Сушицки вулкан. Като самостоятелно и типично континентално вътрешнопланинско вулкано-тектонско съоръжение – калдера (?), структурата е обособена от Йорданов (в: Саров и др., 1997ф). Залагането ù се обвързва с инверсно пропадане на фона на всеобщо издигане вероятно при частичната дезинтеграция на Дранговския блок от масива, разположен на северозапад.
Вулкано-тектонската структура е с полукръгова форма (поне що се касае до тази на българска територия), изцяло очертана от дъговиден калдерен разлом и осъществено няколкократно пропадане с формиране на Кушленския калдерен комплекс, развит на запад от изследваната площ. Подробно описание на строежа и развитието на вулкана се прави в Обяснителната записка към к. л. Златоград и Дрангово – М 1:50 000 (Йорданов в: Саров и др., 2008c), където е основното ù разпространение.
Извън границите на структурата няма проява на вулканска дейност (вкл. реликти от пирокластика извън калдерата). Изключение правят два снопа от посткалдерни базалтоидни дайки, привързани към финалния – Ючкаянски етап от развитието на вулкана.
На територията на изследвания район дайки от указания тип са съсредоточени почти изцяло в сравнително отдалечена, но тектонски отслабена зона на Къпиновския грабен и основно в неговото североизточно продължение – Кирковската грабен-брахисинклинала. По начина си на разположение – групиране и преобладаваща посока, те могат да бъдат обособени в два отделни снопа – т. нар. Джеровски (южен) и Дружински (северен).
Джеровският сноп се разполага в околностите на едноименното село. Широчината му е около 1,5 km. Предпочитаното направление на дайките от тази структура е около 130–140º със сходна до субпаралелна ориентация с дайките от зоната на северозападния калдерен разлом (извън картния лист).
Дружинският сноп се разполага между южните окрайнини на селата Дружинци, Кирково и Горно Кирково. Дължината му е 2 km, при широчина около 1 km. Характеризира се с преобладаваща субекваториална (90–110º) ориентация на телата, разположени косо спрямо гореописаните. Самите дайки са по-издържани (до 200 m), някои от които маркират вероятно отворени разломни линии. Дебелината им варира в границите 1–10 m (Йорданов, Калинова в: Саров и др., 1997ф).
5.3.3.2. Централна част.
Централната част на МГП е със субекваториално удължение, обща дължина 40 km и ширина около 17 km. Разположена е косо спрямо тренда на второразрядната структура. В изследвания район попадат нейните южни отдели. Южната ù граница се бележи с тектонски скъсвания по флексурни пропадания от системата на Пресешката дислокация или нормално по скалите, изпълващи Бенковското понижение (ЮЗ част).
От север и СИ централната част на МГП се маркира по бързото уширение на Кърджалийската депресия в западна посока по линията с. Върхари – с. Купците и Цвятово (к. л. Кърджали – М 1:50 000). Около или южно от тази линия скалите на високоиздигнатия фундамент рязко потъват до дълбочина около 2500 m. Възможно обяснение за тази внушителна денивелация е първично обусловените стръмно затъващи крила на антиформното подуване от север и запад към ядрените части на понижение (синформа; „Снежински синклинорий” – Р. Иванов, 1961), ограничено от изток от Рибиновското издигане (Атанасов и др., 1980ф) или Момчилградската крипторуптура (Боянов, Горанов, 1997ф). Новодефинираната северна граница съществено отличава периметъра на централната част на МГП от т. нар. централен блок (Атанасов и др., 1972) и „Джебел-Звезделска зона” (Кожухаров и др., 1995).
