Когато родителите вече не са уважавани

Как едно дете се учи да уважава родителите си?

Но и в други ситуации примерът е важен и колкото по-еднозначно се държат родителите, толкова по-лесно детето усвоява един или друг вид социално поведение. То трябва недвусмислено да разбере, че „не" означава действително „не" и че „да"-то е истинско „да". В тази предвидимост е скрит ключът на детското упование, ключът на усещането за защитеност. Когато не се променят и непрекъснато се повтарят, добрите форми на поведение се вписват в сърцето на детето. Така се залагат основите, върху които ще се гради съвестта му. Това е опит, валиден не само за хората, но и за животните: признава се само положителният пример. Ние не подражаваме на по-слабите. (Не се учим да караме кола от начинаещи, а от опитен шофьор, от учителя по кормуване). От тази гледна точка естественият авторитет на примера се явява „правило" на Сътворението. Ето защо докато е на възраст, в която се нуждае от примери, детето непременно трябва да усеща превъзходството на родителите си. Мъдростта на Сътворението е отредила също и отначало родителите да са по-големите, по-зрелите, по-силните, а децата - по-малките, по-незрелите и по-слабите. Тук, разбира се, не става дума за сила, която се утвърждава с бой, а която се налага с житейска зрелост. Тя включва и познаването на истинските нужди на детето, и отговорността за тяхното изпълнение.

Според идеологията на шестдесетте години обаче беше обратното: родителите и децата са равностойни. Тя изглеждаше приемлива, но създаде голямо объркване. Защото родителите и децата не са на едно ниво и не са равноправни. Права получава само онзи, който поема задължения и отговорност. За това първо са призвани родителите, а не детето. Ако слязат на детското ниво в ролята на партньори и приятели, те се превръщат в деца, вдетиняват се. И тогава се налага детето да се издигне до нивото на възрастните, на което не може да бъде дете и което не му подхожда: там то не може да си позволи да падне, не може да бъде безгрижно. А трябва постоянно да разбира като възрастен, да взема решения като възрастен... И това наистина му идва в повече.

Но нещата не свършват само с равнопоставянето на противоположностите „голям" и „малък", „зрял" и „незрял". Нарушава се и балансът между права и задължения, така че детето не получава задължения, а само права, и обратното: родителите се претоварват със задължения и се отказват от правата си. Единственото „задължение" на двегодишния Йенс при първите му по-сериозни изблици на агресивност е било да чуе родителското „не" и да разреши енергията му да бъде пренасочена. В такъв момент би следвало да му се даде възможност да изрази порива си за съпротива, да речем - с помощта на голяма топка, която да блъска в стената. Продължи ли да посяга, ще трябва да приеме предпазните мерки срещу все още стихийната си агресивност, тоест - ще трябва да гледа как останалите деца, които успяват да си играят мирно и спокойно, биват пазени от него. Тогава следващото му единствено задължение, така да се каже, би се свело до това да се остави на родителите си да го подържат, за да се успокои. Но те не очакват техният Йенс да го изпълни; по-скоро смятат, че той е в правото си да разполага със свободата си. И някак си смятат за редно да искат от него само което той иска. Така е и с храненето. Подобно на толкова други малки тирани Йенс например не яде зеленчуци, а от плодовете - само фино смачкан на каша банан, смесен с нарязано на квадратчета киви. Всичките му останали желания също се изпълняват. Е, ако вечер нахълтва безброй пъти в дневната, родителите му малко грубо го слагат да спи. Но инак не поемат най-важното си задължение, а именно - категорично да го възпрат, когато ги удря и рита. И не се възползват дори от своето право да запазят собственото си достойнство. Става така, че детето им все повече се превръща в извършител, а те - в жертви. Търсената в началото равнопоставеност се проваля, нивата се объркват, детето е по-голямо от родителите.

Казано с други думи: то действа, а те реагират. То е незряло, но пише сценария, а те се оставят да бъдат дърпани и местени като марионетки. В своя магичен свят детето се възприема като всемогъщ, самостоятелен кукловод. Последствията са ни вече познати: то няма как да се чувства защитено от родители, които намира за слаби и манипулируеми. И няма как да погледне с уважение на тях, за да се поучи от поведението им. Убягва му най-важното, необходимо за неговото развитие: че преди да му се наложи да стане възрастен, му е дадено да бъде дете. Сега не му се удава нито едното, нито другото. Колкото е по-чувствително, толкова повече страда от липсата на закрила и ориентири. Нашият все по-сериозен опит с малките тирани говори, че те не са яки, дебелокожи деца, а твърде деликатни, „които чуват как кашлят бълхите" и „надушват всяка опасност". Противоестествената семейна йерархия обаче ги принуждава сами да определят посоката и ту като терминатори, ту в по-мека форма - като примадони, но винаги и при всички случаи ожесточени единаци - да се грижат сами за собствената си сигурност. На човек му спира дъхът, когато наблюдава до каква степен едно високочувствително дете копнее за разрешаване на тази непоносима ситуация. То използва привидното си надмощие и поема властта над своите родители. Та нали на този свят не може да разчита на нищо така несъмнено, както на това да ги накара да му се подчиняват.

Колкото по-хлабави и неангажиращи са нишките, които го свързват с тях, толкова по-силно детето трябва да ги дърпа, опъва и къса. Афективното вътрешно раздвоение, при което родителите не се решават да произнесат едно ясно „да" или „не", е непоносимо за него. Двусмисленото им „Нн... даа" всеки път според ситуацията е различно: различно е, когато има гости, различно, когато мама е заета в кухнята, и отново различно при пазаруване в супермаркета. Детето не може да предвиди нито една реакция на родителите си. Не може да разчита на определено поведение от тяхна страна. Няма „не така, а така", а само нещо средно, безхарактерно и непонятно. Никаква ясна линия, никаква възможност да се изгради доверие. Чувството за сигурност на детето е застрашено и то е обзето от безпокойство и нервност, изпада в стрес. Според библейския текст - наистина му е зле. (В проповедта на планината се казва: „Но речта ви да бъде: „Да, да" и „Не, не", а каквото е повече от това, е от лукавия..."⁷) Ето защо трябва да се защитава.

Боязливите, склонните да се затварят в себе си деца в такива случаи се свиват в собствената си черупка и стават аутисти, стават потиснати, депресивни. Динамичните, устремените навън, борбените са много по-предразположени към агресивност. Те се защитават, нападайки и нахвърляйки се върху непоносимо мекушавия човек срещу себе си, за да го направят на пух и прах. По-скоро ще приемат разрухата, отколкото непонятната колебливост на едно „Нн... даа". Когато удря и рита други деца на детската площадка, агресивното дете в повечето случаи може да разчита на недвусмислената реакция на майка си. Тя най-вероятно веднага ще го сложи в количката и ще си отиде, засрамена пред другите майки, и непременно ще предприеме нещо.

Според мен това объркване в отношенията е причината за растящата агресивност. Тя се заражда още преди детето да е било повлияно от телевизията или от лоши приятели. Като му дават прекалено много свобода и дори го натоварват с нея, родителите в повечето случаи не подозират, че така не стимулират неговата самостоятелност, а го правят нещастно. Защото за да може да стане самостоятелно, то най-напред трябва да се почувства сигурно и защитено. Но подобно състояние не му е познато и на него не му остава нищо друго, освен да им показва с агресията си, че не ги уважава и не изпитва респект към тях, тъй като това му вдъхва сигурност.