Лекции изнесени в Хамбург от 18. До 31. 1908 г превод от немски: д-р димитър димчев изготвил: петър иванов райчев сканирано от книга

ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

ХРИСТИЯНСКОТО ПОСВЕЩЕНИЕ

През всич­ки­те вре­ме­на от раз­ви­ти­ето на сле­дат­лан­т­с­ко­то човечество, пос­ве­те­ни­ят бе­ше този, кой­то мо­жеше да се из­диг­не над изживяванията, свър­за­ни с външ­ния фи­зи­чес­ко­-се­ти­вен свят и да се до­би­ра до собстве­ни опит­нос­ти в ду­хов­ни­те светове, следователно, този, кой­то из­жи­вя­ва ду­хов­ния свят така, как­то обикно­ве­ни­ят чо­век из­жи­вя­ва фи­зи­чес­ко­-се­тив­ния свят с по­мощ­та на сво­ите външ­ни сетива, очи, уши и т.н. Следова- телно, пос­ве­те­ни­ят е един вид сви­де­тел на ду­хов­ни­те све­то­ве и тях­на­та истинност. Това е са­мо ед­на­та страна. Към нея се при­ба­вя и не­що ко­рен­но различно, ко­ето все­ки пос­ве­тен при­до­би­ва ка­то ед­но осо­бе­но ка­чес­т­во в хо­да на посвещението, а именно, че той се из­ди­га съ­що и над чув­с­т­ва­та и усещанията, ко­ито в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят са не са­мо оправдани, но и дъл­бо­ко необходими, ма­кар че те не могат да съ­щес­т­ву­ват по съ­щия на­чин в ду­хов­ния свят.

Нека то­ва об­с­то­ятел­с­т­во да не бъ­де пог­реш­но разбирано, в смисъл, че след ка­то пос­ве­те­ни­ят има опит­ности ос­вен в сетивния, съ­що и в свръх­се­тив­ния свят, той тряб­ва да от­вик­не от всич­ки нор­мал­ни усе­ща­ния и чувства, ко­ито имат сво­ята стойност в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят и да ги за­ме­ни с чувства, ва­лид­ни за ду­хов­ни­те светове. Това съв­сем не е така. Той не за­ме­ня ед­но­то с другото, а при­ба­вя дру­го­то към пър­вото. Ако от ед­на стра­на чо­век тряб­ва да оду­хот­во­ри сво­ите чувства, от дру­га стра­на той тряб­ва да ук­ре­пи не по­-мал­ко и чувствата, ко­ито го пра­вят адек­ва­тен в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят. Точно та­ка след­ва да се раз­би­рат нещата, ко­га­то за пос­ве­те­ния се казва: В из­вес­тен сми­съл той тряб­ва да ста­не един бе­зо­те­чествен човек. Това да­леч не означава, че той би тряб­ва­ло да се от­да­ле­чи от оте­чес­т­во­то и семейството, до­колко­то жи­вее в зем­ни­те условия, а оз­на­ча­ва друго: че чрез кул­ти­ви­ра­не­то на съ­от­вет­ни чув­с­т­ва в ду­хов­ния свят, чув­с­т­ва­та за фи­зи­чес­кия свят ста­ват по-нежни, по-фини.

Какво пред­с­тав­ля­ва "бе­зо­те­чес­т­ве­ни­ят човек"? Без качествата, ко­ито съ­дър­жа в се­бе си то­ва при­ла­га­телно, ни­кой не мо­же да пос­тиг­не пос­ве­ще­ние в ис­тин­с­кия сми­съл на думата. Да си "бе­зо­те­чес­т­вен човек" озна- чава: Ти не тряб­ва да се под­да­ваш на ни­как­ви спе­ци­ал­ни сим­па­тии в ду­хов­ния свят, ко­ито са по­доб­ни на симпатиите, об­вър­з­ва­щи зем­ния чо­век към из­вес­т­ни об­лас­ти на фи­зи­чес­кия свят. В ус­ло­ви­ята на фи­зичес­кия свят, от­дел­ни­ят чо­век при­над­ле­жи към то­зи или он­зи народ, към ед­но или дру­го семейство, със­ловие и т.н. - всич­ко е в ре­да на нещата. Тук, на

Впрочем, в сво­ята ево­лю­ция вър­ху на­ша­та Земя, чо­ве­чес­т­во­то ве­че е ми­на­ло през един пе­ри­од на бе­зо­течественост, свър­за­на с древ­но­то сум­рач­но­-­яс­но­виж­да­що съзнание. Ние ви­дях­ме как чо­ве­чес­т­во­то пос­те­пенно сле­зе от ду­хов­ни­те сфери. Естествено, там не съ­щес­т­ву­ва­ха не­ща ка­то "патриотизъм" или дру­ги по­добни. След ка­то чо­ве­ци­те сля­зо­ха от ду­хов­ни­те сфери, те на­се­ли­ха раз­лич­ни час­ти от Земята, ка­то в хо­да на вре­ме­то от­дел­ни­те чо­веш­ки гру­пи по­лу­чи­ха един или друг от­пе­ча­тък от съ­от­вет­ни­те територии. Не мислете, че нег­ри­те ста­на­ха чер­ни са­мо по си­ла­та на вът­реш­ни предпоставки; те ста­на­ха чер­ни съ­що и по­ради прис­по­со­бя­ва­не­то си към тех­ни­те територии. Така сто­ят не­ща­та и с белите. Както го­ле­ми­те раз­ли­чия по от­но­ше­ние на цвят и ра­са ид­ват от факта, че чо­ве­кът при­ема оп­ре­де­ле­ни въз­дейс­т­вия от об­к­ръ­жа­ва­щата го среда, та­ка се обяс­ня­ват и по­-не­съ­щес­т­ве­ни­те раз­ли­чия в ин­ди­ви­ду­ал­ния ха­рак­тер на от­дел­ни­те на­роди. Това оба­че съ­що за­ви­си от лю­бов­та и ней­но­то усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не на Земята. Поради това, че хо­ра­та ста­ва­ха все по-раз- лични, пър­во­на­чал­но лю­бов­та се ос­но­ва­ва­ше на мал­ки­те чо­веш­ки общ- ности. Едва по-къс­но хо­ра­та ще прек­ра­чат от мал­ки­те об­щ­нос­ти в ед­на ог­ром­на об­щ­ност на любовта, ко­ято ще въз­ник­не са­мо чрез нав­ли­за­не­то на Духът-Себе в ево­лю­ци­ята на човечеството. Така че пос­ве­те­ни­ят бе­ше длъ­жен пред­ва­ри­тел­но да из­пи­та всичко, към ко­ето е ус­т­ре­ме­но раз­ви­ва­що­то се човечество; да пре­одо­ля­ва вся­как ви пречки, да ра­бо­ти в име­то на ис­тин­с­ки­те чо­веш­ки връзки, в име­то на хар­мо­ни­ята и братс­т­во­то меж­ду хората. В сво­ята безотечественост, пос­ве­те­ни­ят пред­ва­ри­тел­но се от­к­ри­ва за съ­щи­те импулси, от ко­ито ще про­цъф­ти ис­тин­с­ка­та брат­с­ка лю­бов меж­ду хората. През древ­нос­т­та то­зи про­цес бе­ше опис­ван сим­волич­но под фор­ма­та на все­въз­мож­ни­те пътешествия, пред­п­ри­ема­ни от посветения. Такъв е случаят, нап­ример, с Питагор. С как­ва цел се пра­вят те­зи описания? За да ви­дим Питагор - с ов­ла­де­ни­те си чув­с­т­ва в своя вът­ре­шен мир - из­п­ра­вен обек­тив­но пред це­лия свят.

Задачата на хрис­ти­ян­с­т­во­то е да вне­се в чо­веш­ко­то раз­ви­тие им­пул­са за ис­тин­с­ко­то братство, това, ко­ето по­-ра­но пос­ве­те­ни­ят ви­на­ги е при­те­жа­вал ка­то един стро­го ин­ди­ви­ду­ален импулс.

Нека за миг да на­со­чим пог­лед към она­зи на­й-­дъл­бо­ка идея на христия- нството: че Христос ста­на Дух на Земята, а Земята - тя­ло или дре­ха на Христос. Нека взе­мем те­зи ду­ми в тех­ния бук­ва­лен смисъл. Защото ве­че

Нека да про­ве­рим да­ли този, кой­то ни опис­ва на­й-­дъл­бо­ко и все­об­х­ват­но хрис­ти­ян­с­т­во­то в Евангелието на Йоан, не ни под­с­каз­ва нещо:

„ Поделиха дре­хи­те Му, но хи­то­на не разкъсаха" (19,24)

Тези ду­ми ни раз­к­ри­ват как Земята - ка­то ед­но ця­ло - за­ед­но със сво­ята атмосфера, е тя­ло­то или дре­ха­та и хи­то­на Христови. В те­ри­то­ри­ал­ни­те области, дре­ха­та Христова е разделена, оба­че не и хитона. Въздухът не мо­же да бъ­де разделен, той при­над­ле­жи на всички. Той е външ­ни­ят ма­те­ри­ален сим­вол на любовта, ко­ято об­г­ръ­ща Земята и ко­ято ще три­ум­фи­ра по-късно.

И в мно­го дру­ги от­но­ше­ния хрис­ти­ян­с­т­во­то ще тлас­не хо­ра­та в та­ка­ва посока, че всич­ки те ще се от­к­ри­ят за оп­ре­де­ле­ни въздействия, ид­ва­щи от прин­ци­пи­те на древ­но­то посвещение. Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем те­зи неща, тряб­ва да опи­шем са­мо­то посвещение. За нас е дос­та­тъч­но да се обър­нем към три­те глав­ни раз­но­виднос­ти на посвещението:

1. Посвещението - Йога;

2. съ­щин­с­ко­то хрис­ти­ян­с­ко пос­ве­ще­ние и

3. хрис­ти­ян­с­ко­-ро­зен­к­ройцер­с­ко­то посвещение, ко­ето е един­с­т­ве­но под­хо­дя­що­то за днеш­ния човек.

А се­га не­ка да опи­шем накратко, как по прин­цип про­ти­ча пос­ве­ще­ни­ето в не­го­ви­те три разновидности, и как­во всъщ­ност пред­с­тав­ля­ва то.

Кое пра­ви чо­ве­кът спо­со­бен да виж­да в ду­хов­ния свят? А кое ни пра­ви спо­соб­ни да въз­п­ри­ема­ме фи­зи­ческия свят? За та­зи цел фи­зи­чес­ко­то тя­ло има съ­от­вет­ни­те се­тив­ни органи. Ако прос­ле­ди­те ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то за дос­та­тъч­но про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от време, ще установи- те, че то­га­ва чо­ве­кът изоб­що не е при­те­жа­вал очи и уши, за да виж­да и чу­ва в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, а са­мо "недиференцирани, ин­ди­фе­рент­ни органи", как­то се из­ра­зя­ва Гьоте. В пот­вър­ж­де­ние на то­ва мо­жем да по­со­чим при­ме­ра с не­ди­фе­рен­ци­ра­ни­те се­тив­ни ор­га­ни при низ­ши­те

Никой ня­ма пра­во­то да твърди, че един или друг свят е недействителен, а са­мо да признае: "Аз не мо­га да въз­п­ри­ема то­зи свят". Защото да виж­даш един свят в ис­тин­с­кия сми­съл на думата, фак­ти­чес­ки означава: "Аз имам съ­от­вет­ни­те въз­п­ри­ема­тел­ни органи". Правилното е да се казва: "Аз поз­на­вам са­мо то­зи или онзи свят", а не: "Светът, кой­то въз­п­ри­емат другите, е недействителен". Защото ако ня­кой го­во­ри по то­зи на чин, то­ва означава, че той им­пе­ра­тив­но от­х­вър­ля всичко, ос­вен света, кой­то са­ми­ят той вижда. Когато днес ня­кой ид­ва и заявява: "Всички те­зи не­ща са ан­т­ро­по­соф­с­ки фантазии; това, ко­ето ан­т­ро­по­со­фи­те твърдят, не съще- ствува", та­къв човек, и по­доб­ни­те нему, са­мо доказват, че ня­мат въз­п­ри­ятия за те­зи светове.

Както виждате, ние сме за по­зи­тив­но­то от­но­ше­ние към нещата. Обаче кой­то приз­на­ва един­с­т­ве­но обек­та на сво­ите лич­ни възприятия, той из- ис­к­ва не са­мо за­дъл­жи­тел­но­то съг­ла­сие и на другите, но ос­вен то­ва се стре­ми към им­пе­ра­тив­ни решения, от­на­ся­щи се за неща, ко­ито не поз- нава. Не съ­щес­т­ву­ва по­-ло­ша не­търпи­мост от тази, ко­ято офи­ци­ал­на­та на­ука из­пит­ва спря­мо Духовната Наука, а за­нап­ред тя ще на­рас­т­ва все повече. Тази не­тър­пи­мост се про­явя­ва под на­й-­раз­лич­ни форми. Хората ня­мат ни­как­во съзнание, че го­ворят неща, как­ви­то не би тряб­ва­ло да говорят. В раз­лич­ни общности, със­та­ве­ни от ина­че доб­ри християни, мо­же да се чуе: Антропософите го­во­рят за ня­как­во хрис­ти­ян­с­ко тай­но учение, оба­че хрис­ти­ян­с­т­во­то не се нуж­дае от ни­как­во тай­но учение; за­що­то има зна­че­ние са­мо това, ко­ето мо­же да се усе­ти и раз­бе­ре и от на­й-­еле­мен­тар­на­та и на­ив­на чо­веш­ка душа! - следователно, не друго, а тък­мо това, ко­ето говорят, усе­щат и раз­би­рат за­щит­ни­ци­те на по­до­бен въз- глед. С дру­ги думи, те изис­к­ват ни­то един чо­век да не въз­п­ри­ема и да не раз­би­ра ни­що по­ве­че от това, ко­ето въз­п­ри­емат и раз­би­рат те самите. Такива хрис­ти­ян­с­ки об­щ­ности по пра­ви­ло от­х­вър­лят не­пог­ре­ши­мос­т­та на Папата. Но днес в мно­го по­-го­лям раз­мер - вклю­чи­тел­но и всред хри- с­ти­яни­те - на­рас­т­ва убеж­де­ни­ето за соб­с­т­ве­на­та непогрешимост. Срещу Антропософията зас­тава ед­но Папство, къ­де­то все­ки гле­да на се­бе си ка­то на един ма­лък папа.

След ка­то размислим, че фи­зи­чес­ко­-се­тив­ни­ят свят съ­щес­т­ву­ва за нас са­мо чрез плас­тич­но­то фор­ми­ра­не на от­дел­ни­те ор­га­ни във фи­зи­чес­ко­то

Нека се­га да раз­г­ле­да­ме как се из­г­раж­дат те­зи ор­га­ни в етер­но­то и в ас­т­рал­но­то тяло. Споменахме, че по­-вис­ши­те ор­га­ни се фор­ми­рат пос­те­пен­но у този, кой­то се стре­ми към пос­ве­ще­ни­ето и го постига. Как става това?

Човек мо­же да на­со­чи ме­ди­та­ци­ята по три раз­лич­ни начина. Той мо­же да пред­по­че­те мис­лов­ния път, чис­то мис­лов­ни­те елементи.мъдростта, и то­ва е обу­че­ни­ето Йога, ко­ето си слу­жи пре­дим­но с мис­лов­ния елемент, със съзерцанието. Той мо­же да пред­по­че­те усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не­то на чув­с­т­ва­та и то­ва е спе­ци­фично хрис­ти­ян­с­ко­то направление. А ако се пред­по­че­те ком­би­ни­ра­но­то въз­дейс­т­вие меж­ду чув­с­т­ва­та и во­лята, се сти­га до хрис­ти­ян­с­ко­-ро­зен­к­ройцер­с­кия метод. Да се спи­ра­ме вър­ху обу­че­ни­ето Йога, би ни от­ве­ло твър­де далеч, а и то ня­ма ни­как­ва връз­ка с Еван- гелието на Йоан. Относно спе­ци­фич­но­то хрис­ти­ян­с­ко посве­ще­ние тряб­ва да сме наясно, на­й-­ве­че що се от­на­ся до не­го­ви­те източници, до не­го­ва­та основа. Не трябва да забравяме, че при съв­ре­мен­ни­те со­ци­ал­ни ус- ловия, чо­век ед­ва ли би мо­гъл да го постигне. То изисква про­дъл­жи­тел­но уединяване. Обаче тък­мо чрез ро­зен­к­ройцер­с­кия метод, чо­век мо­же да се из­диг­не до вис­ши­те све­то­ве и да ра­бо­ти в тях, без да на­кър­ня­ва сво­ите задължения. Но това, ко­ето е ва­лид­но ка­то принцип, ние мо­жем на­пъл­но да изяс­ним и с хрис­ти­ян­с­ко­то посвещение.

Този ме­тод на пос­ве­ще­ние апе­ли­ра из­к­лю­чи­тел­но към чувствата, ра­бо­ти с чувствата, и аз мо­га да по­со­ча се­дем чув­с­т­ве­ни изживявания, се­дем чув­с­т­ве­ни степени, пре­ми­на­ва­не­то през ко­ито оказ­ва та­ко­ва въз­действие вър­ху ас­т­рал­но­то тяло, че през нощ­та то за­поч­ва да раз­ви­ва сво­ите орга- ни. Нека да по­со­чим как трябва да жи­вее пос­ле­до­ва­те­лят на християнст- вото, за да ми­не през те­зи степени.

Първата сте­пен е тази, ко­ято на­ри­ча­ме "из­ми­ва­не­то на нозете". При нея учи­те­лят каз­ва на ученика: Поглед­ни растението. То пус­ка сво­ите ко­ре­ни в почвата; ми­не­рал­на­та поч­ва е на по­-нис­ко стъ­па­ло от рас­те­нието. Ако рас­те­ни­ето би ис­ка­ло да си пред­с­та­ви сво­ята соб­с­т­ве­на същност, то би тряб­ва­ло да се обър­не към поч­ва­та с думите: Наистина, аз стоя по­-го­ре от теб, оба­че без теб, аз не бих мог­ло да съществувам: за­що­то на­й-­ве­че от теб аз из­в­ли­чам мо­ята храна. И ако рас­те­ни­ето мо­же­ше да из­ра­зи всич­ко то­ва с чувства, то би тряб­ва­ло да се пок­ло­ни пред ка­мъ­ни­те и да

А из­диг­нем ли се до животното, то би тряб­ва­ло по съ­щия на­чин да се обър­не към рас­те­ни­ята и да каже: Наистина, аз съм на по­-гор­но стъ­па­ло от растенията, но на то­ва по­-низ­ше цар­с­т­во дъл­жа мо­ето съ­щес­т­вуване.

И ако по съ­щия на­чин се из­диг­нем до човека, би тряб­ва­ло всеки, кой­то за­ема по­-ви­со­ко со­ци­ал­но по­ло­жение, да се пок­ло­ни пред низ­шес­то­ящия и да каже: На теб дъл­жа мо­ето съществувание!

И всич­ко то­ва про­дъл­жа­ва на­го­ре до Христос Исус. Дванадесетте, ко­ито Го заобикалят, са на ед­на сте­пен по­-нис­ко от Него; оба­че как­то рас­те­ни­ето из­рас­т­ва от почвата, та­ка и Христос Исус из­рас­т­ва от два­на­де­сетте. Той се прек­ла­ня пред тях и казва: На вас Аз дъл­жа Моето съществу- вание.

Когато учи­те­лят обяс­ня­вал всич­ко то­ва на ученика, той му казвал: Сед- мици на­ред ти тряб­ва да се от­да­ваш на кос­ми­чес­ко­то чувство, спо­ред ко­ето вис­ша­та сте­пен тряб­ва да се прек­ло­ни пред низшата; и ко­га­то око- нча­тел­но си раз­вил то­ва чувство, ти сти­гаш до из­жи­вя­ва­не­то на един вът­ре­шен и на един вън­шен симптом.

Обаче не те са същественото; те са­мо показват, че съ­от­вет­ни­ят окул­тен кан­ди­дат е дос­та­тъч­но обучен. Кога­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло е дос­та­тъч­но пов­ли­яно от душата, то­ва се про­явя­ва в един вън­шен симптом: уче­ни- кът усе­ща ка­то че ли во­да за­ли­ва но­зе­те му. Усещането е съв­сем конк- ретно. А ед­но дру­го ре­ал­но усе­ща­не се из­ра­зя­ва под фор­ма­та на мо­гъ­що ви­де­ние в ас­т­рал­ния свят, къ­де­то виж­да ка­то пред се­бе си "из­ми­ва­нето на нозете", прек­ло­не­ни­ето на по­-вис­ша­та сте­пен пред по-низшата. И то­га­ва в ас­т­рал­ния свят чо­век изжи­вя­ва това, ко­ето в Евангелието на Йоан е опи­са­но ка­то ис­то­ри­чес­ки факт.

Втората сте­пен се със­тои в това, че на уче­ни­ка се казва: Сега ти тряб­ва да про­бу­диш в се­бе си ед­но дру­го чувство. Ти тряб­ва да си пред­с­та­виш как­во би било, ако те спо­ле­тят всич­ки въз­мож­ни бол­ки и стра­да­ния на света; как­во би усетил, ако си из­ло­жен под те­жес­т­та на все­въз­мож­ни пре­пятс­т­вия и как би ус­то­явал пред ця­ла­та мъ­ка на света! И сега, ако уче­ни­кът е дос­та­тъч­но нап­ред­нал в обучението, от­но­во се по­явя­ват два симптома: Единият се из­ра­зя­ва в чувството, ка­то че ли е уд­рян от всич­ки страни, а дру­ги­ят е свър­зан с ас­т­рал­но­то ви­де­ние на "бичуването".

Тук аз опис­вам нещо, ко­ето е из­жи­вя­но от сто­ти­ци хо­ра и чрез ко­ето те са пос­тиг­на­ли спо­соб­нос­т­та да се из­ди­гат в ду­хов­ни­те светове.

При тре­та­та сте­пен уче­ни­кът тряб­ва да си представи, как най-святото, ко­ето при­те­жа­ва и за ко­ето е го­тов да се зас­тъ­пи с ця­ла­та си­ла на своя Аз, е об­си­па­но с по­диг­рав­ки и презрение. И се­га той тряб­ва да си каже:

Аз съм длъжен, как­во­то и да ме сполети, да ос­та­на из­п­ра­вен и да се зас­тъ­пя за това, ко­ето е свя­то за мен!

И ко­га­то ис­тин­с­ки се по­то­пя­вал в то­ва чувство, той усе­щал не­що ка­то мъ­чи­тел­но про­бож­да­не в главата, а ка­то ас­т­ра­лен об­раз из­жи­вя­вал "тръ­не­ния венец", окич­ващ гла­ва­та на Христос по пъ­тя към Голгота. Отново ще напомним: Същественото тук са не са­ми­те симптоми, а това, че те ид­ват в ре­зул­тат на съ­от­вет­ни­те упражнения. Разбира се, тук вся­ка въз­мож­ност за вну­ше­ние и самовнушение, е изключена.

Четвъртата сте­пен до­веж­да уче­ни­ка дотам, да усе­ща сво­ето тя­ло тол­ко­ва чуждо, кол­ко­то е и един фи­зичес­ки предмет, да ка­жем например, пар­че дърво, та­ка че да не мо­же да се обър­не към не­го с име­то "Аз". Тази сте­пен тряб­ва да го до­ве­де и до усещането: "Аз но­ся тя­ло­то си с мен, как­то но­ся и мо­ята дреха!" И то­га­ва нас­тъп­ва нещо, ко­ето се на­ри­ча "из­пи­та­ни­ето на кръвта". Това, ко­ето в мно­го дру­ги слу­чаи се прибли­жа­ва до бо­лес­т­но­то състояние, тук е ре­зул­тат от медитацията, за­що­то вся­ка бо­лес­т­на при­чи­на е на­пълно изключена. По нозете, ръ­це­те и дяс­на­та стра­на на гър­ди­те се по­явя­ват т.нар. кръв­ни белези; а ка­то вътре­шен сим­п­том уче­ни­кът виж­да ас­т­рал­ния об­раз на "разпятието".

Можем нак­рат­ко да опи­шем петата, шес­та­та и сед­ма­та степен.

Петата сте­пен се със­тои в това, ко­ето се на­ри­ча "мис­тич­на­та смърт". Чувствата, ко­ито уче­ни­кът тряб­ва да из­жи­вее сега, го из­п­ра­вят пред след­на­та опитност: ся­каш в един миг це­ли­ят ви­дим фи­зи­чес­ки свят из­чезва зад ед­на плът­на чер­на завеса. Да, из­чез­ва це­ли­ят свят. Този мо­мент е ва­жен и по дру­га причина, за­що то се­га - ако дейс­т­ви­тел­но ис­ка да пос­тиг­не хрис­ти­ян­с­ко­то пос­ве­ще­ние в ис­тин­с­кия сми­съл на ду­ма­та - уче­ни­кът тряб­ва да из­жи­вее не­що из­к­лю­чи­тел­но болезнено. Тогава той усе­ща как се по­то­пя­ва в пър­вич­ни те глъ­би­ни на злото, на болката, на мъ­ка­та и страданието. Слизайки в ада, той мо­же да вку­си ця­ло­то зло, ко­ето е ста­ено в дъ­но­то на чо­веш­ка­та душа. Да, то­ва е "сли­за­не­то в ада". И ако уче­ни­кът стиг­не до то­ку­-що опи­са­но­то изживяване, чер­на­та за­ве­са ся­каш се раз­ди­ра н той ве­че мо­же да от­п­ра­ви пог­лед в ду­хо­вния свят.

Шестата сте­пен на­ри­ча­ме "по­ла­га­не в гро­ба и възкресение". Сега уче­ни­кът се усе­ща ка­то ед­но ця­ло със са­ма­та Земя; ка­то раз­п­рос­т­рян в ця­ло­то пла­не­тар­но тя­ло на Земята. Неговият жи­вот се раз­ши­ря­ва до разме­ри­те на пла­не­тар­ния живот.

Седмата сте­пен не мо­же да бъ­де опи­са­на с думи. Би мо­гъл да я опи­ше са­мо онзи, кой­то би бил в със­тояние да мис­ли без фи­зи­чес­кия ин­с­т­ру­мент на мозъка; ни­то един чо­веш­ки език не е под­хо­дящ за та­зи цел, за що­то все­ки чо­веш­ки език от­ра­зя­ва са­мо фи­зи­чес­ки­те съ­от­но­ше­ния меж­ду нещата. Ето за­що за та­зи сте­пен мо­жем са­мо да загатнем. Тя над­х­въ-­

рля вся­ка чо­веш­ка представа. Нарича се "възнесение" и пред­с­тав­ля­ва пъл­но­то включ­ва­не в ду­хов­ния свят.

Тук за­вър­ш­ва и ди­апа­зо­нът от чувства, в ко­ито уче­ни­кът тряб­ва да прекарва, до­ка­то ме­ди­ти­ра в ус­ло­ви­ята на сво­ето буд­но днев­но съзна- ние. Когато уче­ни­кът се от­да­ва на те­зи изживявания, те се на­мес­ват тол­ко­ва сил­но в не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, че през нощ­та там, в ас­т­рал­но­то тяло, е въз­мож­но фор­ми­ра­не­то на вът­решни въз­п­ри­ема­тел­ни ор­га­ни за ду­хов­ния свят.

При ро­зен­к­ройцер­с­ко­то пос­ве­ще­ние уче­ни­кът не ми­на­ва през опи­са­ния ди­апа­зон от чувства, но и там въз­дейс­т­ви­ето е същото.

И така, Вие виждате, че при пос­ве­ще­ни­ето ста­ва ду­ма за това, ас­т­рал­но­то тя­ло да бъ­де та­ка пов­ли­яно по окол­ни­те пъ­ти­ща на днев­ни­те изживя- вания, че нощ­но време, ко­га­то е на­пъл­но ос­во­бо­де­но от фи­зи­чес­ко­то тя- ло, са­мо да из­г­раж­да за се­бе си но­ва плас­тич­на форма. И ко­га­то човекът, ка­то ас­т­рал­но същество, сам из­г­раж­да ед­на плас­тич­на форма, ас­т­рал­но­то тя­ло прак­ти­чес­ки се прев­ръ­ща в ка­чес­т­ве­но но­ва със­тав­на част на човека.

При та­къв стро­еж на ас­т­рал­но­то тяло, се сти­га до там, че плас­тич­ни­те про­ме­ни в не­го тряб­ва да бъ­дат внесе­ни съ­що и в етер­но­то тяло. Както с един пе­чат пре­на­ся­ме из­дъл­ба­но­то в не­го име съ­що и в чер­ве­ния восък, и то ве­че се на­ми­ра и на две­те места, та­ка и ас­т­рал­но­то тя­ло про­ник­ва и в етер­но­то тяло, пре­на­сяй­ки там сво­ите но­ви качества.

Първите опит­нос­ти в усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не­то на ас­т­рал­но­то тя­ло са ед­ни и съ­щи при всич­ки ме­то­ди на посвещение. Отделните ме­то­ди се раз­ли­ча­ват са­мо спо­ред начина, по кой­то ас­т­рал­но­то тя­ло пре­на­ся сво­ите но­ви ка­чес­т­ва в етер­но­то тяло. За те­зи раз­ли­ки ще го­во­рим ут­ре и ще по­со­чим ос­нов­ни­те от­ли­чи­тел­ни беле­зи на три­те ви­да посвещение, ко­ито са въз­ник­на­ли в хо­да на сле­дат­лан­т­с­ка­та епоха, как­то и зна­че­ни­ето на са­мо­то пос­ве­ще­ние за ево­лю­ци­ята на човечеството. Тогава за нас ще ста­нат съ­вър­ше­но яс­ни и оне­зи час­ти от Евангелието на Йоан, ко­ито все още не сме обсъждали.