По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който

своята красота, скудно е надарила с нея швейцарките... Особено в тоя кантон:

положително грозни. Даже има гушави! Като в Кавказ!... Но, разбира се, никой не

иде за швейцарките, а за Швейцария... Какви са българките? Енчев уверява, че не

са хубави, а тя вижда сега, че той нагло лъже (и тя се любува на руменината,

излязла по бузите Невенкини). О! Тя би желала да иде в България. Енчев й фали

чудесните планини, долината на розите и простодушните нрави... Жал, ако тоя

прекрасен народ падне под зависимост на Русия. Нека се пазят българите, да се

не сливат във великото руско море... Впрочем, Енчев я успокоява в това

отношение. Тя обича България като своя родна страна и затова нейното

удоволствие е велико сега - да стисне ръката на една прелестна българка.

на набрежието при Jardin des Anglais. Слънцето, залязло зад Юра, осветяваше с

румено сияние само Монблан в дъното на кръгозора. Студентът и Вера поканиха

познайниците си да ги посетят утре. Те поблагодариха, но не дадоха положително

обещание: имаха да направят една разходка до Ферней, за да се поклонят на

Волтеровата къща и да намерят Кирковата, за която Енчев им даде потребното

насочване, а вечерта щяха да тръгнат с увеселителния влак за Париж.
Скоро Стремски и жена му остаха едни във върволяка, който се стремеше към моста

над Рона, минаха го, като една минута се наведоха над зелените като смарагд

вълни на реката и запътиха се през rue des Alpes, за да отидат на гостилницата

си Hotel de la Monnais, близо до гарата.

III. В странство

оттогава досега оставаха в странство. Тежки и съкрушителни домашни беди бяха

налегнали честитото дотогава семейство... Скоро подир Черешовския избор, още

под шемета на потресването от зверското умъртвяване поп Къново, Стремски с

Невянка имаха скръбта да изгубят внезапно Александърча, отнесен от дифтерита

вътре в три дена. Това ново потресение и злощастие се отзова лошо на

Невенкиното добиване. То излезе нещастно и последвано от тежки боледувания,

изострени още от нравствената убитост и нервно разстройство на родилката.

Благодарение обаче на своя здрав организъм и на грижите на доктора Дъбинова

Невянка подир три недели се съвзе и остави леглото; през всичкото това време

Найден, потопен в скръб и грижи, не остави ни минута страдающата, забрави

всичко друго, петимен само да спаси здравето Невенкино. Естествено, изборът в

Черешовица не стана (всички други обаче станаха мирно в полза на партията му) и

Стремски не можеше тая година да влезе в Областното събрание като представител.

Та той и да можеше, не би влязъл: интересът на Невенкиното здраве го повика

другаде. Настъпваха есенните дъждове и мокроти, след които идеха зимните

студени мъгли и мразове. Докторът настойчиво посъветва на Невянка по-хубав

климат, за да се избягнат опасностите от лошото време за нейния още

чувствителен и обезсилен от кризата организъм. Реши се презимуване в Северна

Италия. По тоя начин Найден и Невянка още по Димитровден се намериха близо до

Сан Ремо, в едно селце до Средиземно море и заслонено от приморските Алпи. В

тоя топъл, огряван от слънцето кът, престояха до средата на марта. Невенкиното

здраве наякна и лицето й се разцъфтя от животворния дъх на морето. Скръбта на

Александърча изгуби в душата й прежната острина; но при първото наканване да се

върнат в Пловдив, дето щяха да видят гробчето на детето, сълзи бликнаха в очите

на Невянка, нахлуха пак печалните възпоминания, които трябваше да стават

по-мъчителни с наближаването България. Найден реши, че Невянка не е още доволно

силна, за да пренесе безбедно нови вълнения, той намисли да прекарат пролетта в

Северна Италия, а в хладните планински долини на Швейцария - да прекарат

горещите месеци. След като обиходиха цяла Северна Италия, от Турино до Венеция,

и алпийските й езера, те минаха през Сенготарския проход в Швейцария в началото

на юлия 1885 година. Живяха в засмения Люцерн и прохладния Интерлакен, отдето

правеха разходки по върховете, престояха в приоблачния Мюрен, на хълбока на

Юнгфрау, малко време - и в Берн, градът на аркадите и мечките. От неделя насам

бяха в Женева и днес направиха традиционната обиколка на чудномодрото й и

омайно хубаво езеро.

рядко добиваше известия за тамошните работи било от вестниците европейски, било

от редки писма. От едно подобно той научи, че при допълнителния избор в

Черешовската колегия, станал през май, той бил изново избран с грамадно

болшинство. От друго писмо - Цветаново - той разбра колко е мъчно положението

на партията му, дошла на властта подир бляскавата победа в ланските избори.

Подигнатия въпрос за съединението оставаше висящ. Обиколката лани по

европейските дворове на една депутация да изяви желанието на областта остана

ялова. Никоя велика сила, разбира се, не можеше нито да съветва, нито да

спомогне нарушението на Берлинския договор, който беше потвърдила с подписа си,

и да отвори вратата на нови политически трусове и катаклизми в Европа.

Опозицията яростно нападнала "съединистите", безсилни да изменят положението и

ограничили се във вътрешното устрояване на Източна Румелия, вместо да я

унищожат. Истина, те не бяха обещавали да "направят" съединението, а само бяха

протестували против Източна Румелия: а сега я търпяха! Прочее, опозицията имаше

благодарна почва за борба и управляющата партия се чувствуваше във фалшиво и

трудно положение, турена пред две алтернативи: или да фърли областта в

неизвестностите на една революция, или да изневери на знамето си!

Отговорностите и за двете бяха ужасни... Честната душа на Стремски се мъчеше

често от тия размишления. Черешовския избор го викаше изново на деятелен

политически живот. Той си блъскаше ангелите с въпроса какво поведение да държи,

въпрос, който тревожеше и приятелите му. Той казваше на Невянка меланхолически:

положение... Тя е длъжна или себе да самоубие, като се откаже от знамето си,

което носи един народен идеал, или Южна България да фърли в пропаст и земе

отговорността за това - за да остане последователна.

кръг пред неразрешима дилема.

сабята на своята безпощадна логика всичките гордиеви възели, без да се спъва в

съображенията на лица, партии, съвести и интереси - всичките неизмеримо ситни

пред нейното велико призвание: тласъкът на обществата към прогрес.

IV. Ганчо Кирков

Ферней - Стремски и Невянка зеха кола и се запътиха към жилището на Киркова.

Найден считаше за свой дълг да види синът на приятеля си, да разбере как е, за

да разкаже на баща му, като се върне в Пловдив. По казването на последния Ганчо

следваше от две години правото, най-напред в Цюрих, после в Женева и живееше на

свои средства, икономисани от учителствуване в Южна България. Баща му, много

угрижен по едно време от Ганчовия радикален ум и бъркане в социализъм, поради

които изгуби службата си, сега се благодареше, че син му се е вразумил и ще си

обезпечи почтено поприще в Южна България. На неговата бащинска любов Цюрих се

струваше като горнило, което ще пречисти Ганча от опасната умствена зараза, а

Женева ще изкара от него най-хрисим и добродушен данъкоплатец румелийски.
- Господин Кирков дома ли си е? - попита Найден швейцареца, стар господин, с

побелели бакембарди и бръснати мустаци, у когото Ганчо живееше.

зъбите си: "С този sacre българин нямаш освен безпокойствия".

Найден, като бъркаше в пазвата си да извади визитна картичка.

разположението на стария господин.

неприятности, в които ме туря вашия добър monsieur Крикоф. Три месеца не е

платил! Това значи, че няма да плати, това значи, че... Моля, моля, влезте.

Почакайте го тука. Аз ще го извикам monsieur Крикоф. Той особено сега ще е рад

да види българи богати, както и аз...
И той бутна една врата и покани ги да влязат.
Те се озоваха в Кирковата стая.
Бедна, с вет, изтрит мобел. На масата, напластен до стената, безредно висок куп

книги, списания и вестници. Това беше библиотеката. Няколко фотографически

образи и гравюри, окачени над леглото - тясно, с оваляна възглавница и одеяло.

Един олупен гардероб с дрехи, вероятно скъсани - в хармония с всичко остало.

Един изглед на оскуден живот и свободна бедност царуваше в това душно

студентческо гнездо.

заглавието на всяка книга те се поглеждаха. Имаше защо: книгите бяха се

социалистически, списанията - социалистически, вестниците -социалистически;

един от тях в бандерола. Невянка зачудена видя, че беше надписан: Г-н Борис

Шамуров, Пловдив, в портретите на стената гледаха космати несресани глави,

вероятно на някои велики хора, неизвестни Найдену. А това бяха апостолите на

социализма, идолите на Ганча Кирков.
- В един дол ходят за раки с Бориса - каза Невянка.
- Туй момче е пропаднало - бедният бай Иван, той се тъй радваше! - каза Найден.
- Постарай се да го вразумиш.
- Невенке, аз ще го чакам тука. Ганчо може да се забави, ти иди през това време

да си направиш покупката. Ти ме чакай на остров Русо...

армията на отрицанието и денгубството, набрано в средата на българската младеж.

Вет, бледен, пуснал дълга коса, с горещ поглед, с нервна физиономия. Ганчо

поздрави приветливо госта, когото позна веднага, засрамен малко от

неугледността на жилището си.
- Ето моето Робинзоново жилище, извинявайте! - каза той, като Найден седна на

края на леглото му.

професии са паразитни - каза Ганчо, като си разправи с пръсти голямата коса.

Той говореше с убеждение и смело.
- Върху това може да се поспори, господин Кирков: но вий по кой начин мислите

да служите най-полезно на отечеството си?

говорите... Кога свършите, де ще идете?

горните му думи, и леко се изчерви.

това вие имате на помощ цял арсенал там на масата и аз без друго бих изгубил

сражението - усмихна се Найден.
- Да, тук са авторите, които са писали най-авторитетно за социализма,

най-знаменитите философи-социолози - каза Ганчо, като погледна гордо книгите

си.
- Ще ги носите ли и тях в България?
- Да.
- Оставете ги тука, господин Кирков: в България има други потребности и жажди,

там трябват яки мишци и здрави умове - да създават новия живот. У нас няма

работа още философията на отрицанието; занесете там философията на трудът, на

честните усилия към нравственото повдигане на обществото.

ще изкилите умовете на младежта, както вас други изкилиха. Откажете се от това

увлечение, вие губите времето си... Вие ще оскърбите дълбоко баща си, а за вас

си приготвяте едно бъдаще, пълно с излъгани сметки и горчиви разочарования. Вие

сте честна душа и постоянно ще дохождате в конфликт със себе си и в

противоречие с проповедите си.

които вие презирате... Вие няма да идете да орете и копаете, нито ще фанете

занаят - защото живият труд ви е мъчен и не прилича на заучена гладка фраза.

Как ще живеете? Вий трябва да живеете пак за сметка на някой чужди труд, на

някой чужди пот, без да давате в замяна своите.
Ганчо възразяваше живо. Личният въпрос не е важен. Личността може да е слаба,

но идеята е велика. Това е важното. Той ще развива в България социалистическата

деятелност. Той ще основе вестник, той ще бъде борец, апостол. Ще гони

плесента! Долу религия! Долу закони! Долу собственост! Социализмът въз

развалините на днешното общество ще съгради новото идеално здание, ще закрепи

основите на всеобщото равенство, на всемирното щастие. Няма господар, ни раб!

Христос е сам бил социалист. Нека Стремски да дойде да послуша в конгреса...

Стремски му отговаряше. Социализмът, като идейно течение, представлява явление

сериозно в наше време. Той можеше да плени един млад ум чрез великодушната

мисъл, която лежи в основите му. Той си го обяснява в Западна Европа - люлката

му - на чиито икономически и социални условия той е плод; но Стремски се чуди

каква работа има социализмът в България. На България трябват сега мозъци с

трезви мисли, глави, пълни с положителни знания; трябват наставници, които да

възпитават младото поколение в човещина, да му образуват характер; трябват

мъдри мислители, които да ръководят умовете към доброто и към напредъка! Какво

не трябва? Трябват сили, знания, куражи, самоотвержености, които да градят,

създават, оживотворяват - не да разстройват. Трябва да се въцари великата любов

към труда. Трудът, който да покрие със златни ниви нашите безконечни изоставени

полета, да раззелени с гора нашата оголена земя. Да, великата любов към труда

трябва да се посее в сърцата ни. Кирков ще сее социализъм! Това значи да

предлагаш на гладният вода, за да се насити. И да беше само вода...
Вратата се почука и влезе стопанинът.
- Ах, ето, господине любезни, моят жилец. Има голям ум, голяма коса, голяма

гордост, но за нещастие съвсем няма пари. А ето в коя точка само хората могат

да бъдат в хармония... Потрудете се да му внушите, на monsieur Крикоф, че той

може да приеме без унижение, щото вие да заплатите, като добър вуйчо, дългът

му, който не е колосален, ей богу... - казваше словоохотливия швейцарец с

приветлива усмивка на лице, назначена да смекчи резкостта на искането му.

бащин ви приятел и ви давам най-сърдечния съвет; вие ще загинете, грубата

действителност ще направи пух и прах вашите мечтания да работите в България.

Вий искате да станете апостол на социализма у нас; бъдете полезен труженик,

бъдете добър българин: то е по-велико, защото е по-честно. Аз ще ви улесня, ще

ви заема... - да се освободите от тия неприятни грижи. Обещавам ви в Пловдив да

ви издействувам стипендия; обещайте ми да продължавате курса на правото и да се

опростите с всичко друго.

характера ви. Вие ще се каете, но късно и когато се намерите в безизход.

прочети раздражителни и не добре смелени, неуравновесен, изплеснал се из пътя

на правилната и здрава деятелност, прекарваше опасна криза, отчужден от всяко

освежително влияние и от топло участие, което би го поднело... Той заплати долу

на стопана дълга, предплати за нови три месеци и излезе, силно наскърбен за

синът на приятеля си. С тия мисли той неусетно дойде до остров Русо, обиколен

от зелените вълни на Рона, дето Невянка четеше под тополите Journal de

Geneve...

V. Във вагона

Невянка, дошли по-рано на гарата, разглеждаха пъстрата тълпа пътници, които

гъмжаха шумно из залите й. Между тях - и няколко студенти българи от Женева -

познати за такива по говора. Стремскеви се наместиха във вагона си посред

голямата тласканица на навалицата, извънредно голяма поради евтината плата на

пътуването. До Париж, с престояване една неделя там, и обратно връщане, билетът

струваше двайсет и девет франка за трети клас! Стремски си беше извадил билет

за втори. Но какво беше неговото учудване, когато скоро разбра, че са влезли в

трети по погрешката на хамалина, който им донесе вещите. Да се местят пак,

когато всички вагони бяха натъпкани, той намери за неудобно и предпочете да си

остане тука. Вагонът беше разделен на отделения с ниски прегради, до които се

облягаха гърбовете, тъй щото пътниците отвсъде можеха да се видят и да си

говорят. Стремски направи и друго откритие - приятно тоя път: студентите бяха

влезли в съседното купе и го запълняха цяло. Те бяха на брой шест души, имаше с

тях и една българка девица - сестра на едногото - и една суха и грозничка

рускиня, курсистка също. Те стояха в единия ъгъл, противоположен на входа. В

другия ъгъл, срещу тях, стоеше един по-възрастен черноок и черновежд господин,

който не приличаше да е студент по своята осанка и по невзимането участие в

разговорите на другите. Той мълчеше, прозяваше се, дремеше. На Стремски се

стори, че го е виждал; той го зе за един важен чиновник от едно министерство в

София, чието име не знаеше. Но скоро се убеди, че се заблуждава и че пътникът е

чужденец. Студентите, които си разгърнаха вечерята на един куфар между коленете

им, от приличие поднесоха му една чаша вино. Той пи с "merci". Любознателни,

колкото и любопитни да знаят кой е другаря им, те заговориха с него по френски.

Той знаеше слабо тоя език и неохотно отговаряше на питанията им. Узнаха обаче,

че бил шведец. Такъв черноок шведец - това им се видя чудно. Студентите

свършиха вечерята, оглашавана от смехове и викове, и продължиха шумната си

беседа, се по български. Стремски и Невянка често се ослушваха, с леки усмивки

в очите - от духовитите дърдорения и смешки на съотечествениците. Нямаше в тях

социалисти. Повечето бяха правници и един медик - както се разбра от

разговорите им. Стремски чу строги критики против социалистите в университета:

такива са всичките "срязани" или които ще бъдат "срязани". За да извинят

леността си или прикрият неспособността си, те имат на ръка мантията на

социализмът... Но те били малцина. После дойдоха на българската книжнина. Явно

бе, че те я следяха. Поезия, проза, критика, драма - всичко мина през стъргата

на техния съд. У тях имаше формирани мнения, верни погледи, почти всички

говореха с интелигентност, някои обладаваха черти ораторски. В хармонията на

разговора, погълнал всичките внимания, само един студент внесе дисонанс. Той

каза: "Господа, много място зафаща у нас тая ваша литература или по-просто

казано: масал кетабларъ! Всеки се интересува с литературата, тоест с измислици,

фикции, вятър... А същественото презираме, онова, което ни дава хляба:

земледелието... Една добре посадена овошка е по-полезна от едно стихотворение

или повест, един уврат целина, рационално изорана, е заслуга на отечеството сто

пъти по-голяма от най-увлекателните романи и масал кетабларъ - извинете за

изражението!..." Изпротестуваха всички, даже и рускинята, която стана права,

със светнали очи и с имената на Гоголя, Щедрина, Успенски, Надсона в устата.

Развълнува се малко даже и шведецът и който сякаш зина да каже нещо, па се

удържа и пак си опря главата до стената.

агроном. Той бе свършил в Монпелие земледелческо училище и навръщане за

България през Женева беше се възползувал от случая да посети по евтин начин

френската столица. Завърза се горещо прение между тях и него и всичките

говореха едновременно в отделението, освен шведът. Той, отворил широко очи,

гледаше на словоборците и очевидно се интересуваше от един разговор, който не

разбираше.
Железницата следваше да гърми из нощния мрак. Къде полунощ жарът на разговорите

отслабна, едни от студентите задрямаха, други се умълчаха, унасяни от

еднообразното гърмене на колелетата, люлени от тръскането на колата. Шведът пак

задряма. По едно време един от студентите извади стъкло с вино и наля по чаша

на ония, които бяха будни. - Да се освежим, господа! - Пиха дамите най-напред.

Рускинята забележи на черпача да покани пак шведа, съседа й, който бе

погледнал, па пак склопил очи.
- Как ще го будя? Той спи - каза студентът.
- Не, буден е още - каза тя.
- Бутнете господство му да му налея една чаша! - каза той на курсистката.
Шведът мижишком направи знак с ръка, че не желае да пие.
Значи, той разбра!
Всички се изгледаха.
Па закискаха глухо.
Като чу кискането, шведът усети, че се издаде самичък несъзнателно, и една

силна червенина покри лицето му. Но той остана вече заспал. На първата станция,

дето спря влака, той излезе и вече не се върна. Студентите се запитаха за него,

защото куфарът му оставаше на полицата. Но един им каза, че го видял, че влязъл

в съседния вагон. Те си останаха тъй пред загадката, без да могат да разберат

защо пазеше тая тайнственост непознатият българин.

полицата, за да завие Невянка, задрямала седешком в ъгъла си, и видя, че