Операция Аука елизабет елиот не мога да остана у дома

Самолета беше разрушен. Вероятно са го дупчили със стрели, а по-късно са събрали счупените му части и са ги хвърлили в реката. Искали са да обезсилят тази чудна птица, която носи хора.

Защо ауките след толкова знаци на приятелство постъпиха като врагове и убиха мисионерите? По този въпрос може да се правят само догадки.

Един мисионер, който беше живял дълго време между индианците направи следното изявление: «Когато ауките чуят нещо, те с радост го приемат. Но, след като размислят започват да се съмняват и боят. В такъв случай те много често нападат и убиват».

Когато разказът на доктор Джонсън завърши, в кухнята стана много тихо. В ръцете ни се намираха часовниците, фотоапаратите и бележниците на нашите мъже, донесени от «Брегът на палмите». Непрекъснато се опитвахме да си представим мислено целия случай. Кой е видял как са загинали другите? Дали някой е имал възможност да мисли за жената и децата си? Дали дълго са се мъчили? Отговорът на тези въпроси оставаше тайна. Едно нещо, обаче, знаехме със сигурност. Исус казва: «…който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери!» Ние знаехме къде са нашите мили в този момент. Те бяха вече при своя Спасител!

Отново ни утешаваха думите на Книгата на Книгите: «Сърцето ни не се върна назад, нито се отклониха стъпките ни от Твоя път, дори Ти да си ни съкрушил в пусто място и да си ни покрил с мрачна сянка».

Тихото упование на майките помогна на децата да не възприемат всичко, което се беше случило като трагедия. Такава беше Божията воля. «Зная, че татко е при Исус Христос. Така бих желал да дойде малко долу и да си поиграе с мен» - казваше малкия Стив Маккуили. Няколко седмици по-късно в Съединените щати се роди малкия брат на Стив - Метю. Един ден, когато малкия заплакал, стоящите наблизо чули как Стив му казал: «Не плачи, когато идем на небето ще ти покажа какъв беше нашия татко!»

За мнозина по широкия свят загубата на петте млади живота беше тъжна загуба. Но, Бог имаше план в света. Слава Богу, смъртта на младите мисионери послужи за спасението и промяната на много други хора. Ето няколко примера: Когато тъжната вест дошла до ушите на група индианци от една мисионерска станция в Бразилия, последните паднали на колене и се молили за прощение. Те признали пред Бога, че досега не са мислили достатъчно за своите сънародници, които още не познават Исус Христос.

Един пилот в Англия, веднага след известието за смъртта на мисионерите се явил в канцеларията на мисионерското авиодружество и помолил да бъде приет на работа на мястото на Нейт. Друг един мисионер от Африка писа: «Нашата работа никога няма да бъде като тяхната, но се трудим да бъдем подобни на тях!» В един град в Америка осемнадесет годишен младеж след едноседмична молитва и размисъл съобщил на родителите си: «Предавам целия си живот на Господа. Ще опитам да заема мястото на един от петимата!»

Вдовиците получаваха писма от всички краища на света - от Япония, Гренландия, Аляска, Китай и много други места с думите «Молим се за вас!»

Едва във вечността ще се определи броя на множеството молитви отправени към Господа за вдовиците, за техните деца, за делото, което започнаха петимата мисионери. Самите вдовици се молят непрекъснато за ауките. Те с надежда гледат към онзи ден, в който ауките ще застанат заедно с тях да хвалят Спасителя.

Изработени са планове за продължаване делото на мъчениците. Станция Арайуно беше готова приятелски да дочака ауките. Продължени бяха и полетите над селищата им, както и хвърлянето на подаръци. Ето пътят, по който ауките ще се уверят, че мисионерите имат само приятелски намерения. Отмъщение? Не, тази мисъл никога не мина през съзнанието на вдовиците и на останалите мисионери.

Барбара със своите две деца се върна, за да продължи работата между хеваросите. Елизабет с десет месечната Валерия се установи в Шандия, да продължи делото на своя мъж. Новият пилот със семейството си се настани в Шел Мера, а Мери Сейнт пое своята нова работа в Кито. След като роди третия си син няколко седмици след смъртта на Ед, Мери-Лу се върна в Еквадор и продължи да работи с Мери. За Олив Флеминг, която беше прекарала до момента, когато загина мъжа й всичко два месеца в джунглата, едно решение с оглед на бъдещето беше много трудно. Но, за нея, както и за всички останали беше ясно едно нещо: нейния живот принадлежи на Бога, както Му принадлежеше животът на нейния мъж. Той ще я води и ще й показва пътя!

Сестрата на Нейт Сейнт, Рахел, продължи да изучава езика аука. Полетите над селата на «съседите» показваха, че всички къщи са изгорени до основите. За тях това е обичайно, особено, когато са извършили масово убийство. Малко по-далече, обаче, бяха намерени новите им къщи и подаръците продължиха да се спускат. Индианците, както преди ги чакаха с нетърпение. Веднъж, когато летеше над селото Джони видя Джордж, който размахваше във въздуха малкия модел на самолета, подарен му от Нейт. По-късно видяха и Далила.

Хиляди хора от целия свят се молеха ежедневно святото познание на Божието Слово да се докосне до ауките. Кой може да извърши това? Ние всички знаем. Бог, който водеше петимата ще поведе и други като тях, когато настъпи време за това.

Няколко индианци от племето Квикуа, между които работеха Джим, Ед и Пит предадоха своя живот напълно в служба на Евангелието. Те проповядваха всред своите сънародници. Бяха готови да проповядват и на ауките, ако Господ пожелаеше това. Те продължаваха започнатото от мисионерите дело, като говориха за Христа, четяха Библията, която беше вече преведена от петимата младежи за тях. Пътувайки с лодка или пеш по опасните пътища на джунглата, те носеха Евангелието за онези, които не бяха чули за него. Веднъж един от повярвалите индианци дойде при Елизабет и й каза: «Сеньора, нощем лежа буден и си мисля за моя народ. Как Христос ще стигне до него? Как ще чуе той за чудното спасение? Аз не мога да отида при всички, но те трябва да чуят за Исуса. Моля се Бог да ми покаже какво да правя».

По време на своите молитвени часове индианците никога не забравят да се молят за Божието благословение над техните неприятели. «О, Боже» - казват те - «Ти знаеш, че ауките убиха нашия мил сеньор Едуардо, сеньор Джейм и сеньор Педро. О, Боже, Ти знаеш, че те направиха това защото не Те познават. Те не знаят, че това е голям грях. Те не можаха да разберат, защо белия човек е дошъл при тях. Изпрати още много мисионери! Дай на ауките меко сърце, вместо каменно! Пробуди ги! Те с копия пронизаха нашите приятели, но Ти Господи, ги пронижи с Твоето Слово, за да повярват и те!»

Неизговорената мъка на вдовиците и техните род­нини намираше своето утешение в думите написани в дневника на Джим, открити след смъртта му:

«Днес направих малка разходка. Величествено е и прекрасно да стоиш в сянката на големите дървета и да слушаш как вятърът играе в клоните им, да слушаш зовът на небето в своето сърце, напълно да се предадеш на Бога и да прославиш Неговото име. Какво повече би могъл човек да пожелае? О, колко неизказано прекрасно е да познаеш Бога тук на земята. Може би той ще ми помогне да доведа при Него и моите деца. Моята основна задача в живота и моята мечта е да се държа здраво за Него и да гледам лицето Му.

О Исусе, Учителю, начало и край на света. Твоето Слово съществува още преди създаването на земята. Ти си познал и обикнал хората и си дал възможност и те да Те познаят и обикнат. И, заеми великия си престол на любовта, за да те хвали и величае цялото прекрасно творение!»