Опората, от която се нуждаят децата

Препоръки за терапия

Поради това онези психотерапевтични методи като например недирективната игрова терапия по Акслин, които се опират на „центрираната върху детето педагогика" (антиавторитарното възпитание на Ниилс, възгледите на Алис Милърс и антипедагогиката на Браун-Мюл), не дават резултати при малките властолюбци, макар иначе да са особено ефективна при смущения, свързани със свръхприспособяването и задръжките.

Терапевтичният процес би трябвало да достигне корените на заболяването. При това се натъкнахме на следната последователност:

Зад натрапливото упражняване на власт се крие страхът от нейната загуба, в който пък се съдържа страхът от загубата на чувството за сигурност и защитеност. В крайна сметка това е страхът от загубата на любовта. Онова преживяване, което е отключило болестотворния процес, е усещането, че детето е по-силно от родителите си, че трябва да е по-силно и че повече не може да се чувства защитено при тях.

Дори и ако детето не е властолюбиво, а само непослушно, неоказването на контрол върху него е проява на родителска слабост, която го безпокои. Някои майки и бащи я допускат от незнание и могат да я отстранят без каквато и да било терапевтична помощ веднага щом разберат грешката си. Онези обаче, които по една или друга причина не се осмеляват да се противопоставят на детето си, изпитват страх от терапията с държане в здрава прегръдка, боят се да не го убият при конфронтиране или не постигат съгласие в избора на обща възпитателна линия и т. н., безусловно се нуждаят от специализирана помощ.
Поглед върху семейната система

Опитът с „малките тирани", който натрупах съвместно с голям брой свързани с мен колеги, практикуващи терапията с държане в здрава прегръдка, ни научи да задаваме следния целесъобразен въпрос: какво преплитане в семейната система е направило майката, бащата или друг възрастен от роднините толкова слаби, та детето е трябвало да възстанови равновесието със своята свръхсила? Макар смущенията в тази система не винаги да са причинени от нещо определено, а по-скоро от сегашния безразборен начин в отглеждането на малките деца, за терапевта е важно да си изясни обстоятелствата с методите на семейната терапия (Б. Хелингер, ф. Сатир, X. Щирлинг, Г. Вебер и др.). Така той ще може да установи кой с кого е всъщност в конфликт и за какъв вид конфликт става дума. В резултат на това при назначаването на терапията с държане в здрава прегръдка може да се подходи диференцирано или пък, ако тя се сметне за неуместна - да се избере някаква друга. Имахме такъв случай с Макси. След като при преподреждането на семейната система се установи, че майката на Макси го идентифицира със собствения си злоупотребявал с нея баща, се наложи най-напред тя да бъде подложена на психотерапия, за да преодолее причинената й от кръвосмешението травма и да може да се държи като възпитател на детето си. И тогава терапията с държане в здрава прегръдка бе сметната за противопоказна.

Понякога посочването на семейното преплитане стига на страдащите, за да погледнат на отношенията си по-различно от обичайното. Често следва помирение с „черната овца" и както родителите, така и детето продължават по пътя си, огрян в нова светлина, без каквато и да било друга терапевтична намеса. Случаят с Кевин беше такъв. Неговите приемни родители бяха много трогнати от предаността му към рождената му майка. Те разбраха колко важно за Кевин е уважението към нея и веднага промениха поведението си. Резултатът беше, че той започна да пази приличие по време на семейните празници, без да трябва да го възнаграждават. Все пак обичаше да му повтарят отново и отново: „Майка ти би се радвала, да знаеше колко хубаво беше на рождения ти ден. Някой път можеш да й разкажеш и да й покажеш снимки. Ние ще ти помогнеш да съхраниш за нея едно кътче в сърцето си." С това конфликтът, довел детето до тиранично държане, беше разрешен. То повече не се нуждаеше да отмъщава за истинската си майка и назначаването на терапия с държане в здрава прегръдка се оказа излишно. (Тя би била уместна в друг смисъл: за Кевин щеше да е от полза да изплаче болката от прекъсването на връзката си с майка си, за да може да създаде нова.)

В много други случаи е по-добре, ако преподреждането на семейната система се съпътства от терапия с държане в здрава прегръдка, за да се излее осъзнатата болка и да се постигне помирение. Обратното, а именно - отначало терапия с държане в здрава прегръдка и чак после преподреждане на семейната система - е твърде обстоятелствено, но от диагностична гледна точка може да е от изключителна стойност. Докато заема неподходящо място в семейството си, в ситуация на конфликт страдащият не може да почувства себе си, а чувства вместо онези, които несъзнавано представлява. И тогава терапевтът има шанса да разбере в какво преплитане е изпаднал пациентът. Същото беше и с Кевин преди провеждането на сесията: по време на всички опити с държане в здрава прегръдка той мълчаливо се затваряше в себе си и отвръщаше поглед от приемните си родители. Не споменаваше своята, така да се каже, премълчавана родна майка. Лукас, терминаторът, презрително се надсмиваше над майка си, която го държеше в обятията си. И съвсем обяснимо, защото го правеше вместо баща си, комуто тя се подиграваше.

И за да хвърлим по-голяма светлина върху фамилната терапия, съчетана с държане в здрава прегръдка, ето един по-изчерпателен пример с Хуберт:

Цялото семейство, което ще рече бащата, майката, четиринадестгодишната Мартина и деветгодишният Хуберт, се включват в терапевтична група. Всички седят в кръг. Инструкцията на терапевтката гласи: „Структурата на семейството се онагледява, като за целта се избират други хора!" Хуберт започва пръв и, следвайки инструкцията, подрежда „членовете на семейството си" в средата на кръга: „Определи местата на близките си според това доколко сте свързани! Кой с кого е най-близък? Кой стои по-встрани?" После терапевтът иска от участниците да се вживеят в ролята на онзи, когото представляват, да се превърнат в негов говорител и да не съдят; тоест - никакво: „Да, и с мен беше същото като малък...", а просто да стоят и да чувстват. (Ако не работи с група, терапевтът може да използва дървени фигури, обувки, камъни и прочее. Неблагоприятното е, че тези предмети няма как да дадат информация за онова, което страдащият изпитва.) Хуберт разположи семейството си така:

(Когато децата са много малки, за да участват в подобна терапия, или когато става дума за по-сложно преподреждане на семействата, от които произхождат техните родители, или за изваждане на бял свят на нанесени от съдбата тежки удари като сексуално насилие или убийство, се работи само с възрастните.)