Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо

Вечерта е тъй прелестна, че цялото тяло се обръща на сетиво и пие наслада с всичките си пори. Вървя из Природата с някаква непривична свобода - част съм от нея. Изминавам каменистия езерен бряг само по риза, макар да е хладно, облачно и ветровито, и нищо не привлича специално вниманието ми, понеже всичко ми изглежда необикновено прекрасно. Жабите тръбят, оповестявайки идването на нощта, а вълнистият ветрец над езерото подема песента на козодоя. От съчувствие към падащите елшови и тополови листа дъхът ми почти замира, но при все това ведростта ми, подобно езерната повърхност, се нагъва едва-едва, без да се набръчква. Тия леки вълнички, надигнати от вечерния ветрец, са тъй чужди на бурята, както и огледалният покой. Макар да е вече тъмно, ветрецът все още шумоли в гората и вълничките се стелят, а всичко останало притихва под песента на всевъзможни живинки. Пълен покой не настъпва никога. Нощем дивите зверове не спят, а търсят плячка - лисици, скункси, зайци без страх кръстосват поля и гори. Те са стражите на Природата - нишките, които съединяват дните на бодърстващия живот.

Прибера ли се вкъщи, разбирам, че са идвали посетители и са оставили своите визитни картички - букет цветя, венче от борови клонки, драснато с молив връз пожълтяло орехово листо или тресчица име. Тия, които рядко идват в гората, имат навика, додето се разхождат, да въртят из ръцете си нещо от нея и на връщане - било случайно или не - да ми го оставят. Така веднъж намерих на масата обелена и свита на кръг върбова клонка. Ако в мое отсъствие бяха идвали посетители, познавах веднага по приведените тревички и вейки или по отпечатъците от обувки, а по друга някоя незначителна следа - да кажем, изпуснато цвете, снопче трева, отскубнато и хвърлено пътьом (понякога чак при железопътните релси, на половин миля оттук), или задържал се дъх на пура или лула - можех обикновено да определя техния пол, възраст и лични особености. Какво ти, често усещах мириса на лула от четвърт миля разстояние, тъй че бях наясно дори кога някой минава по пътя.

Наоколо ни винаги има достатъчно простор. Хоризонтът съвсем не е на лакът разстояние. Но става тъй, че от прага ни начева не гъста гора или езеро, а винаги някакво късче земя, познато и изтощено от нас, приспособено и оградено, изтръгнато от Природата. Защо съм присвоил това огромно, пренебрегвано от хората пространство от няколко квадратни мили девствена гора? Най-близкият ми съсед е на миля оттук, никъде не се вижда къща - само хълмове на половин миля околовръст. Обгърнатият в гори хоризонт е само мой: в единия му край едва мержелеещите се железопътни релси извиват покрай езерото, а в другия се провижда ограждението покрай горския път. Иначе тук е уединено като в прерията. Тъй както е Нова Англия, би могло да бъде и Азия или Африка. Имам си свое слънце, своя луна и свои звезди - един мъничък свят, който изцяло ми принадлежи. Нощем не наминава никой и никога на вратата ми не се потропва - като че съм първият или пък последният човек; само напролет от време на време идват въдичари от града да ловят змиорки - по-скоро се опитват себе си да уловят в езерото Уолдън, та окачват на въдиците си душевен мрак наместо стръв - и бързо-бързо си тръгват, "поверявайки света на мрака и на мен"⁹¹; тъй черната утроба на нощта остава неосквернена от друго човешко присъствие. Убеден съм, че хората все още малко се боят от мрака, макар да са избесили всички вещици и да са създали християнството и свещите.

Установявал съм неведнъж, че няма по-мило и задушевно, по-чисто и обнадеждаващо общуване от общуването с Природата - дори и за най-отчаяните мизантропи и меланхолици. За оня, който живее сред Природата и има своето вътрешно равновесие, меланхолия не съществува. За здравия и неосквернен слух гръмотевичната буря звучи като същинска еолова арфа⁹². Нищо не може да внуши на открития и смел човек присъщата за ближните му угнетеност. Радвам ли се на приятелството на годишните времена, вярвам, че нищо не може да превърне живота ми в бреме. Тихият дъждец, който напоява днес бобовите ми насаждения и ме задържа вкъщи, за мен не е отегчителен и потискащ, а тъй благодатен, както и за Природата. И макар да ми пречи да прекопая боба, за него той е далеч по-полезен от мотиката. Дори да продължи да вали тъй дълго, че семената в почвата и картофите в нивата да изгният, пак ще си остане благодатен за тревата, а следователно и за мен. Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото; сякаш са получили някаква препоръка за мен, каквато ближните ми нямат, та затова ме направляват и закрилят. Не се самолаская - ако изобщо е възможно, те мен ласкаят. Никога не съм се чувствал самотен, камо ли пък измъчван от усещането за уединеност: само един-единствен път, няколко седмици след като бях заживял в гората, размишлявах около час дали близкото съжителство с хора все пак не е важно за един безметежен и здравословен живот. Самотуването ми бе дотежало. Но същевременно осъзнавах лекото безумие, в което бях изпаднал, и сякаш предвиждах възстановяването си. И изведнъж, както тихият дъждец си валеше и тия мисли ме гнетяха, почувствах сладостно и благодатно общение с Природата, почувствах в самото трополене на дъждовните капки, във всеки звук и всяка гледка наоколо една безкрайна и безметежна дружелюбност, живителна като въздух след задушаване, която обезсмисли ограничените предимства на човешкото общуване до степен повече да не мисля за тях. Всяка млада борова игличка растеше и се наливаше със сочна зеленина в съгласие и приятелство с мен. Чувствах силното присъствие на нещо сродно, дори и в явления, които сме свикнали да определяме като бедствия и стихии. Добре знаех, че най-близък по кръв и човечност не ми е човекът, тъй че едва ли съществуваше място, където бих се чувствал чужд.

"Тъгата стопява без време печалните;

От продължителните пролетни и есенни бури бях принуден по цял следобед, че и по цяла сутрин да си стоя вкъщи, и така прекарвах блажени часове, успокояван от неспирния грохот и плющенето на дъжда; а когато ранният здрач се оттеглеше и паднеше дългата, предълга вечер, имаше достатъчно време множество мисли да се породят и развият. Додето се изливаха тия проливни дъждове, които поставяха на такова изпитание градските домове, че слугините стояха по входовете с парцали и кофи, за да препречват пътя на потопа, аз седях в малката си незащитена къща под дъжда и се наслаждавах на закрилата й. При някоя такава силна гръмотевична буря един огромен бор оттатък езерото е бил поразен от светкавица, която е изрязала от върха до основата му ясно очертана правилна спирала, повече от инч дълбока и четири-пет инча широка, подобно на нарезите, които се правят по бастуните. Оня ден отново минавах оттам и като се вгледах в дирята, замрях от страхопочит пред оная страхотна и безпогрешна мълния, която - падайки преди осем години от безобидното сега небе - я е оставила.

Често ми казват: "Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора - особено в дъждовните и зимните дни и нощи." Изкушавам се да отвърна тъй: "Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството. Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди? Защо да се чувствам самотен? Да не би планетата ни да не е част от Млечния път? Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен. Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен? Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване. Какво искаме да ни е наблизо до вкъщи? Обикновено гарата, пощата, кръчмата, богослужебния дом, училището, зарзаватчийницата, Бейкън Хил или Файф Пойнтс, където винаги е оживено. Само не и непресъхващия извор на живота, без който съществуването ни е немислимо. Ракитата расте край водата и протяга все към нея корени; за различни хора живителният извор е различен, но край него трябва да копае истинският мъдрец..." Една вечер по Уолдънския път застигнах свой съгражданин, натрупал, както се казва, "солидно" състояние - така и не разбрах какво ТОЧНО означава това, - който караше на пазара две говеда, и той ме запита как съм могъл да се отрека от повечето житейски удобства. Отвърнах, че не се нуждая от нищо, и то не на шега. После се прибрах вкъщи и си легнах, а него оставих да пори мрака и калта до Брайтън⁹⁴, сиреч сияйния град, където щеше да пристигне чак на сутринта.

Пред възможността един мъртвец да се пробуди, сиреч да възкръсне, се заличават всякакви предпочитания за време и място. Мястото, където това би станало, ще е винаги едно и също - неописуемо, благодатно за всичките ни сетива. Ние обикновено допускаме външни и случайни обстоятелства да направляват съдбата ни, ала те всъщност ни откъсват от живота. Най-близо до нещата е силата, която ги съзижда. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас непрестанно се изпълняват вечните и велики природни закони. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас е не наемният работник, с когото толкова обичаме да си побъбрим, а оня работник, чието дело сме самите ние.

"Как пространно и дълбоко е въздействието на изначалните земни и небесни сили! Искаме да ги видим, и не можем; искаме да ги чуем, и не можем, единосъщни с реалния свят, те са неотделими от него.

Те подтикват людете отвред да пречистват и просветляват душите си, да обличат празнични одежди и да принасят жертви и дарове на своите мъртви предци. Океан от изначална мъдрост, те са навсякъде - отгоре, отляво, отдясно, обгръщат ни от всички страни."⁹⁵

Всички ние сме предмет на опит, към който съвсем не съм безразличен. Не бихме ли могли поради това обстоятелство да оставим за малко нашето клюкарско общество и да намерим радост в собствените си мисли? Конфуций справедливо отбелязва: "Добродетелта не осиротява никога - непременно й се намират съседи."⁹⁶

Размишлявайки, ние можем да се приближим до себе си по най-естествен път. Посредством съзнателно напрягане на ума можем да се държим настрана от всякаква деятелност с нейните последствия, тъй че всичко - и добро, и лошо - да минава покрай нас като бързоструен поток. Ние не сме изцяло част от Природата. Както мога да бъда носено от течението дърво, тъй мога да бъда и наблюдаващият от небето Индра. Както едно театрално представление може да ме развълнува, тъй може някое действително събитие да не ме развълнува, макар да ме засяга много повече. Зная само, че съм човешка Вселена, нещо като сцена, на която се разиграват мисли и чувства; освен това усещам у себе си известно раздвоение, което ми дава възможност да се отдалечавам от своето Аз, сякаш е друг човек. Колкото и наситен да е животът ми, неизменно чувствам присъствието и критичното отношение на някаква част от мен, която сякаш не ми принадлежи, а е само наблюдател - несподелящ, но регистриращ живота ми, - толкова мое Аз, колкото и на всеки друг. Приключи ли поредната житейска драма - навремени трагедия, - наблюдателят се оттегля. За него тя е била само измислица, игра на въображението. Тъкмо тая наша двойственост често ни прави лоши приятели и съседи.

Намирам за здравословно човек да прекарва по-голямата част от времето си сам. И най-подбраното човешко обкръжение скоро доскучава и изморява. Обичам да бъда сам. Тъй и не намерих по-приятна компания от самотата. В чужбина сред множеството хора обикновено сме по-самотни, отколкото ако останем в стаята си. Човек, който мисли и работи, е винаги сам, все едно къде се намира. Самотата не се измерва в мили, с разстоянието, разделящо един човек от ближните му. В гъмжащите университетски кошери на Кеймбридж истински усърдният студент е сам като дервиш в пустиня. Фермерът може цял ден да копае на нивата или да сече дърва в гората, без да се чувства самотен, тъй като е зает с работа; но вечер му е невъзможно да седи сам вкъщи, дал воля на мислите си, а непременно трябва "да се види с приятелите", да си отдъхне и уж да си навакса за самотата през деня; нищо чудно, че недоумява как ученият може да стои сам вкъщи по цяла нощ, че и през по-голямата част от деня, при това без да му е скучно и без да го налягат черни мисли; той не може да проумее, че макар да си е вкъщи, ученият работи на СВОЯТА нива, сече в СВОЯТА гора и също като него се нуждае от отдих и компания, може би само по-тясна.

Хорското обкръжение обикновено е твърде леснодостъпно. Срещаме се много начесто, без да сме имали време да си домилеем един на друг. Срещаме се по три пъти на ден на масата, колкото да внесем нов привкус в това престаряло, мухлясало сирене, което сме самите ние. Принудили сме се да се споразумеем по определени правила, наречени етикеция и благоприличие, та тия чести срещи да станат приемливи и да не се стига до стълкновения. Срещаме се в пощата, на гости, всяка вечер край камината; живеем нагъсто, пречим си, препъваме се един в друг и тъй според мен губим част от уважението помежду си. Нищо чудно, че най-важните и значими срещи са редките. Помислете за момичетата от фабриките⁹⁷ - те никога не са сами, та да се оставят на мечтите си. По човек на квадратна миля е най-доброто разрешение - знам го от личен опит. Ценността на човека не е в кожата му, та да е нужно да го докосваме, за да го оценим.

Чувал съм за едного, който се бил изгубил в гората и умирал от глад и изнемога под едно дърво, ала пламналото му от телесната слабост въображение облекчавало самотата му, заобикаляйки го с гротескни видения, които той вземал за действителност. Така и ние, благодарение на телесното и умственото си здраве и сила, бихме могли постоянно да се радваме на подобно, но по-нормално и естествено обкръжение и да осъзнаем, че всъщност никога не сме сами.

Вкъщи винаги имам голяма компания - особено сутрин, когато не се отбива никой. Нека си послужа с няколко сравнения, та читателят да добие представа за начина ми на живот. Не съм по-самотен от гмуреца, който гръмогласно се смее, или от езерото Уолдън. "Нима е самотно това езеро?" - питам се аз. Но ето че в лазурната багра на водите му витаят не сини дяволи, а сини ангели. И слънцето е само - освен в мрачно време, когато ни се струва, че виждаме две слънца, едно от които е лъжовно. Бог също е сам - но не и дяволът, който не се отделя от безчетното си обкръжение, от своя легион. Не съм по-самотен от лопена или глухарчето в полето, от бобовото листо или стръкчето киселец, от конската муха или пчелата. Не съм по-самотен от воденичния ручей или ветропоказателя, от полярната звезда или южняка, от априлския порой или януарската киша, от първия паяк в новопостроена къща.

През дългите зимни вечери, когато снегът се сипе безспир и вятърът вие в гората, ме посещава един стар заселник⁹⁸, първият стопанин на тия места, за когото казват, че е изкопал езерото Уолдън, покрил дъното му с камъни и залесил бреговете му с борови гори; той ми разказва истории за стари времена и нови вечности и помежду ни - дори и без ябълки и сайдер - се възцарява ведрата атмосфера на едно приятно общуване и спокойно отношение към нещата: това е моят най-мъдър и жизнерадостен приятел, когото особено много обичам; той е по-потаен дори от Гоф и Уоли и макар да го мислят за мъртъв, никой не знае къде е гробът му. Наблизо, невидима за повечето хора, живее и една възрастна дама⁹⁹, в чиято благоуханна градина от време на време ми е приятно да се разхождам, да бера билки и да слушам приказките й.

Нейният разказвачески талант е неизчерпаем, паметта й е по-древна от митологията, може да ми обясни как се е породила всяка легенда и на какви житейски случки почива, понеже тия случки са все от времето на младостта й. Тая здрава и румена възрастна дама се радва еднакво на всички годишни времена и навярно ще надживее децата си.

Каква неописуема невинност и доброжелателство има в Природата, как винаги слънцето, вятърът, дъждът, лятото, зимата вдъхват здраве и радост и какво съчувствие проявява към людете всичко природно - стига един човек да е онеправдан, и слънцето помръква, вятърът стене с човешки глас, от облаците се стичат сълзи, а горите сипят листа и обличат траурна одежда посред лято. Как да не се чувствам част от Природата? Нима плътта ми не е листа и пръст?

Какво ни крепи здрави, ведри, доволни? Във всеки случай не лековете на моя или твоя прадядо, а тия на нашата прабаба Природата, всецелебните билки, с които тя винаги се е поддържала млада, надживявала е толкова престарели Паровци и е подхранвала силите си с техните разлагащи се телеса. Не течността, която разни знахари загребват с мускалчета от Ахерон и Мъртво море и ни доставят в дълги, плитки, подобни на шхуни каруци, пригодени за превозване на бутилки, а глътка кристален утринен въздух е моята панацея. Утринният въздух! Ако човек не пие от него в заревото на деня, какъв смисъл има да го бутилираме и продаваме по магазините заради тия, които веднъж завинаги са загубили пропуска си за утрините на тоя свят. Но помнете: дори и в най-хладната изба той няма да кротува и до обед, а скоро ще избие запушалката и ще поеме на запад по стъпките на Аврора. Не съм поклонник на Хигия, дъщерята на стария билкар Ескулап, изобразявана със змия в едната ръка, а в другата с чаша, от която змията от време на време отпива; почитам повече Хеба, дъщерята на Юнона, която поднасяла чашата на Юпитер и имала силата да възвръща младостта на богове и хора. Тя била навярно единствената истински здрава, крепка и жизнена млада жена, която някога е бродила по света - където се появявала, настъпвала пролет.

Мисля, че обичам общуването не по-малко от останалите хора, та съм готов да се впия като вампир във всеки пълнокръвен човек, който се изпречи на пътя ми. По природа не съм отшелник и вероятно бих се задържал в кръчмата по-дълго и от най-заклетия пияница, стига да имам причина.

В къщата си имах три стола: един за усамотяване, два за другаруване, три за общуване. Когато ми идваха неочаквано много гости, на разположение бе само третият стол, та те обикновено пестяха пространството, оставайки прави. Удивително е колко много мъже и жени могат да се поберат в една малка къща. Под покрива ми е имало до двадесет и пет, тридесет души - заедно с принадлежните им телата - и все пак често сме се разделяли, без да съзнаваме колко близо сме били един до друг. Повечето сгради - и обществени, и частни - с безбройните им стаи и огромни гостни, с избите, натъпкани с вина и мирновременни боеприпаси, ми изглеждат прекомерно големи за обитателите им. Те са тъй огромни и просторни, че хората в тях заприличват на гъмжащи насекоми. Често съм се дивял, че когато вестоносецът затръби пред някой от дворците - "Тремънт", "Астор" или "Мидълсекс"¹⁰⁰ - на площада наместо обитателите изпълзява някое смешновато мишле¹⁰¹ и веднага се шмугва в дупката си под паважа.

Но в малка къща като моята понякога се чувства и едно неудобство - това е трудността да се отдалечиш на подходящо разстояние от своя гост, когато започнете да изразявате дълбоки мисли с празни слова. За мислите е нужно пространство, та да заплават подредени и два-три пъти да сменят курса, преди да акостират. Куршумът на мисълта трябва да преодолее своето странично и рикошетно отклонение, та да поеме своя стабилен и верен курс към ухото на слушателя - иначе може да излезе през другото му ухо. Изразите ни също имат нужда от пространство, за да се разгърнат и оформят. Между индивидите - тъй както между народите - са необходими широки естествени граници, та дори и обширна ничия земя. Открих, че е изключително удобно да се води разговор през езерото: в моята къща събеседникът ми е тъй наблизо, че не можем да се чуваме - сиреч не можем да говорим достатъчно тихо, за да се чуваме; все едно в спокойна вода да хвърлим два камъка толкова наблизо, че образувалите се кръгове да се насложат. Ако сме само гръмогласни бъбривци, можем да си позволим да седим плътно един до друг, лице до лице, и да вдишваме взаимно дъха си; но разговаряме ли сдържано и премислено, нуждаем се от разстояние помежду си, та всичката ни животинска топлина и влага да има къде да се изпари. Ако искаме да се насладим на най-задушевното общуване, сиреч да общуваме с оная част от себе си, която не се поддава, надхвърля възможностите на думите, трябва не само да мълчим, но и да сме тъй физически отдалечени един от друг, че да не можем при никакви обстоятелства да чуваме гласовете си. Така погледнато, речта не е нищо повече от удобство за ония, които са зле със слуха; съществуват обаче много прекрасни неща, които не можем да изречем, ако сме принудени да крещим. От мига, в който разговорите ни започнат да стават по-възвишени и значими, ние постепенно заотдръпваме столовете си, додето накрая ги опрем о стените в противоположните ъгли на стаята, за да установим, че мястото отново не ни стига.

Затова и моята винаги отворена "гостна", връз чийто килим рядко достигаха слънчевите лъчи, беше боровата гора зад къщи. Лятно време там канех отбрани люде, а безплатен прислужник метеше пода, почистваше праха от мебелите и поддържаше пълен порядък навсякъде.

Дойдеше ли само един гост, той обикновено споделяше скромния ми обед и това, че забърквахме брашнена каша или пък гледахме как питката се надига и препича в пепелта, ни най-малко не пречеше на разговора ни. Дойдеха ли обаче двадесет наведнъж и седнеха ли вкъщи, не се отваряше и дума за обед, сякаш яденето бе изоставен навик, макар че може би имах хляб колкото за двама; спокойно минавахме без храна и това за никого не противоречеше с правилата на гостоприемството, напротив, схващаше се като най-уместна и мила проява. Отмаляването и загубата на физически сили, тъй често нуждаещи се от възстановяване, в такива случаи изглеждаха някак чудодейно забавени за сметка на една друга, прииждаща жизненост. Затова бе равносилно дали ще посрещна хиляда или двадесет души; и ако все пак някой, заварил ме вкъщи, си тръгнеше разочарован или пък гладен от дома ми, той можеше да бъде сигурен, че поне съм му съчувствал. Толкова е лесно, макар повечето въртокъщници да не го вярват, да създадеш нови и по-добри навици на мястото на старите: важното е да не градиш самочувствието си върху обедите, които даваш. Колкото до мен, никога и от никакъв Цербер не съм бивал тъй категорично разубеждаван да посещавам нечий дом, както от ритуала около нахранването ми, който възприемах като твърде деликатен и далечен намек никога повече да не безпокоя домакините. Струва ми се, че повече не бих участвал в подобен театър. Бих бил горд да сложа като девиз на моята къща следните стихове от Спенсър, които един от посетителите ми бе написа върху пожълтяло орехово листо, оставено като визитна картичка:

"След път отсядат в хижа стародавна,

не дирят пир, какъвто няма тука;

за тях покоят е гощавка славна:

че дух възвишен не познава скука."¹⁰²

Уинслоу, по-късно губернатор на Плимътската колония, в желанието си да наблюдава обред при вожда Масасойт тръгнал пеш през гората заедно с един придружител и когато, уморени и гладни, двамата най-сетне пристигнали, вождът ги посрещнал добре, но и приказка не отворил за гощавка. Ето по собствените му думи какво се случило, щом настъпила нощта:

"Сложи ни да легнем при него и жена му, те на единия край, ние - на другия, на легло, което се състоеше от няколко вдигнати на фут от пода дъски, покрити с рогозка. Поради липса на място двама от хората му се сбутаха до нас; тъй подслонът, който ни дадоха, ни умори много повече от пътя." В един часа на следващия ден Масасойт "донесе две простреляни от него риби, горе-долу три пъти по-големи от платики. След като ги свариха, погледите на поне четиридесет души се впериха в тях; почти всички ядоха. Това бе единствената ни храна за две нощи и един ден, и ако по пътя не бяхме купили една яребица, щяхме да се връщаме на празен стомах." От страх да не им причернее от глад, а и от недоспиване поради непрестанното варварско пеене на "диваците" - приспивали се дори с песен, - двамата си тръгнали, та да успеят да се доберат до вкъщи, додето още имат сили да вървят. Колкото до подслона, наистина са ги настанили зле, макар че всичко, което за тях било неудобства, е представлявало без съмнение проява на почитание; що се отнася до храната, не виждам как по-добре биха могли да се представят индианците. Те самите не са имали какво да ядат и са били достатъчно мъдри, за да знаят, че извиненията няма да заместят храната за гостите им; тъй че позатегнали колани и не промълвили дума за ядене. Следващия път когато Уинслоу ги посетил, за тях било време на изобилие, та нямало и следа от недостиг на храна.¹⁰³

Където и да се намираш, хората няма да те забравят. Додето живеех в гората, имах много повече гости отколкото когато и да било през живота ми - искам да кажа, че все някой идваше. Тук имах далеч по-добри условия да се виждам с тях, отколкото другаде. Малцина обаче идваха да ме занимават с въпроси от всекидневието. Самото разстояние, което ме делеше от града, подбираше в това отношение посетителите ми. Бях се оттеглил толкова навътре в огромния океан на усамотението, в който се вливат всички реки на обществото, че повечето време - доколкото нуждите ми го изискваха - край мен се отлагаха само най-фините наноси. От друга страна до мен достигаха свидетелства за непроучени, недокоснати от цивилизацията континенти.

Тая сутрин ме посети не някой друг, а един истински Омиров герой, пафлагонец - името му бе тъй поетично и тъй му подхождаше, че искрено ми е жал, задето трябва да го пропусна: канадски дървар, който правел колове и можел да забива по петдесет на ден и чиято последна вечеря се състояла от уловения от кучето му мармот. Чувал бил за Омир и изобщо ако не били книгите, щял да се чуди какво да прави в дъждовно време - макар че през всичките дъждовни периоди, които бе преживял, навярно и една книга не бе прочел докрай. Някакъв свещеник в далечната му родна енория, който поназнайвал гръцки, го научил да чете от Новия завет; и ето сега трябва да му превеждам, докато той държи книгата, как Ахил смъмря Патрокъл заради тъжния му вид: "Що си разплакан, Патрокле, приличаш на малко момиче..."

"Мигар си чул ти единствен известие ново от Фтия?
Казват, че жив е все още Менойтий, потомък на Актор,
жив е и татко Пелей Еакид сред мъже мирмидонци.
Ако са двамата мъртви, то бихме тъгували много."¹⁰⁴

"Хубаво" - казва ми той. Под мишницата си стиска голям наръч кори от бял дъб¹⁰⁵, които тая сутрин е обелил за някакъв болен човек. "Дано не е грях да се върши подобно нещо в неделя" - опасява се той. За него Омир е велик писател, макар да не знае за какво е писал. Толкова непринуден и естествен човек не се намира лесно. Пороците и болестите, които хвърлят връз света тъй мрачна морална багра, за него сякаш не съществуват. Бе около двадесет и осем годишен. Напуснал Канада и бащиния си дом преди дванадесет години, за да работи в Щатите и да печели пари, с които сетне да си купи ферма - по възможност в родината си. Беше като направен от най-груб материал: здраво, но тромаво и въпреки това грациозно тяло, дебел, почернял от слънцето врат, тъмна гъста коса и безизразни, сънливи сини очи, които навремени просветваха одухотворено. Носеше сиво платнено кепе, мръсно палто в естествения цвят на вълната и ботуши от волска кожа. Много обичаше месо - сече дърва цяло лято на няколко мили от дома ми - и обикновено носеше в кофа обеда си, състоящ се от студено месо, най-често мармотово; понякога ми предлагаше кафе от манерката, която висеше на връвчица от колана му. Появяваше се рано, прекосяваше бобовата ми нива и без да бърза и да припира, точно както правят янките, отиваше да работи. Нямаше никакво намерение да се пресилва. Дори да изкарваше само прехраната си, нямаше да го е грижа. Нерядко, когато кучето му уловеше някой мармот, той скриваше обеда си в храстите и се връщаше миля и половина до жилището си, за да одере и изчисти мармота, и след половинчасов размисъл дали да не го потопи в езерото да се охлажда до вечерта, го оставяше в избата. Обичаше да се отдава на такива разсъждения. Имаше навика, наминавайки сутрин, да възкликва: "Ама колко много гълъби! Да не отиваше целият ми ден за работа, щях да ходя на лов и да си набавям всичкото месо, дето ми е нужно, ей Богу! - гълъби, мармоти, зайци, яребици. За един ден щях да си набавя това, дето ми е нужно за цяла седмица."

Бе изкусен дървар, владееше занаята си в тънкости. Сечеше дърветата равно и плътно до земята, та филизите, които сетне покарат, да бъдат по-яки и шейните да могат да се плъзгат по пъновете; а вместо да подпира на цяло дърво вързаните с въже наръчи, той го кастреше, додето стане на тънък прът, който сетне можеше да се пречупи с ръка.

Той ме интригуваше със своята кротост, усамотеност, с безметежното си щастие - същински извор на жизнерадост и доволство, искрящи в очите му. Веселото му настроение бе непомрачимо. Ако се случеше да го видя, додето поваля дървета в гората, приветстваше ме с усмивка на неизразимо удовлетворение и поздрав на канадски френски, макар да говореше и английски. А когато наближех, прекъсваше работата си и едва сподавяйки смеха си, лягаше до боровия ствол, който току-що бе повалил, забелваше малко от подкорието, смачкваше го на топче и го задъвкваше, тъй както се смееше и приказваше. Животинската природа тъй напираше в него, че само да се зарадваше на нещо, и започваше да се търкаля по земята от смях. Загледан в дърветата наоколо си, той често възкликваше: "Кълна се в свети Георги! Чудесно се забавлявам, като сека дървета - нищо повече не ми трябва." Понякога в свободното си време по цял час се развличаше, като през равни интервали стреляше из гората в своя чест. През зимата палеше по пладне огън, на който затопляше в чайник кафето си; а додето се хранеше, седнал на някой пън, долитаха синигерчета, кацаха по раменете му и кълвяха картоф от дланта му. "Обичам ги тия малки душички" - казваше ми.

Животинската природа у него преобладаваше. По физическа здравина и издръжливост бе същински брат на боровете и скалите. Веднъж го попитах не се ли чувства понякога уморен, след като е работил цял ден; отвърна ми най-сериозно и откровено: "За Бога, никога през живота си не съм се чувствал уморен." Обаче интелектуалната или - както още я наричаме - духовната природа у него спеше като у дете. Бяха го учили по оня невинен и безрезултатен начин, по който католическите свещеници обучават аборигените, та ученикът никога не добива способността да мисли самостоятелно, а привиква само да се доверява и да почита, тъй че детето никога не става зрял човек, а си остава дете. Когато го е създавала, Природата му е отредила силно и издръжливо тяло, като при това изцяло го е укрепила с почтителност и доверчивост, та дните на живота му да достигнат седемдесет години¹⁰⁶ и той да си остане дете. Държеше се тъй непринудено и естествено, че бе невъзможно да го представиш някому - все едно да запознаваш ближните си с мармот. Човек можеше да се доближи до него само ако го приеме такъв, какъвто е. Помощ от негова страна в това отношение не можеше да се очаква. Хората му плащаха за труда, като по тоя начин му осигуряваха прехраната и облеклото, но той никога не разговаряше с тях. Бе тъй прост и по природа смирен - ако изобщо човек, който не се стреми към нищо, може да бъде наречен така, - че смирението при него не бе откроено качество, пък и сам той не си даваше сметка за него. Превъзхождащите го по ум му се струваха полубогове. Ако му се кажеше, че ей сега ще се появи такъв човек, той решаваше, че подобно величие не може да очаква нищо от него и ще поеме цялата отговорност върху себе си, забравяйки го напълно. Не знаеше що е похвала. Най-много почиташе писателите и проповедниците. Според него те вършеха чудеса. Когато му казах, че самият аз пиша доста, той дълго време смяташе, че просто пиша красиво, понеже и той имаше хубав почерк. Понякога съзирах в снега край пътя умело изписано на френски и с правилно поставено ударение името на родната му енория - по това разбирах, че е минавал оттук. Попитах го дали някога е имал желание да записва мислите си. Отвърна ми, че е чел и писал писма на неграмотни, но никога не се е опитвал да записва мисли - нямало да може, нямало да знае как да започне, това щяло направо да го убие, пък нали на всичкото отгоре трябва да се внимава и с правописа!

Чух, че един изтъкнат учен и реформатор го попитал дали не иска да се промени светът; той се подсмихнал и без да подозира, че въпросът изобщо някога е бил разискван, отвърнал с канадския си акцент: "Не, и тъй ми харесва." Общуването с него би дало много идеи на един философ. Тия, които го виждаха за първи път, го вземаха за пълен безпросветник, но понякога аз откривах у него съвсем непознат човек и се затруднявах да определя дали е мъдрец като Шекспир, или просто е невежа като дете, не знаех какво да съзирам у него - поетическо въображение или глупост. Един познат ми каза, че като го видял да се шляе из града с плътно прилепнало на главата кепе и да си подсвирква, го взел за преоблечен принц.

Единствените му книги бяха един алманах и една сметанка; бе много вещ в смятането, а на алманаха гледаше като на енциклопедия, съдържаща есенцията на човешкото познание - което, разбира се, до голяма степен бе вярно. Обичах да го разпитвам за различни съвременни реформи, които той винаги преценяваше от най-проста и практическа гледна точка. Никога преди не бе чувал за подобни неща. "Може ли без фабрики?" - питам го. Носел доста добри домашнотъкани и шити дрехи. "Можеш ли да поминуваш без чай и кафе? Страната ни предлага ли други напитки освен вода?" Накисвал бил във вода иглички от канадска ела - в горещо време това питие било по-добро от водата. А когато го попитах може ли да се оправя без пари, той така добре очерта необходимостта от тях, че стигна най-дълбоките философски размишления върху пораждането на паричната система и произхода на думата pecunia¹⁰⁷. "Ако имам един вол и искам да си купя игли и конци от магазина - рече ми той, - ще бъде неудобно, че и невъзможно да продам само съответна част от животното." Така той можеше да защити всяка институция по-добре от който да било философ, защото - описвайки я, доколкото лично го засягаше - изтъкваше истинската причина за целесъобразността й, без излишни разсъждения дали не е възможна и друга. Когато му цитирах определението на Платон за двуного без перушина и му разправих за оня, който показвал един оскубан петел и го наричал Платоновия човек, той изтъкна, че СТАВИТЕ на петела се огъват назад, а не напред като при хората. Понякога възкликваше: "Само ми дай да приказвам! Кълна се в свети Георги, мога цял ден да не млъкна!" Веднъж, след като доста време не бях го виждал, попитах го дали това лято не възнамерява да върши нещо друго. "Пази Боже - отвърна ми, - такъв като мене, дето трябва да работи, по-добре хич и да не мисли за друго. Ако, да кажем, копаеш с някого и той вземе, че се разбърза - какво друго ще му мислиш! Нали трябва да си опичаш ума, че може да поникнат плевели." Понякога се случваше и той да ме попита как върви работата ми. Един зимен ден в желанието си да го подбудя към друго житейско разрешение, стоящо извън пасторските наставления, и към по-висши основания за живот го попитах винаги ли се чувства доволен от себе си. "Доволен ли? - възкликна. - Някои се чувстват доволни от едно, други - от друго. Сигурно има и такива, които си имат всичко и биха се чувствали доволни да седят по цял ден с гръб към огъня и с търбух към масата." Каквито и опити да правех, тъй и не успях да го насоча към духовната страна на нещата; най-многото, до което достигаше, бе чисто потребителското отношение - сиреч това, което може да се очаква от едно животно, а всъщност и от повечето хора. Предложех ли му да подобри живота си, отвръщаше ми без сянка от съжаление, че било вече твърде късно. Въпреки това безрезервно вярваше в честността и сходните ней добродетели.

У него съзирах - макар и едва загатната - известна положителна оригиналност; навремени откривах, че може да мисли самостоятелно и да изразява собствено мнение - явление тъй рядко, че бях готов всекидневно да извървявам по десет мили, за да го наблюдавам; той достигаше дори до идеята за изменение на много от обществените порядки. Въпреки че се запъваше и не можеше да се изразява добре, зад думите му винаги се криеше някоя важна мисъл. Но умът му бе тъй примитивен и затлачен от животинското му съществуване, че макар и по-благонадежден от всеки школуван, но не самостоятелен ум, рядко раждаше достатъчно узряла мисъл, за да бъде отбелязана. Той ме навеждаше на идеята, че навярно в низините на живота има гениални, макар и безпросветни и непоправимо смирени люде, които са винаги със собствено мнение или поне не претендират изобщо да имат мнение, и които са необозримо дълбоки, както навремето се е мислело за водите на езерото Уолдън, макар да са тъмни и мътни.

Под предлог, че искат чаша вода, много хора се отбиваха от пътя си, за да видят дома ми и мен. Отвръщах, че пия направо от езерото, и предлагах да им услужа с черпак. Колкото и далеч да живеех, не можех да се отърва от обичайните посещения около първи април, когато всичко живо е на крак; макар сред посетителите ми да имаше и доста странни екземпляри, общо взето, ми провървя. Идваха полуумни от приютите за бедни и откъде ли не още, но аз успявах да ги предразположа да ми се доверят и да проявят всичката интелигентност, на която бяха способни, та превръщайки интелигентността в тема на разговор, оставах възнаграден. Забелязах, че някои от тях всъщност са по-умни от тъй наречените попечители на бедните и градските съветници, и си рекох, че е дошло време да си разменят местата. Тъй, що се отнася до интелигентността, установих, че между половинчатите и целокупните й проявления няма особена разлика. Веднъж например ме посети безобиден, простодушен просяк, когото много пъти бях виждал прав или седнал край пасбищата да бди в качеството на жива ограда, да не би добитъкът - че и сам той - да се отдалечи и заблуди; та тоя просяк изрази желание да заживее като мен. Отстоящ далеч над или по-скоро ПОД всичко, което наричаме самоунижение, той възможно най-простичко и откровено ми каза, че страда от "умствена недостатъчност". Точно това му бяха думите. Такъв го бил създал Господ, а Господ се грижел за всички еднакво. "Винаги съм си бил такъв - продължи той, - още от малък. Все не ми достигаше ум. Не бях като другите деца, слаб съм в главата. Такава ще да е била волята Господня." И с цялото си същество доказваше правотата на думите си. За мен той бе метафизическа загадка. Рядко ми се бе случвало да общувам тъй пълноценно - дотолкова просто, искрено и вярно бе всичко, което той казваше. И наистина, колкото по-голямо бе смирението му, толкова по-възвисен ми изглеждаше¹⁰⁸. Отначало не знаех как да си го обясня, та ми се струваше преднамерено. От доверието и откровеността, които бедният слабоумен просяк установи помежду ни, можеше да се породи общуване, превъзхождащо това на мъдреците.

Идваха ми на гости и от ония, които обикновено никой не причислява към градските бедняци, макар че би трябвало - във всеки случай те спадат към световните бедняци; това са хора, които разчитат не толкова на вашето гостоприемство, колкото на милосърдието ви, хора, които настойчиво изискват помощ и предварително държат да ви уведомят, че веднъж завинаги са решили да не си помагат сами. Предпочитам гостите ми да не се превиват от глад, независимо че може да имат най-големия апетит на света. Обектите на милосърдие не могат да бъдат гости. Посещаваха ме хора с всякакъв умствен багаж: някои не се сещаха да си тръгнат, макар вече да се бях заловил за работата си и да им отвръщах все по-безучастно; други имаха повече ум, отколкото можеха да използват; идваха и избягали роби, запазили поведението си от плантациите, които час по час - също като лисицата от баснята¹⁰⁹ - се ослушваха тъй, сякаш чуваха кучетата да лаят по петите им, и ме гледаха умолително, като че питаха:

"Нима ще ме предадеш, християнино?"

Веднъж помогнах на един наистина избягал роб, като го упътих по Полярната звезда. Имаше хора, обладаващи едничка идея, подобни на квачки с едно-единствено пиленце, при това пате; хора с хиляди идеи и разбъркани глави, напомнящи ония квачки, които наглеждат по сто пиленца и всяка сутрин губят по пет-шест из росната трева, докато накрая се проскубят и окраставеят; хора с идеи наместо нозе, нещо като интелектуални стоножки, от които те хваща гъдел навсякъде. Един от гостите ми предложи да заведа книга, в която да вписвам имената на посетителите си, както се правело в Белите планини - но, слава Богу, паметта ми е достатъчно добра, та да имам нужда от това.

Неволно забелязах различните особености у моите посетители. Обикновено момичетата, момчетата и младите жени се радваха, че са дошли в гората. Гледаха езерото, цветята, беше им приятно. А деловите хора, дори и фермерите, само се удивляваха на моето усамотение, на заниманията ми, на голямото разстояние, което ме отделя от едно или друго - и макар да твърдяха, че от време на време една разходка в гората им идвала добре, бе съвсем ясно, че не е тъй. Безпокойни, заети люде, чието време минава в трупане или поддържане на състояния; свещеници, които говорят за Бог, сякаш това е единствено тяхно право, и не могат да понасят иномислието; лекари, адвокати, плахи домакини, които, щом изляза, надзъртат в долапа и леглото ми - откъде иначе мисис Х. ще знае, че чаршафите й са по-чисти от моите; младежи, които са пропуснали младостта си, предпочитайки утъпканите пътища на различните служби - всички тия хора обикновено смятат, че с моя начин на живот няма да прокопсам особено. Да, тук е спънката¹¹⁰. Старите, както и плахите и несигурните в себе си, без значение от възрастта и пола им, мислят най-вече за болести, злополуки и смърт; животът им се струва пълен с опасности - какви ти опасности, просто не мислиш за тях! - и смятат, че един разумен човек трябва внимателно да си подбере най-закътаното местенце в живота, та и доктор Б.¹¹¹ да е наблизо, когато се наложи да го повикат. За такива хора градът е в истинския смисъл на думата съ-общност, съдружие за взаимна охрана, и не биха тръгнали дори за боровинки без домашна аптечка. Излиза, че додето човек е жив, винаги съществува ОПАСНОСТ да умре, но при положение, че е повече мъртъв, отколкото жив, опасността съответно намалява. Макар че седнал, човек рискува не по-малко, отколкото ако тича. За да приключа с посетителите, ще спомена и самозваните реформатори - възможно най-големите досадници, - които смятаха, че постоянно си пея:

Ето я къщата, която аз построих.

Само че те не знаят продължението на куплета:

Ето ги хората, дето дразнят човека,
живеещ във къщата, която аз построих.

Не че се боях от похитители на кокошки - пилци все едно нямах; боях се от похитителите на хора.

Идваха обаче и по-желани гости: деца, тръгнали за ягоди и боровинки; работници от железниците, облекли чисти ризи и излезли на сутрешна неделна разходка; рибари, ловци, поети, философи - накратко, все честни пилигрими, потърсили свобода в гората и наистина оставили града зад себе си; тях бях готов да ги приветствам с "Добре дошли, англичани! Добре дошли, англичани!"¹¹³, понеже чувствах твърде близки тия отколешни пътешественици.