Операция Аука елизабет елиот не мога да остана у дома

Операция "Аука" започна през септември 1955 година. Бог втъкаваше в своята работа пет еднакви нишки. Петима млади мъже с напълно различни характери дойдоха по различно време в Еквадор. Въпреки, че представляваха три различни деноминации, те бяха свързани чрез общата си вяра в Библията, като истинно Божие слово. От Библията те получиха заповедта: „Идете!”, а техния отговор беше: „Господи, изпрати ме!”

Мисионерите, които заедно се съгласиха да работят в това мероприятие, започнаха своята подготовка. След наводнението в Шандия, те решиха отново да изградят мисионерската станция там. За тях беше важен изходен пункт в работата им. Имаше и по-малки, пръснати в околността станции. Това беше тактически особено полезно, защото индианците не живеят в големи села, а на малки групи из цялата джунгла.

Те решиха да изградят станция и в Пуйпунги. Джим, Ед и Пит познаваха това поселение на индианците квикуа още от август 1953 г. Там те се бяха срещнали с главатаря на селото – Атанасия, който ги беше поканил да изградят в селото училище за неговите и другите деца. „Защо, за Бога не искате да останете при мен?” – питаше ги той – „Ние се нуждаем много от вас. Аз имам… чакайте малко… тринадесет… четиринадесет… и още едно… да, така е – петнадесет деца. Никое от тях не се е учило. И те искат да се научат да гледат в хартия. Имам и няколко сираци у дома”. Обикновено е много трудно да придобиеш доверието на хората, а на това място!? Тук те биха намерили отворена врата и сърдечни приятели. Тримата мисионери бяха видели в тази покана отговора на своите молитви.

И така, започна се ново прегрупиране. Семейство Маккуили се пресели в Шандия, където усилено започна да се занимава с езика квикуа. Пит, който беше още неженен, отиде заедно с тях, за да им помага. Джим и неговата годеница Елизабет решиха да се оженят и да отидат в Пуйпунги.

„Стигнахме,” – разказва Елизабет, „през ноември 1953 г. Цялото ни имущество беше сместено в 4 канута. Хората ни посрещнаха с усмивки, поклони и други церемонии. Отнесоха нашите неща на едно място, където ни очакваха две жени и голяма група деца.”

Веднага след като Джим завърши строежа на къщата и пистата за кацане на самолета, започнахме да провеждаме събрания с индианците. Можехме вече на техния собствен език за говорим най-дивните думи на света, историята за Божия Син, който дойде на земята, за да плати със собствената си кръв цената на човешките грехове.
Постепенно съзнанието за великата Божия любов обземаше сърцата на тези индианци. Един ден бяхме много зарадвани, когато Атанасия каза на Джим: „Много съм стар, може би прекалено стар, за да разбера добре, но ми се струва, че говорите истината. Аз желая да умра с вашите думи.”

В същото време съпрузите Маккуили напредваха в своята езикова подготовка. Пит Флеминг си изгради малка къщичка. Хранеха се заедно. Пит пише за това време в дневника си: „Изненадан съм от радостта и задоволството, които ми причиниха изграждането на моята малка къщичка. Едва дочаках да се заселя в нея. Чудесно е да живееш тук сам със себе си. Имам креват и стол. Най-хубавото е това, че мога отново да си направя точно разпределение на деня. Сега мога да се моля на тишина. Отново започнах редовно проучване на Новия завет. Планирам своето време. В определени часове ставам и лягам, вечер определям часове за учене, а сутрин за молитва и размисъл.”

Пит наблюдаваше щастливия съвместен живот на младите Маккуили и така сам започна да мисли за своето бъдеще. Той мислеше за своята годеница Олив, красива девойка с мургава кожа, руса коса и сини очи. Той се сгоди с нея чрез писма, когато беше вече в джунглата. Кроткият и вглъбен в себе си Пит се питаше, дали проблема аука няма да представлява свещ за неговата сватба с Олив. Той писа в дневника си: „Миналата нощ Нейт и аз разговаряхме за ауките. Мисля, че отиването при ауките няма да уплаши Олив. Нашият живот върви по един и същ път. Усещам, че Бог няма да ни раздели.”

През 1954 г. Пит замина за дома, за да се ожени за Олив. След неговото заминаване, тук се преселиха Джим и жена му. Мисионерите постоянно посещаваха Пуйпунга, а Шандия с нейното училище, склад и малка радиостанция стана постоянна база за всички техни мероприятия.

След като Джим и Елизабет можеха вече сами да носят отговорността за Шандия, Ед и Мери-Лу започнаха да се подготвят за заселване в друг край, където Евангелието още беше непознато. Те бяха слушали за Арайуно, станция използвана за лагер от компанията „Шел”, която са намираше в непосредствена близост до територията на ауките. Защо да не използват изоставеното малко летище, което компанията беше изградила? Защо да не проповядват Евангелието на индианците, които живеят там? Арайуно се намираше в близост до въглищни залежи. Поради това компанията „Шел” беше изградила малък град, в средата на джунглата, с пътища, дървени къщи, текуща вода и пр. Наистина, всичко това беше напуснато още през 1949 г., но известна част от него можеше да се използва и сега.

Ед посети Арайуно и индианските къщи там. Приемът беше много обнадеждаващ. Той беше успял да ремонтира една сграда и това му позволи след кратко време да се пресели тук с цялото си семейство. Мери-Лу за много кратко време превърна къщата в приятен и уютен дом. Ней инсталира алармена система и електрифицирана ограда. Съществуваха множество опасности, които ги дебнеха на всяка крачка. Къщата се намираше на територията на ауките, на брега на река Арайуно. На същото място преди няколко години били убити няколко работника на компанията. Дори и индианците Квикуа се бояха от ауките. Те непрекъснато напомняха на мисионерите, че ауките могат всеки момент да се появят. Зад къщата често можеха да се видят техните следи по местата където са ходили или лежали.

Оградата, по която протичаше ток, обгръщаше цялата къща в един радиус от 30 метра. Мисионерите носеха винаги на пояса си оръжие. През нощта околността биваше осветявана. Ето, такова беше местото, където Господ изпрати Ед и Мери-Лу. То стана и база за бъдещата операция «Аука».

След известно време в джунглата се завърна и Пит със своята жена. Те бяха прекарали една година в планините на север. Тук Олив беше изучавала испански, а той завършил превода на Святото писание на езика квикуа. През есента на 1955 година Пит и Олив започнаха отново своята работа в Пуйпунга. Пит с внимание и любов започна да учи индианците на новата за тях истина.

Понякога ги обезсърчаваше факта, че индианците пият много. Последиците биваха винаги печални - беда и неволи. Все пак се появиха знаци, че евангелската вест се приема и от тези деца на джунглата. Едно известие на Пит от това време гласи: «Днес и ангелите на небето се радваха над Пуйпунга. Това правехме и ние. Колко е верен Бог! Тази сутрин група индианци се реши да последва Христа. Опитах се да им обясня, какво значи това. Въпреки всичко Бенито, Паскал и много други вдигнаха ръка. Няколко от тези ръце се спуснаха, когато Алейо каза, че да следваш Христа значи да се откажеш от пиенето и неморалния живот. Завършихме с молитва. Поканих тези, които се решиха да ме последват в училището, за да им кажа още няколко думи. Дойдоха дванадесет души. Помолихме се, насърчихме ги и уговорихме нови събирания за изучаване на Божието слово. Има още хора, които са много близо до покаяние. Това е и целта на нашата служба тук. През двадесет и шестте години на моя живот Бог ме е проводил и благославял. Благодарен съм Му, че ме доведе тук!»

Божия зов доведе до септември 1955 година в джунглите на Еквадор пет млади семейства, за да се изпълни неговия план. Те просто бяха избрани от Бога да занесат Евангелието на ауките. Семейство Маккуили беше авангарда на мисионерите в Арайуно, Джим и Елизабет бяха в Шандия, Пит и Олив - в Пуйпунга, Роджер със семейството си - в Макума, а Нейт със своя малък жълт самолет и Мери с радиостанцията останаха в Шел Мера и от там помагаха на приятелите си в джунглите.

Вечерта на 2 октомври 1955 година, Нейт постави нов лист в своята пишеща машина и започна да пише: «Миналата нощ Ед, Джим, Джони Кинан, моя втори пилот и аз се събрахме в нашата стая. На пода, пред нас се намираше голяма карта на Еквадор. Решихме, че вече е дошло времето и Бог желае да се опитаме да осъществим контакт с племето Аука, което живее някъде на изток от мисионерската станция на Ед - Арайуно. Късно около полунощ след вземането на това решение изпихме по чаша какао и си обещахме целта на това съвещание да остане в тайна. Някой със своята наивна бъбривост може да развали цялата работа».

Когато Ед със семейството си се пресели в Арай­уно, той помоли Нейт да потърси от въздуха селищата на ауките. Те заедно прегледаха цялата речна долина под тях. Докъдето им стигаше по-гледа, обаче те виждаха само безкрайно море от зеленина. Само реката образуваше процеп в тази огромна зелена маса и им напомняше, че летят над джунглата. Само едно опитно око би могло да установи, че въпреки всичко в този пущинак живеят хора. Тънък стълбец дим или малко сечище доказваше на мисионерите това.

Нейт продължава в дневника си: «Първият истински опит да намерим ауките се осъществи на 19 септември, когато летях по обикновения си маршрут към Арайуно, за където пренасях хранителни припаси. Беше около 8 и 30 часа сутринта. Въздухът беше необикновено чист, а видимостта отлична. Малката речна долина, обикновено покрита с мъгла, сега се виждаше ясно. Когато се спусках в Арайуно попитах Ед, дали има желание да посетим «съседите». Ед се въодушеви от предложението ми и половин час по-късно вече летяхме. Нашия въздушен път водеше по протежение на река Напо. За съжаление не можахме да видим нищо. Горивото беше вече към края си, когато забелязахме голямо изсечено в джунглата място, на което бяха построени няколко къщи. Бяхме много щастливи. Дойде времето, за което толкова дълго жадувахме. Бяхме сигурни, че това беше селище на ауките. Не се спуснахме по-ниско, за да не възбудим страх още с първото си посещение. Върнахме се с твърдото решение на всяка цена да сторим нещо за тези хора.

След няколко дни (29 септември) взех със себе си Джим и Пит. Летяхме за Видано, станция около която индианците никога до сега не бяха слушали вестта за Христа. Реших добре да си отварям очите, за да опозная маршрута, по който скоро често ще летим към ауките. При първия полет не забелязахме нищо. При втория полет, на около 15 минути път от Арайуно, видяхме изсечена гора. Индианските преводачи, които бяха с нас също забелязаха това. Ние говорихме на английски, за да не могат да разберат те за какво става дума. Но все пак индианците разбраха една дума «ауки». Въпреки, че за първи път летяха със самолет, те добре се ориентираха и можаха съвсем точно да ни кажат имената на реките.

Видях къщи и се спусках по-ниско. Това бяха шест колиби големи и няколко по-малки. Всички бяхме възхитени. Само на 15 минути полет от станцията на Ед-Арайуно - село на ауките!

Във Видано решихме да запазим за себе си това откритие. Убедихме преводачите да не казват никому за видяното. Всеки от нас беше обхванат изцяло от тази новост. Това се дължеше не само на обстоятелството, че след много безуспешни търсения, най-накрая открихме селището на ауките, но и на това, че Господ открито ни показа, че е време да направим нещо за тях. След няколко дни, когато Джони Кинан връщаше Джим, Пит и техните преводачи от Видано времето се развали и те не можаха да кацнат в Арай­уно. Наложи се да кацнат в Шел Мера. Това беше през нощта, в която ние разтворихме картата и разглеждахме джунглата. Бяхме убедени, че Бог ни води към установяване на контакт с ауките. Докато нощните часове се нижеха един след друг ние пресмятахме нашите възможности, полета, времето и всичко. Мъчехме се да си представим как ще ни приемат хората там.

Един от най-големите проблеми беше езикът. «Как ще се разберем с ауките?» Докато те така размишляваха, Джим намери отговора. Той си спомни, че в плантацията на дон Карлос той беше виждал Дайуна. Тази плантация се намираше на 4 часа път от Шандия. Джим реши да отиде там. Той искаше да помоли Дайуна да му каже няколко израза, които биха могли да му бъдат в помощ, когато се стигне до истински контакт с ауките. Няколко дена по-късно Джим стигна в плантацията. Той се срещна с Дайуна, но беше много внимателен в разговора с нея, за да не се издаде, защо се интересува от езика на ауките. Тя не забеляза нищо. Та нали чужденците имат винаги чудати желания! Тя сметна, че Джим само от любопитство я разпитва за особеностите на езика й. А последния грижливо записваше в бележника си думи и изречения. Например: «Бити мити пунимупаа» това значи «Обичам ви - желая да бъда ваш приятел». След това «Бити винки пунги амупа», което значи «Желая да дойда при вас», или «Да се срещнем».

«Как се казва на вашия език: «Как се казваш?» - питаше Джим на езика квикуа. «Авум ирими» - отговаряше Дайума на езика аука.

По този начин Джим състави един практичен дневник. Една от многото пречки, която стоеше на пътя на мисионерите беше премахната. Може би редовното изпращане на подаръци от самолета след известно време ще убеди индианците в това, че тези бели са техни приятели.

Решено беше да се хвърлят подаръци по метода на Нейт. По този начин те безопасно щяха да установят първите контакти с ауките.

Нейт описва многоочакваната среща по следния начин: «През миналата нощ решихме всяка неделя, редовно да хвърляме подаръци до тогава, докато забележим признаци на любов. 6-ти октомври. Първият подарък беше малка котелка от алуминий. В нея поставихме двадесет пъстроцветни копчета, не за да ги ползват за своите дрехи, защото те изобщо нямат такива, но за да ги познаем по-късно по тях. В котелката сложихме още няколко килограма сол. Знаехме, че ауките не познават солта. Ако те открият, че тя е добро и полезно нещо, сигурно ще придобием по-лесно тяхното приятелство. Значи всичко е готово!

В Арайуно цареше радостно възбуждане, пълно с очакване. Излетяхме. След 15 минути стигнахме над познатата вече поляна. Ед беше вън от себе си от напрежение. След като покръжихме около 15 минути над мястото, заключихме, че това са къщите, които търсим. Бяхме доста високо и не можехме да забележим никакво движение. По всичко обаче личеше, че къщите са обитаеми. Те бяха изградени в правоъгълна форма в стила на всички къщи на племето Дживарос. Около голямата къща бяха изградени няколко колиби покрити със слама. От малките къщички към голямата водеха отъпкани пътеки. Пред голямата къща гората беше изсечена във форма на продълговат, тесен правоъгълник. Откриваше се удобно място за спускане на подаръка.

Намалихме скоростта на 25 км. в час и включихме механизма. Края на въжето, на което беше завързан подаръка, бавно започна да се спуска. Беше малко рисковано. Ами ако подаръка се закачи някъде или въжето се окаже късо?! Тогава всичко щеше да пропадне. Но, слава Богу, всичко вървеше както трябва. Продължихме да кръжим.
Под нас не се виждаше никакъв човек. Шарените панделки, които бяхме завързали за котелката се полюляваха във въздуха. Най-сетне подаръкът достигна височината на дърветата. Много трудно беше да се улучи пясъчната брегова ивица, защото дърветата тук растяха току до реката. На няколко пъти ни се струваше, че въжето се е закачило за клоните на дърветата. Със затаен дъх наблюдавахме как котел­ката се спуска все по-ниско, точно до водата... още по-близо... още по-близо... и... бум. Подаръкът падна на земята на около 1-3 крачки от водата, точно на пътеката, която води до голямата къща. Не беше възможно да не го забележат, защото по всяка вероятност те отиваха до реката за вода.

Сега се появи нов проблем. Струваше ни се че подаръкът не се е откачил от въжето. Как трябва да се вдигнем? След доста опити и страх, да го откачим най-накрая се убедихме, че въжето е свободно. Там долу на земята лежеше първият пратеник на добра воля, любов и вяра, там на две хиляди крачки под нас, върху пясъчния бряг. Това фактически беше първата вест на Евангелието за тези хора. По пространство те не бяха далеч от нас, но по мисловен свят... - много, много далеч.

Какво знаят тези хора? Какво те мислят за широкия свят, от който са видели толкова малко? Знаехме, че те и по-рано са виждали самолет на летището на компанията «Шел», защото по онова време работниците непрекъснато намирали техните следи около къщите си.

Пътят обратно към Арайуно беше кратък и щаст­лив. Всички, които бяхме там знаехме тайната и мно­го искахме да знаем какъв ще бъде изхода на полета. Когато се върнахме в Арайуно, някои се усъмниха в това, дали ауките ще намерят подаръка, след като разбраха, че ние не сме видели никого в селото. Все едно. Важното е, че започнахме.

Петък, 14 октомври. Времето е хубаво. Речните долини все още са покрити с мъгла. Спуснахме се в Арайуно и започнахме да се приготовляваме за «изпращане на подаръци». Този път подаръкът беше една нова кама. Бяхме слушали, че ауките убиват хора, за да им вземат камите и останалото оръжие. Близко е до ума, че хора на такова ниско стъпало на развитие много ценят подобни предмети. Завихме камата и я прикрепихме с въженце. Преди да излетим се помолихме за успех в нашето начинание. И този полет завърши успешно. И вторият вестител благополучно се спусна на земята. Нашият самолет кръжеше над пясъчния бряг, върху който миналата неделя «оставихме» първия подарък. Него вече го нямаше тук. Тази проверка напълно премахна нашите съмнения. Или са го взели индианците или водата го е отнесла. Самолетът спусна втория подарък до втората къща по реда от брега на реката. Помислихме си, че ако хвърляме подаръците си само на едно място ще се получат спорове и завист, които ние на всяка цена желаехме да се избегнат. Пред къщата на брега бяха завързани лодки. А някои разказваха, че ауките не познават лодката. Но, ето сега ние се убедихме в противното, а вече и знаехме, че наблизо има хора.
Спускахме се все по-ниско. Ед наблюдаваше терена през отворената врата на самолета. Изведнъж той извика. Всички погледнахме през вратата. Там, долу ние видяхме първия аука! След малко хората станаха трима. Те стояха пред своята, покрита с листа къща. Сега вече знаехме, че те са получили нашия първи подарък от миналата неделя.
Спуснахме и новия подарък. Ауките го чакаха нетърпеливо. Най-сетне той стигна земята. Индианците го уловиха. Бързо от къщите се събраха 6-8 души, които сега с интерес разглеждаха подаръка. Нашите сърца бяха пълни с благодарност. Повече от месец вече ние се надявахме и мечтаехме да видим подобна картина. Мъчихме се да си представим какво ли те мислеха за нас.

В някои неща се съмнявахме, но в едно бяхме сигурни: ауките са получили нашия първи подарък. Те не се страхуват от нас. Те също като нас са развълнувани, но естествено, по съвсем различен начин.

Когато се върнахме в Арайуно научихме още нещо ново. Помощникът на Ед, индианец, ни разказа, че в близост до къщата, в тревата е открил следи от ауки. Навярно те са се крили там за да видят какво се върши тук. Ед реши да направи малък дървен самолет, украсен с шарени въженца и да го монтира на покрива на къщата. По този начин ауките ще могат да видят и се убедят, че тук живеят хората, които им изпращат подаръците от самолета».

След осем дни Нейт продължава своите бележки: «Излетяхме за нашето трето посещение на «съседите». С цел да избегнем неприятни въпроси оставихме Мери-Лу да занимава децата в училището, а ние с Ед в 11 часа излетяхме. Носихме се над долината на река Курари, за да потърсим някъде удобно място за спускане. Но, такова никъде не можахме да намерим. Нямаше нито едно място, на което да можем да изградим един поне съвсем малък аеродрум.

Залисани в търсенето ние неочаквано се намерихме над селото на ауките. Терена беше пълен с хора. Някои бягаха от своите къщи към голямата, други пък правеха същото в обратна посока. Очевидно беше, че ни чакаха и при това нямаха нито капка страх. Започнахме да им викаме думите, които знаехме на техния език. Викахме до прегракване.

Кръжахме известно време над къщата, до която бяхме видели първия «съсед», а след това се отправихме нагоре по реката. Ауките се затичаха в същата посока. Всеки искаше да бъде по-напред и по-близо до местото, на което ще падне подаръка. Личеше, че долу цари голямо възбуждане. Този път за подарък бяхме вързали една алуминиева кофа, пълна с различни неща. Бяхме сложили и една празна кутия с надеждата, че ауките могат да ни изпратят някакъв подарък. За съжаление механизмът ни този път отказа да задействува. Целият товар падна в джунглата. Не зная дали ауките ще могат някога да го намерят, тъй като те всички бяха на полянката и не можаха да видят къде падна той. Хората продължаваха да гледат нагоре и продължаваха нетърпеливо да чакат. Не биваше да ги разочароваме. На едно най-обикновено въже вързахме една кама с няколко панделки и ги спуснахме долу. С много маневри и мъки успяхме и подаръкът стигна до хората.

Решихме да се спуснем съвсем ниско, за да могат ауките да ни видят и запомнят. Но за съжаление, когато се спуснахме хората се бяха вече пръснали. На края на поляната стояха само двама. У нас имаше още няколко шарени панделки и ние ги хвърлихме когато прелитахме над тях. Те ги уловиха още във въздуха. Извикахме им няколко приятелски думи. Единият от тях ни махаше с ръка и схванахме, че също ни вика нещо. За съжаление не можахме да го чуем.

Въпреки всичко бяхме разочаровани, че хората се плашат от нас, когато ние се спускаме по-ниско. Наложи се отново да се вдигнем и тогава видяхме, че те излязоха от къщите си и навярно сега сами се смееха на своя страх.

На връщане летяхме над речната долина, защото разбирахме, че тук някъде беше местото, на което ако е Божията воля, ще бъде осъществен непосредствен контакт с тези хора.


БЕЗУСЛОВНО ПОСЛУШАНИЕ

Изглежда, че ауките разбраха настойчивостта на белия човек. Всяка неделя все повече и повече хора очакваха новия подарък. Дали не мислят и те нещо да ни подарят?

След четвъртия полет Нейт монтира в самолета високоговорител. Когато мисионерите летяха над селото Джим викаше по микрофона на езика на ауките: «Аз ви обичам! Аз съм ваш приятел! Аз ви обичам!» Продължавахме да спускаме подаръци.

Джим е записал от това време в своя дневник следните мисли: «Когато се спуснахме по-ниско, не видяхме хора. Беше останал само един индианец и той получи кама.

На връщане търсихме отново удобно място за кацане. За съжаление - нищо подходящо Господи, Боже, води ни!»

Когато се върнахме в Арайуно, разговаряхме и решихме, че през следващия месец трябва да осъществим непосредствен контакт с ауките, които бяха пленили нашите сърца».

И Нейт тази нощ нанесе своите бележки в дневника си. «Дано Бог и за в бъдеще държи своята добра ръка над нашето начинание. До сега сме убедени, че Той е с нас. Нека бъде слава на името Му! Дано Господ ни подари поне един аука, който да стои с нас когато се изправим пред Неговия престол! Амин!

Следващото посещение на младите мисионери беше по-успешно. Този път говорител беше Ед. Той викаше: «Аз ви обичам, аз ви обичам! Дойдохме да ви посетим!» Ауките реагираха на тези думи по интересен начин. Те подскачаха и показваха във въздуха камите, които бяха получили по-рано. Блестящият метал пречупваше слънчевата светлина и блестеше. Докато кръжаха ниско Ед се наведе през вратата и протегна двете си ръце. Индианците отговориха по същия начин.

Записките на Ед от този ден гласяха: «Днес не забелязахме никакъв страх, въпреки че самолетът летеше ниско. Никой от стоящите долу не направи опит да се скрие в къщите или гората. Мнозина, вероятно поради горещината, стояха под банановите дървета. О, как желаех самолетът да лети по-ниско и да бъде по-близо до земята. Не видях никакъв знак на враждебност. Ако можеше да се спусне стълба от самолета до земята бих слезнал веднага без страх между тях».

По това време всеки един от мисионерите трябваше да се реши дали е готов да участвува в тази рискована, но благодатна операция. Пит мислеше, че още не е дошъл часът за осъществяването на непосредствения контакт с ауките. Беше още много рано да се предполага, че е премахната вековната омраза към белия човек. Още не знаеха и езика в нужната степен. На свой ред Джим и Нейт бяха готови да напуснат своята работа в Шандия и да се настанят между ауките, при условие, че последните сами пожелаят това.

Да погледнем отново в дневника на Нейт! «12 ноември. Изминаха шест седмици от как всяка неделя посещаваме «съседите». Утрото е чудесно. Излетях с Ед. Носихме със себе си разни подаръци. Най-напред облетяхме цялата околност, за да я опознаем по-добре. Летяхме от една къща към друга. Така стигнахме до тази, която най-често «посещавахме».

Нашата изненада беше голяма, когато видяхме, че зад къщата гората е изсечена и е направена поляна. Най-напред хвърлихме една секира и парче плат. Извикахме им по микрофона: «Сега ще ви пуснем и една котелка!» - и се издигнахме отново. Завързахме обещаната котелка и започнахме да я спускаме. Истинско Божие водителство беше и това, че не я хвърлихме както секирата. Аз, който държах въжето и спусках подаръка усетих, че долу хванаха котелката, отрязаха я и завързаха нещо за него. О, как бързахме да се върнем. Когато стигнахме в Арайуно установихме, че подаръка беше едно украшение за глава от пера. Това беше отговор на нашите молитви, знак за действие. Убеждаваше, че е възможно да се установят приятелски отношения с ауките и че те искат да чуят Евангелието».

На 26 ноември Нейт продължава: «Този път с мен трябваше да дойде Джим. Приготвихме подаръците и ги натоварихме в самолета. Двама индианци внимателно наблюдаваха нашите действия. Един от тях каза: «Защо, вие безумци, хабите тези хубави неща за ауките?» Не знаехме какво да им отговорим. Ясна беше, че нашата тайна не беше вече тайна.

Потеглихме. Летяхме отново от една къща към друга. Навсякъде ни чакаха с радост. На една къща даже хората се бяха качили на покрива. На въжето, с което спуснахме поредния подарък отново завързаха нещо. За съжаление трябваше веднага да се върнем. Мери се обади по радиото, че трябва да бързаме. Едно дете трябваше да бъде пренесено в болница. Увеличихме скоростта и за наше най-голямо огорчение загубихме подаръка».

И Джим през този ден беше водил бележки: «Днес видях нещо, което ме развълнува много. Един човек, който стоеше пред своята къща започна да ни дава знаци с ръце да слезем. Ауките ни канят да слезем. О, Боже! Изпрати ни по-скоро при тях!»

За провеждане на операция «Аука» бяха необходими пет човека. По това време бяха готови само трима: Нейт, Ед и Джим. Въпреки, че Пит беше много заинтересован, той все още не беше взел нужното решение.

Именно тогава Нейт се сети за Роджер. С него той беше работил заедно при изграждането на мисионерската станция. Без съмнение Рой беше способен Христов войник, напълно послушен на своя Учител. Ед и Джим слабо го познаваха, но напълно се доверяваха на Нейт.

По това време Рой работеше в Шел Мера. Нейт го запозна с плана на операцията. Той вярваше, че Род­жер е именно онзи, четвъртият, който беше необходим. Дали ще се съгласи? Да, още в същата минута той се отзова. По това време Рой преживяваше дълбока духовна криза. Нещо, което беше непознато за другите мисионери. За неговите терзания знаеше само жена му Барбара. Въпреки цялата си работа и достигнатите успехи той беше започнал да се съмнява в своите способности за мисионерска работа. Вярно, той беше изучил езика, помагаше на хеваросите, учеше ги, грижеше се за тях, но защо нямаше плод?

Новите мисионери започват своята работа с изучаването на езика. Мнозина от тях мислят, че с това са решени всички условия за добрия успех. Но, скоро се убеждават в противното. Минават ден след ден, а очакваните големи пробуждания не идват. Понякога няма и дори един човек, за когото може да се каже: «Ето, това е един променен живот! Въпреки всички усилия много често голяма част от индианците живее в грях, омраза и убийства. Мисионерът вижда всичко това. Той копнее за плод и неговото сърце кърви.

Рой се намираше сега точно в такова състояние. Той беше писал в своя дневник: «Изглежда, че за нас между хеваросите няма бъдеще. Най-умно е да си отидем. Искам най-напред да говоря с Барбара, за да видя какво мисли тя. Ще прекараме тук и Коледа, ще довършим и болницата в Шел Мера и тогава ще си отидем у дома. Разбирам, не съм способен за мисионер. Не мога да се приближа до хората. Отгоре на всичко и от месец март насам съм загубил и всеки контакт с Бога. Взех своята Библия, за да се срещна отново с моя Господ, който ме новороди преди 11 години. Той чудно ни пазеше и се грижеше за нашите нужди, но нужно е много повече от това. Вярно е, че ние работихме до преумора тук, но какви са резултатите? Мнозина могат да кажат, че много бързо се изморихме. Може. Не искам да обвинявам никого. Сам аз съм виновен. Това е решение лично за мене. Какво ще стане по-късно? Не зная. За сега не мога да намеря задоволително решение. Боря се вече месеци. Няма отговор. Да, не зная по кой път да тръгна, това се случва за първи път в моя живот. Но, от всяко положение има изход.

Барбара днес провежда службата. Чувам как пеят «Пей ми отново думите на живот». Желая във всичко да бъда ръководен от Святия Дух. Желая да извърша волята на Бога. Трябва да чета Библията, за да я разбера. Желая във всичко да й бъда послушен и да я следвам».

Ето, в такова състояние се намираше Рой, когато Нейт му постави своя въпрос. Следващите дни бяха изпълнени с борба за познаване Божията Воля. Той с копнеж очакваше Бог да каже «да» на този план. Рой прекарваше часове на колене. И Бог, който побеждава всичко лошо, го изведе от пропастта на отчаянието. За тези часове разказва Барбара: «Той беше пречистен и готов за делото, което лежеше пред него. Той беше отново щастлив».

На 6-ти декември Рой записа в своя дневник: «Желая да умра за себе си. Ще моля Бога да ме постави на такава служба, чрез която ще мога непрекъснато да живея за Христа, а да умра за себе си. Желая да живея за Бога! О, кога ще се науча да Го любя с цялото си сърце, с целия си ум, с цялата си душа и с цялото си тяло!»

Преди да напусне Макума, за да се присъедини към другите четирима, той писа:

«Копнеех за искрена, свята любов,

гонен в мрачната нощ на душата,

търсещ победа в Христовия зов

да водя слепци в светлината.

И аз я намерих тази любов

и райско щастие клокочи в мен

с Христа съм винаги навсякъде..."

. . . . . . . . . . . . . . . .

Барбара разказваше: «Той не можа да намери дума и рима за последния стих и ми каза: «Барб ще завърша стихотворението, когато се върнем у дома».