Системата срещу гражданите глава І. Медиите като оръдие на Системата
Изтегляне 0.76 Mb.
|
Мъжки глас: (на английски) Българска програма, останете с изявлението на Румен Воденичаров. (на български): Едно съобщение: Господин Панов, това е Отвореното писмо на Румен Воденичаров, изпратил го е до редакцията на "Работническо дело" и до знанието на Марин Христозов. Фактически то е лично до Марин Христозов. Той смята, че той е човекът, който е написал редакционната статия. Аз му казах, че ние нямаме, според нашите правила, … не се атакуват лично хора. Сега не знам, както решите. Той каза в края: той не може да бъде сигурен, че Христозов е написал статията и дори да я написал, това не е чак толкова важно. Той каза: той написа първата статия срещу Топузлиев. Сега, ако искате, го използвайте, ако не..., аз лично не държа… дори ви препоръчвам да не се използва цялото, може би някои части. Иначе е лирично, както се харесва напоследък. Благодаря. Румен Воденичаров: „Драги г-н Христозов, в химията съществува един важен принцип, според който равновесието на една система се придвижва винаги в посока, противна на приложената промяна. Отдавна съм забелязал, че този физически принцип важи и при социализма. Особено при неговата българска мутация. Когато един съботник или манифестация са задължителни, броят на болните се увеличава. Ако искате един филм да има касов успех, направете го за ученици. Ако желаете една книга да се търси, например "Фашизмът" от Жельо Желев, изземете я от книжарниците веднага след пускането й в продажба. Ако искате една радиостанция да има повече слушатели, заглушавайте я. Ако искате едно ново Дружество да стане популярно, охулете го прибързано, брутално и непрофесионално, без да му дадете на разположение една колонка във вестника, да се компрометира само. Още след първата ви публикация, от която разбрах, че известният в миналото отец Корней има достоен заместник в лицето на отец Благой Топузлиев, нещо много познато в нея ме накара да се усъмня в чистотата на намеренията й. Умереният скептицизъм, който изповядвам, ми подсказваше, че в Съветския Съюз бихте могъл да публикувате под псевдонима „Нино Андреев”. Затова се качих на влака и отидох първо в гр. Септември при Илия Минев, а след това и при Петър Манолов и отец Благой в Пловдив. Срещнах се с българи, които бяха препатили от забежките на пролетарската диктатура, но въпреки всички изпитания бяха останали повече българи, отколкото мнозина номенклатурни кадри. В стаята на заслужилия затворник бай Илия Минев витаеше духът на Левски, а край леглото на гладуващия поет бай Петър Манолов миришеше на ацетон. Но брадясалото му отслабнало лице излъчваше сияние и готовност за саможертва в името на нещо значително: свободата на личността, свободата на твореца. После прочетох програмата на НДЗПЧ в България. Оказа се, че тя има малко общо с това, което сте описали като програма във вестника. Така като вас и дяволът обича да чете Евангелието. Най-лесно е да се вземат откъслечни цитати без знанието и без справка с автора. Така за всякакъв случай могат да се намерят цитати от Маркс и Ленин. Така по времето на Сталин бяха оклеветени и окачени на бесилото милиони хора. От цитатите с „признанията” на Трайчо Костов, отправени от следователи с вашата душевност, ставаше ясно, че той е бил завербуван от чуждо разузнаване още преди да скочи от четвъртия етаж на Дирекция на полицията. Когато бях по-млад, аз искрено вярвах, че той е враг и се чудех само на едно: Как е скочил така точно върху жиците под прозореца, че хем да има алиби, хем да остане жив и да продължи да върши пъкленото си дело?. Вашата фактология е предназначена за наивния читател от `50е години. За щастие сега дойдоха други времена. Сега вие сте този, който трябва да бъде съден и глобен 500 лева за разпространяване на порнография, защото идеята да изнесете тези бисери на Петър Манолов, откъснати от всякакъв контекст, е единствено ваша. По същия начин бихте могъл да очерните Шекспир и Гьоте, защото и в техните стихове има доста неприлични думи. Прекият резултат от вашите публикации, е, че аз станах член на Дружеството за защита на правата на човека в България. Станаха и други. Така че членовете вече не са 25 души, както успокоявате читателите. Никой от нас няма намерение да сваля властта. Главната цел е да се помогне за започване на необратими процеси, които да доведат до демократизиране на българското общество. Дългите години на еднопартийна система у нас създадоха у партийната вихрушка илюзията, че нейните интереси са интереси на българския народ. Отъждествяването на партия с народ дава до днес възможност българите, които си позволяват да посочват партийни или правителствени грешки, да бъдат третирани като врагове на народа. Тази сталинска логика е концентрирана в израза "Този човек не е наш". Резултатът от пренебрегването на обективно действащи икономически закони и системно нарушаване на подписаната от НРБ още през 1948 година Всеобща декларация за правата на човека е налице: тотален контрол на Партията върху обществото, икономическа стагнация, безкрайни експерименти, кадрил на номенклатурните кадри, корупция, невероятно разхитителство на народна пара, опасно екологическо замърсяване, нисък за края на ХХи век жизнен стандарт, и което е най-страшното: упадък на обществения морал, апатия и аполитичност у младото поколение, липса на каквато и да е вяра в силата на законите. Новият българин, оформил се при социализма, се задоволява с материални придобивки и има по-високи технически познания, но - както казва акад.Амосов - няма доказателства, че това води до по-висока нравственост. Състоянието е тежко. Възстановяването на много от загубените и забравени национални ценности ще изисква продължително време за самолечение на българската нация. Тъкмо за това Дружеството има програма за действие, която без да е програма на опозиционна партия, цели осъществяването на обратна връзка, на базата на която съществуват сериозни науки за управление, техниката и обществото. Конституцията, законите и международните договори като текстове са достатъчно добри. Въпросът е там, че те не винаги се спазват. Самият факт, че чак сега започвате да говорите за правово общество, е едно доказателство в подкрепа на нашето твърдение, че дълги години българското общество е било недостатъчно демократично. Вслушайте се в анекдотите, които мълниеносно обикалят цялата страна. Защо казват, че руснаците правят перестройка, а българите – переструвка? Защо поднасят мисълта, че със стари танцувачки ново кабаре не се прави? Може ли да се очаква от човек, оформил се като апаратчик по времето на Сталин, влязъл в книгата на Гинес и показал прочутото българско гостоприемство последователно на Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко, да предложи нещо ново сега - по времето на Втората руска Революция? Във всички други социалистически страни подобни дружества съществуват. Новите договорености от Виена по така нареченото от вас „човешко измерение” задължават правителствата не само да признават, но и да подкрепят дружества за защита на правата на човека. Но тези документи, подписани от министър Петър Младенов, все още не са станали всеобщо достояние. А в същото време в сп. "Огонек" бе отпечатан проекто-устава на историко-просветителското дружество "Мемориал". Една от целите на това ново дружество е формулирана така: „Да съдейства за демократическите промени, на развитието на гражданско и правово съзнание на съгражданите в дух на осъждане на сталинизма.” Как ви се струва? Дори по-остро казано! А вие бързате да поставите табу върху живота и дейността на големия българин Георги Димитров. Напишете тогава възражението си на колегата си Виталий Коротин и той ще ви отговори, че не е възможно човек да работи при предприемчив касапин и през цялото време ръцете му да останат чисти. Г-н Христозов, много са въпросите и белите петна на новата ни история, които живо интересуват българската общественост и особено българската интелигенция. Не се ли посочат персонално виновниците за досегашните грешки, шофьорите ще продължават да си закачат портрета на Сталин, а старите хора ще палят свещи на мястото, където е бил гроба на последния български цар Борис ІІІ в Рилската обител. Време е да разберете, че без покаяние на едно цяло поколение, без радикални промени, без народни референдуми и демократизация на обществото ще продължаваме да се влачим на опашката на европейските народи, отдалечавайки се все повече от европейската демократическа традиция и усамотявайки се заедно може би само с Румъния в мансардата на общия европейски дом. Румен Воденичаров, старши научен сътрудник, химик, София” (януари 1989 г., ролка № 105. Бележка: Нина Андреева е автор на публикация в съветската преса, потресла с праволинейния си сталинизъм четящата публика и станала нарицателно име за яростен враг на преустройството.) 2. Кампания по време на гладната стачка на поета Петър Манолов Румяна Узунова за кампанията Р.Узунова: Вместо да намерят разумно решение, властите избраха изпитания сталинистки път – ругателска кампания в печата. Мислят ли, че ще заблудят обществеността?! Толкова ли е къса паметта на българина, та да забрави в какво например обвиняваха Трайчо Костов - че бил шпионин на чужди разузнавания. В какво обвиняваха Александър Солженицин и Андрей Сахаров? Не е къса паметта на българина, будно е чувството му за справедливост, будна е и другарската му солидарност. Обаждат се и на мен лично слушатели, казват ми, че не вярват в ругатните във вестниците. Искат да изразят симпатиите си към Петър Манолов и другарите му от Дружеството за защита правата на човека в България. Искат да предам на гладуващия поет топлите им думи. Разбирам тази широка загриженост към личност и поет като Петър Манолов. Личност вдъхновена и борческа, личност заангажирала силите си - и духовни, и физически - за да подпомогне неминуемия исторически процес към демократизация и справедливи социални отношения. Поет - талантлив и силен. За първата стихосбирка на Петър Манолов във в. “Литературен фронт” един талантлив колега по перо на Манолов бе писал следното: “Имам чувството, че съм се срещнал с един забравен и добър самотник. С един човек, който е живял живота си далеч от суетата и стремежа към признание. И така естествено и просто, както е живял, така просто и естествено е писал своите поетически откровения”. Друг автор, пак в “Литературен фронт” бе писал “Авторът на “Докато стана пясък” /това е заглавието на първата книга на Петър Манолов/ е заслужил правото да ни се противопоставя, защото, истинската поезия не е тази, срещу която не може да се каже нещо, а тази, която казва нещо.” Днес наричат тази поезия порнографска, днес приписват на поета Петър Манолов какви ли не престъпления, днес отричат правото му да се противопоставя на неправдите с мирни средства, с цената на живота си. Днес му конфискуват поетическия архив, отказват му да се възползва от конституционното си право да издава независимо списание и да членува в независимо дружество за защита на човешките права. Днес заплашват да го съдят, макар че времето на подобни показни процеси отдавна вече е отминало. Може ли, колега Пейчев, да използвам случая и отново да дам телефона си на слушателите (телефонен номер). Можете да ме намерите на този телефон през работно време. (29 ден от гладната стачка, ролка № 307) За изявлението на групата пловдивски писатели( Димитър Томов) (…) Р. Узунова: Знаете, че 40 пловдивски писатели подписаха статия във вестника срещу П. Манолов… Д. Томов: Много лошо Ви чувам. … Да, прочетох го… Р. Узунова: И какво е вашето мнение за него? Д. Томов: Според мен, това, което е публикувано там, не заслужава да му се обръща никакво внимание. Бих се въздържал от всякакви изказвания. Винаги е имало хора, които дърпат нещата назад. Винаги е имало хора, които настояват така, да се застояват някакси нещата. Това не трябва да учудва никой. Все пак, това си е тяхно мнение. Дори и да не им прави чест, те имат право да го кажат. Р. Узунова: Разбира се, в една демократична държава би трябвало да се чуват всички мнения. Д. Томов: Да. Лошото е, че нямаше публикувано нито едно хубаво мнение, което съм сигурен, че не е така. Поне в редакцията ако не 20, поне едно има. На всички е известно, че много по-добре се приема информацията, когато има и хубаво, и лошо, дозирано горе-долу точно. Това е тенденциозно, което е направено. Не им прави чест, не искам да го коментирам въобще, не им обръщам внимание, нека сами се самоунищожат. То ще дойде време, когато те ще се чудят как да изтрият имената си от тези вестници. (…) (част от текста в ролка № 270) Интервю на Р. Узунова с Лиляна Стефанова, зам.председател на СБП и гл. редактор на в. „Литературен фронт” Р.Узунова: Снощи излъчихме по радиото писмо, подписано от 27 български интелектуалци в защита на гладуващия вече 21ви ден пловдивски поет Петър Манолов. В Декларацията пише, че те са изпратили писмото и до в. „Литературен фронт”. Тъй като аз нямам възможност да видя днешния брой, публикували ли сте писмото? Имате ли намерение да го публикувате? Лиляна Стефанова: Не, тази Декларация не само, че не съм я видяла, но въобще не е изпращана, ако има такава, защото аз не зная дали въобще има такава. Все пак, Румяна, ти…, тъй да се каже, това е твоя воля, … но ти коментираш и представяш лица, които далече не съответстват на една реалност. Тъй че аз не зная за това писмо. Това писмо не е стигнало до в. „Литературен фронт”, не е изпращано изобщо в „Литературен фронт” и естествено, в „Литературен фронт” не може да има нещо, което го няма. Р. Узунова: Ами снощи, т.е. вчера сутринта Блага Димитрова лично ми го продиктува по телефона и аз го записах на магнетофона. Тя лично, със своя собствен глас. Л. Стефанова: Да, ако лично ти го е продиктувала по телефона, явно че е предпочела тебе, вместо „Литературен фронт”, и „Литературен фронт” в това отношение абсолютно не е осведомен, не е получавал абсолютно нищо от нито един български писател… и отговарям най-отговорно като главен редактор на вестника и нямам за какво да крия, в последна сметка. Р. Узунова: Естествено, естествено. Л. Стефанова: Естествено. Ти сама си работила в тоя вестник и знаеш, че в “Литературен фронт” може да бъде публикувано само нещо, което съществува и го има, а нещо, което го няма как може да излезе на страниците на вестника? Р. Узунова: Разбира се, но в тази Декларация Блага Димитрова казва, че те са упражнили всички възможни усилия, посетили са всички възможни инстанции, че Любомир Левчев бил взел присърце проблемът с Петър Манолов… Л. Стефанова: Да, единственото, което аз зная по случая, че действително председателят на СБП, тъй като аз съм зам.председател на тоя Съюз, аз съм информирана, че той е взел присърце, както ти се изразяваш,… и най-малкото естествено е, че е откликнал най-непосредствено на този въпрос. Р. Узунова: И тъй като не са върнати книжата на Петър Манолов, той продължава гладната стачка, днес е вече 21ия ден. Вчера, когато беше 20ия ден, в Декларацията и в изявлението на Блага Димитрова се казва, че те са изчерпили всички средства, разбираш ли ме, и искали всичко да се уреди вътре, между вас, в страната. Л. Стефанова: Блага Димитрова каза ли, че е изпратила подобно Писмо до в. „Литературен фронт”? Р. Узунова: Аз тъкмо затова се обаждам, защото писмото е адресирано: до съответните високи инстанции, след което до софийските ежедневници и до „Литературен фронт”. Изрично пише: „До „Литературен фронт”. Л. Стефанова: Аз не зная какво пише изрично до вас, но единствената истина е, за която отговарям, че подобно писмо не е постъпвало във в. „Литературен фронт” изобщо. Нито Блага Димитрова, нито който и да е друг български писател се е обаждал в редакцията на „Литературен фронт” по този повод. Р. Узунова: А ако евентуално това Писмо, да речем, днес, когато отидеш на работа, видиш на бюрото си, „Литературен вестник” може да го публикува, след като това са 27 души... Колкото и да е куриозно, единият от подписалите е Владимир Левчев, синът на Любомир Левчев. Вътре има видни писатели, общественици, доста хора с положение ... Л. Стефанова: Виж какво, Румяна, аз и на теб препоръчвам: всяко средство за масова информация може да запознава своите читатели с нещо, което проверява, нещо, в което е убеден и аз смятам, че и ти, когато говориш от своята станция, трябва да прибегнеш до едни по-точни, по-верни проверки. Това е закон на всички средства за масова информация. Единственото нещо, което мога да ти кажа, че „Литературен фронт” борави с факти и никога няма да отстъпи пред истинските факти. Тъй че, ако той се сблъска, ако ръководството на вестника се сблъска с факти, които трябва да отбележи, безспорно би ги отбелязал. Но въпросът е, че трябва да има факти. И много важно е в днешното време, в което ние живеем, време на, тъй да се каже, широко откриване за доброжелателни, човешки взаимоотношения и връзки, защита на писателите, на словото на писателите, взаимодействието на писателите, в едно такова време на ново политическо мислене ние трябва много да следим истината и само истината. Р. Узунова: Разбира се… Л. Стефанова: Това е страшно важно за нас. Р. Узунова: Естествено, със същите чувства, със същите вътрешни убеждения съм. Това твое твърдо убеждение мога ли да излъча по радиото. Л. Стефанова: Да. По този начин ние бихме могли да помагаме по един изключително важен международен процес за обединение на човечеството, и най-вече на интелектуалците на това човечество. И ако ние боравим само с факти, и с пълна доброжелателност и грижа за съдбата на интелектуалците, писателите по цял свят на основата на факти, пак повтарям, аз смятам, че би могло действително да се достигне до едни много добри резултати. Но това се отнася преди всичко и за вас. Р. Узунова: Естествено. Л. Стефанова: Естествено, естествено. Р. Узунова: Да резюмираме с две думи: В редакцията на „Литературен фронт” подобно писмо не е пристигнало и.... Л. Стефанова: ... такова писмо не е пристигало, никой писател не се е обръщал към редакцията на „Литературен фронт”. Р. Узунова: .....ти като главен редактор нищо не знаеш по въпроса, но стига фактите да са истински, след проверка, след като установите фактите, каквито и да са, вие ще вземете отношение съответно. Л. Стефанова: Истината естествено диктува действията на един вестник безспорно, безспорно. Р. Узунова: Благодаря ти. Всъщност, аз исках само да знам дали писмото е пристигнало в „Литературен фронт”. И след като не е пристигнало, вие не сте го прочели, не можете да вземете и отношение съответно ще го печатате ли или не. Но ако сте убедени, че такъв случай има, ваша работа – това е вече политиката на вестника. Лиляна, благодаря ти много. Приятен ден! Всичко най-хубаво! Л. Стефанова: Всичко хубаво, Румяна, нужен е един диалог, основан на истини, един диалог доброжелателен, един диалог, който да подпомага днешните процеси. Заключения от рода на, как да кажа, на измислени факти и доводи само ще пречат на този диалог, а не да помагат. Р. Узунова: Точно така! (21 ден от гладната стачка на П. Манолов, ролка № 252) 3. Заклеймителните събрания Разказ на о.Благой Топузлиев (…) Румяна Узунова: Малко е неудобно да ви питам, но какво мислите за тази кампания в печата, тази ругателска кампания в печата срещу членовете на Дружеството и срещу вас? Благой Топузлиев: Естествено, целта на тази вестникарска канонада беше да се хвърли колкото се може повече мръсотия върху личността на тези членове на Дружеството, да бъде в този смисъл Дружеството окаляно, омърсено пред обществеността, но ми се струва, че не се постигна желания резултат, дори и мисля, че е отрицателен. След това, след като писаха и за председателя, и за мен, и за Томов преди това, и за Петър Манолов, и за всичките заедно, започнаха една кампания за провеждане на събрания насилствени по предприятия, учреждения, по низови партийни организации, където са ни заклеймявали като терористи, като врагове на народа, не са… Научих, че на много места събранията са били проваляни от хора, които са поставяли съвсем логични въпроси: какво знаем за тия хора, защо не извикаме някой от тях да ни обясни целите на това Дружество, принципите и така са успявали да внесат нежелано за ръководството на съответното предприятие отношение. Имало е, и разбира се, и случаи, когато за председателя г-н Минев, за секретаря Петър Манолов и за мен са искали смъртна присъда Р. Узунова: Сериозно?! Бл. Топузлиев: Да, по снизхождение - чрез разстрел. Изглежда, това разбира се, са само слухове, нямам резолюциите на тези събрания, не знам колко е верно, но така чух, защото нашия народ, оказва все още че е в плен на страха и за това може да бъде манипулиран, докато се плаши. Р. Узунова: Далеч не всички, далеч не всички… Бл. Топузлиев: Не, разбира се, слава Богу, далеч не всички. Но една не малка част все още е много уплашена, защото постоянните оръжия на властите са били демагогията и насилието… (около 13 март 1989 г.; част от интервю от Белград; ролка № 120) Разказ на Петър Манолов (…) Румяна Узунова: А как оценявате тази статия в „Литературен фронт” срещу Блага Димитрова? Впрочем, главен редактор на вестника е Лиляна Стефанова, която е председател на българския ПЕН – клуб… Петър Манолов: Ами това всъщност е ясно на всички. Нали, той, мисля, Биньо (Иванов, поет) най-синтезирано го изрази, като каза за такива писания… той говореше, разбира се, за „Работническо дело”, каза, че ние с такива писания сме израснали, така че не ни впечатляват … Може би си представяхме, че времето на подобни неща е свършило, а се оказа, че не е така…, както и за други писания там… Ние си говорим оттатък с млади, такива, ентусиазирани момчета - и те казаха също, че хората не вярват на тези неща, които се пишат и поставят въпроси, които поставят обсъжданите в „Работническо дело”, пък и в „Литературен фронт”,… оставят съмнения към тези писания… Р. Узунова: Имате ли представа, имате ли сведения как са минавали тези събрания, тези заклеймителни събрания? П. Манолов: Ами на много места с много хумор. Даже на едно място скандирали и тропали с крака, казали, всъщност, искали да спестят там тези комунистическите текстове и работниците са тропали с крака и са скандирали „Искаме мръсното стихотворение”, нещо от този род… То просто личи, че е замислено като измърсителско… Исках още да допълня, че на 28 декември тук журналистите са били събрани в областта… Р. Узунова: На 28 декември миналата година? П. Манолов: Да, на 28 декември миналата година са били събрани редакторите на многотиражки, хората, които работят в печата, и Дойчин Дойчинов… Р. Узунова: Кой е той? П. Манолов: Ами, той е партапаратчик в Областния комитет на партията и писател – има 2 - 3 книги написани… и забранил да се печата дори ред от Петър Манолов Р. Узунова: Това още в края на миналата година? П. Манолов: Да, още в края на миналата година. Разбира се, може само да съжалява „Работническо дело”, че не е послушало Дойчин Дойчинов. Р. Узунова: Че отпечатал ваши произведения? П. Манолов: Да, и отпечата тези неща, които ще имат съвсем обратен отзвук. (…) (февруари 1989 г., част от интервю; ролка № 124) 4. в. „Труд” за Независимия профсъюз „Подкрепа” Интервю с Красимир Кабакчиев Красимир Кабакчиев: Заглавието е “Предизвикан репортаж”. Аз мисля, че това е много радостно за журналистическия живот у нас и авторите, и редакторите заслужват поздравление. Репортажът започва със среща с Петър Манолов и тук за отбелязване са думите, че при него ги води…, значи, авторите проявяват интерес към здравето му, “човешки интерес”. Какво да ви кажа друго? Тя е доста дълга, статията. Р. Узунова: Долу-горе да я преразкажете, мъничко поне. С добро отношение към „Подкрепа” ли е? Кр. Кабакчиев: Да, точно за отношението. В никакъв случай статията не е враждебна. Просто на Профсъюза се гледа като на нещо несериозно и аз казвам: дано да бъдат опровергани тези мисли. Има доста подробно интервю с Тренчев и другите инициатори. Мисля, че вярно са предадени думите им - така предполагам, разбира се, не мога да зная. И това е в общи линии, което мога в момента да ви кажа. Трудно е да се ..., ще я прочетете и т.н. Моето отношение: аз бих искал да кандидатствам в този профсъюз, защото намирам, че имам нужда от защита на …, професионалните ми интереси имат нужда от защита. Надявам се, че той ще бъде легализиран, този профсъюз и фактически с тази статия, която в никакъв случай не отхвърля този профсъюз, може би това ще доведе до едно добро бъдеще на Профсъюза. Р. Узунова: Искате ли да си кажете името и искате ли да излъча част от вашето изказване? Кр. Кабакчиев: Аз се казвам Красимир Кабакчиев, научен сътрудник съм в Института за български език при БАН. Какво да ви кажа, не възразявам против отделни части от това, което казах. Бих искал да кажа, че аз се обаждам, а не вие. Аз съм за свобода на мненията. Надявам се, че добро бъдеще ни чака, особено младите научни работници. Аз съм на възрастта на тези инициатори на Профсъюза. И тук искам да кажа, че критиката, това несериозно отношение към тях,… какви са аргументите на авторите: били млади учредителите, огорчени били и амбициозни. Но това пък не са сериозни аргументи срещу „Подкрепа”, според мен. Искам така… обаждам се, в момента я прочетох и ви се обаждам с това радостно чувство, че е публикувана такава статия. Р.Узунова: Да, добре. Радвам се много, че се обадихте. Радвам се, че у нас виждате трибуна. Дано да можем да помагаме. (Недатирано интервю,но вероятно около 24.02.1989 г. Ролка № 213. „Подкрепа” е основана на 8.02.1989 г. в къщата на П.Манолов, докато той е в последните дни на гладната си стачка. Никоя българска печатна медия дотогова не е съобщила, че той е стачкувал.) Декларация и коментар на „Подкрепа” Р.Узунова: Д-р Тренчев, член-основател на Независимия профсъюз “Подкрепа”. Румяна Узунова на телефона. Бих искала да говорим с вас за целите, за задачите, за бъдещата и сегашна дейност на Независимия профсъюз “Подкрепа”. Но първо бих искала да ви попитам какво е отношението към тази, всъщност небивала акция на печата да се даде някаква гласност за съществуванието на един независим неофициален профсъюз? Константин Тренчев: В тази връзка ще си позволя да ви прочета официалното писмо, което по повод публикацията отправихме до главния редактор на в. “Труд”. „Във връзка с материала, поместен в бр.40 от 24 февруари 1989 г. във в. “Труд” под надслов “Предизвикан репортаж” с автори Евелина Георгиева и Мая Янкова, работещи във вашия вестник, считаме за наше задължение да ви съобщим, че характерът на материала е тенденциозно деформиран и има за цел невярно представяне на целите и смисъла на Независимия профсъюз “Подкрепа”. Вие сте запознати с нашия Устав и ние считаме, че вместо опровержение от неетичен тип е по-добре да публикувате самия Устав, като запознаете по този начин българската общественост с повода за самата полемика. Ние настояваме за открит и честен диалог при равни условия. Председател - подпис, секретар – подпис.” А сега, ако желаете, член на Профсъюз “Подкрепа” от Стара Загора, Николай Ганчев Колев ще ви прочете разширен коментар върху спомената статия, отразяващ официалното становище на Независимия профсъюз. Р. Узунова: Да, слушам и записвам. Николай Колев: Ало, добър ден. Казвам се Николай Ганчев Колев. Р. Узунова: Аз се казвам Румяна Узунова. Н. Колев: Благодаря. На 38 години съм, в момента се занимавам на свободна практика с преводи от руски и на руски, както и с писане на този коментар. Р. Узунова: Малко по-височко, ако може да говорите. Н. Колев: Имам и този грях да пиша стихове, проза, но как да ви кажа, още нямам самочувствие на признат писател… Бих искал да ви прочета нашето официално становище в отговор на статията, публикувана в бр.40 от 24 февруари 1989 г. във в.”Труд”. „Предизвиканите размисли” на Евелина Георгиева и Мая Янкова, публикувани в бр. 40 от 24 февруари тази година действително предизвикват различни размисли у мен. Но размисли от съвсем друг род. Според Устава на Независимия профсъюз “Подкрепа” недвусмислено и откровено е изказана готовност за диалог и сътрудничество с официалните профсъюзи. Какво се получи в замяна? За огромно наше съжаление призивите за диалог явно бяха разбрани като гореща молба за прошка. Прошка, за която никой не е молил, нито намеквал. Не можем да позволим една млада и демократична идея, каквато е създаването на Независимия профсъюз “Подкрепа” да бъде смачкана по този некоректен начин. Още повече, когато часът на времето изисква от българската интелигенция да вземе принципна позиция. В отговор обаче на откритата и делова покана се получи поредното неразбиране и, което е още по-неприятно, нечестни и неетични нападки, като се започне от избирателно премълчаване на факти и се стигне до грубо изопачаване на истината. Какво имам предвид? До официалните средства за масова информация има достъп само едната от спорещите страни - и това определено не сме ние. Проекто-уставът ни все още не е публикуван, както и двете от тези писма-отговори по повод на местни атаки от - меко казано - недостоен тип. Но това, дето се казва, е бял кахър. Затова нека се върна на обширния анализ в материала на в. “Труд” от 24 февруари тази година. Цитирам „Без да дочакат решението на съда – срокът според закона е месец… Р. Узунова: Малко по-високо, ако обичате! И бихте ли спрели – само един… Докъдето бяхте стигнали… Н. Колев: …срокът според закона е месец, инициаторите вече се регистрираха пред “Свободна Европа” и “Дойче веле”, които от своя страна им посвещават емисия след емисия”. Коментар: Запазвайки пълно мълчание относно другите неформални сдружения, средствата за масова информация заеха интересната поза на изплашен щраус и практически лишиха от каквато и да е информация своите слушатели, които скоро ще станат 9 милиона. Нима може мислещ човек да не направи елементарната аналогия за приемането с мълчание или с яростен вой създаване на предишните неформални сдружения. Изводът е един – щом се приказва за диалог и демокрация, нека се създаде балансирана възможност за разговор чрез вестник или радиостанция по взаимно споразумение. И при всички случаи - при равни условия. Цитирам: „Ако съдим по членската маса кандидат-профсъюзът най-малко прилича на профсъюз. Всъщност той се състои от своя Инициативен комитет - 7 души + съветник, жители на различни селища в Пловдивска и Хасковска област”. Коментар: Може би авторите на статията ще използват собствените си щампи само за официалния профсъюз. Защото Независимият профсъюз “Подкрепа” смята българския интелектуалец за индивид, а не за стандартна молекула от тъй нар. обща маса. И вероятно искрено ще се учудят, ако ги поканя пред картата на България и им съобщя имена и адреси от Михайловградска, Ловешка, Разградска, Варненска и Софийска области - при това съвсем непознати за тях имена. Цитирам: „Предлагаме най-важното от двучасовия разговор с д-р Тренчев, със секретаря, нали, Огнян Велчев, със сем. Бояджиеви и Кояна Иванова”. Това е /…/ Коментар: Два часа са 120 минути. При това - според мен. Нека достопочтените автори на предизвикания репортаж се опитат, заеквайки, да прочетат публикуваната част от интервюто. В най-добрия случай това ще им отнеме 8 минути. А останалите 112? Цитирам: „В същия Инициативен комитет има членове на т.нар. Независимо дружество за правата на човека, т.е. сем. Бояджиеви и самият Тренчев – т.е. председателят. Съществува ли някаква връзка, освен персоналната, между него и замисления профсъюз?” Коментар: Питам уважаемите автори: съществува ли връзка между чест и журналистика? Ние не ги обвиняваме за това, че членове на БКП членуват в официалните профсъюзи, както не бихме им попречили да членуват в Независимия профсъюз “Подкрепа”. Цитирам: „Приемате ли антисоциалистическата пропаганда?” Коментар: Всъщност отговорът е кратък - това е тълкуванието на самата дума “социо”. Цитирам: „Според статистически данни спонсорите, между които ЦРУ, са увеличили чувствително субсидиите си в последно време”. Коментар: Интересно ни е кои са спонсорите на нашата преса и дали субсидиите й са намалени или увеличени? В края на краищата, ние живеем в Народна Република България и това за нас е жизнено важно. И отново ще предложа – нека търсим път към общи позиции, а не към конфронтация. От това ще има полза нашият народ, чиито членове сме и ние, и вие. Нелепо е да се показва осведоменост в области, които са далеч от началото на диалог и в същото време да не се казват жизнено важни за всички нас истини. За пример ще приведа пълното мълчание относно текста на Хьош, Декларация за правата на човека, материалите от Хелзинкската конференция и Виенската среща. Значи, тези материали излязоха в съветската преса, но много трудно се намират у нас. Дори се стигна до парадокса, че на официална среща на старозагорската общественост с представителя на Главна редакция „Информация” на БНТ Асен Агов, последният призна, че няма информация за тези материали. В тях има и чл.19, който гласи: „Всеки човек има право на свобода на убежденията и на свободното им изразяване. Това право включва свободата на безпрепятствено придвижване към своите убеждения и свободата да търси, получава и разпространява информация и идеи с всякакви средства и независимо от държавните граници.” Цитирам: „Слушателят на този коктейл от фразеология, лични несполуки и отчуждение, тщеславие, амбиции, подражателство и много мъгла. Нашите събеседници са се нагърбили с огромния товар да изразяват интересите и да разрешават проблемите на цялата българска интелигенция. Грижа, поделена сега между такива мощни формации като народни съвети, творчески и научни съюзи, профсъюзи, обществено-държавни органи”. Коментар: При толкова много фразеология, мъгла и мощни формации, ние явно сме изгубени и за това няма да ни признаят. Интересен аргумент. Цитирам: „На тези първи симптоми за силно надценяване на пресилените свои възможности, липсата на реализъм не е единствен. Също тъй и представата за проблемите, чието решаване се издига в стил”. Коментар: Липсата на реализъм е реалност. За това говори най-добре днешното нравствено и материално състояние на интелигенцията в България. Тези, които държат кокала между зъбите си не лаят, за да не го изпуснат; а тези, които го нямат не лаят, защото нямат сили. Има и трета група - клонящите към едните или другите. Цитирам: „Дали да се сипят ултиматуми, на които в случая много се разчита и понеже липсва реализъм - а това ще рече истинска почва за разумни действия - получава се нещо като криво огледало. В него се деформират и проблемите, и средствата, и собствената роля и история”. Коментар: Моля да бъда извинен от Евелина Геогриева и Мая Янкова, но ще си позволя да отбележа, че ултиматумите не идват от наша страна, а точно от противоположната. Относно ролята в историята, все пак нека да оставим именно историята да реши. Макар че историята нееднократно и недвусмислено е решавала правата на обществените закони в полза на прогреса. Цитирам: „Обикновената черна работа, като сигурен начин за развитие и промяна, се отхвърля. На нейно място идва далеч по-лесният и по-кратък от гледна точка на рекламата словесен фойерверк. Така собствената особа с до вчера далеч по- съществените мнения започва да расте, да придобива ореол едновременно на мъченик, месия и герой. Не е проблем такава почва да се манипулира. Пиететът към понятия като независим, независими, независимост…”. Коментар: Тук авторите попадат в собствения си капан. За тях явно черна работа означава очерняне. И на този почернен фон правят огън, т.е. фойерверк. Но те не могат да ме убедят, че ние сме една група самоубийци, която без ясна представа за социалният статус на българската интелигенция се слага между шамарите с цел реклама. От нас светии явно няма да излязат, както и от тях - журналисти. Що се отнася до еретичните думи с общ корен „независим”, струва ми се, че те точно отразяват нашата позиция - както на отделни индивиди,
Цитирам: „Всъщност високопарната декларация стига до най-простата зависимост на крайника. Нали поръчва музиката, който плаща. Увлечен от избраната роля и от желанието за гастроли в чужбина, Инициативният комитет губи даже уважението към правния ред, което всяка страна изисква от своите граждани”. Коментар: Нямам нищо против думи като храненик, музика и плащане. На нас никой не ни е дал нито една стотинка или обещал такава. Ние не сме храненици и на всичко отгоре сме независимо сдружение. Вероятно този въпрос задават повечето /…/. И понеже това е въпрос на статистика, нека погледнем кой прави в действителност гастроли в чужбина - независимите интелектуалци или зависимите началници на интелектуалците? Но това освен статистически, е и нравствен въпрос. Според мен е смешно да се говори за закони там, където безнравствеността е издигната в принцип за преуспяване. В тази светлина е излишно да се говори за закони. Прочее, крайно време е българският интелектуалец и гражданин да не бъде само изискан, а да влезе в цялата си функция на барометър на цивилизацията. Както виждате, Евелина Георгиева и Мая Янкова, /.../ метод на Шпенглер е нож с две остриета. За това нека да изхвърлим ножовете и да потърсим общия път. Трябва да го намерим - в името на нравственият /.../ на времето, в името на нашите деца и внуци, в името на цивилизацията. Нищо, че сме шепа хора. Шепата – това е ласката и подадената десница. Нека се опитаме да се освободим от дребните вътрешни страхове и да седнем на общата маса при равни условия и при равни отговорности. Иначе тази полемика е безсмислена…” Това е текстът. Р. Узунова: Подписали писмото? Н. Колев: Д-р Константин Тренчев… Всъщност: от името на Независимия профсъюз “Подкрепа”. Р. Узунова: Сега аз ще се опитам да… (Недатиран разговор, но вероятно около края на м. февруали 1989 г. Ролка № 297) Интервю с д-р Константин Тренчев (…)Р. Узунова: А как преценявате тази статия в печата, във в. “Труд”? К.Тренчев: Ами ние й дадохме вече отговор. Считаме, че „мозаечният” метод на цитиране извън контекста е използван повече от колкото трябва. Виждате ли, това не е журналистика, това е манипулиране с журналистиката. От 120 мин. разговор, ако се прочете колко е интервюто, то е 4-5 мин. Де факто излиза, че през останалото време сме говорили за несериозни неща, за глупости, което съвсем не е вярно. Ние просто за последен път повярвахме на нашите журналисти и бяхме съгласни да дадем интервю. В по-нататъшните ни евентуални срещи възнамеряваме да искаме винаги техните въпроси в писмен вид с подписи и да им отговаряме по същия начин, защото виждате, че манипулират нашите изказвания. Р. Узунова: Мислите, че диалогът се е превърнал в монолог? К.Тренчев: Да, нещо подобно. Р. Узунова: И сте твърдо убеден, че този Профсъюз трябва да съществува? К.Тренчев: Да, разбира се. Това е просто една необходимост на времето. Р. Узунова: Благодаря Ви, ще престанем сега, защото нали Ви казах, страх ме е ... (…) (Част от текста в ролка № 218) Интервю на Константин Мишев с д-р Константин Тренчев Константин Мишев: Доктор Тренчев? Добър вечер, д-р Тренчев, на телефона е Константин Мишев от Радио „Свободна Европа”. Константин Тренчев: Да, да, аз ви очаквах снощи. К. Мишев: Д-р Тренчев, не можах да се свържа, мисля, че имаше грешка в сателита, не мога да бъда сигурен, че са ви прекъсвали телефона в никакъв случай… Д-р Тренчев, бих искал да Ви запитам има ли вече обществен отзвук на учредяването на първия независим профсъюз в България, наречен “Подкрепа”. И впрочем ... К. Тренчев: Да, има такъв отзвук, обадиха се вече доста хора, които се интересуват от програмата на Профсъюза, за да се присъединят, хора от различни места. За сега повече на лични контакти и по телефона има разговори. Ние изпратихме Проектоустава за публикуване в официалните медии, във в. “Труд” и във в. “Отечествен фронт”. За сега няма отговор, но може би още е рано. К. Мишев: А обадиха ли ви се от тези вестници, за да получат повече информация? К. Тренчев: Не. К. Мишев: Д-р Тренчев, има ли някакъв отговор от страна на официалните власти, имам предвид ? К. Тренчев: Не, до този момент официален отговор, в смисъл на препоръчаните писма, обратните разписки не сме получили, но има един друг отговор, за който държа да споделя с вас. К. Мишев: Да, кажете. К. Тренчев: Вчера в моя Институт е било проведено заседание, на което са разгледали статията на “Работническо дело” и по-конкретно моето отношение към проблема. Вероятно е било дирижирано, тъй като 18 човека са взели становище, стигнало се е в обвинения в неофашизъм, ако щете, и е присъствал човек от пресата - на областния в. “Шипка”, някой от редакторите, не разбрах точно главния или някой от зам.-главните редактори… Аз искам чрез вас да се обърна към тези местни медии, все пак преди да публикуват нещо за мен, или вече ако са го публикували, все пак да разгърнат своя архив. По-рано този вестник се казваше “Септември” и доста ще се учудят, когато в броеве от `84а, `85а,`86а г. намерят за мен доста хвалебствени статии. Тъй че някак си не подхожда за един неофашист, за какъвто едва ли не ме обвиняват, да се пишат такива неща и то в съвсем близко минало. К. Мишев: Д-р Тренчев, един от главните принципи на сериозната журналистика, ако не и главният принцип, етичен принцип, е каквото и да се пише за един човек, добро или лошо, журналистът трябва да се свърже с него и да чуе също неговата страна, да изслуша него. К. Тренчев: До този момент няма опити за връзка. К. Мишев: Вие не бяхте поканени на това събрание? К. Тренчев: Не, не, не бях. Нито устно, нито писмено. К. Мишев: Да, а гласувана ли е била някаква резолюция? К. Тренчев: Тъй като мои познати ми съобщиха, и нямаха време, бързаха, изглежда се страхуваха, нямам достатъчно изчерпателна информация, но се е обсъждало за моята квартира, за това, че нямам право да се занимавам със студентите - едва ли не като народен враг, нещо от сорта. Виждате, че това протича в духа на най-добрите сталински традиции, тъй да се каже. К. Мишев: Да, вие сте обвинен в неофашизъм за това, че създавате профсъюзна организация, което звучи ... К. Тренчев: Да, подобно нещо е изразил ..., на събранието е имало подобно изказване. К.Мишев: Д-р Тренчев, упражнен ли е бил някакъв натиск срещу други членове на новоучредения Профсъюз? К. Тренчев: Тази сутрин е бил извикан за справка секретарят, но след няколко часов разговор е бил освободен. Тази вечер човек от профсъюзите го е потърсил и вероятно в момента разговарят. К. Мишев: Д-р Тренчев, часът сега е 6.15 българско време, аз бих искал да приключим, за да можем да използваме това интервю, този разговор, още във второто издание на нашета програма “Факти, събития, коментари”... К. Тренчев: Вижте, аз искам само едно нещо да подчертая, нашите основни оръжия са чистата съвест и дълбокото убеждение, че сме прави. Ние нямаме никакви екстремистки искания, никакви политически искания - ние имаме единствено професионални такива и ще се радвам, ако успеете да ми се обадите, за да мога да прочета самия Устав, който сме изпратили за публикуване, но дали ще бъде публикуван, не мога да ви кажа. К. Мишев: Благодаря ви, д-р Тренчев, и до скоро чуване. Желая ви успех. К. Тренчев: Дочуване, мерси. Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част І: Паралелни светове rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове Изтегляне 0.76 Mb. Сподели с приятели:
|