Обяснителна записка към геоложката карта на република българия м 1: 50 000
Изтегляне 4.94 Mb.
|
Свързани:
Susam - k-35-075-b-susam-geolozhka-karta-na-republika-blgariya BG, k-35-075-g-nikolovo-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, k-35-087-a-ardino-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, k-35-076-g-slavyanovo-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, k-35-076-v-knizhovnik-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, k-35-087-gdzhebel-k-35-099-b-kirkovo-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, k-35-075-a-iskra-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, k-35-088-g-chernichevo-k-35-100-b-kehros-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, k-35-088-b-madzharovo-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, k-35-088-v-krumovgrad-k-35-100-a-egrek-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, Zapiska-Svoge EN, k-35-087-b-krdzhali-geolozhka-karta-na-republika-blgariya, k-35-089-v-mandrica-k-35-101-a-mikroderion-geolozhka-karta-na-republika-blg, k-35-089-a-ivaylovgrad-geolozhka-karta-na-republika-blgariya
- Навигация на страницата:
- 4.1.8.6. Маденски трахидацити (MdτζOl 1 )
- 4.1.8.7. Мурговски лещови трахириолити (MτρOl 1 )
- 4.1.8.8. Шаренноски трахидацити (ShτζOl 1 )
- 4.1.8.9. Кисели вулканити – калдерни дайки (τρ
- 4.1.8.10. Йончевски трахириолити (1YτρOl 1 )
| Външнокалдерен скален състав:
Скалите на задругата, разкриващи се извън Боровишката калдера са масивни слабо- до средноспечени игнимбрити, среднослоести въздушноотложени туфи и епикластити. Те са идентични на описаните по-горе, но са по-тънкопластови и са напълно зеолитизирани (Alexiev et al., 1997; Yanev et al., 2006). Стъклените частици са заместени от клиноптилолит, придружен от морденит, адулар (само в близост до калдерата), опал–СТ, илит/смектитов смененослоест минерал като смектитовият компонент е нехомогенен монтморилонит, на места байделит или нонтронит (Иванова, Янев, 2006). Като пример ще бъде посочен един профил в извънкелдерните пирокластити на туфозната задруга западно от с. Небеска (от долу на горе, Янев, 1990): розови масивни дребнопемзови неспечени игнимбрити със стъклени късчета (дебелина 40 m); литокристалокластичен псамитов туф (дебелина 1 m) с тънка прослойка от въглища (1 сm) и с овъглени дървесни остатъци; редуване на фини слоеве от резедави псамитови литокристалокластични и гравелитни пемзови туфи (дебелина 10 m); розови неспечени игнимбрити с псефитов размер на пемзите (дебелина 10 m); същите, но с пъстри (зелени и розови) аргилизирани пемзи (дебелина 8 m); гравелитови до псамитови неспечени игнимбрити с бели и резедави пемзови и стъклени късчета (дебелина 10 m); тъмнозелени псефитови неспечени игнимбрити (дебелина 2 m); бледозелени псефитови (със зелени и розови аргилизирани пемзови и стъклени късчета до 8 cm) неспечени игнимбрити (дебелина 1,5 m); зелени псамитови кристаловитрокластични туфи (дебелина 0,5 m); гравелитни до псефитни туфи с много риолитови класти с размери 3-5 cm (дебелина 10 m); риолитови брекчи (късове от фелзитови и „флуидални” риолити с размери до 10 cm), на места без спойка, каито могат да се интерпретират като епикластити или като lаg breccia (по Druitt, Sparks, 1982). Дебелината на задругата достига в Мурговската калдера 1200 m (Dhont et al., 2008) по интерпретация на гравитационните данни на Д. Йосифов и др. (1990), а в източната периферия на Боровишката калдера (СЗ от с. Комунига) и извън нея (северно от с. Женда) – 300-350 m. Силноспечените игнимбрити са изотопно датирани от П. Лилов в района на Сини връх (к. л. Искра – М 1:50 000) – 34-33,5 Ма (Dhont et al., 2008). Единствената изотопна датировка на извънкалдерните пирокластити в района на с. Женда, представляващи долната част на туфозната задруга, е по Ar-Ar метод – 32,16±0,3 Ма (Singer, Marchev, 2000), т.е. също имат раннорупелска възраст. 4.1.8.6. Маденски трахидацити (MdτζOl1)Въведени са от Марчев (1985) с топоним вр. Голям Маден, но с друго петрографско име на вулканитите (кварцлатити) според съществуващата тогава номенклатура. В настоящата записка е прецизиран техния петрографски състав по сега съществуващата номенклатура. От предшестващите автори тези скалите са отнасяни към „долната ефузия на дацититe, риодацитите, риолитите и техните пирокластити” (Боянов, Маврудчиев, 1961), към „задругата на ІІ кисел вулканизъм” (Р. Иванов, 1960; Геоложка карта на България М 1:100 000 – к. л. Искра), към „риолитовата свита” (Р. Иванов, 1972), към „комплекса на смесените вулканити” (Марчев, 1985) или към „Боровишкия риолитов комплекс” (В. Георгиев, Милованов, 2006c). Ареалът на развитие на вулканитите е изцяло в пределите на картния лист. Скалите се разкриват между селата Безводно на юг и Шарен нос на север, южно от дайката, внедрена в бордовия разлом на Боровишката калдера. Описваните вулканити изграждат едно голямо лавово тяло със вариращ състав от трахидацити до трахириолити и едно малко – от едропорфирни трахидацити. Освен тях Марчев (1985) описва и едно малко зонално тяло с високо калиево и ниско натриево съдържание вследствие на адуларизацията на стъклената основна маса (ултракалиеви риолити според Марчев, Фекелджиев, 1981), които могат да представляват суровина за керамичната промишленост. Поради отсъствие на публикуван картен материал последните не са нанесени на картния лист. Маденските трахидацити (до трахириолити) съставят един купол със сложна конфигурация (4 х 2,5 km), изграждащ масива на вр. Чиляка и един малък реликт от купол на вр. Каря. От Чиляшкия купол се отделят три потока с дължина до 2,5 km – към вр. Голям Маден, към мах. Ряка и един по-къс – към мах. Шарен нос. Потоците лежат върху 140–150 m пачка на туфозната задруга (Марчев в: Харковска, Янев, 1981), а целият купол има максимална дебелина до 300 m (при вр. Чиляка). Едно малко тяло от едропорфирни трахидацити се разкрива северно от вр. Голям Маден. Чиляшкият купол (Марчев, 1985), както и малкият реликт от купол на вр. Каря имат зонален строеж. в основата се разполага трахидацитов перлит с около 10% порфирни минерали (размери до няколко милиметра) от зонален плагиоклаз, санидин, зонален клинопироксен и опацитизиран биотит, рядко и кварц всред променено стъкло от криптокристален, вероятно кварц-фелдшпатов агрегат. средната част е изградена от трахидацити с около 15% порфирни минерали от плагиоклаз и санидин, малко кородиран кварц, опацитизиран биотит и клинопироксен всред кристализирало вулканско стъкло. най-горната част на купола е от трахириолити с фенокристали (около 2%) от кисел плагиоклаз, кварц, малко биотит и клинопироксен всред сферолитова до ивичесто-фелзитова основна маса. Те са богати на миндали, запълнени с кварц. Във всички вулканити акцесорите са от Ti-магнетит, апатит, титанит и циркон. Описаното от Марчев, Фекелджиев (1981) тяло от „ултракалиеви” риолити се разкрива южно от Маденските трахидацити, съответно западно от с. Безводно, под вр. Чука. Това е купол със зонален строеж (Марчев в: Харковска, Янев, 1981): външна зона от зелени до черни перлити; преходна зона от адуларизирани перлити с червено-кафяви риолитови сферолити; вътрешна зона от червено-кафяви до бежови риолити. Във връхната част на купола също се разкриват адуларизирани перлити с пореста структура и резедав цвят. Порфирните минерали са еднакви в отделните зони и са от зонален плагиоклаз (количество около 5%), слабо зонален санидин (7%), кварц (4%), две генерации биотит (1%), рядко и амфибол; акцесори: магнетит, апатит, циркон и титтанит. Първата генерация биотит е заместена от по-късен биотит и клинопироксен. Определена е изотопната възраст по К-Ar метод на валова проба само на трахидацитите на 1,5 km северно от вр. Чиляка – 33 Ма (Lilov et al., 1987), т.е. раннорупелска. По тази датировка и по геоложкото им положение (в долната част на дебелата над 1 km туфозна задруга) приемаме, че Маденските трахидацити са едни от най-ранните прояви на докалдерния кисел вулканизъм в Боровишкия комплекс. 4.1.8.7. Мурговски лещови трахириолити (MτρOl1)Под това название като основна неслоеста литостратиграфска единици в този си обем се въвежда в настоящата записка по името на мах. Мурга. Скалите на единицата за първи път са описани като „лещови трахириолити” от Янев (1990), докато от другите автори са определяни като риолити (Боянов, Маврудчиев, 1961; Шабатов и др., 1966ф; Р. Иванов, 1972) или „Гьомдъшки високосилициеви риолити” (Марчев, Фекелджиев, 1981; Марчев, 1985). От В. Георгиев, Милованов (2006c) са обединени заедно с част от туфозната задруга (силноспечените игнимбрити) и Шаренноските трахидацити под името „Мургeнски трахириолитов комплекс”. Дефиниращ белег на Мурговските лещови трахириолити е хетерогенната основна маса, съставена от лещи и матрикс между тях, от където идва и името им. Те са процепени от десетки тела от черни перлити, притежаващи същия дефиниращ белег като лещовите трахириолити. Поради това те представляват съставна част на описваната единица. Мурговските лещови трахириолити изграждат голямо пръстеновидно тяло с диаметър 5–7 km и различна широчина, простиращо се освен на описвания картен лист и на к. л. Искра на север. То вероятно е внедрено в бордовия разлом на Мурговската калдера (Янев, 1990; Yanev al., 2005), доказана и по геофизичните данни на Д. Йосифов и др. (1990). На описвания картен лист единицата е разпространена в северната му част, между с. Комунига и мах. Бъчва, а на юг достигат до мах. Ряка. Пръстеновидното тяло се състои от секуща и покровна част. Първата оформя пръстен между махалите Ночево, Мурга и с. Три могили, като ерозията го разкрива до дълбочина 400 m. Източната част на пръстена има меридионална посока и широчина до 2,5 km, южната – 0,5–1,5 km, а западната се разширява до 10 km, достигайки до мах. Бъчва на запад. В тази си част тялото има куполоподобна форма. То има субвертикални контакти, които процепват пирокластитите на туфозната задруга, а в най-югозападната си част – Плавовишките латити. По северния (западно от с. Три могили) и западния контакт на тялото се наблюдават изправени неспечени и силноспечени (напр. при мах. Бъчва) игнимбрити, деформирани при внедряването на лещовите трахириолити. Едно по-малко секущо тяло със СИ посока и размери 2 х 0,5–1 km се разкрива в центъра на пръстеновидното тяло, на 4,5 km СЗ от мах. Ночево. В най-горната си част в района на същата махала секущото пръстеновидно тяло постепенно преминава в няколко потоци (дължина до 1,5 km и дебелина 100–150 m), потекли към вътрешността на пръстена. Те завършват клиновидно сред скалите на туфозната задруга, като се покриват от нейните по-горни пачки с дебелина 100–200 m. В двете части на тялото лещовите трахириолити имат еднакъв състав, подобна структура, но различия в размерите на градивните елементи (Янев, 1990). Те са червено-кафяви на цвят, плочесто напукани, рядко образуващи правоъгълни призми. Изградени са от порфирни минерали, сиво-зелени (на места кафяви) лещи и матрикс между тях. Порфирните минерали (16–17%) *1 са от кородиран от топилката кварц (3,5%), санидин (6%, частично адуларизиран и аргилизиран), албитизиран зонален плагиоклаз (5,5%), опацитизиран биотит (0,5%), рядко еденит (0,1–0,2%) и диопсид; акцесори (0,5%): магнетит, циркон, апатит, титанит, рядко илменит и ортит. Лещите, по морфология подобни на фияме, са паралелни на субвертикалните контакти на тялото, а в центъра на неговата западна част (южно от с. Три могили) и в потоците – субхоризонтални. Само в участъците, където секущото тяло преминава в покровно, лещите са безразборно ориентирани. Лещите имат различни размери и форма в двете части на тялото: в секущата са много удължени (размери до 4–5 х 0,1–0,2 сm); в покровната част са със средни размери 5–6 х 0,5–1 cm, максимални 25–30 х 2–3 cm. Малките лещички, особено в покровната част имат назъбени граници и амебовидна форма, по което се отличават от типичното фиаме, като скалата добива емулсионна структура. Лещите са с неизвестен първичен състав, защото повсеместно са заместени от ксеноморфен, на места влакнест кварц и сферични до розетковидни агрегати от късопризматичен албит, последният образуващ и ивици по периферията на лещите. В някои лещи е кристализирал аметист, а в покровната част – ломонтит и/или илит. Матриксът е от микрозърнеста маса, в която изобилстват неправилни, често остроъгълни, звездо- и Y-образни форми, подобни на витрокласти. Той е изцяло заместен от кварц и адулар. Лещовите трахириолити от двете части на тялото са процепени от множество тела от черни перлити с размери до 15 х 100 m. Те са масивни, без призматично напукване и са съставени от същите, но непроменени порфири (плагиоклазът е кисел олигоклаз) и акцесорни минерали (Yanev, 1998) всред матрикс с емулсионна структура. Тя е обусловена от наличието на два вида различно оцветено стъкло (Марчев, Фекелджиев, 1981), което често придава на перлитите вид на силноспечени игнимбрити. Единият вид стъкло, черно на цвят, образува силно огънати лещички с разнищени краища, черупчести и Y-образни форми с микропотоци от рудни кристалити в тях (обуславящи черния им цвят), а другият, сега напълно клиноптилолитизиран, изпълнява ролята на матрикс между тях. Последният е оцветен розово от изобилните хематитови микролити. Перлитите често съдържат отделни червено-кафяви жилни (с дебелина до 30–40 cm) и сферични (с диаметър до 10 cm) образувания, наречени от някои автори риолитови (Горанов и др., 1960). На места те образуват гъста правоъгълна мрежа, като напр. около мах. Карабекир. Те имат същата структура като перлитите, но са изцяло заместени от кварц и адулар, по периферията – от клиноптилолит. Генезисът на лещовите трахириолити и перлити, които са известни и в други части на света (наричани често „интрузивни игнимбрити”), е спорен. Според едни автори (Sparks et al., 1999) те се образуват при резорбция на водата в пирокластичните потоци и последваща компресия. Това обаче не обяснява техните секущи контакти, нито различията на променителните продукти на съставящите ги елементи (лещи и матрикс). Според други автори (Иншин, 1972 с пълна библиография; Янев, 1990) това са продукти на ликвирала лава, от която застиват две стъклени фази с различно разпределение на алкалиите, желязото и флуидите. Според тази хипотеза лещовите трахириолити и перлитите са продукти на две порции от такава лава. Ликвационната хипотеза обяснява посочените по-горе особености на вулканитите, но пълната промяна на стъклото в лещовите трахириолити (и зеолитизацията на едната стъклена фаза в черните перлити) не позволява да се изследва първичният им химически състав и да се докаже разлика между предполагаемите две стъклени фази. Данните за изотопната възраст на вулканитите са силно повлияни от хидротермалната им промяна – Ar-Ar датиране на санидин (вероятно частично или напълно променен) дава 31,8±0,22 Ма (Singer, Marchev, 2000). Геоложките взаимоотношения сочат, че тяхното внедряване е след това на силноспечените игнимбрити и част от слабоспечените такива от туфозната задруга, които те деформират. От друга страна те са пресечени от Шаренноското субвулкански тяло, от калдерните и от дайките на Тримогилския комплекс, всичките те датирани като рупелски. 4.1.8.8. Шаренноски трахидацити (ShτζOl1)Скалите са обособени под това географско име от Марчев (1985ф), по тогавашната петрографска номенклатура като кварцтрахити (Liliov et al., 1987). Наречени са по топонима мах. Шарен нос, разположена на 4 km СЗ от с. Безводно. От Боянов, Маврудчиев (1961) те са отнесени към „горната ефузия на едропорфирните риодацити и риолити”, от Р. Иванов (1972) – също като кварцтрахити са отнесени към ІІІ кисел вулканизъм, а от В. Георгиев, Милованов (2006c) са включени в „Мургенския трахириолитов комплекс”. Шаренноските трахидацити се разкриват в района на махалите Шарен нос и Георгиева. Те изграждат едно голямо (3,5 х 3,5 km) субвулканско тяло с неправилна, най-общо Г-образна форма и няколко малки тела, разкриващи се източно и северно от голямото тяло. Тези тела са внедрени в западната, най-широка част на пръстеновидното тяло от Мурговските лещови трахириолити, там където последните образуват куполовидно тяло. Покривка не се наблюдава. Скалите на единицата са едро- до среднопорфирни. От порфирите (количество около 25%) преобладават по-едрият зонален санидин, зоналният плагиоклаз (ядро–андезин; периферия–олигоклаз – Yanev in: Dhont et al., 2008) и биотитът. Санидинът и плагиоклазът образуват гломеропорфирни групи с антипертитни сраствания между двата минерала. Освен тях присъстват в малки количества кварц и клинопироксен; акцесори: магнетит, апатит, циркон и титанит. Основната маса е микрохипидиоморфнозърнеста, съставена от плочести фелдшпатови микролити, ксеноморфен кварц и иглест до прътест апатит. Според химическия си състав описваните вулканити варират от трахити и трахидацити до трахириолити. Съществува само една изотопна датировка на валова проба по K-Ar метод на едно от телата, разкриващи се ЮИ от основното субвулканско тяло. Тя дава раннорупелска възраст – 33 Ма (Lilov et al., 1987). 4.1.8.9. Кисели вулканити – калдерни дайки (τρOl1)Тези кисели вулканити са отнесени от Р. Иванов (1972) към „риолитовата свита” и към „трети кисел вулканизъм” (считани от него за кварцтрахити). Те изграждат едно удължено тяло с размери 2,5 х 0,5 km, разкриващо се СЗ от с. Женда, а западно от него – и една дайка с размери 6,5 х 0,1–0,4 km. Те са внедрени в южния субекваториален бордови разлом на Боровишката калдера (Янев, 1990), наречен от Р. Иванов (1972) разломно-дайков сноп Шарен нос. Тялото е изградено от сиви дребнопорфирни риолити с впръслеци от кварц, санидин, олигоклаз до андезин, биотит, малко амфибол и диопсид. Основната маса е с фелзитова структура. Дайката е наклонена стръмно на север, където пресича Мурговските лещови трахириолити. На юг тя пресича пирокластитите на туфозната задруга и различни скали от нейната подложка. Изградена е от дребнопорфирни риолити с розов до сив цвят. Порфирите (Yanev, 1998) са от кварц, санидин с вариращо бариево съдържание, олигоклаз, биотит и амфибол (магнезиева хорнбленда), а основната маса е фелзитова. На места по периферията на дайката се наблюдават бледозелени до кафяви перлити със същия порфирен състав. Изотопната възраст на дайката е определена по К-Ar метод (валова проба – Lilov et al., 1987) и по Ar- Ar метод (на санидин – Singer, Marchev, 2000) съответно 32,5 Ма и 31,75±0,32 Ма. Тази раннорупелска възраст фиксира края на образуването на Боровишката калдера. 4.1.8.10. Йончевски трахириолити (1YτρOl1)Като основна неслоеста литостратиграфска единица се въвежда в настоящата записка. Наименувана е на с. Йончево. Типовият ù локалитет се разполага източно от селото (к. л. Сусам – М 1:50 000). Тези вулканити са отнасяни от цитираните по-горе автори към същите единици като туфозната задруга. Lilov et al. (1987) и Янев (1990) ги отнасят към „ІІ кисел вулканизъм”, а В. Георгиев, Милованов (2006c) – към „Паничковски трахириодацитов комплекс”. Йончевските трахириолити (по състав достигащи до риолити) съставят клъстер (група) от десетки куполи на изстискване и криптокуполи (Янев, 1990). Основната им част е разположена на к. л. Сусам и Искра – М 1:50 000. На описвания картен лист в долината на Дермендере се разкриват само три купола с размери до 0,6 х 0,2 m. Куполите имат зонален строеж (Yanev et al., 1986). Изградени са от централно, кристализирало трахириолитово ядро, преходна перлит-трахириолитова зона и перлитна периферия. Перлитите образуват сърпообразни или лещообразни тела, като изчезват на дълбочина няколко десетки метри. Изтегляне 4.94 Mb. Сподели с приятели:
|