя соб­с­т­вен ду­ше­вен свят, своя Аз във външ­ния свят. Ние виждаме, как чо­ве­кът посте­пен­но про­ник­ва ма­те­ри­ята със своя соб­с­т­вен Дух, със своя ду­хо­вен Аз. Ние виж­да­ме тво­ре­ни­ята на гръц­ки­те скулптори, на гръц­ки­те драматурзи, къ­де­то чо­ве­кът въп­лъ­ща­ва това, ко­ето той на­ри­ча своя ду­шев­на същ- ност. Ние виж­да­ме по­-на­та­тък в рим­с­кия свят как това, ко­ето е човекът, сти­га до не­го­во­то съз­на­ние и как той го фик­си­ра във външ­ния свят под фор­ма­та на "Jus" (право), ма­кар ед­на твър­де зап­ле­тена и слож­на на­ука за пра­во­то да за­бул­ва це­лия то­зи процес. За все­ки ис­тин­с­ки поз­на­вач на юрис­п­ру­ден­цията е ясно, че съ­щин­с­ко­то право, раз­г­леж­да­що чо­ве­ка ­

И така, виж­да­ме как чо­ве­кът все по­ве­че про­ник­ва в ма­те­ри­ята със си­ла­та на своя Дух. През след­ва­щи­те епо­хи та­зи тен­ден­ция се усилва. Чет- въртата епо­ха е времето, ко­га­то чо­ве­кът док­рай въп­лъ­ща­ва в ма­те­рия та това, ко­ето об­х­ва­ща в своя Дух. В еги­пет­с­ки­те пи­ра­ми­ди все още личи, как Духът и ма­те­ри­ята во­юват по­меж­ду си, как това, ко­ето Духът об- хваща, все още не на­ми­ра пъ­лен из­раз в материята.

Докато в гръц­кия храм е вло­жен це­лия об­рат в раз­ви­ти­ето на сле­дат­лан­т­с­ка­та епоха. За всеки, кой­то раз­бира те­зи неща, не съ­щес­т­ву­ва по­-з­на­чи­тел­на и по­-за­вър­ше­на ар­хи­тек­ту­ра от гръцката, ко­ято е на­й-­чис­тия из­раз на вът­реш­ни­те прос­т­ран­с­т­ве­ни закономерности. Колоната е за­мис­ле­на из­ця­ло ка­то но­си­тел на те­жестта и това, ко­ето ле­жи вър­ху нея, гър­ци­те усе­щат ка­то нещо, ко­ето тряб­ва да бъ­де но­се­но и ко­ето тряб­ва да уп­раж­ня­ва натиск. Тук в гръц­кия храм, су­ве­рен­на­та и еман­ци­пи­ра­на прос­т­ран­с­т­ве­на идея дос­ти­га своето край­но съвършенство. Малцина са усе­ти­ли по­-къс­но прос­т­ран­с­т­ве­на­та идея така, как­то гърците. Впрочем има­ше и хора, ко­ито все пак мо­же­ха да усе­щат прос­т­ран­с­т­ве­на­та идея, но от глед­на точ­ка на жи­во­писта. Вгледайте се в прос­т­ран­с­т­во­то на Сикстин- ската капела, зас­та­не­те от­към зад­на­та стена, къ­де­то се на­ми­ра ве­ли­чес­т­ве­на­та кар­ти­на на "Страшния съд" и пог­лед­не­те нагоре: то­га­ва ще уста- новите, как зад­ната сте­на прос­то по­лит­ва нагоре. Тя по­лит­ва стре­ми­тел­но към висините, за­що­то ху­дож­ни­кът е усе­тил простран­с­т­ве­на­та идея не та­ка абстрактно, как­то дру­ги­те хора. Ето за­що та­зи сте­на стои тол­ко­ва чу­дес­но там, в ъгъла. А то­ва означава, че прос­т­ран­с­т­ве­на­та идея се въз­п­ри­ема по друг, а не по гръц­ки маниер. Съществу­ва един ху­до­жес­т­вен усет, кой­то вник­ва в прос­т­ран­с­т­во­то и в не­го­ви­те скрити, тай­ни измере- ния. Да усе­щаш архитектонично, не оз­на­ча­ва да имаш точ­на оп­тич­на преценка, а не­що мно­го повече. Днешният чо­век е скло­нен да мисли, че
"ляво" и "дясно" са на­пъл­но еднакви, как­то и "горе" и "долу", "отпред" и "отзад". Нека да си пред­с­та­вим картина, на ко­ято ви­сят три, че­ти­ри или пет Ангели. Те мо­гат да бъ­дат на­ри­сува­ни така, че с пра­во да съз­да­ват усещането, как все­ки миг би­ха мог­ли да се сгромолясат. Но художник, раз­вил в се­бе си дейс­т­ви­те­лен усет за пространството, ще ги на­ри­су­ва по друг на­чин и ни­ко­га не би ни мина­ло през ума, че Ангелите мо­гат да се сгромолясат, за­що­то те се кре­пят взаимно. В то­зи слу­чай ди­на­мични­те прос­т­ран­с­т­ве­ни съ­от­но­ше­ния са уло­ве­ни от глед­на точ­ка на живописта. Древният грък дър­же­ше те­зи ар­хи­тек­то­нич­ни съ­от­но­ше­ния в ръ­це­те си; той усе­ща­ше хо­ри­зон­та­ла­та не прос­то ка­то линия, а ка­то сила, уп­раж­ня­ва­ща натиск, а ко­ло­на­та - не ка­то ствол, а ка­то носеща, по­дем­на сила. Това вжи­вя­ва­не в прос­т­ранстве­ни­те ли­нии оз­на­ча­ва да усе­щаш как "жи­ви­ят Дух геометризира". Ето за­що и Платон упот­ре­бя­ва странния израз: "Бог неп­ре­къс­на­то геометризира".

Тези ли­нии дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ват в прос­т­ран­с­т­во­то и спо­ред тях гър­ци­те из­ди­га­ха сво­ите храмове.

Какво пред­с­тав­ля­ва гръц­ки­ят храм? Той по не­об­хо­ди­мост е не друго, а ед­но от оби­та­ли­ща­та на Бога. Той е не­що съв­сем раз­лич­но от днеш­на­та църква. Днешната цър­к­ва е мяс­то за проповеди. А в гръц­кия храм оби­та­ва­ше са­мия Бог. Хората са­мо слу­чай­но по­па­дат в храма, ко­га­то ис­кат да се доб­ли­жат до Бога. Който раз­би­ра фор­ми­те на гръц­кия храм, не­из­беж­но усе­ща ед­на тайн­с­т­ве­на връз­ка с Бога, кой­то жи­вее там. И тогава, в ко­ло­ни­те и в това, ко­ето е над тях, той виж­да не чо­веш­ки фантазии, а не- що, ко­ето Бог сам би изградил, ако ис­ка­ше да си пос­т­рои свой дом. Тук про­ник­ва­не­то на Духа в ма­те­ри­ята дос­ти­га сво­ята връх­на точка.

Нека за миг да срав­ним гръц­кия храм с ед­на го­ти­чес­ка църква. Тук не ста­ва ду­ма за нещо, ко­ето е про­тив готиката, за­що­то от дру­га стра­на тя стои на още по­-ви­со­ка степен. При го­ти­чес­ка­та цър­к­ва Вие виж­да­те как всичко, ко­ето е вло­же­но в ней­ни­те форми, прос­то не мо­же да бъ­де въз­п­ри­ето без от­да­де­ни­те на мо­литви хора. В сво­до­ве­те на го­ти­чес­ка­та цър­к­ва има не­що - сти­га чо­век да мо­же да го усе­ти - ко­ето не мо­же да бъ­де из­ра­зе­но по друг начин, ос­вен с думите: Ако от­да­де­ни­те на мо­лит­ва хо­ра не са вът­ре и не пов­ди­гат съб­ра­ни­те си дла­ни към ви­со­кия свод, всич­ко ос­та­ва непълно, незавършено. Готическата цър­к­ва е не просто оби­та­ли­ще на Бога, а и място, къ­де­то хо­ра­та се събират, за да се мо­лят на Бога.

Така човечеството, в из­вес­тен смисъл, от­но­во над­х­вър­ля ед­на връх­на точ­ка от сво­ето развитие. Ние вижда­ме как това, ко­ето мо­же да се по­чув­с­т­ву­ва бла­го­да­ре­ние на гръц­кия прос­т­ран­с­т­вен усет по та­къв чу­десен на­чин в ли­ни­ите на пространството, в ко­ло­ни­те и арките, по­-къс­но сти­га до пъ­лен упадък. Една ко­лона, ко­ято не под­дър­жа ни­що и стои са­мо ­
като декорация, за гръц­кия усет изоб­що не е колона. В чо­веш­ката ево­лю­ция всич­ко се на­ми­ра в пъл­на и вза­им­на хармония. Гръцката кул­тур­на епо­ха стои пред нас ка­то на­й-п­рек­ра­сен из­раз на сли­ва­не­то меж­ду про­бу­де­но­то в се­бе си чо­веш­ко съз­на­ние и това, ко­ето на­вън в прос­т­ран­с­т­во­то бе­ше усе­ща­но ка­то ес­тес­т­вен бо­жес­т­вен ред. През та­зи кул­тур­на епо­ха чо­ве­кът пос­тиг­на пъл­но съз­ву­чие с фи­зи­чес­ко­-се­тив­ния свят.

Истинска не­ле­пост е, ко­га­то днес об­ра­зо­ва­ни­те хора ис­кат да за­мъг­лят ха­рак­тер­ния усет на ми­на­ли­те времена. В ду­хов­но­на­учен смисъл, ние раз­г­леж­да­ме чет­вър­та­та сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха ка­то период, през кой­то чо­ве­кът пос­ти­га пъл­но съз­ву­чие с окол­ния свят.

Тази епоха, ко­га­то чо­ве­кът бе­ше ка­то слят с външ­на­та действителност, се ока­за един­с­т­ве­но под­хо­дя­ща­та за раз­би­ра­не­то на ос­нов­ния факт: че Бог мо­же да се изя­ви в един от­де­лен човек. Всяка пре­диш­на епо­ха би раз­б­ра­ла всич­ко друго, но не и това; вся­ка пре­диш­на епо­ха би усетила, че Бог е твър­де възвишен, за да се изя­ви в ед­на чо­веш­ка фи­зи­чес­ка форма. Божественият свят тряб­ва­ше да бъ­де пред­паз­ван тък­мо от фи­зи­чески­те форми.

Ето за­що Мойсей казва: "Не си пра­ви ни­ка­къв ку­мир и ни­как­во изоб­ра­же­ние на това, ко­ето е го­ре на не­бето!" (2. Мойсей 20, 4); да, то­га­ва тък­мо то­ва тряб­ва­ше да бъ­де ка­за­но на народа, за да схва­не иде­ята за Бога в не­го­ва­та чис­то ду­хов­на същност. Ето всред как­ви въз­г­ле­ди бе­ше въз­пи­та­ван он­зи народ, от чи­ято ут­ро­ба из­рас­на иде­ята за Христос, идеята, че ду­хов­ни­ят свят тряб­ва да се яви в плът. За та­зи цел бе­ше избран юдейс­ки­ят народ, а Христовото Събитие тряб­ва­ше да нас­тъ­пи имен­но в чет­вър­та­та сле­дат­лан­т­с­ка епоха.

Така за хрис­ти­ян­с­ко­то съзнание, ця­ло­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то се раз­де­ля на пред­х­рис­ти­ян­с­ка и след хрис­ти­ян­с­ка ера. Бого-Човекът мо­же­ше да бъ­де раз­б­ран от хо­ра­та са­мо в рам­ки­те на точ­но оп­ре­де­ле­но време. И ние виждаме, как Евангелието на Йоан на­пъл­но съз­на­тел­но се при­съ­еди­ня­ва към това, ко­ето - ако мо­же да си пос­лу­жа с то­зи три­ви­ален из­раз - е не­пос­ред­с­т­ве­но ак­ту­ал­но и про­из­ти­ча от ця­лос­т­на­та хара- к­те­рис­ти­ка на епохата. Ето за­що на­пъл­но ес­тес­т­ве­но е - ся­каш по си­ла­та на ня­как­во вът­реш­но род­с­т­во - че ав­то­рът на Йоановото Евангелие из­б­ра имен­но гръц­ки­те мис­лов­ни форми, за да из­ра­зи мис­лов­ни­те образи, чрез ко­ито се пос­та­ра да раз­бе­ре на­й-­ве­ли­ко­то съ­би­тие от све­тов­на­та история. И пос­те­пен­но ця­ло то хрис­ти­ян­с­ко све­то­усе­ща­не из­рас­на точ­но в те­зи мис­лов­ни форми. По-късно ще видим, как в про­це­са на ево­лю­ци­ята тряб­ва­ше да въз­ник­не и готиката, за­що­то хрис­ти­ян­с­т­во­то е приз­ва­но от­но­во да из­диг­не чо­века над ма­те­ри­ал­ния свят. Обаче то мо­же­ше да се по­яви са­мо там, къ­де­то все още не бе­ше по­тъ­на­ло в ма­тери­ята и не си

поз­во­ля­ва­ше да я надценява, как­то е ха­рак­тер­но за на­ша­та съвремен- ност, а я из­пъл­ва­ше със си­ли­те на Духа.

Според мен въз­ник­ва­не­то на хрис­ти­ян­с­т­во­то ид­ва ка­то не­що на­пъл­но не­об­хо­ди­мо от це­лия до­се­га­шен ход на ду­хов­на­та еволюция. Ако се­га ис­ка­ме да раз­бе­рем как­ва фор­ма тряб­ва­ше да при­еме хрис­ти­ян­с­т­во то, как­ва фор­ма пре­диз­вес­ти за не­го та­ка­ва лич­ност ка­то ав­то­ра на Йоано- вото Евангелие, тряб­ва да на­сочим вни­ма­ни­ето си към съ­щес­т­ве­ни и важ­ни понятия, за ко­ито ще ста­не ду­ма в след­ва­ща­та лекция.

Вече посочихме, че в Евангелието на Йоан всич­ко тряб­ва да се взе­ма буквално, оба­че на­й-­нап­ред тряб­ва дейс­т­ви­тел­но да раз­би­ра­ме от­дел­ни­те букви. Съвсем не е без значение, че в Евангелието на Йоан ни­къ­де не сре­ща­ме име­то "Йоан", а неп­ре­къс­на­то се го­во­ри за ученика, "ко­го­то Господ обичаше". Ние спо­ме­нахме как­ва тай­на се крие тук и как­во дъл­бо­ко зна­че­ние има тя.

Нека се­га да се спрем на един друг израз, на един израз, кой­то ще ни да­де не­пос­ред­с­т­ве­на въз­мож­ност да си обяс­ним не­ща­та с ог­лед на след­ва­щи­те пе­ри­оди от раз­ви­ти­ето на християнството.

Обикновено хо­ра­та пропускат, че в Евангелието на Йоан се го­во­ри за "май­ка­та Исусова". Ако по­пи­та­ме обик­но­ве­ния християнин: "Коя е май­ка­та на Исус?", той ще отговори: "Майката на Исус е Мария!" И мнози­на до­ри вярват, че в Евангелието на Йоан, май­ка­та на Исус се на­ри­ча Ма- рия. Обаче ни­къ­де в Евангелие то на Йоан не сре­ща­ме по­доб­но нещо. Навсякъде, къ­де­то ста­ва ду­ма за нея, с пъл­на пред­на­ме­ре­ност - чието зна­че­ние ще раз­г­ле­да­ме по­-къс­но - е за­пи­са­но "май­ка­та Исусова". В гла­ва­та за сват­ба­та в Кана Галилейс­ка се казва: "И май­ка­та Исусова бе­ше там" (2, 1); а по­-къс­но се казва: "Неговата май­ка ре­че на слу­жителите" (2, 5). Никога не се про­из­на­ся име­то "Мария". И ко­га­то тя от­но­во зас­та­ва пред нас, при Спасителя на кръста, в Евангелието на Йоан четем:

„При кръс­та Исусов сто­яха май­ка Му и сес­т­ра­та на май­ка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина" (19, 25).

Тук яс­но и раз­б­ра­но се казва, кой стои при кръста: там са майката, ней­на­та сестра, ко­ято е же­на на Клеоп, и Мария от Магдала. Ако ня­кой се замисли, ще възрази: "Не е ли странно, че и две­те сес­т­ра но­сят име­то Мария? Днес то­ва е необичайно!"

Обаче то­ва е би­ло не­оби­чай­но съ­що и тогава! И по­не­же ав­то­рът на Йоа- новото Евангелие на­ри­ча сес­т­ра­та Мария, яс­но е, че май­ка­та на Исус не се каз­ва Мария. В гръц­кия текст е за­пи­са­но яс­но и кратко: "Долу сто яха май­ка Му и сес­т­ра­та на май­ка Му, Мария Клеопова, и Мария от Маг- дала".

Тук не­об­хо­ди­мос­т­та от ис­тин­с­ко раз­би­ра­не на нещата, не­из­беж­но по­раж­да въпроса: Коя е май­ка­та на Исус? И се­га ние сти­га­ме до един от

Кой е бащата? Може ли изоб­що да се за­да­ва та­къв въпрос? Да, не са­мо в сми­съ­ла на Йоановото Евангелие, но и в сми­съ­ла на ед­но дру­го Еванге- лие, Евангелието на Лука, то­зи въп­рос мо­же да бъ­де поставен. Пълна не- с­по­соб­ност за мислене, оз­на­ча­ва да се про­пус­нат ду­ми­те на благове- стието:

„ Светият Дух ще сле­зе вър­ху ти и си­ла­та на Всевишния ще те осени; за­то­ва и Светото, ко­ето ще се ро­ди от тебе, ще се на­ре­че Син Божий." (Лука 1, 35)

И в са­мо­то Евангелие на Лука се посочва, че ба­ща­та на Исус е Светият Дух. Това е ка­за­но в бук­ва­лен смисъл и теолози, ко­ито не го признават, прос­то не мо­гат да че­тат Евангелието. Тук тряб­ва да пос­та­вим и другия го­лям въпрос: Каква е връз­ка­та меж­ду всичко, ко­ето чухме, и думите: "Аз и Отец сме едно", "Аз и Отец Авраам сме едно", "Преди Авраам да бъде, бе­ше Аз-съм"? Как да съг­ла­су­ва­ме всич­ко то­ва с не­оп­ровер­жи­мия факт, че в "Светия Дух" Евангелията виж­дат ба­щи­ния принцип?

За да сте доб­ре под­гот­ве­ни за ут­реш­но­то фор­му­ли­ра­не на те­зи въпроси, на­ред с всич­ко ка­за­но дотук, трябва да добавим, че Евангелието на Лука да­ва един вид ро­дос­лов­но дър­во и посочва, че Исус бил кръс­тен от Йоан и че за­поч­нал да про­по­вяд­ва от сво­ята три­де­се­та година, и още, че Исус бил син на Мария и "Йосиф, кой­то бе­ше син на Илия" и т.н., до­ка­то се ми­не през ця­ла­та ро­дос­лов­на верига. Ако я проследите, ще установите, че тя сти­га до Адам. И то­га­ва след­ва не­що съв­сем неочаквано, там сто­ят думите: "И той (Адам) бе­ше син Божий." (Лука 3, 23 - 38).

Както се го­во­ри за си­на и бащата, та­ка и в Евангелието на Лука се го­во­ри за Адам и Бога. Такива ду­ми трябва да се при­емат на­пъл­но сериозно! И то­га­ва ве­че се приб­ли­жа­ва­ме до въпросите, кон­то ут­ре ще ни от­ведат в са­мия цен­тър на Йоановото Евангелие.