Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год

IV.8. Цената на НАТО

Съгласно RAND, разходите по разширяването на НАТО трябваше да бъдат между 10 и 110 млрд. дол. за 10-15 години, съгласно CBO - между 21 и 126 млрд. дол. за 10-15 години, а съгласно DoD - между 27 и 35 млрд. дол. за 13 години. Всяко проучване определи различен процент от разходите, които ще се поемат от новоприетите страни-членки.

CBO и RAND бяха направили изчисленията си при 4 нови членки - Полша, Унгария, Чехия и Словакия, докато DoD бе засекретило броя им. Предполага се, че това са Полша, Унгария и Чехия, получили покана за членство в Мадрид през юли 1997 г., където именно САЩ наложиха твърдо това свое решение.

За улеснение, в изчисленията приемаме еднакъв усреднен срок от 13 години за всички проучвания, т.е. до 2010 г. И за трите анализа ще се спрем на най-вероятната опция, която не предвижда разполагане на въоръжени сили на НАТО върху територията на новоприетите държави. Основните разходи при нея са за укрепване на отбранителните способности и бойната готовност на новите членки (те трябва да поемат главната грижа за защита на своите граници), за модернизиране на въоръженията и въздушната им отбрана (напр. за да могат да разпознават своите и чуждите самолети), за подобряване на тяхната оперативна съвместимост с НАТО, на тяхната логистика, пътища, пристанища, жп линии и на състоянието на системата им C³I (командване-контрол-комуникации-разузнаване). Паралелно с това новите членки на НАТО ще се ангажират със заделяне на сухопътни войски и ВВС за участие в широк спектър акции - от операции за поддържане на мира и регулиране на кризи, до оказване на пряка военна помощ на новоприетите държави в случай на остра нужда. Това означава разходи, свързани с усъвършенстване и строителство на бази, летища, складове за боеприпаси и горива на територията на новите членки, както и за провеждане на мащабни съвместни учения.

Съществените различия в посочените от RAND, CBO и DoD разходи се определят от мащаба на очакваните структурни и финансови усилия - напр. каква степен на модернизация се предвижда, какви комуникации ще се изграждат, колко и какви части ще бъдат ангажирани, колко и какви самолети, бронетехника, артилерия ще бъдат заделени или закупени.
Таб. IV.2. Цената на разширяването на НАТО.

Логично е да се приеме, че разходите на България няма да са по-малки от усреднените разходи за една държава, пресметнати според тези проучвания. Дори да не се абсолютизират въпросните количествени оценки, от тях могат да се направят смислени качествени изводи. Нека припомним също така, че от близо 4 години няколко пъти съм привеждал в пресата данни от собствените изчисления, съгласно които “цената” на българското членство в НАТО възлиза на 4-6 млрд. долара за период от 10-15 години[66]. Това по логиката на приетите условия означава между 300-460 млн. долара годишно – данни, напълно съизмерими с тези на Пентагона. А понеже Военното министерство на САЩ чертае стратегията на разширяването на НАТО, неговите прогнози би трябвало да са най-точни.

Неимоверно големите суми, приведени и в трите проучвания, стреснаха лидерите на НАТО, защото можеха да повлияят доста негативно на процеса на ратификация на протоколите за приемане на новите членки. НАТО разсече гордиевия възел, като омаловажи тези три авторитетни анализа и постанови, че разширяването ще излезе буквално без пари - около 1,5 милиарда долара за повече от 10 години. Това бе политическа декларация, но цитираните проучвания са до голяма степен обективни и не обслужват така откровено голямата политика.

При цялата условност на приведеното дотук е ясно, че за България, чийто отбранителен бюджет е 270-300 млн. долара, подобни суми са пряко силите ù. Освен това, с всеки изминат месец дори сред най-разгорещените привърженици на приемането на България в НАТО връх взема песимизъмът. Сигналите, които се излъчват от Брюксел към София намекват едно и също – “рано ви е”. И за да не бъде съвсем преждевременна надеждата за членство в НАТО, България трябва да предложи насреща много сериозни аргументи като свои стратегически предимства, та да накара страните от НАТО да променят рязко намеренията си, да я припознаят и да се решат на допълнителни разходи, с които да заплатят голяма част от цената на нашето членство в НАТО.

Какви да бъдат тези аргументи, има ли такива (без загуба на достойнство, суверенитет и идентичност) - това може да се каже само от държавници с визия и мъжество. И то - след като са се опрели на интелектуалния потенциал на българските учени и експерти в системата за национална сигурност.

Иначе е тревожно, че НАТО засега предлага на България не Партньорство за мир, а Партньорство за война. Това ни превръща в съ-Участник, в коридор, в писта за изтребители, летящи срещу опърничав съсед.

Членството в НАТО винаги има индивидуални особености, които са въпрос на (нелеко) договаряне. При следващ етап на разширяване на НАТО обаче, всеки, който бъде приет трябва да е готов да се подчини на писани без него и не тъкмо в негов интерес правила, норми и принципи. Но НАТО не е просто сбор от тези правила, норми и принципи. НАТО е нещо много повече: общо пространство от общи интереси и донякъде - от общи ценности, които съдържат в себе си целесъобразност, стояща далеч над сухата буква на устава. Необходимостта от гъвкавост и адаптивност не се интересува чак толкова как се съгласуват с Вашингтонския договор от 1949 г. някои условности и детайли. НАТО няма да бъде НАТО - без самочувствието, убеждението, вярата, че е лидер в борбата за демокрация, за отстояване на принципите на западното общество и че лидер на този лидер са САЩ.

А на нас е нужно спокойствие. Докога реакциите ни ще са първосигнални? Наистина, в плановете на САЩ (и НАТО) има смущаващи моменти. Но колкото болезнена да е идеята за разполагане на наша територия на чужди войски и ядрено оръжие, паниката е излишна. Особено що се отнася до ядреното оръжие -само безумци биха подкрепили подобна идея, защото тя е вън от времето и вън от пространството, няма да се приеме от народа и ще донесе на адептите ù фатални морални щети.

Възнасянето на НАТО в култ или пророчествата за бедите, които Алиансът ще ни донесе, са активни мероприятия за осъществяване на политически цели. Членството в НАТО не може да предхожда, да бъде причина, а само евентуално следствие от развитието на нашата страна, от процесите ù на демократизация, от промените в европейската архитектура за сигурност.

Време за губене, за хамлетовски страсти “To NATO or not to NATO” (да бъдем или не в НАТО) днес няма. Това е проблем, който може да разпилее отново огромна енергия, да отблъсне немалко хора, които ги боли за родината, да раздуха въглените на острата поляризация. Допускат се грешки, големи грешки, дори престъпни грешки (Косово е такава грешка; и поука за нас, че могат да се подкрепят ценности, но не и бомби, разрушаващи тези ценности!), но нито една опция не бива да се затваря, голото отричане е също идеологизация. Дебатът не е за и против НАТО, а за националните интереси и против това, което ги нарушава.

Задачите пред страната ни са няколко:

- Присъединяване на България към интегрираща се Европа;

- Преодоляване на духовната и материална мизерия, в която затъва обществото;

- Изправяне на гръбнака на националното достойнство и самочувствие;

- Връщане на доверието към демокрацията, като начин на управление, политическа култура и гражданска активност.

Всичко, което спомага за решаването на тези задачи е в съзвучие с националните интереси. Останалото ни отрежда съдбата даже не на опитни мишки, а на сиренцето в капана. Което в края на краищата винаги бива изяждано.

Българското общество бе карано години наред да се раздира от спорове за и против НАТО. Алиансът бе противопоставен до такава неразумна степен на Русия, че да се смята за добър вкус черно-бялото мислене “или НАТО, или Русия”, вместо много по-разумното “и НАТО, и Русия”.

Големи обществени интереси у нас се идентифицират и чрез отношението си към НАТО и Русия. То е силно поляризирано и повтаря старото ни деление на фили и фоби. Силите на промяната (всъщност – на радикалната промяна) се идентифицират с НАТО, силите на статуквото (по-скоро - на постепенната промяна) се идентифицират с Русия. Има известно разчупване, но то е по върховете на левия елит. Иначе и двата лагера все така се изживяват като затворени общности, с поведение на малцинства и сплотеност на диаспори.

В годините след 1989-а е налице тенденция на сравнително охлаждане към Русия (отчасти поради разочарование от процесите там и от отношението ù към България). Тази тенденция се влияе слабо от управляващото мнозинство. Факт е наличието на твърдо русофилско ядро, което понякога е склонно да мисли повече за интересите на Русия, отколкото за националните ни интереси.

Отношението към НАТО е на приливи и отливи, с леко покачване, с преодоляване на крайно негативните нагласи и насаждания образ на врага То следва характера на управлението и затова сме свидетели на скокове от 20-30 процента в одобрението или отхвърлянето, които съвпадат със смяната на управляващата партия и в голяма степен се обясняват със склонността на българина да казва не това, което мисли, а това, което властта иска да чуе от него. Подобно поведение е резултат от горчивия му опит – властта у нас твърде често е била арогантна и нетърпима към различните от нейното мнения.

Някои стереотипи са удивително живи. Те са току под повърхността и едва-едва са хванали корица. Разчоплиш ли ги (войната в Косово) – кървят.

По пътя към Европа България разполага с безценен стратегически плюс - отношенията с Русия. България запази много добри отношения с Русия и независимо от конюнктурното поведение на част от водещите политици, тя не страда от антируски страхове и фобии. Пред България има огромен шанс - с прагматизъм, разумно, използвайки своите шансове, дадености и плюсове да построи напълно приятелски и делови, взаимоизгодни и открити отношения с Русия. Още през 1994 г. писах, че България може да бъде мост между Русия и Запада, да спомага за преодоляването на изолацията на Русия, да променя отношението към нея, да обяснява, че “Русия” не е неприлична дума, да посредничи в предаването и превеждането на посланията между мислещия с шаблони Запад и потисканата от подозрения и мнителност Русия, да приближава Русия към Европа. България е най-подходяща за адвокат на Русия в процеса на разширяване на европейските структури – процес, в който Русия си няма никого и всеки, за да се покаже по-католик и от папата, гледа да я обиди, да я унижи. Този избор е печелившият, защото прехвърля стремето на отишлия си век и води към новото хилядолетие, но за него се иска мъжество. Въпреки настъпилото охлаждане между двете държави, още не е късно тази инвестиция да бъде умно и разумно направена. Тя е с голям процент на възвръщаемост и не противоречи на интеграцията в европейските структури.

Естествено, България е суверенна държава. Тя има право сама да чертае външнополитическия си курс, точно така както има задължението сама да изстрадва последствията от него. Русия ще мине някак без България, но България няма да спечели, ако тръгне към конфронтация с Русия. Такава е нашата орис. Сурова реалност е, че икономиката, армията, отбранителната ни индустрия са твърде зависими от Русия, за да си позволим да игнорираме позицията ù. Няма реална възможност в обозримо бъдеще да преминем изцяло на западно въоръжение, защото: 1. България не разполага с необходимите за целта милиарди долари; 2. Нашият ВПК не може да се преустрои в тази насока без сътресения за цялата икономика; 3. Това би означавало да зачеркнем десетилетия на натрупани навици, традиции, професионални качества; 4. Връзката между въоръжението в армията и произвежданото от ВПК е пряка; 5. Наивно е да се смята, че ще пробием лесно на нови, натовски пазари, ала е сигурно, че ще загубим старите, откъдето малко или много, но още дълго “ще капе” и за нас; 6. Има опасност да изложим страната си на ненужни геополитически рискове, да я превърнем в ново поле за конфронтация между САЩ и Русия.

Паралелно със засилване на отношенията с НАТО е нужно внимателно, с опазване на националните интереси, коопериране на военните ни заводи и институти с партньори от ОНД (Русия, Украйна, Беларус) и Централна Европа (Чехия, Словакия, Унгария) - напр. по формулата за “бартер”: от тях лицензи и ноу-хау за модернизация на нашите танкове Т-72, самолети МиГ-21 и МиГ-23, ракетна артилерия, от нас дялове в съвместни предприятия с перспективи за общи пазарни пробиви. През 1993 г. в доклад за Северноатлантическата асамблея (Парламентарната асамблея на НАТО) предлагах наш, източноевропейски вариант на плана “Каскад”. Тогава тази идея звучеше еретично, после обстоятелствата и острата нужда я направиха реалност - Русия ни подари 100 танка Т-72 и 100 БМП. Такива решения България трябваше да търси не само с Русия, а и с други страни от ОНД, имащи същите проблеми с унищожаването на техниката. За жалост подаръкът на Русия даде много повече поводи за спекулации и обиди, отколкото реално изигра роля за укрепване на българската национална сигурност.

Русия винаги е имала съществени интереси на Балканите. Тя ще продължи да ги отстоява и, ако се наложи, да ги налага с настойчивост и енергия. Само слепците могат да игнорират този факт. И да предлагат себи си в ущърб на националните интереси. Ние не можем да допуснем глупаво или високомерно да обтегнем до край отношенията с Русия. Защото е очевидно, че Русия ще реагира негативно на нашите стремежи към НАТО. Ако бъдем приети в Алианса, съюзните гаранции биха били сериозна компенсация за ущърба в диалога с Русия. А и Русия има свой стратегически разговор с НАТО и това ще спомогне много от проблемите ни да бъдат урегулирани. Но кой ще очертае перспективите пред България, ако тя се окаже пред затръшнатата врата на НАТО, а зад гърба ù са вече изгорените мостове с Русия ?

Големите държави хвърлят огромни усилия за влияние, присъствие, добро отношение. В ход влизат натиск, лобиране, финансови инжекции, дейност на спецслужбите. Докато русофилството на нашия народ - за добро или лошо е исторически факт. Днес то на Русия ù излиза даром. Далеч по-прагматично би било тя да си плати за него. Изразът е грубичък, но същината му е България да печели от русофилството си, вместо неразумни “държавници” арогантно да го разплискват или пилеят ей-така - дарявайки го за потупване по рамото. Вярно, кабинетът на Костов е антируски, но и Русия десетилетие ни третира, както не третира и враговете си. Това навярно е цената на геостратегическите игри, в които България обективно не може да участва. Но то е и цената на махалото, залитнало в срамна крайност (хули, апели за съдене на Русия) и на “щастието” вече 10 години България да се управлява от политици, които изтощават силиците ù с конфронтация по проблемите на националната сигурност.

Най-скъпо продава своите стратегически достойнства тази държава, която знае най-точно цената си. Нищо по-лесно от това - да заживееш в свят, така отдалечен от реалността, че да стане измислен. Като европейска държава, България трябва да държи на отношенията си с Русия и да ги опазва от разрив. За тази цел отдавна са измислени ефективни процедури и институции:

- Последователно, открито и равнопоставено сътрудничество и партньорство;

- Съвместни комитети, комисии и сесии за регулиране на възникнали проблеми, за преодоляване на недоверието и подозренията.

- Редовни политически консултации за координиране на позициите;

- Равноправни - както за Запада – икономически и политически условия за руски инвестиции у нас;

- Цивилизовано отношение към руските исторически и културни паметници;

- Отказ от инспириране в държавните медии и в медиите, задкулисно дирижирани от властта, на антируски кампании;

- Взаимодействие в борбата с организираната престъпност, незаконния трафик на оръжие, наркотици и ядрени материали;

- Надеждни гаранции от наша страна, че никакви международни ангажименти на България няма да бъдат насочени срещу интересите и сигурността на Русия (това означава, ако е нужно - отказ от разполагане у нас в мирно време на чужди войски и ядрено оръжие);

- Уважителен тон към външнополитическите позиции на Русия и максимално въздържане от негативни оценки по вътрешнополитически действия на Русия (ако не засягат пряко нашите национални интереси);

- Подкрепа (при същото условие) за усилията на Русия, да съхрани респекта към себе си като към Велика сила и др.

Да смятаме, че България може да си позволи напълно независима външна политика е наивност. Пространството ни за маневриране е твърде стеснено. За България въпросът все по-често е не "дали", а "как". Не дали ще протече даден процес, а как той ще протече. Не дали ще бъде взето едно решение, а какви характерни особености ще съдържа то. Ако имаме шанс, той е в нюансите, в детайлите, там, където е възможен избор, където все още имаме право да правим национално отговорна политика - останалото е наложена отвън воля. В генералното, във фундаменталното - там нещата се предрешават и решават от големите.

Ние трябва така да разиграем картите си, че да не допуснем на 100 процента това - дали България да членува в НАТО или да не членува, да се реши извън нас. Длъжни сме да се стремим с максимални усилия да попадаме колкото се може по-малко в контекста на дебата Русия-НАТО, да не ставаме фикция, функция, следствие на него. Макар че Русия така хладнокръвно продължава да не смята за актуално членството ни в НАТО и не привежда публично аргументи на несъгласие с него, все пак се забелязва несъвместимост между възгледите на Русия и НАТО за България и нейното членство в Алианса. За Русия максимумът на отстъпките е: България да влезе в НАТО, но НАТО да не влезе в България. За НАТО минимумът на отстъпките е: НАТО да влезе в България, а България да не влезе в НАТО.

Истината не е нито в единия край на спектъра - пълно политическо обвързване с НАТО, без да се държи сметка за последствията от него за нашата икономика; нито в другия край на спектъра - пълно икономическо обвързване с Русия, без да се държи сметка за последствията от него за нашата политика. Дано намерим мъдрост и инстинкт за самосъхранение, та да проумеем, че еволюцията на НАТО и Русия може да протече не само без нас, но и въпреки нас. Всъщност, главната ни стратегическа цел е еднозначно определена - когато някой ден пътищата на НАТО и Русия се пресекат и те интегрират усилията си, все още да има държава България и тя да се окаже именно в там - в зоната на пресечната точка. Защото това ще бъде зона не само с повишена, но и без съмнение - с гарантирана сигурност. Ала нека го кажем отново - тази зона ще бъде не балканска и евроазиатска, а европейска зона. България е европейска страна и това не бива да бъде забравяно при никакви обстоятелства, при никаква цена. Завръщането на България в Европа, разбирано като приобщаване към европейските структури, процеси, жизнен стандарт, радости, тревоги и идеали е ключова цел за нашето общество, за смисъла и съдържанието на прехода ни към демокрация.

Дочува се възглас: България излезе най-сетне на световната магистрала! Ала на тази магистрала има 4 типа държави. Първите успяват да тръгнат напред - към високо технологичното информационно общество. Вторите, без да се усетят, крачат в обратната посока - към миналото. Третите с години махат напразно с ръка - някой да ги вземе на автостоп. Само че другите профучават край тях с голяма скорост и даже не си правят труда да ги забележат. Най-жалки са четвъртите - обикновени магистрални труженички от най-древната професия. Дано един ден не се окаже, че такъв е бил нашият цивилизационен избор и ние отчаяни да се питаме тогава - кой изтика по този начин България на световната магистрала и натрупа добри комисионни от нейния черен труд?

Удивително безгрижни към превратностите на времето, ние клечим в днешния ден, втренчили сме се в миналото и вече дори не страдаме, когато поредните илюзии се рушат така леко, както са създадени. И като последица от всичкото това, сме на път да живеем с утехата: “Няма нищо страшно!” Горко на страна, за която този вопъл е най-сериозната гаранция за нейната национална сигурност.