По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който

очакване и смелия план да не сполучи. Най-после чули залп от отсрещния бряг на

Марица - уречения сигнал за тръгването на войската към конака, и веднага

потеглили за Пловдив. Тука, при входа на града, пак се бяха спрели, да се

наредят във войнишки строй, получили ново допълнително известие, че конакът е

зет и пътят затам е свободен. Хаджи Евтим, изтръпнал и развълнуван, съединист

до мозъка на костите, приимаше силно участие в успеха за народното дело и

делеше общото безпокойствие. "Тъй и тъй са го затъкали, барем да го дотъчат.

Съединение инък как ще стане?" - мислеше той.
Исполинът с двете момченца в това време се завърна с една берданка още в ръка.

Той се обърна към хаджи Смиона и Анастаса Хамамджиолу:

тебе, господине, че ти ми се видиш по юнак.

рамото.
Хаджият избъбла боязливо, че той не знае от тия работи.

битки, и с кръв се освобождава Румелия... Нали искаме съединение?

яде... Гурко! Я извикай пред тоя чичо, ама яката викай да те чуе пашата чак! -

обърна се исполинът към едно от децата.
Момчето извика:
- Да живее съединението на Южна България със Северна България! Да живее княз

Александър!

отиде навътре в тълпата.

отърве от Боримечковия дар, който му примазваше рамото. Той се обърна към

Анастаса.
- Хамамджиолу, аз те знам, че обичаш оръжия. Отстъпвам ти пушката.
- На тебе направиха чест, дръж си я!
- Аз не те моля, но като на приятел...
- Благодаря - отговори Хамамвджиолу.
- Тогава и не ти я давам, ще я дам на хаджият! - каза той строго. - Хаджи,

заповядай! Ти у вас нямаш пушка!

гълчеше с един селянин, твърде дрипаво облечен и лишен от оръжие.

отдека? От Конарето ли идеш, Рангеле?

тури пръста си на устата, па пошушна:

нас шест пъти.

Рангела да се предпазва, а довечера да дойде у Стремски.

Хаджи Евтим отказа.

стискаше с възторг пушката. Той сега с нея приличаше на всичките други

въстаници и не можеше лесно да бъде познат от полицията. Пък и да го познаеше -

той се надяваше на берданката...

Разбра се, че офицерин конник дошъл през моста и обявил, че конакът е превзет

от войската, но народ няма, та да бързат. По дадената команда един залп от

няколко стотин пушки гръмна и разтресе въздуха. Веднага подир това

революционерите потеглиха из улицата, предвождани от конницата и байряка, на

който добре вече личеше във виделината ревящия лев, както и белите пера на

шапките на някои от конниците. Раздаваха се викове: "Да живее съединението!"

Нашите троица другари, увлечени от пороя, мърдаха напред към моста, тикани от

задните талази на революционерите. Те по неволя ставаха такива и отиваха да

свалят господин Кръстевича!... Из много порти излазяха въоръжени човеци и се

присъединяваха към тълпата с викове от възхищение или ненавист. Шествието

отиваше към моста шумно, с гръмки "ура", и гърмежите цепеха въздуха и

разбуждаха Кършияка. Забиха и камбаните и дигнаха целия град. Захвана се и

песнята, съчинена от някой си неизвестен Тразибул на опозицията и

разпространена на последно време из целия Пловдивски окръг. Тая румелийска

марсейлеза, забравена сега, се пееше на гласа на "Ремлинген герой".

гърмежите, които опияняваха душите на революционерите и подигаха мъжеството им.

Ентусиазмът молепса всичките. Едно неволно "ура" изфръкна из гърдите на някого

от нашите старци.

въздуха над града, който ясно се вече открояваше, амфитеатрално положен по

склоновете на могилите си. Колоната се проточи по моста. Хаджи Евтим биде

разделен от другарите си, бутан, влачен от множеството. Той сега, при

виделината, разпознаваше всичките подробности във въоръжението и накита на

конарците. Всички бяха с пушки, с нанизи патрони през гърди или запасани около

кръста, с жълти тенекийки с левчета, пришити на шапките - всичките големи и

рунтави, - символ тогава на революционерство. Мнозина бяха облечени във

въстанически дрехи, съшити по образеца на Хаджи Димитровите и Ботевите

униформи, както ги има на картините, с много чапрази от зелен ширит и с

цървули. Имаше някои и съвсем фантастически... Той се намери близо до байряка и

видя, че знаменоската беше млада мома с мургаво, валчесто лице, с морава рокля,

препасана със сабя, с револвер на кръста, с калпак на глава с левски знак и с

голямо разперено перо над челото от павой, от какъвто бяха перата и на други

конници. Един от тях, млад и оперен, който вървеше успоредно с нея, от време на

време я подпираше за лакъта, непривикнала да язди на кон. Той личеше и да е

върховния главатар на множеството. Когато се озова оттатък моста, хаджи Евтим

видя, че трите улици, които извождаха на мегданя пред конака, бяха запазени от

войска, а портата на конака - широко разтворена - за да приеме конарците.

Тълпата им рукна безредно към нея с въодушевени викове и изхвърли стареца

настрана. Начело на оная шерента войска, която лазеше улицата Узун чаршия, той

позна двама офицери: майора Янсона и поручика Канелова. Те говореха живо

помежду си. Янсоновото лице изражаваше силно вълнение душевно. Хаджият го чу,

като казваше на някого си:

против неприятеля (той натърти на тия последни думи). Аз никога няма да допусна

на един мой солдатин да стреля против брата си. Това е българско народно

дело... аз нямам право да се меся в него и отивам да си пия чаят!...

къс, дебел, с валчесто, червендалесто избръснато лице, силно разгневен, и се

обърна и избъбра нещо по турски на Канелова, който го гледаше, без да тури ръка

под козирог, както се следваше. От шепота около себе си хаджи Евтим разбра, че

това е генерал Дригалски паша, върховният началник на източно-румелийската

милиция и жандармерия.

там.
- Пита го как смее да не отдава чест на висшия си началник и по чия заповед е

тука - отговори питаният.
В тоя миг Канелов изгледа генерала остро и изговори му по български:
- Генерале! Аз сега имам само един началник: княз Александър български, и се

покорявам само на една заповед, оная, която ми налага дългът към отечеството...

викове: войска и конарци взаимно се поздравляваха там. Въздухът ечеше. От моста

потокът човешки, пораснал от нахлува на цялата Кършияка, постоянно се изсипваше

по-гъст и по-безреден и от задните редове стигаха до ушите на хаджи Евтима

уломки от песента:
...Да направи прах и пепел
славна Румели'я!
И сганта нахълтваше постоянно в голямата конашка порта.

III. Конакът

сгъстила в южната му част до градоначалството, за да остави свободен мегдан на

конарците. Освен тях, офицерите и войниците, в двора имаше малко граждани: една

купчина, спряла се срещу входа на зданието. Между тях хаджи Евтим съгледа само

едно познато нему лице: доктора Догански. Той личеше да е от главатарите,

защото правеше някакви разпореждания, които други охотно се затичваха да

изпълнят. По прозорците на тъмниците надничаха главите на затворниците. Но

числото на гражданите се увеличаваше на всяка минута. Тревогата на войската из

улиците и звънът на камбаните ги пробуждаха и пращаха тълпи тука. Хаджи Евтим,

като нетукашен, не познаваше пловдивчани. Но той не виждаше ни едного от

приятелите или съпартизаните Стремскеви, с които той се познаваше. Това го

зачуди. Но той остана смаян, когато разбра, че движението беше дело на

партията, противна на властвующата, защото чу и такива викове: "Долу

лъжесъединистите!", "Да ги избесим!" Истина, тия жестоки заканвания произнесе

адвокатът Ладжович, когото хаджи Евтим познаваше от Хисаря. Това откритие

изстуди малко стареца. Удивлението на хаджият порасна, когато видя и Бориса, че

влазяше в конака под ръка с някакви хартии, които веднага разбра, че са

прокламации, каквито видя залепени на конашката порта. Борис беше твърде

въодушевен и разправяше нещо запъхтян с няколко други юноши, вероятно

другари-гимназисти, всички с широки поли и дълги коси. Скоро той изчезна пак.

"И наш Борис е в тая попара! На него тамам такова мъгляво време се харесва" -

помисли си старецът.

на руски подполковник - "Чичагов! Чичагов! Руският аташе!"-зашъптяха около

стареца.
Чичагов, запъхтян и нервен, се озърна и попита офицерите там:
- Чия е тая дружина?
- На майор Николаева.
Старецът забележи, че Чичагов бъбреше нещо живо на войниците, като че ги

мъмреше.
В тая минута един майор с широко лице разсече с коня си тълпата и приближи до

Чичагова.
Произлезе къс разговор между двамата.
После майорът с едно енергическо движение на ръка извика:
- Отстранете се, господин подполковник! С какво право се бъркате на нашите

разпореждания? Идете си, моля ви!

съединението!", "Да живее княз Александър!" - викаше войската по команда.

при ланското му представяне в Цариград. По-голямата част от гражданите,

неподготвена по-отрано и изненадана, оставаше по-спокойна. Тя бе занимата

повече да слухти, гледа и любопитствува, отколкото да участвува и да бъде

актьор на събитието. Между това, навалякът пред двамата хаджии постоянно се

уголемяваше и тям ставаше трудно да следят какво ставаше пред входа на конака.

Те се помъчиха и пробиха по-напред. Вратата остаяше полуотворена. Там стоеше

само един млад полицейски пристав, прибледнял. Сегиз-тогиз през някой прозорец

се забелязваха бледни лица. Всичките очи бяха устремени към тая врата. Очакваше

се още нещо ново, необикновено: развязката. Войската следваше на пресекулки

своите извиквания. Конарците бяха безпокойни. Амазонката с гола сабя на коня си

гледаше гордо наоколо си, чувствующа театралния ефект на своето присъствие на

една революция.
- Пашата, пашата да излезе! - викаха гласове.
- Долу Румелия!
- Господин майоре, дайте заповед да извикат Кръстевича! - чу се гласът на

Догански.

конака: нека народа сега да действува и да си заяви волята - отговори

офицеринът, шибна коня си и отмина.
Тълпата се притискаше и отиваше се напред - от тласъка на нови талази

любопитни, които прииждаха. Тя се натискаше в тълпата на конарци край

градинската ограда. Целият двор беше натъпкан. Хаджи Евтим се почувствува много

утеснен и като видя вратичката на градината полуотворена, вмъкна се там, за да

бъде по на свободно. Хаджи Смион пак биде разделен от него. В същия миг чуха се

гласове:
- Влазят!

в градината се наваляха на прозорците на заднята стая на конака. Той отиде също

и се прилепи до единия прозорец. Утренната виделина хубаво осветляваше стаята,

в която гледаше. Тя беше спалня с едно легло. Там един нисък, беловлас старец

се обличаше бързо. Влязоха там двама души граждани. Хаджи Евтим разбра, че

старецът е главния управител. Едно стъкло на прозореца, останало незатворено и

малко отзинало, даваше възможност да се чуе разговора им, и то само в

продължение на две минути, защото някой си затвори стъклото отвътре.

нервозен трепет беше им обикновен.

дълголик с остро теме, чер, сух, с глас, който заецваше, бърже отговори:

Румелия не съществува. Вие сте свалени и наш княз е Александър Батенбергски.

Народът ни упълномощи да ви явим неговата воля. Пригответе се, вие ще оставите

Пловдив още сега.

живо.
Влезе една млада и хубавица госпожа из бочната врата. По лицето й бе напечатано

безпокойство и страх, очите й разплакани. Тя кълчеше ръцете си и нещо думаше на

двамата граждани... Но в тоя миг стъклото се притвори и старецът не можа да

следи по-нататъшния разговор. При това навалилите се конарци го изтикаха и той

не можа вече и да види в стаята. Тогава излезе пак из градината и проникна в

тълпата, която се вълнуваше и шумеше, разбъркана вече. Той успя да дойде

по-отпреж, даже да стъпи на място височко. Чуваха се сега по-често гласове: -

"Пашата да излезе!" На множеството минутите се чинеха сега дълги, нетърпението

се усилваше, в погледите светеше трескав огън, който издаваше тревогата на

сърцата в тоя съдбоносен момент. Всички чувствуваха, че сега се извършва нещо

страшно и извънредно и че от тая минута нова страница се отваряше в българската

история, едно бъдаще, пълно с поразителна неизвестност и с нови съдбини... И

народът, наелектризуван от величието на събитието, викаше: "Да живее Съединена

България!" Очите на хаджи Евтима овлажняха. Той се почувствува страшно покъртен

и обзет от общото въодушевление. "Видяхме освобождението на България, сега

дочакахме и съединението й" - мина му през ума. Той се радваше като дете. Дваж

си избърса очите. Бузата му само нервно се свиваше, колчем във въодушевените

патриотически възклицания се обаждаше някой рядък вик: "Долу шарлатаните! Долу

лъжесъединистите!" Това вече народът не викаше, а партия. Вик на омраза и на

ожесточение в тоя велик момент, ругателство безполезно, хвърлено посред едно

таинство национално и трагически велико. Това му се видя низко. Това беше

грозно... "Табакерката! Табакерката!" - чуваха се и други викове. Но на стареца

не беше понятно значението им. Едно особено шумене из обществото обади, че

сцената се променява. Из вратата на жилището на главния управител излязоха

двамата души, които одеве хаджи Евтим видя при него.

колелетата и скърцането се чуваше до хаджи Евтима. Хаджи Смион го побутваше и

му шъпнеше, че същото е било, когато са свалили и Куза, но че власите са

мамалигари и прочее. Хаджи Евтим го не слушаше, а беше приковал погледа си към

вратата.

IV. Последният изход

черна шапка с червено дъно - формения калпак на генерал-губернатора на Източна

Румелия, от тая минута престала да съществува. Лицето му, природно червеникаво,

беше сега прибледняло, а малките му живи очи гледаха плахо и смаяно. Той се

запря неподвижен, твърде развълнуван, изложен на тия хиляди погледи, вперени в

него с изражение на любопитство или на омраза и ликующе зложелателство.

спокойствие. Очевидно той не знаеше какво ще чинат с него и каква съдба го

очаква. Той се въоръжи с ресигнация и чакаше тих, студен, почти безучастен. Той

не можеше да победи само своя старчески трепет. Колата се бавеха. Возачът не се

намираше. Отидоха да го дирят стражари - до одеве подчинени на Кръстевича, сега

послушни на революцията. Мина се един дълъг четвърт час.

чуваше около себе си подигравки. На безсърдечието не беше доволно падането му:

искаше и да го оскърби, и унизи... Минаха нови мъчителни минути - файтонът още

не идеше. И главатарите на революцията се притесняваха от това забавяне. Те

пращаха нови заповеди. Хаджи Евтим със страшно свито сърце в гърдите също

негодуваше защо бавят колата. Той сега проникваше в душата на стария главен

управител и чувствуваше всичката тегота и мъка, която трябваше да изпитва в

това безмълвно очакване, изложен на равнодушните или жестоки погледи на толкова

свят. Паднал и беззащитен, той пак пазеше за него престижа на върховна глава на

една държава, до преди малко слушан, почитан, гален в ореола на властта си. Той

се туряше на негово място сега. И в очите на хаджи Евтима се показаха нови

сълзи - сълзи от участие към стареца.

душевни извора, еднакво чисти и благородни: патриотизмът и человеколюбието.

сега можеше да забележи помежду безбройните глави още някои познати: съгледа и

приятели, и привърженици на Кръстевича. Те гледаха смутени или безучастни. Но

ни у тях, ни никъде живо проявление на съчувствие към сваления

генерал-губернатор. Тука не играеше вече роля на неблагодарност ни изменчивата

човешка природа. Идеята, на която Кръстевич ставаше жертва, беше велика, тя

потискаше властително другите човечески и партийни чувства и туряше юзда на

всяко попълзновение за протест или за симпатия. Сам Кръстевич, българин в

душата и кръвта, чувствуваше добре положението и не можеше разумно да очаква -

и от най-горещите си приятели - да бъде предпочетен пред народния идеал, пред

който всеки българин прекланяше глава безответно. Той схвана това положение още

в първата минута, когато отговори на двамата си гости: "И аз съм българин!" - и

се предаде изоставен от самите си телохранители, защото и те бяха българи. "И

аз съм българин!" Думи прости и сюблимни, думи немислени, изхвръкнали из душата

като искрите из кремика, ударен у огнивото. Една българска душа. Една калена

българска душа. Историята на съединението може да се гордее с тия последни думи

на последния главен управител на Източна Румелия...
- Долу Треперко паша! - извика някой.
Хаджи Смион, който пак се бе приближил до хаджи Евтима, дръпна го и му каза,

като му посочи с поглед оня, който произнесе ругателството.

орлов нос и с живи очи.

и си е дошъл преди няколко дена.

по рамото, но хаджи Смион навреме го удържа от тая неблагоразумна постъпка.

великолепни алести жребци, подарък от султана на Румелия при бившия главен

управител. Колата спряха пред стълбите. Поканиха Кръстевича да се качи в тях.

Той слезна по трите каменни стъпала и се качи на файтона. Веднага и амазонката

се метна и седна отляво на Кръстевича, като си опря голата сабя на рамо.
Той се отмести и изгледа сърдито момата.
- Що ми турнахте тая жена? - обърна се той към ония, които му натрапиха

другарката, с неизразимо отвращение в погледа, като човек, който чувствува в

пазвата си жаба.
Но в същия миг, по дадена заповед, возачът шибна конете и те повлякоха към

южната порта файтона с падналия главен управител и конарката със сабята.

защо "маскарят" такова свято нещо, като провъзгласяването на съединението, с

такива неприлични работи. Но той нема кому да си каже гневът. Тълпата рукна към

портата след шумния порой на конарците. Файтонът се запъти по посока на

градската градина.
Хаджи Евтим, зашеметен от всичко, каквото видя тая заран, тръгна неволно по

същия път. За Стремски съвсем забрави. На празното място на конака той се

сбарабари с един висок, снажен, с пушка на рамо и с лев на шапката селянин,

последван от две момченца. Той позна исполина, с когото по-рано се видяха на

полето.
- Е, господине, направихме съединението - едно цигаро доде се изпуши. Кой му се

надейше, майка му стара... - каза Боримечката, като позна и той тазутрешния

пленник на конарците.
- Много хубаво стана, побратиме... Само не харесах, дето се гаврят младежите

със стария човек... - каза хаджи Евтим, доволен, че найде кому да си изкаже