Опората, от която се нуждаят децата

Представяне на детето

Момчето си няма постоянен приятел. Предпочита да си играе с доста по-малки или по-големи деца. Родителите му обясняват това така: „Той помага на малките с истинско удоволствие. От големите пък научава много и се мъчи да се държи като тях. В това няма нищо нередно, или? Имаме едно съседче на същата възраст, но нашият изобщо не го понася, двамата са досущ куче и котка. Александър не успява да му наложи идеите си за игра."

Разпитвам по-нататък с желанието да разбера как се отнася към другарчетата си, когато „не става неговата" и в състояние ли е да им се подчини. Родителите отговарят: „О да, в състояние е, стига да поиска." Продължавам да дълбая: „А какво става, ако не поиска?" „Ами значи тогава не се подчинява. Той е един истински паша. Понякога съм му като придворна дама и придворен готвач. Не яде зеленчуци, от плодовете - само банани, ябълките -само на компот, а от месото - само паниран шницел."

На въпроса ми умилква ли се, майката кимва утвърдително: „И още как, това се казва подмазвач." Чак когато питам какво се случва, когато инициативата за гушкане идва не от него, а от нея, тя доста се позамисля и лицето й приема тъжно изражение: „Ами той идва и си тръгва, когато му хрумне. В това отношение не мога да му повлияя."

Следващото, което ме интересува, е как играе. Предпочитал значи да е сам, занимавал се с лего или колички, тъй като много се интересувал от техника. Всъщност не можел да стои на едно място, бил като живак, във вечно движение. Бащата смята, че синът му е същият пакостник, какъвто той някога е бил, само дето сега времената са други. По-рано те не са имали тази свобода, която могат да му да позволят днес.
Изясняване на предисторията и на смущенията в развитието от гледна точка на психологията

Изследването на предисторията показва, че след тежкото раждане Александър бил поставен в кувьоз и почти не е можел да бъде държан в стаята при майка си поради нейната отпадналост. До деветия месец бил спокойно и лесно за гледане дете. После започнали смущенията в съня и храненето, както и неспокойствието му. На това място от разказа у родителите отново се събуждат опасенията за лека мозъчна травма. Момчето търсело шишето си по десет-двадесет пъти на нощ, същото шише, което през деня постоянно отклонявало. Навременното преминаване към по-твърда храна се оказало невъзможно. Всъщност, при Александър нямало фаза на срамежливост и боязън от чужди хора. Виж, фазата на негативизъм* продължавала и до ден днешен, ако случайно не му се удадяло да прокара волята си. В детската градина не успял да се приспособи към другите деца. Затова пък спечелил с чара си възпитателката и станал най-големият й помощник. По същия начин възнамерявал да продължи и в училище, но бил горчиво разочарован. Изведнъж установил, че е един от многото и че дори и да няма желание, трябва да остане на стола си и да внимава. Освен това явно усетил, че не пише така бързо както другите и взел да става все по-нервен.

Медицинско-психологическите изследвания като електроенцефалограма, тест за сензомоторна* интеграция и интелигентност потвърдиха подозрението на детския лекар. Беше установена една извънредно малка дисфункция на координацията на движението, която се отразяваше зле на начина, по който детето държеше молива, и на бързината, с която пишеше. Много деца и възрастни със същото леко смущение се оправят в живота. Едно от най-сигурните средства за решаване на проблема е да положиш голямо старание тази ти слабост да остане в сянката на други твои силни страни. Но точно това средство Александър не е бил състояние да приложи. Той все повече се изнервял, като с досадни приказки и циркаджилъци се опитвал да бъде център на внимание и така да задоволи потребността си да бъде значим. И тогава се разиграл онзи драматичен епизод, довел в края на краищата момчето в нашата консултация:

Учителката пишела нещо на дъската. Изведнъж Александър се спуснал към нея и й изревал: „Как си позволяваш да изпишеш цялата дъска, едната половина е моя." И светкавично избърсал „своята част". Учителката спокойно го изпратила на мястото му. Но той се разгневил още повече и продължил: „Не аз, ти трябва да се махнеш, и то веднага." Когато забелязал, че тя стои спокойно с удивено усмихнато изражение на лицето - а на всичкото отгоре и съучениците му започнали да се смеят - избягал в коридора. Там забарабанил с юмруци по стенните шкафове, като не спирал да вика: „Тя трябва да се махне, тя!" От всички стаи дотичали учители и ученици. Опитали се да успокоят горкото момче и най-накрая го завели вкъщи. Тогава била поставена диагнозата „съмнение за фобия към училището".