Лекции изнесени в Хамбург от 18. До 31. 1908 г превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев сканирано от книга

ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

СЪЩНОСТТА НА "ДЕВА СОФИЯ" И НА СВЕТИЯ ДУХ

Според един дре­вен израз, ра­бо­та­та вър­ху ас­т­рал­но­то тя­ло чрез кос­ве­ни­те пъ­ти­ща на ме­ди­ти­ра­не­то и съсредоточаването, мо­же да се оз­на­чи ка­то "катарзис", пречистване.

Катарзисът има за цел да от­х­вър­ли от ас­т­рал­но­то тя­ло всичко, ко­ето сму­ща­ва пра­вил­на­та му и хар­мо­нична дейност, на­со­че­на към из­г­раж­да­не­то на по­-вис­ши органи; за­що­то ас­т­рал­но­то тя­ло е по­на­ча­ло пред­разпо­ло­же­но към из­г­раж­да­не­то на те­зи по­-вис­ши ор­га­ни и се нуж­дае са­мо от силите, вло­же­ни в са­мо­то него.

Вече казахме, че за да се стиг­не до катарзис, мо­гат да бъ­дат при­ло­же­ни на­й-­раз­лич­ни методи. Човек мо­же да нап­ред­не твър­де да­леч в то­зи ката- рзис, ако нап­ри­мер се вжи­вее в съ­дър­жа­ни­ето на мо­ята кни­га "Филосо­фия на свободата", та­ка че да стиг­не до усещането: "Наистина, кни­га­та бе­ше за мен един стимул, оба­че се­га аз мо­га сам да въз­п­ро­из­веж­дам на­ми­ра­щи­те се в нея мисли." И ако ня­кой се от­на­ся към та­зи кни­га така - а тя е за­мис­ле­на и на­пи­са­на имен­но в то­зи сми­съл - как­то при из­пъл­не­ни­ето на да­де­на му­зи­кал­на творба един кла­ви­рен вир­ту­оз се от­на­ся към съ­от­вет­ния композитор, ся­каш той сам я по­раж­да в се­бе си - раз­би­ра се, по съ­от­ве­тен на­чин - то­га­ва чрез стро­га­та ло­гич­на пос­ле­до­ва­тел­ност на спо­ме­на­та­та кни­га също мо­же да се стиг­не до ви­со­ка сте­пен на катарзис. Защото при та­ки­ва неща, ка­къв­то е слу­ча­ят и с та­зи книга, ра­бо­та­та е там, че всич­ки мис­ли са та­ка построени, че нап­ра­во пре­диз­вик­ват оп­ре­де­лен вид действие. Докато мно­го дру­ги книги, об­що взето, са та­ка на- писани, че до­ри ако сис­те­ма­ти­ка­та се промени, ед­ни не­ща мо­гат да се ка­жат по-рано, дру­ги - по-късно. При "Философия на свободата" то­ва е невъзможно. Там нап­ри­мер съ­дър­жа­ни­ето на стра­ни­ца 150 не мо­же да се из­мес­ти с 50 стра­ни­ци напред, как­то не мо­жем да раз­ме­ним зад­ни­те кра­ка на ед­но ку­че с предните. Защото та­зи кни­га пред­с­тав­ля­ва един точ­но струк­ту­риран ор­га­ни­зъм и ло­гич­на­та пос­ле­до­ва­тел­ност на ней­ни­те мис­ли но­си ха­рак­те­ра на ед­но вът­реш­но обу­чение. И така, има раз­лич­ни методи, кон­то во­дят до катарзис. Но ако про­чи­тай­ки та­зи книга, чо­век не стигне до катарзис, не тряб­ва да смя­та за пог­реш­ни ка­за­ни­те от мен неща, а да приеме, че не е ос­мис­лил дос­татъч­но яс­но и енер­гич­но ней­но­то съдържание.

Сега в съ­об­ра­же­ние ид­ва не­що друго, а именно, че с нас­тъп­ва­не­то на ка­тар­зи­са - ко­га­то в ас­т­рал­но­то тя­ло са ве­че из­г­ра­де­ни ас­т­рал­ни­те въз­п­ри­ема­тел­ни ор­га­ни - всич­ко то­ва тряб­ва да се пре­не­се и от­пе­ча­та в етерно­то тяло.

В пред­х­рис­ти­ян­с­ко­то пос­ве­ще­ние не­ща­та са ста­ва­ли така: След ка­то уче­ни­кът е прик­люч­вал с пред­ва­ри­телни­те упражнения, ко­ито чес­то са про­дъл­жа­ва­ли го­ди­ни наред, ста­ва­ло ясно: Сега нас­тъп­ва моментът, ко- га­то ас­т­рал­но­то тя­ло е раз­ви­то до та­ка­ва степен, че то при­те­жа­ва сво­ите ас­т­рал­но­-поз­на­ва­тел­ни органи.

И то­га­ва съ­от­вет­ни­ят уче­ник бил под­ла­ган на ед­на процедура, ко­ято днес - по­не за на­ша­та кул­тур­на епо­ха - не са­мо че не е необходима, но е и труд­но осъ­щес­т­ви­ма в се­ри­оз­ния сми­съл на думата. Той бил до­веждан до със­то­яние на ле­тар­ги­чен сън в про­дъл­же­ние на три дни и половина. В хо­да на те­зи три дни и по­лови­на нас­тъп­ва­ло не са­мо това, ко­ето но­щем нас­тъп­ва нор­мал­но при все­ки човек: а именно, че ас­т­рал­но­то тя­ло се от­де­ля от фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, а до из­вес­т­на сте­пен се от­де­ля и етер­но­то тяло. Разбира се, взе­ма­ли се всич­ки мерки, фи­зи­чес­ко­то тя­ло да ос­та­не не­за­сег­на­то и уче­ни­кът да не бъ­де зас­т­ра­ша­ван от опас­нос­т­та да умре. Сега етер­но­то тя­ло е ве­че сво­бод­но от дейс­т­ву­ва­щи­те вър­ху не­го си­ли на фи­зи­чес­кото тяло. Сега етер­но­то тяло, та­ка да се каже, ста­ва еластично, и ко­га­то в не­го се по­то­пя­ват въз­п­ри­ема­телни­те органи, об­ра­зу­ва­ни в ас­т­рал­но­то тяло, то­га­ва то, етер­но­то тяло, за­паз­ва в се­бе си пъ­лен от­пе­ча­тък на ця­ло­то ас­т­рал­но тяло. И ко­га­то йе­ро­фан­тът от­но­во про­буж­да ученика, ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът от­ново се свър­жат с фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло - процедура, ко­ято йе­ро­фан­тът доб­ре поз­на­вал - то­га­ва учени­кът сти­гал не са­мо до катарзис, но и до това, ко­ето на­ри­ча­ме "просветление" или "фотизмос". Сега учени­кът мо­жел да въз­п­ри­ема в за­оби­ка­ля­щия го свят не са­мо фи­зи­чес­ки­-се­тив­ни­те неща, но мо­жел да си служи и със сво­ите ду­хов­ни въз­п­ри­ема­тел­ни органи, с дру­ги думи, той от­п­ра­вял пог­лед в ду­хов­ния свят и бил в със­то­яние да го възприема. По съ­щес­т­во пос­ве­ще­ни­ето включ­ва­ло в се­бе си те­зи два процеса: ка­тар­зис и просветление.

Но в хо­да на еволюцията, за чо­ве­ка нас­тъп­ва та­къв момент, че все по­ве­че и по­ве­че ста­ва не­въз­мож­но етерно­то му тя­ло без­на­ка­за­но да се от­де­ля от физическото, за­що­то всъщ­ност ця­ло­то сле­дат­лан­т­с­ко раз­ви­тие се опи­ра на все по­-на­рас­т­ва­що кон­со­ли­ди­ра­не на етер­но­то тя­ло в рам­ки­те на фи­зи­чес­ко­то тяло. Ето за­що се на­ло­жи да бъ­дат въ­ве­де­ни дру­ги ме- тоди, поз­во­ля­ва­щи на ас­т­рал­но­то тяло, след ка­то е ве­че дос­та­тъч­но пре­чис­те­но в хо­да на катарзиса, да вна­ся сво­ите но­ви ка­чес­т­ва в етер­но­то тяло, при то­ва без да е не­об­хо­димо от­къс­ва­не на ас­т­рал­но­то тя­ло от етер­но­-фи­зи­чес­ка­та организация, и от дру­га стра­на - въп­ре­ки пре­пятст-

И така, ид­ва ред на спе­ци­фич­но­то хрис­ти­ян­с­ко посвещение, ко­ето изис­к­ва от чо­ве­ка да се под­ло­жи на онези процедури, чий­то се­дем сте­пе­ни опи­сах­ме вчера. Изживявайки те­зи усе­ща­ния н чувства, чо­век про­меня до та­ка­ва сте­пен сво­ето ас­т­рал­но тяло, че ра­но ли късно, до­ри и след години, той из­г­раж­да сво­ите но­ви въз­п­ри­ема­тел­ни ор­га­ни и ги пре­на­ся след то­ва в етер­но­то тяло. Така той сти­га до озарението. Този на­чин на спе­ци­фич­но хрис­ти­ян­с­ко пос­ве­ще­ние би мо­гъл да бъ­де из­чер­па­тел­но описан, не ако го­во­ря ня­кол­ко дни, а са­мо ако, да кажем, все­ки ден в про­дъл­же­ние на две сед­ми­ци из­на­сям по ед­на лекция, за­ся­га­ща всички съ­щес­т­ве­ни подробности. Обаче не то­ва е същественото.

Вчера ста­ва­ше ду­ма са­мо за оп­ре­де­ле­ни под­роб­нос­ти на хрис­ти­ян­с­ко­то посвещение. Важно е да схва­нем на­й-­ве­че прин­ци­пи­те на но­во­то пос- вещение.

Ако чо­век се по­то­пи в це­лия ди­апа­зон на опи­са­ни­те усе­ща­ния и чувства, прак­ти­чес­ки той е в със­то­яние да се приб­ли­жи до пос­ве­ще­ни­ето и без трид­нев­ния ле­тар­ги­чен сън, а именно, ко­га­то про­дъл­жи­тел­но ме­дити­ра вър­ху из­ре­че­ния от Евангелието на Йоан. Ако нап­ри­мер все­ки ден чо­век по­ема в се­бе си пър­ви­те из ре­че­ния от Евангелието на Йоан: "В на­ча­ло­то бе Словото..." до "... пъл­но с бла­го­дат и истина", то­ва представ­ля­ва ед­на мно­го сил­на медитация. Тези из­ре­че­ния но­сят си­ла­та в се­бе си. Защото в сво­ята цялост, Еванге­ли­ето на Йоан е тук, не са­мо за да бъ­де про­че­те­но и раз­б­ра­но с интелекта, а за да бъ­де вът­реш­но из­живяно. Тогава то се прев­ръ­ща в сила, ко­ято ра­бо­ти за посвещението; а "из­ми­ва­не­то на нозе- те", "би­чу­ва­нето" и дру­ги вът­реш­ни про­це­си се из­жи­вя­ват под фор­ма­та на ас­т­рал­ни опитности, в пъл­но съ­от­ветс­т­вие с опи­са­ни­ята на еван­ге­лис­та Йоан от 13. гла­ва нататък.

Обаче ро­зен­к­ройцер­с­ко­то посвещение, ма­кар и да стои на хрис­ти­ян­с­ка основа, по­-с­ко­ро се опи­ра на други сим­вол­ни представи, во­де­щи до ка- тарзис, а имен­но на ме­ди­та­тив­ни­те образи. Тази мо­ди­фи­ка­ция се налага, за­що­то чо­ве­чес­т­во­то е нап­ра­ви­ло крач­ка нап­ред в сво­ята ево­лю­ция н ме­то­ди­те на пос­ве­ще­ние следва да са адек­ват­ни спря­мо но­ва­та ево­лю­ци­он­на степен.

Сега ние тряб­ва доб­ре да разберем, че пос­ти­гай­ки посвещението, чо­век ста­ва съ­вър­ше­но раз­ли­чен от това, ко­ето е бил преди. Докато по­-ра­но бе­ше свър­зан са­мо с не­ща­та от фи­зи­чес­кия свят, се­га той е в със­то­яние да об­щу­ва с про­це­си­те и Съществата на ду­хов­ния свят. А то­ва предпола- га, че той нап­ред­ва в поз­на­ни­ето мно­го по-реално, в мно­го по­-кон­к­ре­тен

За този, кой­то сти­га до ня­коя от сте­пе­ни­те на ду­хов­но­то познание, поз­на­ва­тел­ни­ят про­цес е не­що ко­рен­но различно. Този поз­на­ва­те­лен про­цес е ед­но пъл­но осъ­щес­т­вя­ва­не на прек­рас­на­та максима: "Познай се­бе си!" Обаче на­й-­го­ля­ма­та опас­ност в об­лас­т­та на познанието, е та­зи мак­си­ма да бъ­де пог­реш­но разбрана; а днес то­ва се случ­ва твър­де често. Мнозина тъл­ку­ват та­зи мак­си­ма така: Ние не тряб­ва да об­ръ­ща­ме вни­мание на външ­ния свят, а да се вглъ­бим на­вът­ре в се­бе си и там да тър­сим ду­хов­ни­те истини. Да, то­ва е ед­но мно­го пог­реш­но схва­ща­не на максимата, за­що­то тя оз­на­ча­ва не­що съв­сем друго.

Трябва да сме наясно: ед­но дейс­т­ви­тел­но вис­ше поз­на­ние пред­с­тав­ля­ва оп­ре­де­ле­но раз­ви­тие от ед­на степен, ко­ято е ве­че постигната, до друга, ко­ято още не е постигната. И ако чо­век уп­раж­ня­ва себепознанието, в смисъл, че се стре­ми да ро­ви са­мо в се­бе си, той ще виж­да са­мо това, ко­ето ве­че е постигнал. Обаче по то­зи на­чин чо­век не пос­ти­га ни­що ново, ос­вен поз­на­ние на своя соб­с­т­вен низш Аз. Вътрешният свят на чо­ве­ка е са­мо ед­на­та част, не­об­хо­ди­ма за познанието. Другата част, ко­ято му принадлежи, тряб­ва да се при­ба­ви към първата. Без две­те час­ти про­це­сът на поз­на­ни­ето не мо­же да се осъществи. Благодарение на своя вът­ре­шен свят, чо­век мо­же да из­г­ра­ди не­об­хо­ди­ми­те за поз­на­ва­тел­ния про­цес органи. Но как­то око то - ка­то вън­шен се­ти­вен ор­ган - не би мог­ло да стиг­не до поз­на­ние за Слънцето, ако се вглеж­да са­мо вътре в се­бе си, а тряб­ва да се обър­не имен­но на­вън към Слънцето, та­ка и вът­реш­ни­ят ор­ган на поз­на­ни­ето тряб­ва да се на­со­чи навън, с дру­ги думи, към външ­ния ду­хо­вен свят, за да осъ­щес­т­ви ис­тин­с­ко­то познание.

През епохите, ко­га­то ду­хов­ни­те не­ща бя­ха раз­би­ра­ни в по­-дъл­бок и по­-ре­ален смисъл, от­кол­ко­то днес, са мо­то по­ня­тие "познание" съ­що има­ше мно­го по­-дъл­бок смисъл. Вземете Библията, от­во­ре­те Петокнижието и ще про­че­те­те как "Авраам поз­на сво­ята жена" (1. Мойсей 4, 1), как то­зи или он­зи пат­ри­арх "поз­на сво­ята жена". Не са не­об­хо­ди­ми мно­го уси- лия, за да разберете, че тук ста­ва ду­ма за оплождане. И ко­га­то гър­ци­те са про­из­на­ся­ли та­зи мак­си­ма "Познай се­бе си", те не са има­ли предвид, че чо­век тряб­ва да на­со­чи своя пог­лед на­вът­ре в се­бе си, а не­що съв­сем друго: "Оплоди се­бе си с това, ко­ето нах­лу­ва в теб от ду­ховния свят!". "Познай се­бе си!" означава: Оплоди се­бе си със съ­дър­жа­ни­ето на ду­хов­ния свят!

За та­зи цел са не­об­хо­ди­ми две неща: първо, чо­век да се под­гот­ви чрез ка­тар­зис и озарение, и второ, да от крие своя вът­ре­шен свят пред ду­хов­ни­те си­ли на Космоса. В то­зи смисъл, вът­реш­ни­ят свят на чо­ве­ка бих ме мог­ли да срав­ним с жен­с­ко­то начало, а външ­ния - с мъж­ко­то начало.
Вътрешният свят тряб­ва да бъ­де нап­ра­вен въз­п­ри­ем­чив за вис­шия Аз. Стане ли възприемчив, то­га­ва вис­ши­ят чо­веш­ки Аз нах­лу­ва в чо­ве­ка от ду­хов­ния свят. Защото къ­де се на­ми­ра вис­ши­ят чо­веш­ки Аз? В от­дел­ния индивид? Не! От Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, вис­ши­ят Аз бе­ше раз­лят над це­лия Космос. Тогава Азът на Космоса бе­ше раз­лят над чо­ве­ка и чо­ве­кът тряб­ва­ше да ос­та­ви то­зи Аз да дейс­т­ву­ва вър­ху него. Той тряб­ва да ос­тави то­зи Аз да дейс­т­ву­ва вър­ху не­го­вия пред­ва­ри­тел­но под­гот­вен вът­ре­шен свят. С дру­ги думи: вът­решни­ят ду­ше­вен свят на човека, или не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, тряб­ва да бъ­де пре- чистен, об­ла­го­ро­ден и под­ложен на катарзис. Едва то­га­ва той мо­же да очак­ва външ­ния ду­хо­вен свят да се влее в не­го и да го озари. А то­ва става, ко­га­то чо­ве­кът е нап­ред­нал до толкова, че под­ла­га сво­ето ас­т­рал­но тя­ло на ка­тар­зис и по то­зи на­чин из­г­раж­да сво­ите вът­реш­ни поз­на­ва­тел­ни органи.

Следователно при всич­ки об­с­то­ятел­с­т­ва ас­т­рал­но­то тя­ло - след ка­то е пре­нес­ло сво­ите но­ви ка­чес­т­ва в етерно­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, - пос­ти­га оза­ре­ни­ето или фотизмос. Това, ко­ето се­га става, е че ас­т­рал­но­то тяло "отпечатва" сво­ите ор­га­ни в етер­но­то тяло, та­ка че чо­ве­кът за­поч­ва да въз­п­ри­ема за­оби­ка­ля­щия го духо­вен свят; ето как не­го­ви­ят вът­ре­шен свят, ас­т­рал­но­то тяло, при­ема това, ко­ето етер­но­то тя­ло му пред­лага, то- ва, ко­ето етер­но­то тя­ло всмук­ва от це­лия Космос, от кос­ми­чес­кия Аз.

Християнският езо­те­ри­зъм на­ри­ча то­ва пре­чис­те­но и об­ла­го­ро­де­но ас­т­рал­но тя­ло - ко­ето в ми­га на озаре­ни­ето не съ­дър­жа в се­бе си ни­то сле­да от не­чис­ти­те впечатления, ха­рак­тер­ни за фи­зи­чес­кия свят, а са­мо поз­на­ва­тел­ни­те ор­га­ни за ду­хов­ния свят - с име­то "чистата, не­по­роч­на и мъд­ра Дева София". Чрез всичко, ко­ето чо­век по­ема в про­це­са на катарзиса, той пре­чис­т­ва сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и го прев­ръ­ща в "Дева София". А над "Дева София" сли­за кос­ми­чес­ки­ят Аз, ми­ро­ви­ят Аз, кой­то пра­ви оза- рението, следователно, съз­да­ва и свет­ли­на око­ло човека, съз­да­ва ду­хов­на све­т­ли­на око­ло човека.

Този вто­ри елемент, кой­то се при­ба­вя към "Дева София", хрис­ти­ян­с­ки­ят езо­те­ри­зъм на­ри­ча - и днес съ­що - с име­то "Светият Дух". Така че в хри- с­ти­ян­с­ко­-­езо­те­ри­чен сми­съл е на­пъл­но правилно, ко­га­то се твърди: Чрез сво­ето пос­ве­ще­ние хрис­ти­ян­с­ки­ят езо­те­рик пос­ти­га пре­чис­т­ва­не на сво­ето ас­т­рал­но тяло, прев­ръ­ща го в "Дева София" и би­ва оза­рен - или ако предпочитате, осе­нен - от "Светият Дух", от кос­ми­чес­кия ми­ров Аз. И този, кой­то е озарен, или с дру­ги думи, е при­ел в се­бе си "Светия Дух", за­поч­ва от­се­га на­та­тък да гово­ри в друг смисъл.

Как го­во­ри се­га той? Той го­во­ри така, че да­леч не из­ра­зя­ва лич­но мне- ние, ко­га­то се на­ла­га да опис­ва Сатурн, Слънцето или Луната, раз­лич­ни­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то същество, или про­це­си­те на ми­ро­ва­та
еволюция. Тук не­го­ви­те лич­ни ста­но­ви­ща ня­мат ни­как­во значение. Защото ако та­къв чо­век го­во­ри за Сатурн, всъщ­ност са­ми­ят Сатурн го­во­ри от човека. Ако той го­во­ри за Слънцето, са­ма­та ду­хов­на същ­ност на Слънцето го­во­ри от него. Той прев­ръ­ща се­бе си в инструмент; не­го­ви­ят Аз ся­каш по­тъ­ва и в та­ки­ва мо­менти ос­та­ва без личност; се­га кос­ми­чес­ки­ят Аз е този, кой­то си слу­жи с не­го ка­то със свой инструмент, за да про­го­во­ри чрез него. Ето за­що при ис­тин­с­ко­то езо­те­рич­но учение, чи­ито ко­ре­ни ле­жат в хрис­ти­ян­с­кия езотеризъм, не тряб­ва да се го­во­ри за лич­ни мне­ния или възгледи. Това е неп­ра­вил­но в на­й-­вис­шия смисъл на думата. Тук те­зи не­ща ня­мат място. Ако чо­век се про­из­на­ся за све­та с ис­тин­с­ко раз­би­ра­не и в смисъ­ла на хрис­ти­ян­с­кия езотеризъм, той си казва: Съвсем не е важно, да раз­каз­вам на хората, че там на­вън има два коня, че еди­ни­ят ми ха­рес­ва по­-мал­ко и спо­ред мен той е един мър­зе­лив кон. Важното е, че аз описвам те­зи ко­не на дру­ги­те хо­ра и че пре­да­вам фактите! Нещата се свеж­дат до това, че наб­лю­де­ни­ята в ду хов­ния свят тряб­ва да се пре­да­ват съв­сем точно, ка­то се из­к­люч­ва вся­ко лич­но мне- ние. Всяка ду­хов­но­-на­уч­на сис­те­ма за пре­по­да­ва­не чис­то и прос­то тряб­ва да опис­ва стро­га­та пос­ле­до­ва­тел­ност на фактите; а лич­но­то мне­ние на този, кой­то ги описва, ня­ма ни­как­ва стойност.

И така, пър­во­на­чал­но ние се доб­ли­жих­ме до две по­ня­тия и се опи­тах­ме да ги об­х­ва­нем в тех­ния ду­хо­вен смисъл. Ние се доб­ли­жих­ме до същ­нос­т­та на "Дева София", ко­ято е пре­чис­те­но­то ас­т­рал­но тяло, как­то и до същ­нос­т­та на "Светия Дух", он­зи кос­ми­чес­ки ми­ров Аз, кой­то "Дева София" приема, за да про­го­во­ри пос­ле от съ­от­вет­но­то ас­т­рал­но тяло.

А тряб­ва да се пос­тиг­не и не­що друго, ед­на още по­-вис­ша степен: да на­сър­чим всеки, кой­то мо­же да постиг­не и двете. Хората от на­ша­та ево­лю­ци­он­на епо­ха мо­гат да при­емат спо­ред опи­са­ния на­чин как­то "Дева Со- фия", пре­чис­те­но­то ас­т­рал­но тяло, та­ка и "Светия Дух", озарението. Да пре­дос­та­ви на Земята това, което е не­об­хо­ди­мо за целта, мо­же­ше са­мо Христос Исус. В ду­хов­на­та част на Земята, Той вне­се оне­зи сили, ко­ито по на­ча­ло пра­вят въз­мож­на по­ява­та на то­ва, ко­ето опи­сах­ме ка­то хрис­ти­ян­с­ко посвещение. Как всъщност ста­ва то?

За да го разберем, тряб­ва да се спрем на две подробности. Най-напред тряб­ва да се за­поз­на­ем с един чис­то ис­то­ри­чес­ки факт: с начина, по кой­то са да­ва­ни имената, за­що­то по времето, ко­га­то са пи­са­ни Евангелията, то­зи на­чин е бил ко­рен­но раз­ли­чен от днешния.

Хората, ко­ито днес тъл­ку­ват Евангелията, изоб­що не раз­би­рат принци- па, спо­ред кой­то са да­ва­ни име­на­та през оне­зи вре­ме­на и не обяс­ня­ват не­ща­та как­то трябва. Обаче ние сме в със­то­яние да раз­бе­рем то­зи прин- цип, сти­га да от­де­лим вре­ме и си­ли за ед­но крат­ко разглеждане. Пред- ставете си, че пред нас зас­та­ва един чо­век и ние не се за­до­во­ля­ва­ме с ­
него­во­то ние, ко­ето всъщ­ност не му принадлежи, за­що­то е по­лу­че­но по твър­де аб­с­т­рак­т­ния начин, спо­ред кой­то се да­ват име­на­та днес. Вместо то­ва ние се вслуш­ва­ме и об­ръ­щаме вни­ма­ние на не­го­ви­те под­чер­та­ни качества, на на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­те чер­ти от не­го­вия ха­рак­тер и сме в със­то­яние яс­но­вид­с­ки да вник­нем в са­ма­та му същност, та­ка че да оп­ре­де­лим не­го­во­то име спо­ред на­й-­забе­ле­жи­тел­ни­те му качества.

Ако бих­ме мог­ли да при­ло­жим то­зи прин­цип за да­ва­не­то на имената, ние бих­ме осъ­щес­т­ви­ли на ед­на по­-нис­ка и еле­мен­тар­на сте­пен не­що по­доб­но на оне­зи ду­шев­ни процеси, ко­ито са би­ли в си­ла при да­ва­не­то на имената, как­то то­ва е ста­ва­ло в сми­съ­ла на Йоановото Евангелие. И ако ис­кам точ­но да обяс­ня как е по стъп­вал еван­ге­лис­тът Йоан при да­ва­не­то на имената, аз би тряб­ва­ло да по­со­ча следното.

Авторът на Йоановото Евангелие е обоб­щил на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­те каче- ства, ха­рак­тер­ни за май­ка­та на Исус и е стиг­нал до извода: Аз тряб­ва да на­ме­ря за нея името, ко­ето на­пъл­но от­го­ва­ря на ней­ни­те ка­чества. Къде? И по­не­же в хо­да на сво­ите ми­на­ли инкарнации, тя бе­ше стиг­на­ла до ду­хов­на­та висота, на ко­ято се на­ми­ра­ше - за­що­то в сво­ята ви­ди­ма лич­ност тя но­се­ше от­пе­ча­тъ­ка или от­к­ро­ве­ни­ето на това, ко­ето христи­ян­с­ки­ят езо­те­ри­зъм на­ри­ча "Дева София" - еван­ге­лис­тът Йоан на­ре­че Исусовата май­ка "Дева София". И в цен­т­ро­ве­те на езо­те­рич­но­то християнство, тя ви­на­ги но­си име­то "Дева София". В ек­зо­те­ри­чен сми съл, той изоб­що не я назовава, за раз­ли­ка от дру­ги­те евангелисти, ко­ито се спи­рат на свет­с­ко­то име Мария. Йоан не мо­же­ше да при­еме свет­с­ко­то име. Той бе­ше длъ­жен да вло­жи в име­то це­лия за­га­дъ­чен ход на ми­ро­ва­та еволюция. И той пра­ви точ­но това, ко­га­то загатва, че тя не мо­же да бъ­де на­ре­че­на Мария, и пос­та­вя до нея сес­т­ра й Мария, же­на­та на Клеоп, а са­ма­та нея на­ри­ча прос­то "май­ка­та Исусова". С то­ва той показва, че не ис­ка да на­зо­ве ней­но­то име и че не ис­ка да го опо­вес­ти публично. В езо­те­рич­ни­те кръ­гове тя ви­на­ги е би­ла на­ри­ча­на "Дева София". Тя бе­ше и онази, ко­ято пред­с­тав­ля­ва "Дева София" ка­то конкрет­на ис­то­ри­чес­ка личност.

Ако се­га ис­ка­ме да про­ник­нем още по­-дъл­бо­ко в същ­нос­т­та на хрис­ти­ян­с­т­во­то и не­го­вия основател, трябва да раз­г­ле­да­ме и ед­на дру­га мисте- рия. Ние след­ва да сме на­яс­но вър­ху раз­ли­ка­та меж­ду това, ко­ето хри- сти­ян­с­ки­ят езо­те­ри­зъм на­ри­ча "Исус от Назарет" и това, ко­ето на­ри­ча­ме "Христос Исус", Христос в Исус от Назарет. Какво оз­на­ча­ва това? То оз­на­ча­ва следното. Най-напред в ис­то­ри­чес­ка­та лич­ност на Исус от Наза- рет, ние се из­п­ра­вя­ме пред един ви­со­ко раз­вит човек, ми­нал през мно­го ин­кар­на­ции и из­диг­нат до мно­го ви­со­ка ево­лю­ци­он­на степен, бла­го­да­ре­ние на ко­ето е прив­ле­чен към май­ка с та­ка­ва ду­шев­на чис­тота, ко­ято ав­то­рът на Йоановото Евангелие тряб­ва­ше да на­ре­че "Дева София". Сле- дователно, ние се из­п­равя­ме пред един ви­со­ко раз­вит човек, пред Исус

Тук тряб­ва да напомним, че дру­ги­те еван­ге­лис­ти не бя­ха та­ка озарени, как­то ав­то­рът на Йоановото Евангелие. Пред тях е от­во­рен в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен тък­мо сетивният, ре­ал­ни­ят свят, къ­де­то те виж­дат своя Учител и Месия в ли­це­то на Исус от Назарет. Обаче за тях ос­та­ват скри­ти оне­зи по­-дъл­бо­ки спи­ри­ту­ал­ни връз­ки и отношения, до ко­ито сти­га еван­ге­лис­тът Йоан. Ето за­що те при­да­ват осо­бе­на стойност на това, ко­ето се про­явя­ва в Исус от Назарет, ко­ето ви­на­ги пул­си­ра в ев­рейс­т­во­то и ви­на­ги е ос­та­ва­ло съх­ра­не­но в ев­рейс­т­во­то под фор­ма­та на съ­щес­т­ву­ва­щия през всич­ки по­-ко­ле­ния ев­рейс­ки Бог, Отец. Те не мо­гат да пре­неб­рег­нат та­зи особеност. Те заявяват: Когато прос­ле­дим про­из­хо­да на Исус от Назарет, ние мо­жем да докажем, че в не­го на­ис­ти­на те­че кръв­та на ми­на­ли­те поколения.

Ето за­що дру­ги­те еван­ге­лис­ти се по­зо­ва­ват на ро­дос­лов­но­то дърво, н то в за­ви­си­мост от лич­на­та си степен на развитие. За Матей пре­ди всич­ко е важ­но следното: "В ли­це­то на Исус от Назарет,ние сме из­п­ра­вени пред един човек, в кой­то жи­вее Отец Авраам; кръв­та на Отец Авраам те­че в тя­ло­то на Исус от Назарет." Ето за­що той да­ва ро­дос­лов­на­та ве­ри­га до Авраам (Матей 1, 1-17). Матей зас­та­ва на мно­го по­-ма­тери­алис­тич­на по­зи­ция от Лука. За Лука е важ­но не са­мо да посочи, че в Исус е жи­вял Бога на Авраам, а че - прос­ле­дя­вай­ки ро­дос­ло­ви­ето - мо­же да стиг­не чак до Адам, до си­на на са­мия бо­жес­т­вен свят; с дру­ги ду ми, до пред­с­та­ви­те­ля на оно­ва древ­но човечество, ко­ето за пръв път осъ­щес­т­вя­ва­ше пре­хо­да от ду­хов­ния свят към фи­зи­чес­ка­та материя. (Лука 3, 23 - 38). Точно то­ва е съ­щес­т­ве­но за тях двамата, Матей и Лука: да по­со­чат как то­зи ог­ра­ни­чен във вре­ме­то Исус от Назарет е на­пъл­но по­то­пен в силите, ко­ито при­над­лежат на Бог Отец.

Обаче за еван­ге­лис­та Йоан, кой­то виж­да­ше в ду­хов­ния свят, гор­ни­ят факт съв­сем не е съществен. Той не дър­же­ше да подчертае, че "Аз и Отец Авраам сме едно", а ис­ка­ше яс­но да посочи: Всеки миг в чо­веш­ка­та ду­ша има не­що вечно, ко­ето е би­ло там още пре­ди Отец Авраам. И то­ва бе­ше Логосът, кой­то про­го­ва­ря във ве­ли­чес­т­ве­ния звук на "Аз-съм". Логосът бе­ше пре­ди всич­ки не­ща и Същества; в пра­на­ча­ло­то на света бе­ше той, Логосът.