В обятията на Шамбала
Изтегляне 1.98 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Непризнатите преброявания в историята на българската статистика
| ОТНОВО ПИРАМИДИ После пак се заредиха пирамиди. Две от тях — №87 и №88, се виждаха отлично. По-голямата — с височина около 300 метра, завършваше с остър връх и две широки стъпала. Втората беше три пъти по-ниска от първата, със стъпаловидни очертания и срязан връх. Разбирах, че виждаме само част от пирамидалните конструкции, но нямах сили да изкача хълма, за да ги огледам изцяло. Намръщен от болка, сведох глава над скиците. С Равил бяхме направили снимките. Камъкът, върху който бях седнал, ми се струваше удобен, макар да беше студен. Никак не ми се продължаваше нататък. Нали и мъртвите седят върху камъни! Странно е това щастие да бъдеш мъртъв! То е неразбираемо за нас — живите! И само онези, които умеят да медитират и мислено да влизат в света на мислите, наричан онзи свят, като се превръщат там в човек-мисъл, узнават какво означава истинското щастие — дареното от Бог висше и вечно щастие. Колко велико е то — щастието да бъдеш човек-мисъл! Колко щастливи са йогите, които умеят да се освобождават от гравитацията и да се издигат във въздуха, като за известно време забравят за тялото си и усещат себе си като съставна част от прекрасния и страстен свят на мислите! Малко след това видяхме още една група подобни на пирамида конструкции — №96 и №97. Двете грамадни пирамиди с височина по 500–600 метра се издигаха в далечината. Първата беше стъпаловидна, 242 а втората — без стъпала, със срязан връх, върху който бе положена огромна каменна плоча. Вече се смрачаваше, затова изображението на снимките и на видео лентата не бяха от най-добро качество, но очите ми различаваха подробностите достатъчно добре. До тях забелязахме още една стъпаловидна конструкция — №112, но тя бе доста по-ниска — приблизително 80–100 метра. Едва успях да я скицирам, защото я закри сянката на облак. Вечерта в кухненската палатка се отказах от храната — „навечерях“ се с шепа хапчета за стомах. Болката утихна. Промъкнах се в другата палатка и заспах като пребит. Изобщо не чух дали някой хъркаше до мен или не. Сутринта продължихме пътя си сред пирамидите. Равил откри една група от три подобни на пирамида образувания — №107 и №109. Той помоли за разрешение да се изкачи на едно от възвишенията, зад което беше забелязал нещо необикновено, което не се вписваше в обичайния пейзаж. Щом Равил ми махна с ръка, аз също се изкатерих по склона и от върха на възвишението скицирах три малки пирамиди с височина 150–200 метра. Две от тях бяха стъпаловидни, а едната — островърха. От клисурата занаднича друга пирамидална конструкция — № 111. Беше доста висока — 300–400 метра, и имаше форма на равностранна пирамида, на чийто връх се виждаше трапецовидно образувание с нещо кръгло отгоре. Най-накрая видяхме дълга около 700 метра конструкция — № 142, със срязан връх, висок около 200 метра, върху която бе поставена малка правоъгълна плоча. Близо до нея стърчеше трапецовидна каменна плоча — №143, с височина не по-малко от 100 метра, която приличаше на отражател. Някаква необикновена извита конструкция — №144, допълваше целия странен ансамбъл. Навлязохме в обширна долина. Изминахме около три километра и аз спрях. Огледах се и казах: — Братлета! Според мен вече се намираме в гигантската мандала на Града на боговете. — Май е тъй — съгласи се Равил, — не се виждат повече пирамиди. Пред нас се разпростираха обикновени тибетски планини. Всички линии в тях танцуваха произволно и безсистемно. Нямаше нито една права линия, нито един красив ъгъл, нито едно стъпало, 243 което да привлече погледа. А на мен все ми се искаше да различавам пирамиди едва ли не по навик. Наведох глава. Гледката беше безинтересна за мен. Уморено продължих напред. Момчетата умърлушено ме последваха. Спомних си за комплекса Сваямбанат в Катманду, в който всички 108 малки ступи бяха различни. Тук, в Града на боговете, също не срещнахме еднотипни пирамиди. Убеден съм, че Сваямбанат символизира Града на боговете. За какво е бил построен обаче, с каква цел е била извършена тази гигантска работа? Болката в стомаха ми пречеше да мисля. Долината на смъртта бе останала зад гърба ми. И аз бях длъжен… да мисля! Продължихме по равната долина към мястото, където преди похода бяхме издигнали нашата палатка. Бях го отбелязал на картата и се насочвах право натам. Загадъчният и неповторим Град на боговете се отдалечаваше от нас с всяка крачка. Спомних си, че в началото на пътешествието до Тибет ми бе хрумнало, че животът в Шамбала е свързан с пирамидите. По какъв начин — не знаех. Виждах пред себе си само необикновените очи, изрисувани върху ступа Сваямбанат. Мира не ми даваше мисълта, че те гледат към главната обител на Шамбала — Града на боговете. Внезапно спрях и се извърнах назад. Искрящият връх на Кайлас стърчеше зад планините и сякаш достигаше небето. — Кулата на Шамбала — произнесох тихо. |