Операция Аука елизабет елиот не мога да остана у дома

"Авионега уйяриум!" - "Чува се малък самолет." - тези възбудени викове на индианците известиха на Джим, Пит, Ед и други мисионери, че светложълтият самолет на мисионерското авиодружество ще кацне след няколко минути на пистата на тяхната станция. Шумът на мотора на този малък самолет беше най-приятния звук в джунглата. Мисионерите прекъсваха в такъв случай, всякаква работа и се спускаха към импровизираното летище. Необходими им бяха максимум усилия, за да отклоняват децата, възрастните, кучетата или добитъка от пистата, за да може самолетът благополучно да кацне. Когато перката престана да се върти и вратичката се отвори, на земята скочи човек, обгорен от слънцето, с руса коса и сини очи. Това беше Нейт (Натаниел) Сейнт, човекът чиято поява изменяше живота на мисионерите в джунглата.

Нейт разтовари нещата предвидени за тази станция. Междувременно той четеше на глас списъка на предметите, лекарствата и останалите вещи, които неговата жена всеки път грижливо записваше.

Докато Нейт, заедно с мисионерите разтоварваше багажа, индианците с интерес се трупаха около самолета. Нищо не беше в състояние да им попречи да правят това, въпреки че тази чудна птица те бяха разглеждали много пъти.

Изведнъж прозвуча ясен звън. Това беше часовникът на Нейт. Този съвестен пилот имаше винаги определено време за престой. Това той правеше, за да може навреме още преди да се стъмни да се върне у дома или отлети до още някоя мисионерска станция. Нейт бързо взе списъка на вещите, необходими за следващия транспорт, влезе в самолета, запали мотора и като махна с ръка за сбогом, отлетя. Това винаги бяха светли мигове за откъснатите от света мисионери.

Всеки път, когато Нейт се прибираше у дома след такъв полет, той казваше на жена си шеговито: "Трябва да знаеш, че Нейт е само човек!"

Идването на Нейт Сейнт и неговия самолет, означаваше началото на нов живот по изолираните мисионерски станции в джунглите. До тогава мисионерът беше напълно откъснат от останалия свят, пет, шест и седемдневен път, опасен и труден, го отделяше от лекарската помощ и от другите мисионери. За да се избегне това, в мисионерския живот бяха въведени радиовръзката и този малък самолет, който за пет минути преодоляваше тези огромни разстояния. Нейт беше изобретил специално приспособление, с помощта на което самолетът можете да пренася градивен материал, части за алуминиев покрив и много други неща. Всичко това той беше измислил, за да може живота в джунглите да бъде по-лек и здравословен.

Нейт и неговата жена Мери дойдоха на юг през септември 1948 година. Първата им работа на мисионерското поле беше построяването на една голяма палатка, където на първо време те трябваше да живеят. Така се постави началото на мисионерския център ШЕЛ МЕРА.

Нейт беше на служба в мисионерското авиодру­жество, което си беше поставило задачата да прехвърли мисионерите, техните вещи, лекарства и поща в определените им за работа пунктове.

Нейт се включи с цяло сърце в тази работа и не само пилотираше, но и извършваше сам всички ремонти по самолета. Мери, пък се грижеше за мисионерите, които минаваха от тук. Те не бяха малко и в станцията имаше почти винаги гости. Мери беше единствената домакиня в целия този край. Тя не знаеше дали вечерята ще бъде само за тях двамата или пък за дванадесет души. Тя често казваше: "Готвя колкото мисля, че ядат обикновените хора, а после цялото ядене се хвърля, защото мисионерите ядат по-малко от едно птиченце."

Нейт и Мери напълно отговаряха на изискванията на тази необикновена работа. Нейт държеше особено много неговите полети да бъдат безаварийни, успешни и икономични. Той казваше: "Мисионерите, които са навикнали да пътуват през непроходими места сигурно няма да вземат със себе си и носят нещо непотребно. Днес, когато пътуваме със самолет ние също не носим неща, които не ни трябват. Когато нашата мисия закупи този самолет, той имаше чудесни меки кресла, но установи се, че всяко от тях тежи около четири килограма. Тогава решихме вместо тях да сложим твърди седалки, всяка от която тежеше по половин килограм. Така при всеки полет можехме да поемем по шест и половина килограма багаж в повече. А това има голямо значение." По този начин старателно и прецизно Нейт работеше по отношение на останалите работи за самолета.

Едно от неговите най-важни открития, което изненада мнозина, беше така наречения "Метод на спирачната линия." Това откритие по-късно улесни първите директни контакти с ауките. С помощта на това "въже", което със специален механизъм се спускаше на земята, докато самолета беше в полет, стана възможно да се изпращат лекарства, поща и малки пакети. Но това не беше всичко. И онези, които се намираха на земята, можеха да изпращат поща и поръчки в самолета, докато въжето отново се навиваше. Сега беше възможно да се установи връзка с онези мисионери, при които спускането на самолета беше или неудобно или съвсем невъзможно.

Съществуваше възможност между земята и самолета да се поддържа късовълнова радиовръзка. В това се състоеше задължението на Мери. Винаги когато самолетът се вдигаше във въздуха, тя заставаше край радиостанцията и даваше сигнали, контролираше атмосферните условия в Шел Мера, поддържаше връзка с мисионерите, към чиято станция Нейт в момента летеше. Всеки мисионерски пункт в джунглата беше снабден с подобна радиостанция. В седем часа всяка сутрин мисионерите се обаждаха в Шел Мера. Те съобщаваха всичко на Мери, било то необходимост от някакви лекарства или транспортиране на болен до болницата или някакви други нужди. Тя грижливо записваше всичко това и по-късно съобщаваше кога самолетът ще пристигне в определената станция. Това наистина означаваше дълги часове дежурство край апарата, но Мери беше убедена твърдо, че именно това беше нейния дял от мисионерската работа.

Ето какво би чул някой посетител дошъл в Шел Мери: "Шел Мера вика Макума. Шел Мера вика Макума". "Макума се обажда. Искахме да знаем колко носача да изпратим на летището за нашия багаж".

"Добро утро, Макума. Мисля, че двама ще бъдат достатъчни." "Добре, благодаря! Как е момчето, което изпратихме в болницата?"

"Ще извикам болницата та ще разпитам. Може би ще бъде възможно в четвъртък да отлети за дома. В четвъртък ще имаме посещение. Пристигна един мисионер, който желае да види и да се запознае с една типична мисионерска станция в джунглите."

"Добре, Мери, ще ни бъде приятно. Пратете ни през тази седмица малко повече храна отколкото поръчахме." "Добре, добре, Макума."

"Шел Мера вика Шандия, Шел Мера вика Шандия. Шандия, имате ли някакви нужди?"

"Тук Шандия. Няма нищо ново, Мера." Така мина ваше цялата сутрин. Мери приемаше поръчки за храна, необходими принадлежности за индианското училище, лекарства и други. Тя стоеше до апарата и викаше една станция след друга, пренасяше вести от мисионерите до лекаря и обратно. Междувременно тя непрекъснато се свързваше със самолета на Нейт, когото беше нарекла "Хенри-56". Прилежно, всеки пет минути, тя отбелязваше върху картата местоположението на летящия над джунглата самолет.

Успоредно с тази работа, Нейт имаше и връзка и с индианците в непосредствена близост. Винаги намираше време за разговор с тях. Разбираше се, че неговото сърце гори от любов към тези хора. Неговите познания по испански език непрекъснато се увеличаваха и за това той беше много полезен. Личните разговори, провежданите като учител в неделното училище часове, проповедите под открито небе, правеха Нейт не само добър пилот, но и отличен мисионер.

Освен това той винаги си намираше работа в помощ на своето семейство. Той изработи малък бойлер за баня, ограда за да могат децата му - Кети, родена през 1949 година и Стив, роден през 1951 година да играят спокойно. Освен това той направи редица подобрения, за да облекчи работата на жена си в домакинството.

Какво доведе този талантлив и изпълнен с идеи и творчество човек в първобитната джунгла на Еквадор? Както Ед, Пит и Джим, така и Нейт произхождаше от семейство, чийто ръководен принцип беше дълбоко вкоренен в Словото Божие. Още като дете, Нейт лично преживя Новия Завет. Той положи цялата си вяра в ръцете на Исус Христос, като единствена основа на спасението. Той беше роден във Филаделфия. Неговата по-голяма сестра, Рахел била за него втора майка. Тя му четяла книги за мисионери в Африка, Япония, Индия и Южна Америка. Всички тези истории се врязвали дълбоко в неговата душа, тъй че един ден той казал: "Никога няма да настоявам да стана проповедник, но бих желал един ден да свидетелствам за Христа на хора, които не са слушали никога за Него."

По-големият му брат, Сам, по професия пилот, го взел в самолета когато той бил едва седем годишен. Той бил толкова малък, че трябвало да стои стъпил на седалката, за да може да гледа през прозореца. От тогава Нейт станал пленник на крилата и безкрайното небе.

На тринадесет годишна възраст той получил възпаление на ставите. Трябвало дълго да лежи и имал достатъчно време за размишление. Дали е възможно Бог да желае той да стане мисионер? Нейт говори за своите детски години: "Докато бях ученик в гимназията, през цялото време мислех за самолети. Чувствах се неудобно цял ден затворен в училище, което ми пречеше да виждам небесните простори, които ме мамеха."

Най-накрая ученическия живот му станал нетърпим. В последния клас той напуснал училище. Хванал се на работа и работил през деня, за да може да завърши образованието си във вечерно училище. Работил на едно малко летище като механик. Тук се научил да управлява малки метални самолети. По това време той мечтаел да води голяма мощна машина.

Една нощ, току пред първия полет на така желания голям самолет, неговата болест се върнала. Погледнал крака си и... веднага разбрал всичко. Отново възпаление! Всичките му мечти от детинство се заключавали в едно: да бъде пилот. Тези надежди сега изведнъж пропаднали. Нейт сам разказва за тази вечер: "Нищо не казах на моя приятел, които живее с мен. Довлякох се до леглото и без нито една дума загасих лампата. Затворих всичко в своето сърце, което сега приличаше на развълнувано море в мрачна нощ. Никой не знаеше какво става с мене, какво ме вълнуваше. Сърцето ми беше пречупено!"

След известно време той напуснал болницата и отново постъпил на летището. В своята работа по това време, той имал много свободно време, което употребявал за четене на Библията. След около година му се наложило да замине за Детройт по служебна работа. Там на Нова година, той усетил Божия Позив към него за мисионерска работа. По-късно той разказва за това: "Не помня нищо от онова, което ставаше на тази служба. Не чувах нищо с ушите си. Безпомощно виках към своя Небесен баща за отговора, който стоеше между мен и божествения душевен мир, тъй нужен ми сега. Когато службата завърши, аз съм напуснал салона, без сам да зная как. Жадувах за самота. Валеше сняг. Стъпвах по чудната, белоснежна покривка в тихата нощ. Наоколо ми всичко беше в сняг. Замлъкнал беше и всеки дневен шум. Изведнъж сърцето ми се изпълни с такава радост, каквато не съм изпитвал от онази нощ, в която се предадох в ръцете на моя Спасител. Усещах, че Той ми е простил всички грехове. За първи път чух думите отправени лично към мене: "Ела след мен и аз ще те направя ловец на човеци". Старият живот беше изчезнал. Настъпваше нещо ново.

В онези дни Нейт се готвел да каже за винаги "сбогом" на своята любима авиация. Необходимо било да постъпи в мисионерско училище, за да получи необходимата подготовка за своята бъдеща работа. Тогава именно, той научил за съществуването на мисионерското авиодружество. Той веднага заминал за да се срещне с двамата основатели на това дружество. И ето, той отново летял.

Още когато бил войник, Нейт се срещнал и запознал с Мери Фарис, която по-късно описал по следния начин: "Между големите благословения на моя живот тя е най-голямото. Току-що беше положила държавния си изпит и работеше в една болница в Калифорния. Тя имаше особена любов към нещастните. Мери е най-скромната личност, която някога съм срещал в моя живот. Мери е девойка, дълбоко просветена и готова да се постави в служба на господаря на жетвата..."

През юли 1946 година, той бил изпратен в Мексико, за да ремонтира един самолет на дружеството, аварирал в джунглата. Това било тежка работа, но все пак той се справил.

След тази командировка Нейт се завърнал и прекарал десет щастливи дни със своята малка медицинска сестра. Двамата постъпили в мисионерско училище, за да се подготвят за работа. Но тяхната подготовка продължила по-кратко, отколкото те предвиждали. Нуждата от пилот била голяма. Младите съпрузи трябвало да напуснат училището. След 4 дена те отлетели за Еквадор заедно с още един пилот.

Годините в Шел Мера бързо минавали. Къщата пораснала в "хотел", изграден от здрави дървета. Нейт направил водопровод с текуща вода за кухнята и душ за банята. Под покрива на станцията се намираха сега десет спални помещения. Освен това тук беше и стаята, в която Мери работеше със своите приемници и предаватели. От тук тя направляваше самолета на Нейт към другите мисионерски станции. Пристигнал и другия пилот - Джони Кинан с още един самолет.

И на него Нейт бързо изградил къща и хангар за самолета му. Инсталирал и малка хидроелектроценрала, за да бъде целия комплекс снабден с електрическо осветление.

Изградили голяма мисионерска станция, най-голямата в този край. Нейт и Мери се молели на Бога да им покаже нови пътища, посредством които работата в Еквадорската джунгла да получи решителен тласък.

Нейт никога не можел да забрави отговорността, която лежала върху него. Той не можел да забрави и онези 97 километра въздушна линия, които отделяли Шел Мера от индианците аука. Малко след като пристигнал в Южна Америка, той писал у дома: "Неотдавна разговарях с един мисионер, които мечтае за това, да стигне при едно племе убийци. Наричат се ауки. Надявам се, че самолетът ще изиграе важна роля в изпълнението на задачата да се занесе Евангелието по-бързо на тези хора".

Нейт често летял над джунглата и търсел мястото където живеят ауките. За съжаление това не му се отдавало. Веднъж само видял една малка полянка с 2-3 напуснати колиби. И тогава изведнъж през юли 1954 година се разнесла новината, че ауките се появили отново и извършвали масови убийства и унищожения. Нейт по този случай писал у дома: "Вчера се спусках във Вилано, една мисионерска станция на около 72 километра от тук. Току-що бях кацнал, когато един вестител дотича при мен. Той на прекъсвания ми разказа, че ауките нападнали в близост едно индианско племе. Малко след това двама индианци от племето квикуа пристигнаха на летището. Жената бе носена върху носилка от бамбук. Под ребрата й имаше забодена страшна стрела. Казаха ни, че стрелата е счупена в раната. Нейният убиец желаел да забие стрелата по-дълбоко, но тя за да се спаси я счупила. Жената беше бременна в седмия месец. Мъжът още се държеше на крака, но и той имаше страшни рани от стрели и копия. Натоварихме ги на самолета. Още от въздуха съобщих на Мери какво се беше случило, тъй че когато стигнахме в Шел Мера всичко беше готово за даване на първа помощ.

Не можем лично да разговаряме с тях, но имаме една брачна двойка, която разбира техния език. Миналата нощ съпругът им четеше Библията на испански език, като им превеждаше прочетеното на езика кви­куа. Те още не са чували за Библията. Вярно, тя още не е победила в тях, защото човекът ме помоли да отлетим назад, за да може да отмъсти поне на един свой неприятел. Нашия преводач му обясни, че ние желаем да ги запознаем с Божията истина и че искаме да им говорим за Господ Исус, който може да бъде и техен Спасител."

Този случай убедил Нейт, че е крайно време да влязат в контакт с ауките. Имало и други племена недокоснати от Евангелието. Този проблем поставил мисионерите пред съдбоносно решение. През 1954 година им се отдал благоприятен случай да проникнат в дълбочините на джунглата. Една от главните личности в тези събития бил Роджер Йодериян.

В Макума, мисионерската станция на юг в джунглите на Еквадор, една от тези които малкият жълт самолет на Нейт посещаваше, живееше Роджер Йодериан със своята жена Барбара и двете си деца Бети и Дже­ри. Макума се намира на територията на индианците хеварос, които живеят на големи родови общини върху едно пространство от около 11 000 квадратни километра в южната част на еквадорската джунгла. Тази мисионерска станция съществуваше и преди идването на Рой. Сега той обаче с голямо усърдие продължаваше делото на своите предшественици.

Роджер, висок и строен младеж, с гъста черна коса беше роден на 21 януари 1924 година в една ферма в щата Монтана, САЩ като седмото дете в семейството на скотовъдци. От своята майка той беше получил грижливо християнско възпитание. Роджер работел активно в църквата и имало изгледи да стане добър певец. Но когато навършил девет години, при един нещастен случай той бил ударен от пони и загубил хубавия си глас.

В гимназията той бил отличен баскетболист, твърде много ценен заради високия си ръст. От гимназията направо той постъпил във факултета по Политическа икономия. През 1943 година бил мобилизиран в армията. Именно през това време, което Рой прекарал в Англия, той се утвърдил във вярата и през 1944 година писал на своята майка: "Най-славният ден в моя живот беше денят, в които приех Исус Христос като свой Спасител. Той беше предаден като откуп и за моите грехове. Аз се моля Той да ми даде сила да прославя Небесния Отец във всекидневния си живот. Да бъда последовател, но и свидетел за Христа. Особено много желая да изследвам Писанието. Едва сега научих колко голяма е силата на молитвата."

Мисълта да се посвети изцяло на Христа пускала все по-дълбоки корени в душата му, докато през август 1945 година, той писал от Берлин: "Имам да ти съобщя една тайна, мамо. Откакто приех Христа като свой личен Спасител, аз имам желанието да Го следвам и да изпълнявам волята Му. Чувствам вътрешен зов да стана мисионер след демобилизацията ми. За сега не мога да кажа на каква работа ще ме призове Господ, но желая да бъда Негов свидетел и да живея само по Негова воля."

Роджер се завърнал в Монтана през 1946 година със затвърдено убеждение и свидетелство, че е призван да бъде мисионер. Веднага той постъпил в едно мисионерско училище. Тук се срещнал с Барбара Ортон, тиха девойка с руси коси, която също се подготвяла за работа на мисионерското поле. В своето семейство още от детинство тя слушала истории на мисионери, които посещавали бащиния й дом. Тя сега казва: "Вярвам, че Господ ми говореше още като бях дете. Той вложи в сърцето ми убеждението, че това е истинския път, по който трябва да тръгна."

През септември 1950 година, Барбара и Роджер вече следвали курса на мисионерското училище. Тук те учили как се намества счупен крак, как се правят инжекции, как се дава първа помощ при нараняване и т.н.

През януари 1953 година, заедно с шестмесечната Бети те отпътували за Еквадор. След определеното за изучаване на испански език време, прекарано в Шел Мера, семейство Йодериан заминало за Макума. Първата мисионерска брачна двойка работеща тук, беше събудила у тях интерес към това място, още когато те били в Америка. По този начин Роджер и Барбара станали мисионери.

Веднага след своето пристигане в станцията те с пълна енергия се отдали на изучаването езика хева­рос. Скоро били вече в състояние да помагат в училището, да четат и да пишат на езика на индианците.

Когато Роджер дошъл да проповядва Евангелието тук, той имал на първо време да научи много неща преди да може да установи контакт с тези първобитни хора. Когато овладял езика, той събрал повярвалите индианци в новоизградения дом и започнал да ги учи на християнски добродетели. Джунглата по тези места расте с неописуема бързина и борбата с нея не трябва да бъде прекъсвана. Рой трябвало да се справя с този проблем. Необходимо било ежедневно да сече и разчиства пространството около къщата. Имало и още много други неща, които трябвало бързо да поправи или да направи сам. Но Рой бил добър дърводелец и стопанин. Скоро той успял да запознае индианците хеварос с Евангелието. Те са кротки, гостоприемни и винаги усмихнати хора. Както квикуа, така и хеварос не се уморявали да притискат своите лица до прозорците на мисионерската къща и да следят всяко движение на обитателите й. След кратко време Рой свикнал и на това и скоро вече го смятал за нещо като в реда на нещата.

Рой изразходвал много време за посещение по къщите на индианците. Той вървял по непроходимите пътища на джунглата. Понякога за миг се спирал очарован от дивния упоителен аромат на тропическите цветове. Но трябвало и да бъде осторожен, защото често срещал най-опасните представители на животинския свят - отровните змии. Обикновено те се криели някъде по пътя, облагодетелствувани от извънредно близката до цвета на листата окраска и били напълно незабележими. Тяхната отрова поразявала централната нервна система и означавала сигурна смърт в срок от 24 до 48 часа, без абсолютно никакви предварителни признаци. Изненадващо горският път се свършвал и Рой се изправял пред полянка. Силното слънце заслепявало очите, навикнали с горския полумрак. Всяка къща на индианците хеварос се строи на отделна полянка. Къщите имат правоъгълна форма с тесен отвор, служащ едновременно за врата и прозорец. Завеса от палмови листа отделя обитателите на къщата от външния свят.

Всеки гост, който прекрачва прага, трябва да се покорява на строгите закони на домашния ред. Най-напред идва дълъг поздрав, който трае понякога десет - петнадесет минути. Това са изрази, които звучат примерно така:

- Дойдох.

- Дойде ли?

- Да, дойдох във вашата къща.

- Добре дошъл.

Рой по-късно забеляза, че новодошлия повтаря този диалог с всички присъствуващи в къщата, независимо от техния брой.

Навеждайки се, за да мине през ниския и тесен вход, той влизал в тъмна стая, в която едва можел да забележи силуета на жена, носеща на гърдите си голо дете, която се криела на другия край. Трамбована земя служи за под. В средата на стаята гори, по скоро дими слаб огън, който едва осветява бедната мебелировка. Къщата на индианците хеварос е строго поделена на две части: първата за мъжете, наречена тангамаш и вътрешната, обитавана изключително от жени. Последните са облечени с дълго парче плат, преметнато през едното рамо. Облеклото на мъжете се състои само от малко препаска. Както квикуа, така и хеварос носят дълга, гарваново черна коса. Тя при жените виси свободно около лицето. Мъжете имат по-различна фризура, като се украсяват със светлочервени, жълти или сини пера от тропически птици. Домакините обикновено поканвали Роджер да седне върху долепен до стената дънер. Срещу него заемал своето място "главата" на семейството. Ако последният искал да покаже своята власт над всички в къщата, посетителят би присъствал на една петминутна церемония. Една от неговите две или три жени донася стомна с вода. От нея се пият две глътки, без да се гълтат, после се изливат върху ръцете и с тях се измива лицето. След това с достойнство леко се сресват косите. Целият този ритуал се извършва при пълно мълчание, бавно и тържествено. Едва тогава гостът се кани с нова глътка вода. Сега разговорът може да започне.

Роджер прекарвал дълги часове в разговор с индианците, като по този начин той бавно навлизал в тънкостите на техния език и начин на живот. Това бил пътя, по който трябвало да мине мисионерът, преди да може да започне своята проповед за Христа.

Между хеваросите още от ранно детство се вкоре­нявали кръвното отмъщение, омразата и убийствата. Преди да заспят вечерно време, децата трябвало да учат кого да мразят. Размишлявайки за това племе Рой писал: "Те не са виновни. Научили са се на това от страх пред злите духове. По този начин те се надяват да се освободят от своите грехове и да умилостивят духовете. Например един жрец преди няколко месеца дойде в Макума. Той беше от друго племе, живеещо на другия край на джунглата. Поради някакво провинение той проклел една жена. Положението на жената между хеварос е тежко. Тя се счита за собственост на мъжа. Той я купува или открадва. По някакъв начин, жената която жрецът проклел умряла за кратко време. Нейния мъж, баща и братя считали за свой дълг да отмъстят за нейната кръв. Виновен за това бил само жрецът. Тогава те тръгнали да го търсят из джунглата, намерили го в едно съседно племе и го убили по най-свиреп начин. Този случай стана преди няколко месеца. Сега всичко е спокойно, но аз съм сигурен, че скоро ще се чуе за ново убийство. Такъв е обичаят. И така убийствата нямат край. Най-лошото в случая е, че при отмъщението не винаги загива истинския убиец. Духовете се успокояват и тогава, когато бъде убит и някой от неговите роднини."

Такива били хората, с които Роджер живял повече от година. Той научил техния език. Направил нещо и в областта на писмеността. Много страдал от резултатите на обичая за кръвно отмъщение. Дълбоко се отвращавал от това и с все по-голяма енергия се борил и вървял напред. Тази енергия го накарала и да продължи своята мисионерската работа на друго място. В Макума живеел и още един мисионер. Сега тя била утвърдена и Рой започнал да се моли за бъдеща служба на друго място. Той мислел за думите на апостол Павел, който казва: "И така постарах се да проповядвам Евангелието, не там дето беше известно името Христово, за да не зидам на чужда основа."