Не е ли крайно време навлизането на човека в нови области да престане да бъде символ на гибел и разруха сред природата

Снабдихме се с лодка. Малка рибарска лодка-сеферка. По ленивата река правехме непрекъснато разходки нагоре-надолу. И самочувствието ни порасна до небето. Решихме да превърнем непретенциозната лодка в нещо по-особено и да й прикачим гръмкото име яхта. Най-напред се снабдихме с мачта от една стара турска лодка. След това купихме обикновен син док и ушихме платно. Получи се нещо дори извън нашите очаквания. Лодката сякаш промени самочувствието си, когато на носа й щръкна високата мачта и синьото платно заплющя на вятъра. Тя грациозно затанцува на място, след това се устреми напред и опъна до скъсване въжетата, с които беше привързана. Възторгът ни нямаше предел. Сега морските простори ставаха наши.

Предварително трябва да кажа, че при мен живееше един научен работник. С какво се занимаваше, ще разберете по-късно. Впечатление у него правеше готовността му да се заеме с всякаква, дори и най-невероятна работа. Раснал като дете край морето, напуснал го за много десетилетия, той беше твърдо уверен, че щом се появи на брега му, и то ще започне да мърка като котка и да се гали в нозете му.

Представете си сега какъв екипаж имаше нашата лодка като се знае, че от командуване на платна разбирахме толкова, колкото от управляване на стратостат.

Започнахме усилени учебни крайцерувания по реката, из залива пред устието. Многократно се забивахме в крайречния камъш, няколко пъти едва не се сблъскахме с рибарските кораби и само благодарение ловкостта на техните кърмчии се отървавахме с малко вода в лодката и водопад от ругатни над главите. Така или иначе добихме някаква сръчност да «улавяме» вятъра и започнахме да излизаме извън залива, при тихо време, разбира се. Галещият ветрец взимаше внимателно платното, издуваше го колкото да зашуми водата край бордовете, а на нас ми се струваше, че летим с огромна скорост.

Окуражени, непрекъснато увеличавахме радиуса на плаванията си. Така един ден се озовахме чак около Маслен нос. Ученият мъж пускаше мрежи от различни калибри да се влачат след лодката, като караше с това да губим ход, след това ги вадеше и си приготвяхме храна. В мрежата нямаше никаква риба, а само някаква пихтиеста маса, съставена от множество планктонни организми. Съдържанието се изсипваше в стъклена банка, посоляваше се съвсем слабо, защото приятелят ми беше диетик, и след половин час започвахме да мажем този крем на парчета сух хляб. По този начин се подготвяхме за бъдещата световна кухня. Според приятеля ми след някоя и друга петилетка всички подводници, атомни и от стар тип, ще се преустроят за лов на планктон. На носа им ще се направи отвор, през който ще влиза океанската вода, в специални мрежи всички живи организми ще се задържат, а отзад ще изтича водата. Екстрахираната по този начин суровина веднага ще минава в консервния отдел на подводницата, където ще се затваря в кутии. По този начин на човечеството ще се осигури в нескончаеми количества питателна храна.

И аз нямам нищо против това, само дано тия консерви не се приготвят по нашата рецепта.

Понякога пускахме котвата си, направена от тежък камък, и като обърнеше нос срещу вълните, лодката заставаше неподвижно със свалено платно, леко поклащана от вълните. Тогава вземахме маските и шнорхелите и започвахме подводни търсения. Моят приятел беше забележителен плувец. Смятам, че се е научил да плува не от практика, а от самовнушение. Той развиваше упорито някаква теория, че човек трябва да се чувствува във водата като на сушата и да се научи да се храни като китовете само с планктонни организми. Като застанеше на кърмата и протегнеше тънкото си кокалесто тяло, той ми заприличваше на Дон Кихот, след това се навеждаше напред и изчезваше в синкавата бездна. Като се погубеше под водата достатъчно време, за да ме накара да се разтревожа за здравината на дробовете му, той се подаваше ненадейно и като изпръхтяваше като кон, подаваше парче от амфора. Изглежда, на това място беше потънал античен кораб с товар от такива съдове, но скалистото дъно и прибоят бяха натрошили всичко. Въпреки упоритите ни спускания, не можахме да извадим цял съд, а само разнородни фрагменти. Държейки в ръце гърло от амфора, ние мислено продължавахме изящните й линии и си представяхме целия съд. След това пътувахме с древните аргонавти, минавахме край тия брегове и стигахме до устието на Днепър и до Крим…

Веднаж, когато бяхме закотвили лодката и ловяхме попчета, между нас и скалите на брега се показа за миг глава и се скри. Илюзията за човешка глава беше пълна, но ние знаехме, че това е тюлен. Въдиците останаха привързани към лодката и въпреки упоритите почуквания на попчетата, никой не им обръщаше внимание. Без да мърдаме, с поглед си разпределихме участъците за наблюдение. Минаха почти десет минути. Мислех си, че тюленът е отплувал към скалите, когато той изплува само на два метра пред носа на лодката с леко пръхтене. Кръглата му лъскава глава много напомняше плешивото теме на един наш познат, големите му очи гледаха право в нас и в тях не се виждаше никакъв страх, само любопитство, граничещо с любознателност. Сякаш му се искаше да дойде при нас и да ни пипне. Може пък да беше някой скучаещ самотник, който търси компания. Около ноздрите и по муцуната имаше дълги мустаци, от които се стичаше на разноцветни капки вода. Чувствувах, че ще ми спре сърцето, ако стоя още секунда неподвижно, когато тюленът се потопи под водата и заплува не по-дълбоко от два-три метра. През прозрачната вода той се виждаше съвсем ясно и ми заприлича на торпила, пусната срещу нашата лодка. Защото той се устреми право към лодката, мина под нея и на десетина метра зад кърмата отново се подаде. Сега съвсем определено ми заприлича на нашия плешив познат и се засмях гласно. Изненадано от гласа ми, животното се подаде почти до половината от водата и издаде звук. приличен на «хо-ох», след което изчезна от погледа ни и повече не го видяхме…

Реакцията от тази среща беше така бурна, че едва не обърнахме лодката.

Няколко дни след това се отправихме на най-дългото си пътешествие.

Трябваше на отиване и на връщане да изминем повече от осемдесет километра и на два пъти да заобиколим Маслен нос. Това за нас беше разстояние, едва ли не равно на обиколката на земята по екватора.

На отиване действително пътуването беше удоволствие, но на връщане ни хвана страхотна буря.

Тия на сушата, които знаели, че сме в морето, почнали да съчиняват писма, в които със заобикалки съобщават на нашите близки за безславната ни гибел. Че са имали право да пишат така и да се добие представа за вълнението тази нощ, трябва да се знае, че докато се носехме загубени сред водните хълмове, един голям гръцки кораб е бил пречупен на две от огромните вълни.

След тая случка, когато ни видяха живи и здрави, рибарите от реката въздъхнаха облекчено и ни кръстиха «лудите със синьото платно».

Сигурен съм, че тия самотни и сурови хора са били сериозно разтревожени заради нас, но се държаха премного снизходително и ни направиха само един лек упрек, от който разбрахме, че такива кръгли профани в платноходството могат да «окрякат» при тая буря благодарение само на някакъв сляп късмет, който ни бе споходил.

От една страна, изпитвахме известно стеснение и неудобство, но от друга, бяхме горди, че въпреки всичко преодоляхме стихията. Макар че тази си гордост пазехме само за нас, смятахме, че имаме основание за това.
НЕОБИКНОВЕН ЖИВОТ

Кой не е копал дупки в пясъка край морето? Това е най-сериозното занимание както на едва държащите се на краката си малчугани, така и на смутените влюбени, които, опрели глави, преплитат пръсти в ронещия се пясък на непрекъснато увеличаващата се локвичка между тях, като се чудят как да я прескочат. Със същото се занимават разни самозвани философи и скептично настроени старци, като по този начин се мъчат да стимулират мозъка си и да изцедят от него някоя забравена формула или закон, на който едновременно да се подчиняват както полюшкващото се море, така и пулсиращите човешки сърца.

Тия разнородни по възрасти и интереси хора едва ли подозират какви масови екзекуции извършват, ровейки така невинно във водата на плитките ямички. Това не подозирах и аз, докато не дойде същият приятел, с когото правихме пътешествието с лодката. Той носеше неугледно зелено боядисано сандъче, което хармонираше с неговата фигура в няколко аспекта. Колкото приличаше на художник, точно толкова приличаше и на амбулантен търговец на шоколадчета и разхладителен ментолов дропс и пак толкова приличаше на вдетенен чудак, когато го видите на работа.

Сандъчето му беше заредено със стъклени шишета от различни калибри. По най-примитивен начин една летва отделяше от стъкларията една малка войнишка лопатка образец «Балканска война». Различни пък нескопосни приспособления от пирони, дъсчици и ластици крепяха термометри, епруветки с реактивни една алуминиева тавичка, много пригодна за пържене на мекици.

Целият този разновиден инвентар трябваше да извади на бял свят някакви организми, за чието съществувание науката беше узнала сравнително скоро, да пролее светлина върху техния вид, размери, начин на съществувание и върху… произхода на континентите.

За всичко това трябваше да се изкопае една дупка в пясъка. Когато в нея се събереше достатъчно вода, влизаше в действие алуминиевата тавичка. С нейна помощ водата се изгребваше и се цедеше през мрежичка с много ситни отвори. Щом решеше, че е прецедил достатъчно вода, приятелят ми изсипваше съдържанието на мрежичката в шише и както е седнал на пясъка, вадеше от джеба си миниатюрна лупа. Вдигайки глава срещу слънцето, той започваше съсредоточено да се взира в бистрата и нищо не съдържаща на пръв поглед вода. След няколко минути лицето му посърваше в тон с настървение се хвърляше да копае нови дупки. Коленичил, забил рошава глава надолу, топ гребеше ситния пясък с тавичката и по изпитаната кучешка система го запращаше далеч назад между краката си. След това пак сядаше и дълго се взираше в неподвижната течност. След няколко такива операции тон засипваше цял, сякаш на дъното на стъклото му лежеше най-прозрачният диамант на земята.

Любопитствувах и аз да видя тия чудесии и той ми ги слагаше под малкия микроскоп, който вадеше от раницата. Виждах доста от тия същества и всяко може да се оприличи на нещо по-едро: Едни приличаха на раци, други на стоножки, трети на скелети от риба, само че всички много умалени. А той продължаваше да търси и да копае ненаситно по пясъка. Може би искаше да намери съвършено умален прототип на крокодил?

Какво съществувание водеха тия миниатюрни животни във вечния мрак на подземните води? Как се изхитряват да остават живи сред непрекъснато движещия се и падащ пясък? И какъв изобщо смисъл има в тяхното съществувание. Дори такъв учен мъж, като моя приятел, не можа да ми отговори убедително. Може би по-късно ще се намери мястото им в икономиката на природата и дори в човешката икономика. Тогава вече съществуванието им ще се осмисли. Но учените-откриватели никога не чакат здравият смисъл да изиска нещо. Те откриват новото, потъват в него, работят къртовски. Благодарение на техния труд може всичко да се разкрие и уточни, но може те да останат само пионери, повдигнали повече или по-малко завесата на новото. Това не е само удовлетворително, това е блестящо, един жалон, който ще насочи идващите по правия път.

През юли, август, че и септември крайморските пясъци и дюни ни се струват мъртви. Те са сипкави, сухи и ронливи и сякаш попиват като сюнгери слънчевите лъчи, съприкосновението на топлия влажен въздух с нажежения пясък се ражда тежка мараня, а краката изгарят като стъпили на живи въглени. По това време тук не е прието да се ходи далеч от разхлаждащите брегове на морето или на реката. По ронливите пясъци, през бодливите драки и по изсъхналите и мъртви малки поляни може да видите през това знойно време само човек, обхванат от някаква натрапничава мисъл или пък слънчасал.

Облян в пот, дълго вървях по дюните и постепенно все по-настойчиво ставаше желанието ми да се спусна край реката под сянката на обраслите в диви лози и бръшлян дървета. Предприетата разходка вече ми се струваше непреодолимо трудна и когато везните на размекнатата ми воля клоняха към сянката на крайречните дървета, видях това, заради което бях дошъл.

По гладкия пясък се очертаваше неясна следа. Формата на отделните стъпки беше съвсем неразличима, само броеницата от трапчинките на стъпалата говореше, че оттук е минала жаба. На всекиго би се сторило невероятно по горещия и сух пясък да може да просъществува, макар и един ден само, жаба. Пък и цял ден да търсите, няма да откриете каквато и да е жаба. Само нощно време, и то откъм реката, се донася тяхната хорова песен. Това е доминиращ шум, който покрива всичко. Отделните жабешки гласове се сливат в остър, вибриращ звук, който звъни в ушите. Над тая звукова пелена, увила реката и блатата, от време на време се откъсва силният, пукащ вик на дървесницата.

Това е край реката. А по пясъците?

Тук живее една не много едра жаба със сивожълтеникав гръб на черни петна. Може да я намерите около дюните, ако тръгнете с фенер нощно време. Удаде ли ви се пък да я уловите, ще откриете, че от съприкосновението с жабешкото тяло по ръцете ви е останала миризма на чесън. Оттук и жабата носи името си — чесновница.

През деня от жабата остават само клинообразните следи, които се прекъсват внезапно, като че животното е хвръкнало или потънало в пясъците. Истината е точно такава. Жабата действително е «потънала», и то не на сантиметър или два, а на шестдесет, дори осемдесет сантиметра. Щом вечерният здрач припадне и се позахлади, чесновницата излиза от скривалището си и започва активен живот. Цяла нощ обикаля и търси храна: червеи, охлюви и главно изстинали и бавноподвижни скакалци. На утрото започва нейното потапяне в пясъците. От долната вътрешна страна на задните си лапички чесновницата има по една твърда рогова брадавица, която й служи за копаене. Застанала на едно място, жабата започва един своеобразен танец, напомнящ много на туиста. Тя се върти на едно място вляво и вдясно, а под краката й излизат купчинки пясък. Тези еднообразни движения изместват доста бързо необходимите количества пясък и жабата потъва все по-надълбоко. Докато е покрита с тънък слой, движението й отдолу се долавя, след това всичко се успокоява. В това време живият земен снаряд продължава да слиза все по-дълбоко, докато стигне влажните и при най-голяма жега пластове пясък.