Операция Аука елизабет елиот не мога да остана у дома

В петък сутринта към 11 часа Нейт и Пит стояха около малкото огнище на пясъка. Ед се намираше на горния край на плажа, Рой - в средата, а Джим - в долния край. Мисионерите периодически викаха познатите им изрази на езика аука. В 11.15 ч. сърцата на всички трепнаха от радост. От другата страна на реката се обади ясен мъжки глас. И ето, дългоочаквания момент настъпи. На другия бряг се появиха ауки - един младеж и две жени. Едната от жените беше на около 30 години, а другата - около 16. Те бяха почти голи. Носеха само една препаска около кръста, която покриваше част от бедрата. Ушите им бяха пробити и от дупките стърчаха големи дървени украшения. В първия момент след появяването им мисионерите останаха като втрещени, но бързо се окопитиха и започнаха да викат: «Пуйнани!» - «Добре дошли!»

Младежът отговори. Говореше нещо бързо и от време на време сочеше девойката. Думите му бяха неразбрани, но жестовете говореха ясно. «Той ни предлага момичето като средство за размяна или като подарък» - обясни Пит.

Джим тръгна срещу тях. Индианците започнаха да се отдръпват, но когато той им протегна ръка, те доверчиво пресякоха реката и дойдоха при нас.

С много смях, много «пуйнани» и много справки с бележниците петимата можаха да кажат на своите посетители «Добре дошли» и да ги уверят в приятелските си чувства. Ауките разговаряха по-между си, явно изненадани от факта, че мисионерите не могат да ги разбират.

Рой им донесе няколко малки ножа и те ги приеха с голяма радост. Нейт им подари модел на самолета, но изведнъж се сети, че носи оръжие и побърза да го остави в къщата. След това младежите донесоха фотоапаратите и започнаха снимане от всички страни. Жените с интерес разглеждаха някакво илюстровано списание.

Мисионерите нарекоха младежа Джордж, а девойката - Далила. По време на комичния разговор Далила показа самолета и започна да имитира с ръце неговия полет.

Ето няколко реда от дневника на Пит, който описа тази среща по следния начин: «Девойката изглеждаше замислена, а младежът самоуверен, без страх. Той дори не се плашеше от фотоапаратите. Не след дълго той започна да проявява интерес към самолета. От жестовете му разбрахме, че желае да лети над своето село, с цел да се покаже на своите другари. Дадохме му един панталон (горе е студено) и той се вмъкна в самолета, като при това не проявяваше никакъв страх или тревога. Показваше ни как ще вика и повтаряше жестовете си много пъти. Нейт запали мотора. Джордж през цялото време непрекъснато викаше. Поехме в посока към «Крайната станция». Какво ли чувствуваше сега този примитивен човек когато гледаше надолу, към короните на дърветата, към безкрайното зелено море под нас, към познатата поляна и хората от селото му?! Така или иначе, беше ясно едно: Джордж се намираше извън себе си от радост. Беше се навел през борда на самолета, махаше с ръце и крещеше на своите сънародници».

Нейт описва този случай. «Когато хората видяха Джордж в самолета започнаха радостно да махат и да викат нещо».

Когато самолетът се върна Джордж пляскаше с ръце и изразяваше с мимики голямото си задоволство. Петимата мисионери бяха щастливи. Те още на самото място вдигнаха главите си нагоре, за да благодарят на своя Бог. С това те искаха да покажат на своите гости, че Господ е на небето.

Мисионерите предлагаха на гостите си лимонада и сандвичи, които последните консумираха, по всяка вероятност, за първи път в живота си. След закуска те им обясниха, че желаят да посетят тяхното село. Забелязаха, че Джордж не прояви никакъв ентусиазъм на това предложение.

Един от мисионерите попита : «Защо Джордж остава мълчалив, когато говорим за посещение в селото? Може би няма специални пълномощия от своя главатар и не му е удобно сам да отправи покана».

Нейт записа в дневника си: «В 4 и 15 решихме отново да летим. Джордж иска да дойде с нас. Ние му казахме: «Не!», а той си носи багажа в самолета, като че ли чува да му казваме «да». Влязохме във връзка с Мери. От другата станция на радиовълната - голяма радост.

Когато се върнахме в лагера решихме да посетим селото само в случай, че ни покани делегация от около 6 души. Тогава ние ще настоим да се построи аеродрум. Другарите ми се трудеха да обяснят на Джордж как трябва да се направи това. Най-напред той разбра думата «дърво». За да демонстрират нагледно своята идея те забиха в пясъка колове, които играеха ролята на дървета. С модел в ръце му показваха как се приземява самолетът. При тези опити, обаче моделът винаги се обръщаше. След това моите другари показаха с ръце своето желание да се махнат дърветата. Експериментът беше повторен отново с тази разлика, че сега всички «дървета» бяха «изсечени», а пясъка - добре изравнен. Този път моделът се спусна благополучно и Мисионерите показаха голяма радост.

Когато денят започна да преваля Далила прояви признаци на безпокойство. По едно време тя скочи и тръгна след Джим Елиот, който се беше запътил за къщичката, но се спря и се завърна замислена при групата».

Нейт и Пит започнаха да се стягат за връщане в Арайуно. Джордж изглежда разбра, че не ще може този път да ни придружи. Преди да излетят те грижливо прибраха бележниците и филмите си, за да ги занесат на сигурно място. Ако се случеше нещо непредвидено, тези скъпоценни материали не биваше да бъдат загубени.

Когато Мисионерите разбраха, че ауките желаят да прекарат нощта на брега, те им предложиха цялото си гостоприемство. Показаха им огъня, съдовете за готвене и всичко останало. Далила, обаче, не беше спокойна. Тя се разхождаше нагоре-надолу по пясъка. Джордж я повика но тя не се обади и все повече се приближаваше към гората. Тогава той стана и тръгна след нея. В това време старата жена седеше до огъня и «разговаряше» с Рой. Така тя прекара по-голямата част от нощта. Когато Джим на другата сутрин дойде да запали огъня, жената си беше вече отишла. Това е станало сигурно призори, защото в огъня имаше още много жар.

Събота, 7 януари. Мисионерите очакваха пълни с надежда поканата от селото на ауките. Но… никой не дойде. Около обяд Джим погледна часовника си и каза: «Добре, момчета, давам им още 5 минути. Ако не дойдат през това време, аз отивам при тях». Нейт и Пит прелетяха над селото. Изненадаха се от признаци на страх. Когато се спуснаха по-ниско, жените и децата побягнаха и се изпокриха по къщите. При втория кръг се появи Джордж с още няколко индианци. Един старец показваше с ръка в посока към «Брега на палмите». При третия кръг страхът беше изчезнал. «Джордж и още един младеж ни се смееха - пише Нейт. Може би и другият иска да лети».

След обяд Ед написа на Мери-Лу следното писмо: «Мила, Сега е 4.30 ч. Още няма никакъв знак от нашите посетители. Ние сме убедени, че ако тази вечер не се обадят, то утре непременно ще сторят това. Отново ти благодаря за одеялото и храната. Добре сме! Струва ни се, че ще бъде необходимо да строим писта, но изчакваме срещата. Ще сторим това с Божието водителство, когато ауките проявят готовност. Пит ще дойде сутринта да ни помогне. Кажи на децата, че ги обичам и скоро ще си дойда! Всичко най-хубаво!

Ед».

Когато в неделя сутринта Пит се сбогува с жените и седна до Нейт в самолета, той извика: «Довиждане. Молете се! Вярвам, че днес ще настъпи решителния час!»

Нейт завърши с думите: «Изглежда делегацията ще пристигне тук по време на следобедното богослужение. Молете се за нас!

Пристигат!

Ще се обадя отново в 16.30 ч.!»

В 16.30 ч. Мери Сейнт в Шел Мера включи радио? приемника. Ето сега настъпва моментът, в който ще чуе отдавна очакваната новина! Дали ауките не са поканили петимата приятели да посетят селото? Какво ли ще й съобщи сега Нейт?

Тя отново погледна часовника си. Да, точно 16.30. Но от «Брега на палмите» - никакъв глас. Олив и Мери седнаха съвсем близо до радиото. Дали нямаше някаква грешка!? Не, всичко беше в ред. Може би часовникът на Нейт да е останал малко назад!

В Арайуно Мери-Лу и Барбара също отвориха своят радиоприемник. Тишина! Те почакаха няколко минути и след това извикаха Шел Мера.

«Арайуно вика Шел Мера. Не сте ли чули нищо от «Брега на палмите?» Стоп.

Тук Шел Мера. Не, още нищо! Ще ви се обадим».

Никакъв шум не нарушаваше тишината. Дали мисионерите са толкова ангажирани със своите посетители, че са забравили уговореното повикване? Пет минути… десет минути… Не, напълно е невъзможно и петимата да забравят. Това се случваше за първи път откакто Нейт беше пилот в джунглите. Може би неговият предавател не е в ред? Това се случва понякога. Жените се хващаха и за най-малката надежда. Не искаха да помислят, че на брега нещо не е в ред. Тяхното положение беше особено тежко, защото почти никой от другите мисионери приятели не беше запознат с операция «Аука». В Арайуно Барбара и малката Бет се приготовляваха да срещат гост. Беше уговорено, че Рой ще си дойде тази вечер у дома. На неговото място в къщичката на брега ще спи Пит. Навярно скоро над короните на дърветата ще се появи малкия жълт самолет. Те се разхождаха нагоре-надолу и чакаха.

Привечер, след като слънцето залезе зад хоризонта един от лекарите мисионери влезе в стаята с радиостанцията. Апаратът беше настроен на радиовълна, но Мери седеше безмълвна до него с наведена глава.

«Какво се е случило, Мери?» - запита той. -Мери накратко разказа всичко, каквото знаеше за операция «Аука», но помоли лекаря все още да не разказва никому за случилото се. Тя се надяваше да влезе във връзка с «Брегът на палмите».

Нощта не донесе сън и успокоение на жените на мисионерите. В 9 часа сутринта в понеделник, 9 януари, Джони приятелят на Нейт излетя към пясъчния бряг. След неговото завръщане Мери извика по радиото на Елизабет в Шандия: «От вчера на обяд не съм чула нищо за тях. Чакай до апарата! Ще ти предам в 10 часа известия, ако има такива!»

Елизабет разказва: «Знаех напълно ясно, че всичко е пропаднало. Тревогата обхващаше душата и съзнанието ми. Изведнъж в мисълта ми се появи стихът, който получих при пристигането ми в Еквадор: «Когато преминаваш през дълбоки води, аз ще бъда с теб…» Слизах по стълбите на път за училище, за да продължа работата си с децата от станцията и тихо се молих: «Господи, не допускай да ме потопи водата!»

В 9.30 ч. получих известието на Мери. Джони Кинан беше открил на брега останките на разрушения самолет. От мисионерите нямало и следа.

Сега и другите радиостанции бяха запознати с тъжната новина. Скоро по етера се разнесе вестта: «На територията на ауките са изчезнали петима мисионери». По обяд вече всички средства бяха поставени в действие. Те бяха придружавани от молитвите на хиляди хора по света.

Барбара и Мери-Лу бяха прехвърлени от Арайуно в Шел Мера. Те още се надяваха, че някой от петимата е жив и преди да напуснат станцията закачиха на вратата мрежа с храна и лекарства. Ами ако някой от тях се върне ранен или пък всички заедно се доберат до Арайуно след дълго лутане из джунглата…?!

Мери-Лу нямаше мир. Тя реши да се върне и да ги чака. И се върна. Остана в Арайуно още три дни.

В понеделник вечер беше решено да се организира група, която да претърси цялата джунгла. Ръководител на групата щеше да бъде един опитен мисионер, който вече 13 години живееше между индианците в Еквадор. Поканени бяха доброволци. Отзоваха се много мисионери, 13 войници и един лекар.

«Във вторник сутринта - разказва Елизабет - отлетях с Рахел, сестрата на Нейт за Шел Мера. Там вече бяха пристигнали много мисионери. Съобщено беше, че един хеликоптер ще участвува в издирването. Вечерта пристигна още един пилот. Той съобщи, че летейки в 6 часа след обяд на територията на ауките забелязал голям огън без дим. Може би това е някакъв сигнал. Нейт винаги носеше полезни неща със себе си. Това известие беше нова капчица надежда и жените на мисионерите можаха през тази нощ да поспят малко.

В сряда Джони и още един пилот летяха над «Брегът на палмите», но не можаха да забележат признаци на живот. Мери, която от неделя не беше напускала радиостанцията, все още чакаше някаква вест. Изведнъж в тишината се разнесе нейния глас: «Бети, Барбара, Олив!»

Жените се втурнаха през глава надолу по стълбите. Мери стоеше пред радиото с наведена глава и затворени очи. След кратко мълчание тя промълви: «Намерили са един труп!»

Малко по-надолу по реката от разбития самолет Джони забелязал мъртво тяло с лице обърнато надолу към водата. Трупът бил облечен с жълти панталони и бяла риза. Барбара знаеше, че това не е Рой. Той носеше винаги сини панталони.

Късно след обяд се чу бръмченето на самолет. Пристигаха непрекъснато хора, които желаеха да се включат в издирването. Цялата местност се претърсваше систематично по въздуха от няколко самолета.

Мери-Лу, въпреки и в положение, беше забравила за себе си. За всекиго имаше любезна дума, за всекиго готова храна. Трудно беше да се наемат в експедицията туземци. Те живееха твърде близо до ауките и ги познаваха добре. Въпреки това предаността към мисионерите, които бяха работили между тях победи страха и групата, комплектувана и добре екипирана в 10.30 ч. беше готова за път.

След изпращането на експедицията Мери-Лу се обърна към един от мисионерите, който оставаше в Шел Мера с думите: «Всичко е напразно, те са мъртви». Може би мнозина от групата бяха на същото мнение, въпреки това те правеха всичко възможно, за да бъде намерен някъде поне един от мисионерите.

В Шел Мера радиото отново приемаше сигнали. Мери се обади: «Тук Шел Мера».

Джони съобщаваше: «Видях още един труп около 200 метра по-надолу».

Страхотни известия. И отново Бог, който е обещал своята помощ и милост в часове на неволя, беше верен на своето Слово. Нито една от нас не знаеше чий е намерения труп, но едно ние знаехме - «в Кого сме повярвали». Доволно ни беше неговата благодат.

В това време групата беше пристигнала до мястото, където реката Оглан се влива в Курари. Тук бяха изградени палатки и участниците се приготвиха за сън. През цялата нощ над съня на членовете на експедицията бдяха часови.

Във вторник сутринта, преди да продължат пътя си мисионерите се предадоха в силната ръка на Бога. Войниците, които бяха с тях, макар и от различни вероизповедания се молиха заедно с тях. След това те тръгнаха нагоре по река Курари. Те вървяха много предпазливо, защото се опасяваха от засади.

В 6 часа Джони съобщи, че членовете на експедицията са забелязали по реката две лодки пълни с индианци. Пилотът по радиото предупреди ръководителя на групата, че това не са ауки и по всяка вероятност са приятели. Наистина това бяха индианци от племето Квикуа. Преодолели своя страх, те по своя инициатива бяха тръгнали да търсят своя добър «сеньор Едуард», който с такава любов ги бе учил в мисионерската станция Шандия. Сега вече те се връщаха от «Брегът на палмите». Мисионерите и войниците от групата опечалени слушаха разказа на един повярвал чрез проповедта на Ед индианец. Те бяха открили тялото на своя мисионер на брега на реката. Индианецът показа часовник и една голяма обувка, които без съмнение принадлежаха на Ед. Сега мисионерите знаеха кой е един от загиналите. Оставаше надеждата, че може би поне един от останалите се е спасил.

В голямата къща в Шел Мера децата си играеха както обикновено, нахранени и окъпани. Хора идваха и си отиваха, а Мери прекарваше цялото си време в радиостанцията. Всички се молеха непрестанно. В това време групата си пробиваше път по-навътре в джунглата, а самолетите кръжаха непрекъснато. Джони Кинан летеше най-ниско.

След като се убедиха, че е дошло вече времето, един от самолетите кацна на плажа. Пилотът изскочи от кабината. Това бяха страшни минути! Малко по-късно по радиото той съобщи: «Няма нищо!» Самолетите пристигнаха в Шел Мера един след друг. Един от пилотите, майор Нюрнберг, излизайки от самолета си, изглеждаше развълнуван. Той тихо съобщи, че не са успели да открият тялото на Ед. Навярно водата го е отнесла.

Нюрнберг прелистваше бележника си и разказваше: «Намерихме телата на четиримата до реката. Мисля, че труповете няма да могат да бъдат разпознати. Може би един от тях е Ед».

Елизабет пише: «Помолихме Нюрнберг да ни каже цялата истина. Отстранихме децата и отидохме в спалнята. Нюрнберг отвори своя бележник и подробно ни разказа за това, което беше видял. «Веднага ни стана ясно» - каза ни той, «че труповете не ще могат да бъдат идентифицирани. Единият от тях беше прекривен, посечен с нож. Само един голям крак се виждаше със сива обувка над повърхността над водата. На трупа намерихме червен колан от тъкан материал. «Ние четирите отправихме погледите си към петата - Олив Флеминг. «Това е Пит» - каза тя тихо.

Когато майорът завърши своя разказ, още не беше ясно дали по реката е намерен трупът на Ед. Едно съмнение… една надежда. Дано поне един от петимата да се е спасил!

Майор Нюрнберг, войник, който се беше срещал много пъти със смъртта, с наведена глава тихо напусна стаята. Неговия разказ бе посрещнат съвършено мълчаливо. Нито една сълза, нито един упрек, а само едно дълбоко и доверчиво предаване в ръцете на Бога.

През този ден Барбара записа в своя дневник следните знаменателни думи: «Днес майорът ни разказа, че до реката са намерили четири трупа. Един от тях е бил облечен със светла риза и сини панталони. Рой единствено носеше такива. Преди два дни Бог ми даде стих, Псалм 48:14 «Защото тоя Бог е наш Бог до вечни векове; Той ще ни ръководи дори до смърт».

Когато се намерих лице срещу лице с факта, че Рой е мъртъв, моето сърце се изпълни с хвала. Щом като Рой е умрял, това значи, че наистина е било необходимо да отиде У ДОМА. Помогни ми, Господи, да бъда от сега и майка и баща, да зная да имам мъдрост… Снощи чух как малката Бет се молеше за «тати на небето». След това тя ме попита дали татко няма да дойде малко при нея, дали може да му напише писмо. Казах й: «Татко не може да дойде. Той е при Исус», а тя ми отговори: «Но, Исус може да му помогне. Ще го вземе за ръка и той няма да се загуби…»

В сърцето си усещам чуден мир. Зная, че това, което се случи с нас е извършено съобразно Божията воля, която е съвършена. Някои може би ще кажат: «Защо Рой се е забъркал в тази работа, нали той работеше между хеваросите? Защо?! Защото Рой желаеше до смърт да върши волята на Онзи, който го беше изпратил!»

В четвъртък вечер групата по издирването отново спря на лагер. И тази втора нощ беше за мисионерите много тежка. Мъчеше ги мисълта, че скоро ще видят останките на своите приятели, които обичаха като родни братя.

В петък, 13 януари, групата пристигна на «Брега на палмите». Всички бяха под напрежение. Ето, стигнаха! Нямаше и следа от ауките.

Мисионерът Франк описва целия случай: «Първото нещо, на което се натъкнахме беше страхотната миризма. Мисля, че никога в живота си не ще забравя това. Хеликоптерът още не беше пристигнал. Всеки от нас бързо се отправи да изпълни предварително определената му задача. Войниците обградиха цялата околност и се приготвиха за защита от евентуално нападение. Двама индианци започнаха да копаят общ, братски гроб до дървената къщичка. Други тръгнаха по реката, за да търсят останките на загиналите. Едни преглеждаха и фотографираха самолета, други търсеха труповете. Нюрнберг ни показа първия труп намиращ се малко надолу по реката. Мисионерът Фулер го измъкна. Тогава Нюрнберг ни показа тялото на Нейт. Ние тръгнахме с лодка към него. Видях от водата да се показва една ръка. Помъчих се да измъкна цялото тяло. Това не ми се отдаде. Наложи се с общи усилия да го измъкнем. Сега вече три лодки от различни места носеха своя тъжен товар. Четирите трупа лежаха на брега. Петият, този на Ед, не можахме да открием. След дълги усилия успяхме да идентифицираме загиналите по дрехите, копчетата, бележниците и пр. Въпреки, че тук бяха телата само на Джим, Пит, Нейт и Рой вече знаехме, че и петимата са мъртви. Ед беше намерен от индианците от неговата станция, които бяха донесли часовника и обувката му, сигурни доказателства за неговата смърт.

Докато преглеждахме намерените в разбития лагер неща, се повдигна страшна буря. На мисионерите се струваше, че всичките сили на мрака и пъкъла са си дали среща на това злокобно място. Атмосферата беше страшна. Войниците стискаха пушките си и гледаха към джунглата. Никой не питаше «защо?». Дъждът се лееше като из ведро. По едно време забелязах една група, която притичвайки носеше телата на мисионерите към техния общ, братски гроб. Това беше страшна гледка. Те вървяха несигурно по хлъзгавата, разкаляна почва. Мисионерите бяха тъжни и замислени. За последен път виждаха своите приятели. Те сведоха глави за молитва. Стресна ги гласът на майор Нюрнберг, който извика: «Тръгваме!»

Дъждът беше малко попрестанал. Този път пътувахме с лодки. Непрекъснато бяхме нащрек, за да не срещнем ауките. След два часа падна мрак. Около импровизирания лагер поставихме постове. Един мисионер се помоли. Той благодари на Бога, за Неговото водителство, за това, че можахме да намерим и погребем телата на нашите приятели. След това Мисионерът започна да говори за характера и живота на загиналите. Никога няма да забравя този, бих казал, свещен глас през онази нощ. Когато той завърши настъпи тишина, в която се чуваше само лекото пращене на огъня. Тишина на размисъл и духовна преоценка на живота.

През нощта никой не можа да заспи. Всички бяхме будни. Стряскахме се от всеки шум. Плашеше ни ревът на пумата. Бяхме чували от индианците, че ауките са страшни имитатори майстори на човешки и животински гласове. Струваше ни се, като че ли навсякъде около нас гората е пълна с ауки. Когато се разсъмна отново се приготвихме за път».

В събота сутринта капитан Де Вит запита вдовиците, дали желаят да видят гроба на своите мъже. Елизабет е написала следните редове по този повод:
«Самолетът ни понесе. Летяхме над джунглите. Река Курари под нас се виеше като змия в морето от зеленина. Ние бяхме клекнали на пода на самолета и притискахме лицата си към прозорчетата на кабинета. Скоро забелязахме пясъчния бряг - «Брегът на палмите», източникът на нашите надежди и скръб».

Олив Флеминг, по-късно, в своите спомени ни разказа за знаменателните думи, който самата тя беше казала в онази паметна утрин: «…знаем, че ако се развали тази наша земна хижа, имаме от Бога здание на небеса, дом неръкотворен вечен…» а този, Който ни приготвя за това е Бог».

Когато самолетът се връщаше назад към Шел Мера, Мери каза:

«Това е най-красивия гроб на света!»

«Два дни по-късно седяхме около кухненската маса в Шел Мера - разказва Елизабет, и слушахме Джонсън, който ни разказа за резултатите от направения оглед на телата на загиналите ни мъже. Той се опитваше да скрие истината от нас, но ние искахме да знаем всичко. Предполагало се, че смъртта е настъпила в резултат на рани от копие. Но, как ауките са се справили с петима силни и въоръжени мъже? Този въпрос стоеше пред нас открит. Единственият възможен отговор е следния: по някакъв начин ауките са успели да убедят мисионерите в своите «миролюбиви» намерения. Нейт многократно бе уверявал Мери, че те няма да допуснат да се приближат до тях въоръжени индианци. Може би «делегацията», за която Нейт беше говорил по радиото по някакъв начин ги е измамила? Ако те бяха въоръжени Нейт би съобщил това и не би гледал с такава радост на това посещение. Вероятно, докато първата група е приближавала лагера без оръжие, друга група, под закрилата на джунглата се е готвила за изненадващо нападение. По всяка вероятност мисионерите са разговаряли с невъоръжените ауки и тогава, по някакъв таен сигнал…

По пясъка на брега бяха намерени следи от борба, но никъде нямаше кръв. Дали мисионерите се бяха опитали да се спасят чрез плуване в реката? Фактът, че всички бяха намерени там потвърждава тази мисъл.