"общотеоретични аспекти в чистото учение за правото на ханс келзен в контекста на кантовата рационалистка трактовка за естественото право като форма на метафизиката и съвременния правен позитивизъм"
Изтегляне 0.88 Mb.
|
| Както е широко известно, направлението на съвременния правен позитивизъм, предпоставено и разработвано главно от Ханс Келзен, се нарича “нормативизъм” заради подчертания интерес и огромо внимание, което австрийският мислител отделя на правната норма и функцията и на единствен автономен компонент на правния ред. Предмет на тази точка от изследването ще бъде не цялостното анализиране на концепцията на Келзен за правната норма, което само по себе си е една обемна и безкрайно амбициозна научна цел, неподхождаща на параметрите и формата на настоящия текст, а опит за качествено разбиращо вникване в някои не толкова популярни, но основни моменти от Келзеновата доктрина за правната норма. Преди това обаче считаме за нужно да запознаем читетеля с “носещите” главната конструкция на теорията за нормата положения, но не изилирано, а поставени в контекста на правния позитивизъм и някои от съвременните трактовки по проблема.
Забележителна е еволюцията, която понатието “норма” претърпява относно смисъла и значението си, за да се достигне накрая до нейния утвърден в най-ново време смисъл на правило, модел за човешко поведение, който при определени обстоятерства (юридически факт или, както се случва в болшинството от случаи - фактически състав) трябва да бъде следван от адресата си; в противен случай поведението на правния субект би било квалифицирано от действащия правен порядък като противоправно (в несъответствие с установените норми) и опосредствано от човешката воля ще се задейства охранителната функция на правото. Един от първите въпроси, когато се заговори за норми като социална категория въобще и правни в частност, неизбежно е защо хората в качеството им на единствени правни субекти (в българската правна доктрита Венелин Ганев застъпва и популяризира тази теза в противовес на станавището на Цеко Торбов) са длъжни да спазват установените правела за поведение. Този именно въпрос за източника на валидност на, първо, социалните и етични и по-късно на правните норми предпоставя необходимостта и критерия за едно от многобройните класификации на нормите – разделението им на категорични и хипотетични. Категорични са тези норми, които, подобно на Кантовия категорически императив, установяват модел за поведение, възприеман като добър сам по себе си. Следоватерно те не се нуждаят от валидизация “отвън” като компоненти на даден нормативен ред. Не такова е положението на хипотетичните норми, които, за да бъдат оценени като добри, трябва по необходимост да се поставят в отношиние с някаква произволно избрана цел. Характерът на тези именно отношения са критерия за подразделяне на категорията социални норми, обозначена вече като хипотетични на технически норми (Норберто Бобио говори за технически правила), при които отношенията са каузални и съотносими като причина към следствие, и правни норми, отличаващи се с нормативни зависимости помежду си. На споменатите нормативни зависимости и обусловеност на нормите от един и същ правен порядък подробно се спира Келзен в своето чисто учени за правото, отричаики напълно съдържателния и логически фактори като несъотносими към проблема за валидността. Валидността, възприемана от Келзен като специфично и единствено възможно духовно битие на правните норми, се разглежда преди всичко като проблем на формата на правилото за поведение. Затова според Келзен правната норма е хипотетична, защото нейната валидност не е функция на съдржанието и, а на формата. От друга страна, валидността не е равнозначна на ефиктивността на правната норма, представляваща простия факт на спазването на поведенческия модел от адресата или от съда. Това е така, защото Келзен от самата начало възприема като част от метода си (той последователно и праволинейно следва нормативния метод) абсолютното противопоставяне между “съществуващо” и ”дължимо”, което като последствие води до тезата, че “Sollen” в никакъв случаи не може да бъде предпоставяно от “Sien”. На слесващо място, валидността на правните норми не произлиза от някаква каузална зависимост между тях, както това е при техническите норми или правила. След като дадохме една своеобразна отрицателна дефиниция за валидност на правните норми, позовавайки са на това, кеото тя (валидността) със сигурност не е, може бе в интерес на научното изследване би било да се опитаме да кажем какво тя всъщност е с оглед чистото учение на Келзен, респ. правния позитивизъм. Валидността н правните норми категорично се възприма за юридическа характеристика на самите норми – задължително включени в даден действащ правопорядък, които не са изолирани една от друга, а се намират в отношение на нормативна зависимост. Келзен забелязва тази зависимост и съответност на правните норми от един и същи правен ред и поставя в трудовете си въпроса (отговорът на който представлява едно от най-големите постижения на Келзен в развитието на правното познание) дали една по-ниско стояща норма е валидна, защото съдържателно съответства на висшестояща (в краен случаи на основната норма) или защото незшестоящата норма е създадена по процедура, закрепена от нормата, принадлежаща към по-висш порядък. Като отгомор Келзен обособява статичен и динамичен правен ред. При статичния правен ред по законите на т. нар. формален критерий за статично съотвествие стоящата по-високо правна норма определя съдържателно стоящата но-ниско такава, като това не е в прогиворечие с принципа, че валидността е безотносителна към съдържанието на нормата (и тук съдържанието само по себе си не е основание за валидност). Аналогично, при динамичния правен ред според формалния критерий за динамично съответствие долостоящата правна норма черпи валидността си от процедурата на своето установяване, от самия начин на институционализиране на закрепеното в нея правило за поведение. Направеното от Келзен разграничение позволява да се направи разлика между нищожност и унищожаемост на нормативните актове. При неспазване на формалния критерий за динамично несъответсвие или т. нар сериозни пороци във формата се говори с основание за нищожност, защото преди всичко се наблюдава липса на правосъздаваща воля. В обратния случай става дума за унищожаемост. Обосновавайки теорията си за валидността на нормите, Келзен неизбежно стига до една безсъдържатална априорна логическа конструкция (“Sollen”), която да грантира единството на правния ред. Тази конструкция Келзен нарича основна норма (Grundnorm), докато Харт говори за норма на признание (rule of recognition). Според последния при преценката на валидността на която и да е норма, юристът не толкова установява експлицитно, колкото мълчаливо предпоставя правилото за признание, чието съществуване и съдържание е фактически въпрос. Концепцията на Харт за валидността като емпиричен факт е подкрепена и от Рос, но противоречи на Келзеновото чисто учение за правото, стрикто следващо резултатната методология на Кант. От казаното дотук може да се заключи, че знанието ни за основната норма на Келзен се свежда до две твърдения. Първо, тя може да бъде определена само формално, защото не е нито факт, нито ценност, а норма, придаваща валидност на друга норма, и, второ, тя не може да се определи съдържателно – нито a priori поради Кантовата забрана да се постига съдържание извън опита, който винаги е a posteriori, нито a posteriori (чрез опита), тъй като в този случай изследването изначално би се насочило към предмет, стоящ извън предметните параметри на правната наука. Така че нормата, стояща на върха на очертаната вече пирамида на правния ред, е явление на границата между правното и извънправното, защото тя представлява правен проблем единствено доколкото придава валидност на следващото нормативно ниво и така централизира цялата пирамида. Изяснен като нормативен ред, правният ред обаче се отличава от всички останари нормативни редове, освен по спецификата на своя предмет, най-вече по структурата си, не по функции. По отношение на сруктурата си правният ред се дефинира като относително централизиран спонтанен нормативен ред, чиито компоненти, въпреки привдното си разнообразие, могат да се сведат до правни норми и нормативни зависимости между тях. Последно изложената теза се нуждае от две – най-малко, уточнения. На първо място, правният ред, от съвременна гледна точка, се разбира като един спонтанен ред, защото той може и притежава степен на сложност, надминаваща възможностите за едновременно осмисляне и контрол от единен център на власт. Прибавени към това степента му на абстрактност, гарантираща относителна устоичивост и предвидимост, както и общата цел за постигане на единство чрез вертикалната нормативна зависимост, предпоставят основните тези на позитивистичното разбиране (споделено от Келзен), че правото е “създадено” и че то няма други основания освен самото право. Съгласявайки се с това, мнозина автори – позитивисти са склонни “по дефинеция” да приемат, че правото е екзогенен нормативен ред, но погледнато “отблизо” посочените теоретични конструкции не противоречат на идеята за ендогенно или спонтанно възникване на правния ред. В подкрепа на изложената теза е обстоятелството, че правният ред не е съзаден или контролиран от един волеви център (в противовес на теорията, легитимираща нездрав етатизам) и принципната децентрализация на правораздаването е потвърждение за възможността за вписването на правото като спонтанен ред в съвременната правнопозитивистка доктрина. По отношение на компонентите на правония ред, неизбежно трябва да се отбележи, че правото е съвкупност от компоненти - правните норми в цялото им многообразие, включващо и онези дадености, наричани най-често правни принципи, които могат да се свдат до правни норми. В тази връзка можем да отбележим ревизираните теории на Венелин Ганев, кайто в структурата на “правното явление” – част от “правната действителност”, неоснователно включна юридическите факти, правните последици, обекта и субекта на првото, както и теорията на Дуоркин за правните принципи. Поставянето на проблема за компонентите на правния ред повдига и въпроса за обема на понятието правна норма. Чистото учение за правото на ханс Келзен разглежда всяко правило за поведение с юридически характер, независимо от кръга на неговите адресати, като правна норма. Обединеното понятие за правна норма е елемент от многократно декларирания и подробно изложен от Келзен монистичен подход, които не налага понятийно разграничение между общи и индивидуални правила, което не винаги е толкова лесно ( проблемите възникват при актовете на парламента и министерския съвет, които се определят като нормативни, без да съдържат предписания за неиндивидуализиран кръг от правни субекти; вътрешноведомствените актове, засягащи въпроса за неиндивидуализируемостта на предписанията; преходните и заключителни разпоредби на Конституцията на Република България, логично навеждащи на мисълта, че не винаги е налице нееднократност на задължението). Допълнително Келзен отрича възможността за научно значимо същностно разграничение между публично и частно право, както и дуализма между обективно и субективно право. Субективното право не е различно от обетивното – “субективното право – пише Келзен - е самото обективно право само доколкото то е насочено с установената от него санкция към един конкретен правен субект (дълг) или стои на разположение (правомощие) на субекта. За разлика от метода на римското частно право , което разглежда правото от гледището на частния интерес, чистото учение за правото на Келзен схваща целостта на правото, като всяко отделно явление се раззглежда в системна връзка с всички останали. Следователно “правото се превръща в свободен от всяко етико-политическо ценностно съждение и по възможност най-точен разбор на степенувания строеж на положителното право”. Важно уточнение е и тезата на Келзен за първичните и вторичните правни норми, свързана с теорията му за тълкуването. Предимствата на Келзеновата теза за правните норми, възприета до голяма степен и дообогатена, но в същия дух, от съвременната позитивистична доктрина могат да се последят в няколко посоки. Това разбиране позволява да се уточни храктера на част от актовете на съдилищата, т.е . признанието на възможността те да съдържат общи едностранно установени норми като например тълкувателните актове на Върховния касационен съд и върховния административен съд по отмяната на подзаконови нормативни актове и др. На следващо място предложената концепция теоретично обосновава реципирания от римското право частноправен принцип, че “договорът има силата на закон между страните”. На последно масто следва да се посочи изводът, че правният ред е подвижен по отношение на лицата. Това означава, че при конкретен правен спор, съдът взема под внимание всички компоненти на правния ред, включително и тези, които се отнасят само до страните на спора. От друга страна функциите на правния ред също не следва да бъдат пренебрегвани най-вече с оглед на спорното и нееднозначно определяне на справедливостта в правен контекст. Като основна функция на всеки правен порядък е избягването на конфликтите между правноустановените интереси на правните субекти. Тъй като това граничи с невъзможното, като комплементарна функция на правото като нормативен ред се посочва мирното решаване на неизбежните конфликти. По този начин справедливостта в качеството си на съдържателен идеал за правото се замества от концепцията за мира, предложена от Келзен, като формален и следователно от методологическа гледна точка единствено възможен идеал за правото. 2.4. Онтологична теория на правната наука. Доразвитие на Келзеновата концепция за правните норми. Любопитна особеност на онтологичният проблем, въпреки точно противоположното първоначална нагласа, е неговата простота. Той може да бъде изказан в три еднострични англосаксонски думи : “What is there?” или “това, което го има”. Всяка концепция за правото предполага по необходимост някаква идея за това що е право – материална реалност или идеална, духовна същност, материализирана чрез логическа конструкция; и още – за какъв вид реалност или същност става дума. Ако, както е в анализирания случай, приемем правото най-общо ката съвкупност от норми, трябва да се определи какво представляват нормите. В предишната точка от изследването ние се постарахме в общи линии да отговорим на този въпрос, но сега ще дообогатим представата си за тях, естествено във връзка с чистото учение за правото, като предложим и сравнително новото разграничение между две онтологии или две концепции за нормите. Те са предложени от Карлос Алхурон и Еухенио Булигин. Според първата, хилетичната (от гр. hylo – “отнасяща се до материята”) концепция, нормите са идеални същности. Нормите се схващат като прескрептивни значения, с които се изразява не мисълта, че нещо е, а че нещо трябва да бъде. Според втората, наречена еспресивна концепция, нормите на са смислови значения, а продукт на прескриптивната фенкция на езика. С други думи, те са заповди. Еухенио Булигин приписва на Ота Вайнбергер хилетичната, а на Ханс Келзен еспресивната концепция. Именно поддържаната експресивна концепция довежда Келзен до мисълта, че една логика на нормите е невъзможна поради две причини : 1) отношенията на логическо противоречие, респ. импликация могат да се установят между същности, притежаващи стойност на истина, а нормите, като заповеди, намат тази същност; 2) нормите са продукт на волеви актове и волеизявления, но тъй като нама логически връзки между човешките поведения (волевите актове), то няма и логически отношения между нормите. Изкристализиралата до това положение теория е известна като “дилемата на Йоргенсен”. Съществуването на връзка между онтолгията на нормите и концепцията за логиката е неоспоримо. Като поразсъждаваме върху случая с Келзен обаче откриваме (проследявайки еволюцията на идеите му, изложени в трудовете му), че през първата половина от живото си той сурово е критикувал идеята, че нормата е императив, като не само допуска, на претендира и че е основател на идеята за логика на нормите. Точно противоположната позиция застъпва в края на живота си, приемайки нормата като императив. Последното обаче от съвременна гледна точка също не е застрховано от критики, защото не всички норми, въпреки идентичната си форма, са заповеди или императиви, подсигурени от властническата принуда на държавата (теорията за държавния суверенитет, приеман от Боден като най-глъбинна същност на суверенитета). От своя стрна, Ота Вайнбергер приема, че нормите действително са лишени от всякаква стойност на истина, но поддържа, че въпреки всичко е възможно да се конструира една логика на нормите. Според него експресивната концепция води единствено до ирационализъм, т.е. до идеята, че правото не се ръководи от разума (в доктрината има спор относно терминологичното изразяване на идеята, като дискусията се съсредоточава между “Normenirrationalismus” и ”normenlogischer Skeptizismus” ). Съгласявайки се с пропозицията, че няма логическа зависимост между нормите, Вайнбергер смята, че може да се конструира логика на нормативните пропозиции. Общата идея, споделяна както от Ота Вайнбергер, така и от Ханс Келзен, е, че не се допуска логика на нормите. Само че вайнбергер, подкрепен от Булигин, счита, че “онтологията не е дискриптивна, а стипулативна (постановителна)” и има за цел само да обоснове възможността за логика на нормите – не да я прави възможна. Вайнбергер и Булигин са в несъгласие само относно последствията от избора на експресивната концепция за правната норма : първият мисли, че тя би довела до ирационализъм , а другият – че тя не пречи да се конструира логика на нормативните пропозиции. Погледнато реално, тук са заложени не една, а две идеи: от една страна, че онтологията е стипулативна, с което лесно можем да се съгласим, и, от друга страна, че изборът на дадена онтология на нормите трябва да се ръководи от грижата да се покаже, че е възможно логика на нормите. По отношение на второто твърдение обаче могат да се повдигнат няколко възражения. Първо, онтологията не се определя изолирано от хипотетичната възможност за логика между нормити и, второ, теорията за правото, част от която е и теорията за нормите, нама като приоритет да се установи дали е възможна дадена логика, а има за задача да разбере дали правото се подчинява или не на логиката. Отговорът на поставения пробем ще се даде на научното познание, ако се направи едно необходимо раграничение. Логиката, за която става въпрос тук, не е логеката на лагиците, а само съвкупността от правила, смятани за логични от правния ред на въпросната страна. Те не се налагат по силата на логическия си характер, а защото тяхното нарушаване подлежи на санкциониране от съдилищата. независимо от съдържанието им, това не са логически, а правни правила. Келзен възприема тази концепция, поддържана между другото и от американските реалисти, които Ханс Келзен остро е критикувал поради неизбежната, но отричана от него връзка между теорията на правото и политическата теория (от методологическа гледна точка). 2.5. Юриспруденцията в “Чистото учение за правото” на Ханс Келзен. Теория на източниците. Възгледът на ханс Келзен относно юриспруденцията е по-скоро класически и, противно на очакванията на неговите изследователи, много нюансиран за сметка на обичайната за Келзен категоричност на позициите. Към типичния за общата теория на правото въпрос : “Юриспруденцията източник на правото ли е?” Келзен повдига две възражения – едното е терминологично (Келзен използва израза “способи за създаване на правото”), което ще пренебрегнем сега поради подчертаната му второстепенна роля по отношение на второто – възражението по същество. Причините по същество са свързани с критиката на която Келзен подлага традиционната теория за формалните източници. Според тази теория формалните източници на правото са само способите за създаване на общи норми, но не и на индивидуални, които също са компоненти на правния ред. Ако искаме да анализираме способите за създване на правото, трябва да анализираме следователно и създаването на индивидуалните норми. При това положение се оказва невъзможно да се състави списък на тези способи чрез изчерпателно изброяване, защото той би бил описание на реалната структура на дадения позитивен правен ред. Също така традиционната теория противопоставя създаване и приложение на правото, докато чистото учение на Келзен всеки акт на приложение е същевременно и акт на създаване, без в това число да се включват единствено материалните актове за изпълнение на индивидуални норми. Изложеното дотук, автаматично преформулира поставения въпрос относно юриспруденцията по следния начин : “Имат ли съдилищата власт не само да прилагат, но и да създават общи и индивидуални норми?” По отношение на индивидуалните норми, отговорът на Келзен е ясен : ”Приложението на общите правни норми от съдилищата се състои в полагането на индивидуални норми, чието съдържание е определено от общите и които постановяват конкретна санкция : принудително граждански изпълнение или наказание.” Следователно, правосъдната функция включва и създаването на правото, което създаване есамото прилагане. Новото, което внася Келзен, е, че тези решения са норми, че те са от същото естество, както законите, приети от Парламента. Поставеният от традиционната обща теория на правото въпрос за юриспруденцията обаче безспорно има предвид преди всичко създаването на общи норми. От цитирания по-горе пасаж може да се даде отрицателен отговор, но позицията на Келзен е много по-нюансирана от посоченото. Тук той търси някакъв среден път между две становища : да утвърждава, че съдилищата изобщо не създават общи норми и да поддържа т. нар. “рационалистична” позиция, че само съдилищата създават норми. Средният път в конкретния случай означава, че съдиите създават общи норми в някои ограничени случаи. Тези ограничени случаи се свеждат до две хипотези : 1) или когато решението не е приложение на изходна норма, 2) или когато изходната обща норма има нееднознано определено съдържание. Тропер вижда слабостите на Келзеновата тиория иманн по отношение на втората хипотеза, която не е задоволително разработена. Келзен не е в състояние да реши проблемът за юриспруденцията, който теорията на правото поставя като фактически проблем (имат ли действителна съдите властта да формулират общи норми, които обосновават валидността на други норми?), като го подменя с един юридически въпрос (съдите имат ли право да упражняват тази власт?). Така Келзен допуска една грешка, която той пръв атакува, а именно да описва правото не такова, каквото то е, а такова, каквото трябва да бъде. 2.6. Тълкуване, валидност на правните норми и структура на правния ред. Според повечето изследователи теорията на Келзен за тълкуването има почти маргинална роля. Едва през 1934 г. излиза първото издание на “Чистото учение за правото”, включваща кратка глава върху посочения проблем и проблема за празнотите в правото. Интересното в разглежданата доктрина са някои терминологични нововъведения. Например “автентичното тълкуване” според най-разпространената езикова практика е тълкуването на текст от самия негов автор, докато при Келзен то е тълкуването, дадено от правоприлагащ орган. Също така въпросът за тълкуването се разглежда обикновено в неговото отношение към юрисдикционната дейност, докато според теорията на Келзен тълкуването “съпровожда задължително процеса на приложението на правото в неговото движение от по-висша към по-низша степен”. Тези особености обаче не са достатъчни, за да се оцени теорията на тълкуването според чистото учение като особен принос към общата правна теория. Към този класически въпрос Келзен просто прилага идите си, изразени в разработките си, посветени на структурата на правния ред. Така тезата, че нормата е значението на един волеви акт, води до мисълта, че тълкуването е акт на волята, а не акт на познанието и до разграничението между автентично и научно тълкуване. От своя страна отказът от традиционната антиномия “създаване - приложение” на правотоналага допускането, че тълкуването съпровожда процеса на приложение на всички равнища. Изхождайки от споменатите две изходни позиции, Келзеновата теория за тълкуването може да бъде обобщена в следните основни положения: 1) тълкуването се състои в определяне смисъла на нормата, подлежаща на приложение; 2) заради нееднозначния си езиков смисъл подлежащата на тълкуване норма по необходимост оставя няколко открити въпроса; 3) трябва да се разграничава тълкуването от правоприлагащите органи (автентично тълкуване) от търкуването, извършвано от частни лица и по-конкретно от правната наука, имаща познавателна цел (неавтентично тълкуване); 4) научното тълкуване разкрива различни възможни значения на приложимата норма; 5) тълкуването на правоприлагащите органи се състои в избора между възможните тълкувания, предложени от научното тълкуване, което му придава правотворчески елемент и го превръща във волеви акт; 6) не съществува тълкувателен метод, позволяващ да се установи кое е вярното тълкуване.В този си вид теорията поставя много въпроси и не е лишена от теоретически слабости. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.88 Mb. Сподели с приятели:
|