The great controversy

Какъв поразителен контраст между надменния и надут понтифекс и кротостта и благородството на Христос, Който Се представя като стоящ пред вратата на сърцето, молещ да влезе вътре и да внесе прощение и мир, Който учеше учениците си: “Който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга” (Матей 20:27).

Следващите столетия свидетелстват за постоянно увеличаване на заблудите в доктрините, идващи от Рим. Дори преди да се утвърди папството, ученията на езически философи привличаха вниманието и упражняваха известно влияние в църквата. Мнозина, които изповядваха, че са духовно променени, все още се придържаха към изискванията на езическата си философия. И не само че продължаваха да я изучават, но я налагаха и на други като начин да разширят влиянието си между езичниците. Така в християнската вяра се вмъкнаха сериозни заблуди. Най-явната между тях бе вярата в естественото безсмъртие на човека и в неговото съзнателно състояние след смъртта. Това учение положи основата, върху която Рим въведе призоваването на светии и обожаването на Дева Мария. Оттук произлезе и вмъкналата се от по-рано в папската вяра ерес за вечните мъки на непокаяните.

След това бе подготвен пътят за приемането на още една езическа измислица, наречена “чистилище”. Рим я използваше, за да плаши доверчивите и суеверните. Според нея съществува място за мъки, където душите на хората, незаслужили вечна гибел, се наказват и след като се освободят от нечистотата, биват допускани в небето (виж Приложението).

Още една изфабрикувана измислица бе нужна на Рим, за да се възползва от страховете и пороците на своите последователи. Достави им учението за индулгенциите. На всички, които биха участвали във войните на понтифекса за разширяване на неговата земна власт, за наказване на враговете му или зар изтребване на посмелите да отрекат духовното му върховенство, бе обещавано пълно опрощаване на минали, настоящи и бъдещи грехове и спасяване от следващите ги мъки. Хората бяха учени също, че като изплащат пари на църквата, могат да освободят от греха себе си, а също и душите на умрелите си приятели, задържани в мъчителните пламъци на чистилището. Чрез такива средства Рим пълнеше своите каси, поддържаше разкоша, великолепието и порока на претендиращите, че са представители на Оня, Който нямаше къде глава да подслони (виж Приложението).

Библейската наредба за Господнята вечеря бе заменена с идолопоклонническата жертва на литургията. Папските свещеници претендираха с невъзмутимо лицемерие, че превръщат простия хляб и вино в действително “тяло и кръв Христови” (Кардинал Вайсман. Реалното присъствие на тялото и кръвта на нашия Господ Исус Христос в блажената Евхаристия, доказано от Писанията. Лекция 8, отд. 3, параграф 26). С богохулствена надменност те открито си присвояваха творческата сила на Бога, Твореца на всички неща (виж Приложението). Под страх от смъртно наказание от християните се изискваше да изповядват вярата си в това ужасно, оскърбяващо Небето учение. Множествата, отказващи да се покорят, бяха предавани за изгаряне (виж Приложението).

В тринадесетото столетие бе въведено най-ужасното от всички папски мъчения - инквизицията. Князът на тъмнината работеше заедно с водителите на папската йерархия. Ангелите му владееха тайните мисли на безбожните хора, но сред тях невидимо присъстваше Божи ангел. Той записваше ужасния доклад на неправдивите им декрети и историята на дела, твърде ужасни за пред човешки очи. “Великият Вавилон” се “опиваше от кръвта на светиите”. Обезобразените тела на милиони мъченици викаха към Бога за отмъщение срещу тази отстъпническа сила.

Папството беше станало световен деспот. Крале и императори се прекланяха пред едиктите на римския понтифекс. Временната, както и вечната участ на хората изглеждаше, че са в негова власт. В продължение на стотици години ученията на римокатолическата църква са били всецяло и безусловно приемани, обредите й - благоговейно изпълнявани, празниците й - всеобщо съблюдавани. Нейното духовенство бе почитано и щедро подкрепяно. Никога по-късно римокатолическата църква не е достигала по-голяма почит, великолепие и власт.

Но “обедното величие на папството бе времето на среднощния мрак на света” (Дж. А. Уайли. История на протестантството. Кн. 1, гл. 4). Свещените писания бяха почти непознати не само на народа, но и на свещениците. Както фарисеите в древността, така и папските водители мразеха светлината, която би открила греховете им. Веднъж премахнат, Божият закон, образецът, им даваше възможност да упражняват властта си и да се отдават на пороци без ограничения. Измама, алчност и разврат се ширеха. Хората не трепваха пред каквото и да било престъпление, стига да можеха да спечелят богатство и обществено положение. Палатите на папите и прелатите ставаха сцени на най-низък разврат. Някои от управляващите понтифекси се бяха провинили в такива възмутителни престъпления, че светските управници се стремяха да ги лишат от църковен сан като крайно нечисти изроди, които не могат да бъдат повече търпени. В продължение на столетия Европа не постигна никакъв прогрес в областта на науката, изкуството или цивилизацията. Морална и духовна парализа бе сковала християнството. Състоянието на света под римската власт представляваше ужасно и поразително изпълнение на думите на пророк Осия: “Людете Ми загинаха от нямане знание. Понеже ти отхвърли знанието, то и Аз отхвърлих тебе... понеже ти забрави закона на твоя Бог, то и Аз ще забравя твоите чада.” “...няма вярност, нито милост, нито знание за Бога по земята. Друго няма освен клетва, лъжа и убийство, кражба и прелюбодейство; разбиват къщи и кръв допира до кръв” (Осия 4:6, 1-2). Такива бяха резултатите от отстраняването на Божието слово.

4
Верни факлоносци

В мрака, обгърнал земята през дългия период на папско владичество, светлината на истината не можа да бъде напълно изгасена. Във всеки век е имало свидетели за Бога - хора, съхранявали грижливо вярата в Христос като единствен посредник между Бога и човека, издигали истината като единствено правило на живота и освещавали истинската събота. Потомството никога няма да узнае колко много им дължи светът. Те са били изгаряни като еретици, подбудите им - поставяни под съмнение, характерите им - невярно представяни, писанията им - унищожавани или изопачавани. И въпреки това са устояли твърдо и от век на век са поддържали вярата си чиста като свято съкровище за бъдещите поколения.

Историята на Божия народ през вековете на мрака, последвали с идването на римското владичество, е записана в Небето. В човешките доклади обаче тя заема твърде малко място. Освен обвиненията на враговете на Божиите чада, следите за тяхното съществуване са съвсем бледи. Политиката на Рим бе стремеж да се заличи всяко различие, противопоставящо се на папските доктрини или укази. Всичко еретично, било личности, било писания, биваше унищожавано. Само един-единствен израз на съмнение, едно-единствено колебание по отношение на авторитета на папските догми беше достатъчно, за да се отнеме животът на богати или бедни, висши или низши. Рим се стремеше да изтрие и всеки доклад за своята жестокост спрямо мислещите по-различно. Папски събори решаваха да се хвърлят в пламъците книжнината и писанията с такива свидетелства. Преди откриването на книгопечатането книгите бяха малко на брой и в неподходяща форма за съхраняване. Затова за римокатолиците не беше трудно да осъществят намерението си.

Никоя църква, намираща се в границите на римокатолическата власт, не бе оставена дълго да се радва на свободата на съвестта. Веднага щом придоби власт, папството протегна ръце, за да смаже всичко, отказващо да признае неговата власт; и една след друга църквите се подчиниха.

Във Великобритания примитивното християнство бе вкоренено от много рано. Евангелието, прието от бритите в първите векове, бе още непокварено от римското вероотстъпничество. Преследването от страна на езическите императори, стигнало чак до тези отдалечени брегове, бе единственият подарък, който първите църкви на Британия получиха от Рим. Много християни, избягали от преследването в Англия, намериха защита в Шотландия; оттам истината бе занесена в Ирландия и във всички тези страни тя бе приета с радост.

Когато саксите нахлуха в Британия, езичеството спечели властта. Завоевателите отказваха да бъдат поучавани от техните роби и християните бяха принудени да се оттеглят в планините и в безлюдните тресавища. И все пак скритата за известно време светлина, продължи да гори. В Шотландия, един век по-късно, тя изгря с блясък, достигнал далечни страни. От Ирландия произлязоха набожният Колумб и неговите съработници. Те събраха разпръснатите вярващи на усамотения остров Йона и направиха мястото център на своите мисионски трудове. Между евангелистите имаше и един пазител на съботата и по този начин истината проникна сред народа. На острова бе учредено училище, откъдето тръгваха мисионери не само за Шотландия и Англия, а и за Германия, Швейцария и дори за Италия.

Но Рим бе впил очи в Британия и бе решил да я подчини на владичеството си. През шести век мисионерите му предприеха покръстване на езичниците сакси. Те бяха приети благосклонно от гордите варвари и накараха много хиляди да започнат да изповядват римокатолическата вяра. Когато делото се разви, папските водители и новообърнатите от тях във вярата се срещнаха с първите християни. Контрастът бе поразителен. Първите християни бяха семпли, смирени и характерът, учението и поведението им отговаряха на изискванията на Писанието, докато при другите личаха суеверието, надменността и стремежът към разкош, присъщи на папството. Римският пратеник поиска християнските църкви да признаят върховенството на римския понтифекс. Бритите кротко отвърнаха, че желаят да обичат всички хора, че папата не е упълномощен да има върховенство в църквата и могат да му отдадат само онова подчинение, което се отдава на всеки Христов последовател. Бяха направени повторни опити да се осигури подчиняването им на Рим. Но скромните християни, учудени от гордостта на римските пратеници, твърдо отговаряха, че не познават друг господар освен Христос. Тогава истинският дух на папството се откри. Римският водач каза: “Ако не искате да приемете братя, които ви носят мир, ще приемете врагове, които ще ви донесат война. Ако не искате да се обедините с нас и да показвате на саксите пътя на живота, ще получите от тях удара на смъртта” (Мери Д’Обине. История на реформацията от VI-то столетие, кн.7, гл.2). Това не бяха празни заплахи. Войни, интриги и измами бяха употребени срещу свидетелите на библейската вяра, докато най-сетне църквите на Британия бяха унищожени или принудени да се подчинят на авторитета на папата.

В страни извън юрисдикцията на Рим съществуваха в продължение на много столетия общества от християни, почти напълно запазени от папската поквара. Те бяха заобиколени от езичество и в течението на вековете бяха повлияни от неговите заблуди; но продължаваха да смятат Библията като единствено правило на вярата и да се придържат към много от нейните истини. Тези християни вярваха във вечната валидност на Божия закон и спазваха съботата от четвъртата заповед. Същата вяра и практика поддържаха и църкви в Централна Африка и всред арменците в Азия.
Сред първите, оказали съпротива на домогванията на папската власт бяха валденсите. Точно в страната, където папството бе разположило престола си, точно там фалшът и покварата срещнаха най-твърд отпор. Столетия наред църквите в Пиемонт пазеха независимостта си. Но най-сетне дойде време, когато Рим решително настоя да ги подчини. След несполучливи борби срещу тиранията на Рим водачите на църквите признаха неохотно върховенството на силата, пред която като че ли целият свят се прекланяше. Имаше обаче някои, които отказаха да се подчинят на властта на папа или прелат. Те бяха решили да останат верни на Бога и да запазят чистотата и простотата на вярата си. Настъпи разделение. Поддръжниците на древната вяра се оттеглиха. Някои напуснаха родните Алпи и издигнаха знамето на истината в чужди страни; други се уединиха в безлюдните долчинки и скалистите крепости на планините и там съхраняваха свободата си да се покланят на Бога.

Вярата, която християните валденси съблюдаваха и усвояваха в продължение на много векове, бе в забележителен контраст с фалшивите учения на Рим. Тя се основаваше на писаното Божие слово - истинското вярно ръководство на християнството. Но тези скромни селяни, отделени от света в затънтените си убежища и свързани с ежедневната си работа сред стадата и лозята, не бяха стигнали сами до истината, противопоставяща се на догмите и ересите на отстъпилата църква. Вярата не бе новост за тях. Бяха наследили религиозни убеждения от бащите си. Те се бореха се за вярата на апостолската църква, “вярата, която еднаж завинаги бе предадена на светиите” (Юда 3). “Църквата в пустинята”, а не гордата йерархия на трона на великата световна столица бе истинската Христова църква, пазачът на съкровищата на истината, които Бог е поверил на своя народ да ги даде на света.

Една от главните причини, довели до отделянето на истинската църква от Рим, бе омразата му към библейската събота. Както бе предсказано от пророчеството, римската власт потъпка истината. В същото време, докато Божият закон бе погазван, човешките традиции и обичаи се възвеличаваха. Църквите, управлявани от папството, бяха отрано принудени да почитат неделята като свят ден. В преобладаващите заблуди и суеверия много хора, дори и от верния Божи народ, така се бяха объркали, че пазейки истинската събота, се въздържаха от работа и в неделя. Но това не задоволи папските водители. Те изискваха не само освещаването на неделята, но и оскверняването на съботата; нападаха с най-остър език осмеляващите се да я почитат. Само този, който избягаше от силата на Рим, можеше спокойно да се покорява на Божия закон.

Валденсите бяха първи от народите на Европа, получили превод на Свещените писания на родния си език (виж Приложението). Стотици години преди Реформацията те притежаваха Библията в ръкопис на родния си език. Имаха неподправената истина и това ги правеше специален обект на омраза и преследване. Обявяваха римската църква за отстъпилия Вавилон, посочен в книгата “Откровение” и с риск на живота си се опълчваха срещу нейните поквари. Докато под натиска на продължителните преследвания някои направиха компромис с вярата си, отстъпвайки малко по малко от нейните характерни принципи, други здраво се придържаха към истината. През вековете на мрак и отстъпничество имаше валденси, които отричаха върховенството на Рим, отблъскваха поклонението пред образи, смятайки го за идолопоклонство, и пазеха истинската събота. И при най-свирепите бури на опозицията те поддържаха вярата си. Макар да бяха пронизвани със савойски копия и горени на римски клади, стояха непоколебимо за Божието слово и за Неговата чест.

Валденсите намериха добро скривалище зад високите планински крепости - прибежища на преследваните и потисканите през вековете. Тук светлината на истината се поддържаше горяща в мрака на средните векове. Тук в продължение на хиляда години свидетели на истината крепяха древната вяра.

Бог бе приготвил за народа Си едно светилище на страшно величие, отговарящо на поверените му мощни истини. За верните изгнаници планините бяха символ на непоклатимата правда на Йехова. Тези вярващи посочваха на децата си издигнатите над тях в неизмеримо величие висини и им говореха за Този, в Когото няма и сянка от промяна, Чието Слово е трайно като вечните хълмове. Бог бе утвърдил планините и ги бе обградил със сила; никоя ръка, освен ръката на Безкрайната Сила, не би могла да ги помръдне от мястото им. По същия начин Той бе установил и Своя закон, основата на Неговото управление на Небето и на земята. Човешката ръка може да достигне хората и да унищожи живота им, но не може да изкорени планините от основите им и да ги хвърли в морето, както не може да промени и ни едно предписание от закона на Йехова, нито да заличи някое от обещанията Му за вършещите Неговата воля. Във верността си към закона на Господа Божиите служители трябва да бъдат непоклатими като скалите.

Планините, окръжаващи дълбоките долини, бяха постоянно свидетелство за творческата сила на Бога и уверение за Неговата закриляща грижа. Поклонниците се научиха да обичат мълчаливите символи на присъствието на Йехова. Не се отдаваха на негодувание поради трудността на своя жребий; никога не се чувстваха сами сред планинската самота. Благодаряха на Бога, че им е приготвил убежище от гнева и жестокостта на хората. Радваха се, че имат свободата да Му се покланят. Често пъти, когато бяха преследвани от неприятели, крепостта на хълмовете им осигуряваше надеждна защита. Нерядко от някоя висока скала пееха хвалебни песни на Бога и римските войници не можеха да смълчат благодарствените им химни.

Чиста, проста и усърдна беше набожността на тези Христови последователи. Принципите на истината им бяха по-скъпоценни от къщи и земи, приятели, роднини, дори от самия живот. Те сериозно се стремяха да запечатат тези принципи в сърцата на младите. Още от най-ранно детство ги запознаваха с Писанията и ги учеха да пазят свято изискванията на Божия закон. Тогава преписите на Библията бяха рядкост, затова нейните скъпоценни думи се учеха наизуст. Много от последователите на Христос можеха да повторят дълги откъси както от Стария, така и от Новия завет. Мислите за Бога бяха свързвани както с величествените природни картини, така и със скромните благословения на ежедневния живот. Малките дечица се научаваха да гледат с благодарност на Бога като Дарител на всяко благословение и утеха.

Родителите, каквито си бяха нежни и любвеобилни, обичаха децата си по твърде мъдър начин, за да ги свикват на себеугодничество. Пред тях стоеше живот на изпитания и пречки, а може би и мъченическа смърт. От най-ранно детство те бяха възпитавани да понасят трудности, да бъдат послушни и в същото време да мислят и да действат самостоятелно. Още от много малки бяха учени да бъдат отговорни, да бъдат предпазливи в приказките си и да разбират мъдростта на мълчанието.

Една неблагоразумна дума, стигнала до ушите на неприятелите им, можеше да застраши живота не само на говорещия, но и на всички негови братя; защото както вълци преследват жертвата си, така и враговете на истината преследваха осмелилите се да искат свобода на религиозната си вяра.

Валденсите бяха пожертвали своето светско благосъстояние заради истината и с упорито търпение се трудеха за хляба си. Всяко парче обработваема земя между планините се култивираше грижливо; долините и по-малко плодородните склонове бяха направени плодородни. Икономия и строго себепожертвование - това бе част от възпитанието на децата, получили го като единствено наследство. Те бяха учени, че Бог е отредил животът да бъде училище и дисциплина и че нуждите им могат да бъдат удовлетворени само чрез личен труд, чрез предвидливост, грижовност и вяра. Този процес бе труден и уморителен, но здравословен, точно това, от което човек се нуждае в своето паднало състояние - училище, предвидено от Бога за неговото обучение и развитие. Наред с приучването към труд и преодоляване на трудностите биваше развиван и умът. Децата бяха наставлявани, че силите им принадлежат на Бога и че всичко трябва да бъде усъвършенствано и развивано за служба на Него.

В своята чистота и простота църквите на валденсите приличаха на църквата от апостолско време. Те отхвърляха върховенството на папа и прелат и държаха Библията като единствен, върховен, непогрешим авторитет. Пастирите, противоположно на надменните римски свещеници, следваха примера на своя Учител, който не “дойде да Му послужат, но да служи”. Те пасяха стадото на Бога, водейки го на зелени пасища и при живите източници на Неговото свято Слово. Далеч от паметниците на човешкия блясък и гордост хората се събираха да слушат думите на истината от Христовите служители не в огромни църкви или катедрали, а под сянката на планините, сред алпийските долини или по време на опасност - в някоя скалиста крепост. Пастирите не само проповядваха евангелието, но и посещаваха болните, обучаваха децата, увещаваха заблудилите се, изглаждаха спорове и въдворяваха съгласие и братска любов. Във време на мир те се издържаха от доброволните дарения на народа, но като Павел, майстора на шатри, всеки научаваше някой занаят или професия, чрез които при нужда можеше да осигури прехраната си.

Младежите приемаха съвети от пасторите. Пасторите обръщаха внимание на различните клонове от общата наука, но Библията бе главен предмет за изучаване. Евангелията на Матей и Йоан се учеха наизуст заедно с много от посланията. Младежите се занимаваха също така и с преписване на Писанията. Някои ръкописи съдържаха цялата Библия, други представляваха кратки извадки с прибавени пестеливи обяснения на текста. По този начин съкровищата на истината, тъй дълго укривани дотогава от онези, които се стремяха да се възвеличат над Бога, биваха изваждани наяве.

Чрез търпелив, неуморен труд, понякога в дълбоки, тъмни пещери под земята, на светлината на факли Свещените писания бяха преписвани стих по стих, глава по глава. Така делото напредваше, разкритата Божия воля светеше като чисто злато. А колко по-светла, по-ясна и по-мощна бе тя благодарение на понесени заради нея изпитания можеха да осъзнаят само участващите в делото. Ангели от небето обкръжаваха верните работници.

Сатана бе внушил на папските свещеници и прелати да погребат Словото на истината под сметта на заблуда, ерес и предразсъдъци. Но по един чудесен начин то бе запазено непокварено през всичките векове на мрак, без да носи печата на човека, а печата на Бога. Неуморими са хората в усилията си да замъглят ясното, просто значение на Писанията и да ги представят като противоречащи си. Но подобно на ковчега над бурната бездна, Божието слово устоява на стихиите, заплашващи да го унищожат. Както мината съдържа богатите жилки на златото и среброто скрити под повърхността, така че онези, които искат да намерят нейните съкровища, трябва да копаят, така и Свещените писания притежават съкровища от истина, откриващи се само на сериозния, скромния и молещия се търсач. Бог предназначи Библията да бъде учебник за цялото човечество и в детство, и в младост, и в зряла възраст и да бъде изучавана през всички времена. Той даде Словото Си на хората като откровение за Себе Си. Всяка нова истина разкрива още веднъж характера на Нейния автор. Изучаването на Писанията е определеното от Бога средство да доведе хората по-близо и в по-тясна връзка с техния Създател и да им даде по-ясно познание за Неговата воля. Библията е средството за общуване между Бога и човека.

Макар че смятаха страха от Господа за начало на мъдростта, валденсите не бяха слепи и за важността от контакт със света, от познаване на хората и от активен живот, необходим за разширяване на ума и развитие на възприемчивостта му. От училищата в планините някои младежи биваха изпращани в учебни заведения в различни градове на Франция или Италия, където имаше много по-широко поле за познание, мислене и наблюдение, отколкото в родните им Алпи. Там те бяха изложени на изкушения, ставаха свидетели на пороци, срещаха се с хитрите оръдия на Сатана, който ги увещаваше да приемат най-тънки и изкусни заблуди и най-опасни измами. Но възпитанието от детинство ги бе подготвило да се справят с всичко това.

В училищата не трябваше да се доверяват на никого. Дрехите им бяха приготвени така, че да укриват най-голямото им съкровище - скъпите преписи на Писанията. Плод на многомесечен и годишен труд, те ги носеха със себе си и където бе възможно, без да възбуждат подозрение, оставяха предпазливо някоя част от тях на пътя на онези, чиито сърца им изглеждаха отворени за истината. На тези неща валденсите бяха обучавани още от майчиния скут. Разбираха делото, което трябваше да вършат, и го изпълняваха точно. В учебните заведения бяха привличани хора, които се обръщаха към истинската вяра и често пъти се откриваше, че нейните принципи са проникнали в цялото училище; и все пак папските водители не можеха, дори и при най-грижливо изследване, да издирят източника на тъй наречената покваряваща ерес.

Христовият дух е мисионски. Първият подтик на обновеното сърце е да доведе и други при Спасителя. Такъв беше духът и на валденсите християни. Те чувстваха, че Господ изисква нещо повече от това да запазят само чистата истина в собствените църкви, че имат тържествената отговорност да осветят със светлината и онези, които са в тъмнина. Чрез мощната сила на Божието слово се стремяха да строшат наложените от Рим вериги. Проповедниците валденси бяха обучавани в мисионерство - от всеки един, решил да встъпи в проповедничество, се изискваше най-напред да натрупа духовен опит като евангелист. Той трябваше да служи три години в някое мисионско поле, преди да поеме грижата за определена църква в родината си. Тази служба, изискваща още от самото начало себеотрицание и жертви бе подходящо въведение и подготовка за пасторския живот в онези времена на изпитание на човешките души. Младежът, посветил се на такава свята служба, виждаше пред себе си не земно богатство и слава, а живот в труд и опасности, дори и мъченическа смърт. Мисионерите излизаха така, както Исус изпращаше Своите ученици - двама по двама. Всеки млад човек бе придружаван обикновено от един по-възрастен и по-опитен. Младият работеше под ръководството на отговорния за неговото обучение придружител и бе длъжен да спазва наставленията му. Съработниците не бяха винаги заедно, но често се срещаха за молитва и съвет, като по този начин взаимно укрепваха вярата си.